Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La misteriosa fiamma della regina Loana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2014-2017)

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Тайнственият пламък на кралица Лоана

Преводач: Нели Раданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Италианска

Печатница: „Багра“ ЕООД, Пловдив

Редактор: Иван Тотоманов; Дария Карапеткова

ISBN: 954-585-668-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1647

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

3. Все някой ще откъсне твоя цвят

Мога да се движа извън къщи, научих се как да се държа, като ме поздравяват: премерена усмивка, изненада, радост или любезност, като наблюдавам усмивките, жестовете и любезностите на другия. Изпробвах го с хората от кооперацията, в асансьора. Което показва, че социалният живот е само преструвка, казах на Карла, която ме поздравяваше. Тя твърди, че тази история ме прави циничен. Има си хас, ако не започнеш да мислиш, че всичко е комедия, можеш да се гръмнеш.

А сега, каза ми Паола, вече е време да идеш на работа. Сам, ще се видиш със Сибила и ще видиш какви чувства ти вдъхва работното ти място. Спомних си какво ми пошепна Джани за Сибила.

— Коя е Сибила?

— Твоята помощничка, твоята дясна ръка, много на място, занимаваше се с всичко в книжарницата през тези седмици. Днес й се обадих и беше много горда за не знам каква си страхотна сделка, която уредила. Сибила, не ме питай за фамилното й име, защото никой не може да го произнесе. Млада полякиня. Специализирала във Варшава библиотекознание и когато режимът там започнал да се пропуква, още преди да падне Берлинската стена, успяла да получи разрешение за пътуване до Рим, на специализация. Хубавичка, дори прекалено, и явно е открила начина как да развълнува сърцето на някоя голяма клечка. Факт е, че като дошла тук, не си тръгнала и започнала да си търси работа. Откри теб, или пък ти я откри, и вече четири години ти помага. Днес те чака, знае какво ти си е случило и как трябва да се държи.

Каза ми адреса и телефонния номер на книжарницата, след Ларго Каироли трябвало да тръгна по улица Данте и преди пасажа Лоджа дей Мерканти — нямало как да го пропусна — да завия наляво и стигам.

— Ако има някакъв проблем, влез в някой бар и й се обади, или се обади на мен, ще изпратим спасителен отряд, но не мисля, че ще се наложи. А, имай предвид, със Сибила започнахте да говорите на френски, когато тя още не знаеше италиански, и оттогава не сте спирали. Игра между вас двамата.

 

 

Толкова много хора по улица Данте, приятно е да минаваш край толкова непознати, без да е необходимо да ги разпознаваш, това ти дава сигурност, кара те да проумееш, че и другите, седемдесет процента, са в твоето състояние. В крайна сметка можех да съм някой, който току-що е пристигнал в този град, чувства се малко самотен, но свиква. Освен ако не съм току-що пристигнал на планетата. Някой ме поздрави от вратата на едно кафе, няма нужда от драматично разпознаване, помахах с ръка за поздрав и всичко мина добре.

Открих улицата и книжарницата, като бойскаут, който побеждава в търсенето на съкровището: една скромна табелка „Библиостудио“ на приземния етаж, явно не съм имал голяма фантазия, но пък, от друга страна, е сериозно, как иначе да го нарека, „Хубавия Неапол“ ли? Позвъних, качих се на първия етаж, вратата вече беше отворена и Сибила чакаше на прага.

— Bonjour Monsieur Yambo… pardon, Monsieur Bodoni…

Все едно че тя си беше загубила паметта. Наистина беше много красива. Дълга права руса коса, която увенчава чистия овал на лицето й. Нито следа от грим, може би нещо съвсем леко на очите. Единственият епитет, който ми дойде наум, беше сладка (употребявам стереотипи, зная, но благодарение на тях мога да се движа сред другите). Носеше дънки и една от онези тениски, на които пише Smile или нещо такова — очертаваше срамежливо младите й гърди.

И двамата се чувствахме неловко.

— Mademoiselle Sibilla? — попитах.

— Oui — отговори тя, после добави бързо: — ohui, houi. Entrez.

Като леко хлипане. Първото oui го произнесе почти нормално, после веднага второто, сякаш вдишвайки, с кратко стягане на гърлото, и след това третото, сякаш издишвайки, с едва доловим въпросителен тон. Всичко това навяваше мисълта за детинско притеснение и в същото време за чувствена срамежливост. Отдръпна се, за да вляза. Усещах парфюма й.

Ако трябва да кажа как изглежда една антикварна книжарница, бих описал нещо много подобно на това, което виждах. Шкафове от тъмно дърво, препълнени със стари томове, и стари томове и върху тежката квадратна маса. Малка масичка с компютър в единия ъгъл. Две цветни карти от двете страни на прозореца с матови стъкла. Мека светлина, лампи с широки зелени абажури. Зад вратата дълго помещение, стори ми се предназначено за опаковане й изпращане на книги.

— Значи вие сте Сибила? Или трябва да кажа мадмоазел какво, казаха ми; че презимето ви е непроизносимо…

— Сибила Ясноржевска, да, тук в Италия Създава проблеми. Но вие винаги сте ме наричали само Сибила.

За първи път я виждах да се усмихва. Казах й, че искам да свикна, че искам да видя най-ценните книги. Онази стена в дъното, каза ми, и тръгна натам, за да ми покаже кой шкаф точно. Стъпваше тихо, едва докосваше пода с леките си маратонки. А може би мокетът приглушаваше стъпките й. Над теб, разцъфваща девицо, свещена сянка ли стои[78], без малко не го казах на глас. Вместо това казах:

— Кой е Кардарели?

— Какво? — попита тя, обърна глава и косите й се люшнаха.

— Нищо — отвърнах, — покажете ми ги.

Хубави томове с мирис на стари книги. Не всички имаха надписи на гърба, та да се разбира кои са. Извадих една книга. Инстинктивно я отворих, за да видя заглавието, и не го открих. „Значи книга от петнадесети век. Подвързия от петнадесети век, свинска кожа.“ Прокарвах ръка по корицата, изпитвах удоволствие от докосването. „Леко захабени корици“. Разгърнах я, пипах страниците с пръсти, за да видя дали шумолят, както казваше Джани. Шумоляха. „Широки полета. А, леки петна от влага по ръбовете на последните страници, повреда от червей на последния знак, която не засяга текста. Хубав екземпляр“. Отгърнах на колофона, знаех, че се казва така, и прочетох на срички: Venetiis mense Septembri… хиляда четиристотин деветдесет и седма година. Възможно ли е? Върнах се на първата страница: Iamblichus de mysteriis Aegyptioram.

— Това е първото издание на Ямблих, направено от Фичино, нали?

— Първото е… мосю Бодони. Познахте го?

— Не, не разпознавам нищо, трябва да разберете това, Сибила. Просто знам, че първият Ямблих, преведен от Фичино, е от хиляда четиристотин деветдесет и седма година.

— Извинете, трябва да свикна. Бяхте толкова горд с този екземпляр, блестящ наистина. И казахте, че засега няма да се продава, останали са съвсем малко копия от тази книга, да почакаме да се появи на някой търг или в някой американски каталог, американците много ги бива да надуват цените, и после ще включим в каталога нашия екземпляр.

— Значи съм прозорлив търговец.

— Аз казах, че това е претекст, че искате да подържите книгата заради себе си, за да я поглеждате понякога. Но тъй като бяхте решили да пожертвате Ортелиус, сега ще ви кажа една добра новина.

— Ортелиус… Кой?

— Изданието Палантин 1606 година, със 166 цветни рисунки и парерга. Старинна подвързия. Бяхте толкова доволен, че сте го изровили, като купихте евтино цялата библиотека на командор Гамби. Бяхте решили най-после да включите книгата в каталог. И докато… докато не бяхте добре, успях да я продам на един клиент, нов, не ми изглеждаше истински библиофил, по-точно от онези, които купуват, за да вложат парите си, защото са им казали, че сега цената на старопечатните книги расте бързо.

— Жалко, изгубен екземпляр. И… за колко?

Май се страхуваше да каже сумата; взе картончето и ми я показа.

— В каталога бяхме написали „Цена по договаряне“ и бяхте готов да се пазарите. Аз казах веднага най-високата цена, а онзи дори не попита за отстъпка, подписа чека — и готово. На коляно, както се казва в Милано. — Стигнали сме до такова ниво… — Нямах представа за цените в момента.

— Браво, Сибила, а на нас колко ни излезе?

— Бих казала нищо. Тоест, с останалите книги от библиотеката на Гамби ще покрием спокойно това, което платихте за всичките книги заедно. Внесох парите в банката. И тъй като в каталога нямаше цена, мисля, че ако господин Лаивели помогне, ще се оправим с данъците.

— Аз от хората, които укриват данъците си ли съм?

— Не, мосю Бодони, същият сте като колегите си, по принцип трябва да плащате всичко, но за някои успешни операции по нещо се покрива, както се казва. Вие сте деветдесет процента честен данъкоплатец.

— След тази сделка ще съм петдесет процента. Четох някъде, че гражданинът трябва да плаща данъците си до последната стотинка.

Стори ми се, че я обидих.

— Както и да е, не мислете за това — казах й бащински, — ще говоря с Лаивели. — Бащински ли? Добавих почти рязко: — А сега ме оставете да поразгледам другите книги.

Тя се отдръпна и отиде да седне тихо пред компютъра.

Гледах книгите, разгръщах ги: една „Божествена комедия“ за Бернардо Бенали от 1491 година, една „Liber Phisionomiae“ от Майкъл Скот от 1477 година, една „Quadripartite“ на Толомео от 1484, един „Calendarium“ от Реджомонтано, от 1482 година. От следващите векове също имахме по нещичко, ето едно хубаво първо издание на „Новия театър“ на Дзонка, и един Рамели, истинско чудо… Познавах всяка от тези книги, като всеки антиквар, който знае наизуст големите каталози, но не знаех, че имам екземпляри от тях.

Бащински? Вадех книгите и после ги поставях на мястото им, но всъщност мислех за Сибила. Джани ми беше намекнал нещо, явно коварно, Паола отлагаше до последния момент да ми говори за това и беше използвала някои почти саркастични изрази, макар че тонът й беше неутрален — много сладка, игра между вас двамата — никаква особена неприязън, но ми се беше сторило, че без малко щеше да каже, че е от тия, дето са като тихата вода…

Възможно ли е да съм имал връзка със Сибила? Обърканата девойка, която пристига от Източна Европа, любопитна към всичко, среща един зрял мъж — но когато е пристигнала, аз съм бил с четири години по-млад — усеща авторитета му, всъщност той е известен и знаещ, знае за книгите повече от нея, тя се учи, гледа го в устата, възхищава му се, той е срещнал идеалната ученичка, хубава, умна, с това нейно oui, oui, oui, като трепетно хлипане, започват да работят заедно, всеки ден и по цял ден, сами в книжарницата, „съучастници“ в безброй големи и малки работи, един ден се докосват на вратата, само за миг, и започва историята. Но как, на моята възраст, ти си момиченце, потърси си момче на твоите години, за Бога, а тя не, за първи път изпитвам такова нещо, Ямбо. Дали не преразказвах филм, който всички познаваха? Тогава продължаваме като във филма или в романите: Ямбо, обичам те, но не мога да продължавам да гледам в очите жена ти, тя е толкова мила и внимателна, имаш две дъщери и си дядо — благодаря ти, че ми напомняш, че вече мириша на гробища, не, не говори така, ти си мъжът най… най… най, когото съм срещала, момчетата на моите години са ми смешни, но може би трябва да си тръгна — чакай, можем да продължим като добри приятели, достатъчно е да се виждаме, пак всеки ден — но не разбираш ли, че точно като се виждаме всеки ден, не можем никога да останем приятели — Сибила, не говори така, нека да помислим. Един ден тя престава да идва в книжарницата, аз й се обаждам, че ще се убия, тя ми казва не бъди дете, всичко минава, но после се връща, не е издържала. И така сме я карали четири години. А сега не я ли караме вече?

Изглежда, че познавам всички клишета, но не мога да ги комбинирам по заслужаващ доверие начин. Или пък тези истории са ужасни и върховни именно защото всичките клишета се оплитат по невероятен начин и не можеш вече да ги разплетеш. Но когато изживяваш едно клише, е все едно, че е за първи път, и не изпитваш свенливост.

Правдоподобна ли е такава история? Напоследък ми се струваше, че нямам вече желания, но щом я видях, разбрах какво значи желание. Казвам с жена, която виждаш за първи път. А какво остава, ако се срещаш с нея, ако я следваш, ако я виждаш да се носи край тебе, все едно че върви по водата. Естествено само така си приказвам, не бих започнал такава история в състоянието, в което съм сега, пък и Паола, нали ще съм последният мръсник спрямо нея. Тя за мен е като непорочната Дева, дори и с мисъл няма да я докосна. Чудесно. А тя?

Тя би могла да е още напълно вътре в тази история, може би е искала да ме поздрави на ти, или с името ми и толкова, за щастие на френски си говорят на „вие“ и когато спят заедно, може да е искала да се хвърли на врата ми, кой знае колко е страдала и тя през тези дни, и ето че ме вижда да пристигам хубав като ангел, как сте, мадмоазел Сибила, оставете ме, моля ви, да разгледам книгите, благодаря, много сте любезна. И разбира, че никога вече няма да може да ми разкаже истината. Може би така е по-добре, сега е моментът да си намери момче. А аз?

Че аз не съм съвсем в ред, е записано в историята на болестта ми. Какво толкова има да умувам? С такова хубаво момиче в книжарницата е нормално Паола да се прави на ревнива съпруга, това е само игра между съпрузи, които отдавна са заедно. А Джани? Джани говори за хубавата Сибила, може на него да му е завъртяла главата, той идва често в книжарницата, уж все заради данъците, а после остава и се преструва на очарован от шумоленето на страниците. Той е хлътнал, аз нямам нищо общо. Джани, и той на възраст, когато вече мирише на гробища, се опитва да ми я отнеме, отнема ми жената на моя живот. Хайде пак: жената на моя живот?

Надявах се, че ще мога да живея с толкова хора, които не разпознавам, но това е най-малкият проблем, поне откакто в главата ми се въртят тези старчески фантазии. Това, което ме мъчи, е, че бих могъл да й причиня зло. Значи… Не, нормално е да не искаш да причиниш зло на осиновената си дъщеря. Дъщеря? Само преди три дни се чувствах като педофил, а сега откривам, че съм склонен към кръвосмешение? И накрая, мили Боже, кой е казал, че сме се любили? Може само да сме се целунали, само веднъж, може да е платонично привличане, единият е усещал какво чувства другият и обратното, но никой от двамата не е говорил никога за това. Влюбени от времето на рицарите на Кръглата маса, спали сме заедно четири години с гол меч помежду ни.

А, имал съм и една „Stultifera navis“, но май не е първото издание, а и не ми изглежда особено хубав екземпляр. А тази „De proprietatibus reram“ на Бартоломео Англико? Разделена на рубрики отгоре до долу, жалко, че подвързията й е нова, така се е правело. Да поговорим за сделки.

— Сибила, „Stultifera navis“ не е първото издание, нали?

— За съжаление не, мосю Бодони, нашето е издание на Олпе от хиляда четиристотин деветдесет и седма. Първото е пак на Олпе, Базел, но от 1494-та, и е на немски, „Das Narren Shyf“. Първото издание на латински, като нашето, се появява през деветдесет и шеста, но през март, а нашето, ако погледнете в колофона, е от август, а има и едно от април, и едно от юни. Но проблемът не е толкова датата, а екземплярът, не е много привлекателен. Не казвам, че някой се е учил на него, но няма смисъл и да вдигаме много шум.

— Колко неща знаете, Сибила, какво щях да правя без вас?

— Вие ме научихте на това. За да напусна Варшава, се правех на много умна, но ако не ви бях срещнала, щях да си остана глупава, каквато бях, като пристигнах.

Възхищение, преданост. Опитва се да ми каже нещо? Прошепвам:

— Les amoureux ferwents et les savants austères…[79] — Изпреварвам я: — Нищо, нищо, сетих се за едно стихотворение. Сибила, по-добре да изясним нещата. Може би, ако продължим, ще ви се сторя почти нормален, но не е така. Всичко, което ми се е случило преди, всичко, разбирате ли, абсолютно всичко, е като черна дъска, която някой е избърсал. Като неопетнена чернота, ако ми простите това противоречие. Трябва да ме разберете, да не се измъчвате и да стоите… до мен. — Добре ли го казах? Струваше ми се съвършено, можеше да се разбира по два начина.

— Не се притеснявайте, мосю Бодони, разбрах всичко. Тук съм и няма да си отида. Чакам…

Наистина ли си тиха вода? Казваш, че чакаш да се оправя, като всички, или чакаш да си спомня пак онова? И ако е така, какво ще направиш, за да ми го припомниш, в следващите дни? Или пък искаш с цялата си душа да си спомня, но няма да направиш нищо, защото не си тиха вода, ти си жена, която обича и мълчи, защото не иска да ме тревожи? Или пък страдаш, а не го показваш, защото си съвършеното същество, което си, но си казваш, че това най-после е случаят да се освестим, да се осъзнаем, и ти, и аз? Жертваш се, няма да направиш нищо, за да ми припомниш, няма да ме докоснеш дори сякаш случайно по ръката някоя вечер, за да усетя моята сладка „мадлен“ — ти, която знаеш, с гордостта на всеки, който обича, че може би другите не могат да ме накарат да почувствам аромата на Сезам, отвори се, а ти би могла, стига само да поискаш, би било достатъчно да докоснеш лицето ми с косите си, като се навеждаш да ми подадеш някой лист. Или пък да кажеш отново, почти случайно, онова банално изречение, което си ми казала първия път и върху което сме се връщали толкова пъти четири години, повтаряли сме го като вълшебна формула, на която само аз и ти знаем значението и силата, затворени в нашата тайна? Като например: Et mon bureau? Но това е Рембо.

Да се опитаме поне да изясним нещата.

— Сибила, може би ме наричате мосю Бодони, защото все едно, че днес ви срещам за първи път, но ние работим заедно, не си ли говорим на ти, както става в такива случаи? Как ме наричате?

Тя се изчерви и пак издаде онова нежно хлипане Oui, oui, oui, всъщност те наричах Ямбо. Искаш да ме успокоиш.

Очите й грееха от щастие, все едно че беше свалила някаква тежест от сърцето си. Но да си говориш с някого на ти не значи нищо, и Джани — онзи ден ходихме с Паола в неговия офис — си говори на ти със секретарката си.

— Ами тогава — казах весело — нека пак да е точно като по-рано. Знаеш, че да започнем всичко като по-рано може да ми помогне.

Какво ли е разбрала? Какво ли значи за нея да започнем като по-рано?

 

 

Вкъщи изкарах безсънна нощ и Паола ме галеше по главата. Чувствах се като прелюбодеец, а не бях направил нищо. От друга страна, не се притеснявах заради Паола, а за себе си. Хубавото на това да си обичал, казвах си, е в спомена, че си обичал. Има хора, които живеят с един-единствен спомен. Евгения Гранде например. Или беше Йожени? Но да мислиш, че си обичал, и да не можеш да си спомниш? Да си обичал може би, да не си спомняш и да подозираш, че не си обичал. Или пък, с моята суетност, не слагах в сметката една друга възможност, аз, лудо влюбен, който то показвам, а тя любезно, мило и твърдо ме поставя на мястото ми. После остава, защото аз съм джентълмен и от този ден се държа така, все, едно нищо не се е случило, тя, в крайна сметка, се чувства добре в книжарницата, може би не може да си позволи да изгуби тази хубава работа, може да е останала поласкана от поведението ми, въобще не си дава сметка, но това е докоснало женската й суета, не го признава дори на себе си, но усеща, че има известна власт над мен. Кокетка. Още по-лошо, тая тиха вода ми е изяла куп пари, накарала ме е да правя каквото иска, ясно е, че съм оставил всичко в ръцете й, включително приходите и внасянето, а може би и тегленето на пари от банката, а аз съм изкукуригал като учителя Унрат[80], бил съм свършен човек, нямало е вече как да изляза от тази история — може би ще изляза сега, извадих късмет с тази болест, всяко зло за добро. Какъв мизерник съм, как мога да окалям до такава степен всяко нещо, до което се докосна, може да е още девствена, а аз я изкарвам проститутка. Както и да е, дори и самото подозрение, дори и отречено, влошава нещата: ако не си спомняш дали си обичал някого, дори не знаеш дали този, когото си обичал, е заслужавал любовта ти. Онази Ванна, дето я срещнах преди няколко дни, е ясен случай, един флирт, една или две нощи, после може би един ден на разочарование и край. А тука става дума за четири години от живота ми. Ямбо, може би се влюбваш сега, може по-рано да е нямало нищо, да не искаш сега да се съсипеш? Само защото си въобразяваш, че тогава си се самоосъдил, и искаш да откриеш пак твоя рай ли? И като си помислиш само, че има луди, които се напиват, за да забравят, или вземат наркотици, ех, ако можех, бих искал да забравя всичко, казват. Само аз зная истината: да забравиш е жестоко. Има ли наркотици, за да си спомниш?

Може би Сибила…

Ето пак започвам. Като те видя да минаваш, така царствено далечна, с разпуснати коси и цяла устремена, замайването ми изчезва.

На следващата сутрин взех такси и отидох при Джани, в офиса му. Поисках да ми каже всичко, което знае за мен и Сибила. Все едно че беше паднал от небето.

— Ямбо, всички сме малко хлътнали по Сибила — аз, колегите ти, много от клиентите ти. Има хора, които идват при тебе само за да видят нея. Но това е шега, като между колеги. Подиграваме се един на друг и често сме се подигравали и с тебе, май има нещо между тебе и хубавата Сибила, казвахме. А ти се смееше, понякога се държеше така, все едно че е имало кой знае какво, друг път казваше да престанем и че тя може да ти е дъщеря. Майтапи. Затова онази вечер те попитах за Сибила, мислех, че си я видял вече, исках да разбера какво впечатление ти е направила.

— Никога ли не съм ти разказвал нищо за мен и Сибила?

— Защо, имало ли е нещо?

— Не се прави на луд, знаеш, че съм си изгубил паметта. Дойдох да те питам дали съм ти разказвал някога нещо.

— Нищо. А иначе винаги си ми говорил за историите си, може би за да ти завиждам. За Каваси, за Ванна, за американката от Салона на книгата в Лондон, за хубавата холандка, дето си ходил три пъти в Амстердам заради нея, за Силвана…

— Браво, и колко връзки съм имал?

— Много. Прекалено много за мен, аз винаги съм бил моногамен. Но за Сибила, кълна ти се, никога не си ми казвал нищо. Какво си си наумил? Видял си я вчера, тя ти се е усмихнала и си решил, че е невъзможно да е била до тебе и да не си мислел за нея. То е човешко, искам да видя кой ще е тоя дръвник… И после, никой от нас не е успял никога да разбере дали Сибила си има свой живот. Винаги приветлива, готова да помогне на всеки, сякаш за да направи удоволствие единствено на него, някои жени са кокетки именно защото не правят нищо. Леденият сфинкс.

По всяка вероятност Джани беше искрен, но това не означаваше нищо. Ако със Сибила съм имал най-значимата от всички останали връзки. Връзката, беше ясно, че не съм му разказал за нея. Трябвало е да остане тайна между мен и нея.

Или пък не. Леденият сфинкс извън работното си време си има свой живот, може да има връзка с някого, нейна си работа, тя е съвършена, не смесва работата с личния си живот. Разкъсван от ревност към неизвестен съперник. Все някой ще откъсне твоя цвят, чист извор, някой, който няма да го разбере, ловец на морски гъби ще получи този бисер рядък.

 

 

— Имам една вдовица за тебе, Ямбо — каза ми Сибила и ми намигна.

Отпуска се с мен, чудесно.

— Каква вдовица? — попитах.

Обясни ми, че антикварите от моя ранг имат няколко начина, за да си набавят книги. Има хора, които идват в книжарницата, за да те питат дали тази книга струва нещо, и ако струва нещо, зависи колко си честен, но естествено ти гледаш да спечелиш. Или пък някой колекционер в затруднение, който познава стойността на това, което ти предлага, и най-много може да намалиш малко цената. Друг начин е участието в международни търгове и там можеш да направиш удар, ако ти си единственият, който е разбрал колко струва определена книга, но пък и конкурентите ти не са глупаци.

Така че възможността за маневриране е минимална и става интересно само ако можеш да предложиш нещо на много висока цена. После купуваш от колегите си, защото някой може да има книга, която не интересува особено неговия тип клиенти, а ти познаваш човек, който е готов на всичко, за да я има. И накрая методът на лешояда. Издирваш стари западнали семейства, със старите им дворци и библиотеки, чакаш да умре бащата, съпругът, чичото, наследниците да имат проблеми с продажбата на мебелите и на бижутата и да не знаят как да оценят тая купчина книги, които никога не са и разгръщали. Казва се вдовица просто така, а може да е някой внук или племенник, който иска да вземе проклетите пари, малко, но веднага, още по-добре ако има проблеми с жени или с наркотици. Тогава отиваш да видиш книгите, прекарваш в сенчестите зали два-три дни и избираш стратегията си.

Този път беше наистина вдовица, някой го казал на Сибила (това са мои малки тайни, казваше тя доволна и лукава), и май с вдовиците аз съм се оправял чудесно. Помолих Сибила да ме придружи, защото сам рискувах да не разпозная книгата. Каква хубава къща, госпожо, благодаря, може би един коняк. И после хайде да ровим, bouquiner, browsing… Сибила ми обясняваше шепнешком правилата на играта. Обикновено намираш двеста-триста тома, които не струват нищо, виждаш веднага различните томове по римско право и дисертациите по теология, и те стигат накрая до сергиите на панаира на свети Амброзий или месечни издания от осемнадесети век, с „Приключенията на Телемах“ и утопичните пътешествия, всичките подвързани по един и същ начин, те стават за специалистите по обзавеждане, купуват ги на килограм. После много неща от шестнадесети век, в малък формат, Цицерон и Полемиките на Ириней, неща без стойност, които отиват на сергиите на площад Фонтанела Боргезе в Рим и ги купуват на цена два пъти по-голяма от стойността им хора, които после казват, че имат неща от шестнадесети век. Обаче ровиш, ровиш, и там го видях и аз, и ето един Цицерон, да, но с ръкописния шрифт на Алдо Мануцио, и дори „Нюрнбергска хроника“ в отлично състояние, един Ролевинк, една „Ars magna lucis et umbrae“ на Кирхер, с блестящите му гравюри и само няколко потъмнели страници, което е рядкост за хартията от онзи период, и дори един чудесен Рабле на Жан Фредерик Бернар, 1741 г., три тома с винетки на Пикар, блестяща подвързия от червен марокен, корици със златни гравюри, златни нишки и декорации на гръбчето, под него зелена коприна със златни зъбчета — които починалият грижливо е покрил със синя хартия, за да не ги повреди, и които на пръв поглед въобще не се забелязваха. Разбира се, не е „Нюрнбергската хроника“, шепнеше ми Сибила, подвързията е модерна, но работа на любител, подписана Rivière & Son. Фосати ще я вземе веднага, после ще ти кажа кой е, колекционира подвързии.

Накрая открихме десет тома — ако ги продадяхме добре, щяхме да спечелим поне сто милиона лири, само „Хрониката“ щеше да донесе най-малко петдесет милиона. Кой знае защо се бяха озовали там, починалият беше нотариус, а библиотеката — символ на неговото положение, но явно е бил циция и е купувал само когато не е струвало много скъпо. Хубавите книги сигурно ги е купил преди четиридесет години, когато са ги продавали за стотинки. Сибила ми каза как се прави в такива случаи, аз извиках госпожата, все едно че винаги съм се занимавал с този занаят. Казах й, че книгите са много, но че нямат особена стойност. Наврях й в очите най-нещастните книги, със слепнали се страници, с петна от влага, с повредена подвързия, марокен на корицата все едно стърган с шкурка, с дупки от молци като дантела. Вижте тази, господине, казваше Сибила, толкова е изметната, че няма да се оправи и под преса, аз казах за панаира на свети Амброзий.

— Не знам дори дали ще успея да ги дам всичките, госпожо. Разбирате, че ако останат при мен, разходите за склад ще са огромни, нали? Предлагам ви петдесет милиона за целия куп.

— Наричате ги куп!?

А, не, петдесет милиона за тази изключителна библиотека, мъжът й я бил събирал цял живот, това било обида за паметта му. Преминаване към втората стратегическа фаза:

— Тогава, госпожо, вижте какво, интересуват ни най-много ето тези десет книги. Искам да се разберем и ви предлагам тридесет милиона само за тях.

Госпожата смята, петдесет милиона за огромната библиотека е обида за паметта на скъпия й покойник, тридесет за десет книги е добра сделка, а за другите ще намери друг книжар, не толкова капризен и по-щедър. Сделката е сключена.

Върнахме се в студиото весели като деца, които току-що са успели да измамят някого.

— Нечестно ли е това? — попитах.

— Не, Ямбо, всички правят така. — И тя цитира, като мен. — Ако беше попаднала в ръцете на твой колега, щеше да получи по-малко. А освен това видя ли мебелите и картините, и сребърните предмети, това са хора, пълни с пари, а книгите въобще не ги интересуват. Ние работим за онези, които наистина обичат книгите.

Какво щях да правя без Сибила? Твърда и нежна, хитра като лисичка. И пак започнах да си фантазирам, пак влязох в проклетия омагьосан кръг от предишните дни.

Но за щастие посещението при вдовицата ме беше омаломощило. Върнах се веднага вкъщи. Паола отбеляза, че от няколко дни й изглеждам по-изтощен от обикновено, явно се уморявах много. Било по-добре да ходя в книжарницата през ден.

 

 

Мъчех се да мисля за друго.

— Сибила, жена ми каза, че съм събирал текстове за мъглата. Къде са?

— Бяха ужасни фотокопия, лека-полека прехвърлих всичко в компютъра. Не ми благодари, беше много забавно. Ей сега ще намеря папката.

Знаех, че съществуват компютри (както знаех, че съществуват самолети), но естествено се докосвах до компютър за първи път. Стана като с колелото. Сложих си ръцете на клавиатурата и пръстите ми си спомняха сами.

За мъглата бях събрал поне сто и петдесет страници цитати. Явно наистина ми е харесвала много. Ето „Плоска страна“ на Абът: двуизмерна страна, където живеят само плоски фигури, триъгълници, квадрати и многоъгълници. И как да се разпознаеш сред тях, след като не могат да се видят отгоре и възприемат само линии? Благодарение на мъглата. „Където има достатъчно мъгла, предметите на разстояние, да кажем, един метър, са видимо по-слабо различими от тези, които са на деветдесет и пет см; вследствие на това, след внимателно и, постоянно наблюдаване на по-голямата или по-малка различимост, сме в състояние да отсъдим с голяма точност конфигурацията на наблюдавания предмет“. Блазе им на тези триъгълници, които бродят сред мъглата и виждат нещо, ето един осмоъгълник, ето един успоредник. Двуизмерни, но по̀ късметлии от мен.

Чувствах, че мога да възстановя наизуст по-голямата част от цитатите.

— Как така — попитах после Паола, — след като съм забравил всичко, което се отнася до мен? Цитатите съм ги събрал аз, те са мой личен принос.

— Помниш ги не защото си ги събирал — каза тя, — а си ти събирал, защото ги помниш. Те са част от енциклопедията, като други стихотворения, които ми каза първия ден тук, вкъщи.

Както и да е, разпознавах ги веднага. Започвайки с Данте:

Както кога в мъгла вървим на път,

щом земе да се пръска пред очите

нам в ясен вид нещата се вестят

 

така и тук пробивах аз тъмите,

и всичко скоро ми се уясни.

Но силен страх проникна ми в гърдите…[81]

Д’Анунцио има хубави страници за мъглата в „Ноктюрно“: „Някой, който върви до мен безшумно, сякаш с боси крака… Мъглата влиза в устата, изпълва дробовете. Носи се и се събира към Каналацо. Непознатият става по-сив, по-лек, превръща се в сянка… Под къщата, където е антикварят, той неочаквано изчезва“. Ето, антикварят е като черна дупка: каквото падне вътре, не се появява повече.

Ето Дикенс, класическото начало на „Студеният дом“: „Мъгла навред. Мъгла горе по реката, която се носи между островчетата и зелените ливади: мъгла надолу по реката, която тече омърсена сред редиците кораби и мръсотиите, стигащи до брега на един голям (и мръсен) град…“ Намирам Емили Дикинсън: „Да влезем, че мъгла се спуска“.

— Не познавах Пасколи — казва Сибила. — Виж колко е хубаво… Сега беше съвсем близо до мен, за да види екрана на монитора, наистина би могла да докосне лицето ми с косите си. Но не го направи. Не говореше вече на френски, произнасяше думите на италиански с мек славянски акцент:

Дърветата в мъглата влажна

са неподвижни; дълъг

локомотивен стон протяжен

 

Ти скрий далечните неща,

мъгла — неуловима, бледа,

ти, дим, над утрото

що блика…[82]

Спря на третия куплет:

— Мъглата… сълзи?

— Сълзи.

— А!

Изглеждаше възбудена от това, че е научила нова дума.

Сълзи пак мъглата, порив на вятър

пълни долчинката с шумящи листа,

птичка изпърхва в клонатия шатър —

каква красота.

 

Трепкат в мъглата тръстики и пеят

трескава шепнеща песен, мъглата ги мие,

далече-далече в мъглата се рее

камбанария…[83]

Хубава мъгла и у Пирандело, а като си помисли човек, той е сицилианец: „Мъглата се сгъстяваше… Всеки фенер е обвит от сияние“[84]. Тогава по-добре Милано на Савинио: „Мъглата е удобна. Превръща града в огромна бонбониера и жителите му в безброй бонбони… В мъглата се носят жени и момичета с качулки. Лека пара обвива ноздрите и полуотворените устни… Да се озовеш в салон, удължен от огледалата… да се прегърнеш с другите, още ухаещи на мъгла, докато мъглата вън се притиска в прозореца и го замъглява, лека, тиха, закриляща…“[85]

Миланските мъгли на Виторио Серени:

Широко отворени врати към мъгливата вечер

никой не се качва и не слиза

само вълна смог, гласът на вестникопродавеца

парадоксално — миланският „Темпо“

алиби и благодеяние на мъглата

тайни неща вървят скришом, движат се към мен

отдалечават се от мен минало като история

минало като памет: двадесет тринадесет тридесет и три

години като номера на трамваи…[86]

Събирал съм какво ли не. Ето „Крал Лир“ с мъглата, що слънцето я вдига от блатата. А Кампана? „От разрушената стена на червените разядени бастиони в мъглата тихо се отварят дългите улици. Зловещите изпарения на мъглата сред сградите забулват върховете на кулите и изпълват с тъга дългите тихи улици, пусти като в плячкосан град“[87].

Сибила беше очарована от Флобер: „В спалнята на първия етаж влизаше през прозорците без завеси белезникав зрак. Навън се съзираха върховете на дървесата, а по-далеч ливадите, потънали в мъгла, която се носеше като дим по течението на реката под лунната светлина“.[88] Или от Бодлер: „… морето от мъгла заля квартала сънен и стенат болните в приюта си бездънен“.[89]

Тя произнасяше чужди думи, но за мен те сякаш извираха от кладенче. Все някой ще откъсне твоя цвят, чист извор…

Тя беше там, а мъглата не. Други я бяха видели и превърнали в звукове. Може би един ден щях наистина да проникна в мъглата, ако Сибила ме поведеше за ръка.

Ходих вече на няколко прегледа при Гратароло, но в общи линии той одобри това, което беше направила Паола. Оцени факта, че вече съм почти независим, отстранявали се поне първите фрустрации.

Прекарах много часове с Джани, Паола и момичетата, играехме скрабъл, казват, че била любимата ми игра. Намирам лесно думите, особено по-абстрактните, като „акростих“ (като се закачам за „акро“) или „зевгма“. Като включих едно „и“ и едно „у“ в началото на две вертикални думи и тръгнах от първото червено квадратче на първия хоризонтален ред, се получи думата „ентусиаст“. Двадесет и една точки, умножени по девет, плюс петдесет като награда за това, че съм използвал всичките си седем букви, двеста тридесет и девет точки само с един удар. Джани се ядоса: и слава Богу, крещеше, че си си загубил паметта. Прави така, за да ме накара да вярвам в себе си.

Не само съм без памет, ами може би вече преживявам измислени спомени. Гратароло беше намекнал, че в случаи като моя някои си измислят части от минало, което никога не са преживявали, само за да имат усещането, че си спомнят. Може би Сибила ми послужи като претекст?

Трябваше да изляза по някакъв начин от това. Стоенето ми в книжарницата се беше превърнало в мъчение. Казах на Паола:

Работата уморява.[90] Виждам само и винаги една и съща част от Милано. Може би ще е добре да отида някъде, книжарницата си върви сама и Сибила вече подготвя новия каталог. Можем да отидем, знам ли къде, в Париж.

— Париж е все още нещо твърде тежко за тебе, пътуването и всичко. Остави ме да помисля.

— Добре, не в Париж, а в Москва, в Москва!

— В Москва ли?

— Това е Чехов. Знаеш, че цитатите са единствените ми светлинки в мъглата.

Бележки

[78] Стих от „Девойка“ на Винченцо Кардарели.

[79] Шарл Бодлер, „Котките“: Душите влюбени и учените бледи… (Превод от френски Пенчо Симов).

[80] „Учителят Унрат“, роман от Хайнрих Ман.

[81] Данте, „Ад“, XXI песен. Превод К. Величков.

[82] Дж. Пасколи, из първото стихотворение на цикъла „Целуни мъртвеца“ от стихосбирката „Тамариск“. — Бел. NomaD.

[83] Из ранното стихотворение на Дж. Пасколи „Тайнствени гласове“, ок. 1873. — Бел. NomaD.

[84] Цитат от пиесата на Л. Пирандело „Идиот“. — Бел. NomaD.

[85] Цитат от книгата „Вслушвам се в твоето сърце“ (1944) на Алберто Савино (псевдоним на Андлеа де Кирико). — Бел. NomaD.

[86] Виторио Серени (1913–1983), „Мъгла“ („Nebbia“, 1937). — Бел. NomaD.

[87] Дино Кампана (1885–1932), из творбата „Един ден на неврастеника“ („Il piùlungo giorno“) от сборника „Орфически песни“ („Canti orfici“, 1915). — Бел. NomaD.

[88] Цитат от романа „Мадам Бовари“ от Г. Флобер в превод на К. Константинов. — Бел. NomaD.

[89] Цитат от стихотворението на Ш. Бодлер „Предутринен здрач“ (от книгата „Цветя на злото“) в превод на К. Кадийски. — Бел. NomaD.

[90] Сборник с поезия от Чезаре Павезе.