Умберто Еко
Тайнственият пламък на кралица Лоана (14)

14. Хотел „Трите рози“

Имах ли да правя още нещо в Солара? Най-важната история от юношеството ми вече е другаде, в града, в края на четиридесетте и в Бразилия. Тези места (тогавашната ми къща, лицея) ги няма вече, може би ги няма и далечните места, в които Лила е изживяла последните години от краткия си живот. Последните документи, които можа да ми даде Солара, бяха стихотворенията ми, които ме накараха да видя Лила, без да ми покажат лицето й. Отново съм пред бариера от мъгла.

Така си мислех тази сутрин. Вече бях готов за тръгване, но ми се искаше да кажа последно сбогом на тавана. Бях убеден, че няма вече какво да търся там, но ме тласкаше невъзможното желание да открия една последна следа.

Минах отново през тези вече познати кътчета: тук играчките, там шкафовете с книгите… Забелязах, че между два шкафа има една кутия, все още неотворена. Вътре намерих романи, някои класически, като Конрад и Зола, и популярни, като „Приключенията на Червената примула“ от баронеса Орци…

Имаше един италиански криминален роман отпреди войната, „Хотел «Трите рози»“ от Аугусто Мария де Анджелис. Отново изглеждаше, че книгата разказва моята история:

Валеше на дълги нишки, които в отражението на фенерите изглеждаха сребърни. Носещата се като дим мъгла бодеше лицето с игличките си. По тротоара с поклащане се точеше безкрайната процесия на чадърите. Коли в средата на улицата, тук-там файтон, претъпкани трамваи. В шест следобед беше съвсем тъмно в първите дни на този милански декември.

Три жени вървяха забързани, на тласъци, сякаш блъскани от вятър, проправяха си път, както можеха, сред редиците на вървящите. И трите бяха облечени в черно, по модата от Първата световна война, с шапчици и перлени огърлици…

И си приличаха толкова много, че ако не бяха панделките с различен цвят — тъмночервена, лилава, черна — вързани под брадичките им, всеки би помислил, че има халюцинация, убеден, че е видял три пъти едно след друго все същия човек. Изкачваха се по улица Понте Ветеро откъм улица Дел’Орсо и когато стигнаха до края на осветения тротоар, и трите влязоха със скок в сянката на площад Кармине…

Човекът, който ги следваше и който се беше поколебал да ги настигне, когато пресичаха площада, спря пред фасадата на църквата, под дъжда…

Помръдна ядосано. Гледаше неотлъчно черната вратичка… Чакаше, без да откъсва поглед от вратата на църквата. От време на време някоя черна сянка прекосяваше площада и изчезваше зад крилата на вратата. Мъглата се сгъстяваше. Така мина половин час и повече. Човекът изглеждаше примирен… Беше подпрял чадъра си на стената, за да се отцеди, и си триеше ръцете с бавни, ритмични движения, които придружаваха един вътрешен монолог…

Чакаше, без да откъсва поглед от вратата на църквата. От време на време някоя черна сянка прекосяваше площада и изчезваше зад крилата на вратата. Мъглата се сгъстяваше…

От площад Кармине тръгна по улица Меркато и после по Понтачо и се озова пред голяма стъклена врата, която водеше към просторен осветен хол, отвори я и влезе. На стъклата на вратата се четеше, написано с големи букви: „Хотел «Трите рози»“…

Това бях аз: в носещата се мъгла бях видял три жени, Лила, Паола и Сибила — обвити в мъглата, изглеждаха неразличими и изведнъж изчезваха в сянката. Беше безсмислено да продължавам да ги търся, бездруго мъглата се сгъстяваше. Решението беше може би другаде. По-добре да тръгна по улица Понтачо, да вляза в осветения хол на един хотел (но холът нямаше ли да е сцената на престъплението?) Къде ли е хотелът „Трите рози“? Навсякъде, за мен. A rose by any other name^[1].^[105]

На дъното на кутията имаше пласт вестници, а под тях — два стари тома, голям формат. Единият беше Библията, с илюстрациите на Доре, но в толкова лошо състояние, че ставаше само за сергиите. Подвързията на другия едва ли беше на повече от сто години, наполовина кожена, с износен гръб, корици от избледнял картон, имитиращ мраморна повърхност. Разгърнах я, личеше, че е от седемнадесети век.

Печатарският начин на набиране, текстът в две колони ме стреснаха: Mr. William Shakespeares Comedies, Histories, E Tragedies. Портрет на Шекспир, printed by Isaac laggard…

Дори в нормално здравословно състояние такова нещо може да ти докара инфаркт. Нямаше съмнение, и този път не беше шега на Сибила: държах in-folio-то от 1623 г., цяло, с няколко бледи гънки и широки полета.

Как беше попаднала тази книга в ръцете на дядо? Вероятно като е купил всичките книги от деветнадесети век от идеалната старица, която не се е пазарила, защото за нея е било все едно да продаде на вехтошар боклуци, които само заемат място.

Дядо не е бил експерт по стари книги, но не е бил и дилетант. Със сигурност е разбрал, че става дума за издание с голяма стойност, може да се е зарадвал, че притежава пълните произведения на Шекспир, но без да се погрижи да провери в някой каталог за продажби на търг, а и не е имал каталог. И така когато вуйчо е струпал всичко на тавана, там е попаднал и този том — и лежеше тук от четиридесет години, чакал повече от три века.

Сърцето ми биеше лудо, но не му обръщах внимание.

Сега съм тук, в кабинета на дядо, и пипам моето съкровище с треперещи ръце. След толкова сиви тласъци на вятъра влязох в хотела „Трите рози“. Не е снимката на Лила, а покана да се върна в Милано, в настоящето. Щом тук е портретът на Шекспир, там ще е портретът на Лила. Бардът ще ме отведе при моята Смугла дама.

С това in folio преживявам един роман, много по-възбуждащ от всичките загадки на замъка, преживени между стените на Солара, по време на тези три месеца с високо кръвно налягане. Вълнението обърква мислите ми, към лицето ми се надигат горещи вълни.

Със сигурност това е големият удар на живота ми.