Умберто Еко
Тайнственият пламък на кралица Лоана (4)

4. Сам обикалям из града^[83]

 

Показаха ми много семейни фотографии, които не ми говореха нищо. От друга страна, снимките са само откакто съм се запознал с Паола. Другите, от детството ми, ако съществуват, сигурно са някъде в Солара.

Говорих по телефона със сестра си в Сидни. Като разбра, че съм бил зле, искаше да дойде веднага, но току-що й бяха правили една нелека операция и лекарите й забраниха такова тежко пътуване.

Ада се опита да извика нещо в паметта ми, после престана и се разплака. Казах й, като дойде, да ми донесе за подарък една птицечовка, да си я държа в хола, можех да кажа и кенгуру, но явно зная, че те мърсят вкъщи.

Ходя в книжарницата само по няколко часа на ден. Сибила подготвя каталога и естествено се оправя добре сред библиографиите. Поглеждам набързо, казвам, че върви чудесно, после казвам, че имам час при лекаря. Гледа ме притеснено, като излизам. Знае, че съм болен, не е ли нормално? Или мисли, че искам да избягам? Мога ли да й кажа „не искам да те използвам като претекст, за да си създам измислена памет, скъпа моя любов“?

Попитах Паола какви са били политическите ми позиции: не ми се ще изведнъж да открия, че съм, знам ли какво, нацист.

— Ти си, както се казва, добър демократ — каза Паола, — но повече по инстинкт, отколкото по идеология. Винаги ти повтарях, че политиката те отегчава — а ти, само заради спора, ме наричаше Пасионария. Сякаш се криеше в старите книги от страх, или от презрение към света. Не, несправедлива съм, не беше презрение, защото ти се палеше заради големите морални проблеми. Подписваше се под апелите за мир и срещу насилието, възмущаваше се от расизма. Дори се записа в лигата против вивисекцията.

— На животни, предполагам.

— Естествено. Вивисекцията на хора се нарича война.

— А бил ли съм… все такъв и преди да те срещна?

— Ти избягваше да говориш за детството и юношеството си. От друга страна, никога не съм успявала да те разбера в тези неща. Винаги си бил смес от жалост и цинизъм. Ако някъде осъдеха някого на смърт, ти се подписваше срещу това, изпращаше пари в комуните за наркомани, но ако ти кажеха, че са загинали десет хиляди деца в някоя междуплеменна война в Централна Африка, вдигаше рамене, все едно че казваше, че светът е зле измислен и нищо не може да се направи. Винаги си бил жизнерадостен човек, харесваха ти хубавите жени, хубавото вино, хубавата музика, но у мен оставаше впечатлението, че това е една външна обвивка, един начин да се скриеш. Когато се отпускаше, казваше, че историята е кървава енигма, а светът е грешка.

— Нищо няма да може да махне от ума ми мисълта, че този свят е плод на един мрачен бог, чиято сянка продължавам аз.^[84]

— Кой го е казал?

— Не знам вече.

— Сигурно е нещо, което те е впечатлило. Но винаги си давал всичко от себе си, ако някой е имал нужда от нещо, като беше наводнението във Флоренция, ти отиде там доброволец, да вадиш от калта книгите от Националната библиотека. О, беше жалостив за малките неща и циничен за големите.

— Мисля, че е правилно. Човек прави само това, което може. За останалото е виновен Бог, както казва Граньола.

— Кой е Граньола?

— И това не знам вече. Явно някога съм го знаел. Какво съм знаел по-рано?

 

 

Една сутрин се събудих, отидох да си направя кафе (без кофеин) и започнах да си тананикам „Roma non far la stupida stasera“. Защо ми дойде наум тази песен? Добър знак, каза Паола, започваш пак. И така, изглежда, че всяка сутрин, докато съм си правел кафето, съм пеел някаква песен. Няма никаква причина, че ми е дошла наум тази песен вместо някоя друга. Всичките изследвания (какво сънува нощес, за какво говори снощи, какво чете, преди да заспиш) не доведоха до никакво достоверно обяснение. Може би, знам ли, начинът, по който си обувам чорапите, цветът на ризата ми, някое бурканче, видяно с крайчеца на окото, са предизвикали в главата ми звуков спомен.

— Само че — отбеляза Паола — винаги си пял само песни от петдесетте, отиваше назад най-много до песните от първите фестивали в Сан Ремо, „Vola colomba bianca vola“, или „Papaverine papere“. Никога не си отивал по-назад, никаква песен от четиридесетте, тридесетте или двадесетте години.

Паола спомена „Sola me ne vo per la città“, прочутата песен от следвоенния период, и тя, тогава още съвсем дете, я запомнила, защото по радиото я свирели непрекъснато. Разбира се, струваше ми се, че я зная, но не реагирах с интерес, все едно че ми бяха изпели Casta diva, а наистина май никога не съм бил голям почитател на операта. Не може да се сравни, да кажем, с „Eleanor Rigby“ или с „Que serà serà, whatever will be will be“, или със „Sono una donna, non sono una santa“. Що се отнася до старите песни, Паола приписваше тази моя липса на интерес на онова, което тя нарича изтласкване на детството.

Беше забелязала също, с течение на годините, че познавам добре класическата музика и джаза, ходя с удоволствие на концерти, слушам плочи, но никога не съм имал желание да пусна радиото. Най-много да го слушам като фон, ако го е пуснал някой друг. Явно радиото е било като къщата на село, нещо от други времена.

Но на следващата сутрин, като станах и започнах да си правя кафе, изпях:

Вървя сама из града,

минавам сред тълпата, която не знае,

която не вижда моята скръб,

и търся теб, мечтая за теб, а теб вече те няма…

 

Напразно се мъча да те забравя,

първата любов не се забравя,

в сърцето ми е написано едно име, само едно име,

познах те и сега зная, че ти си любовта,

истинската любов, голямата любов.

Мелодията идваше сама. И очите ми се насълзиха.

— Защо точно тази? — попита Паола.

— Така. Може би защото точното й заглавие е „Търся теб“. От кого е, не знам.

— Премина бариерата на четиридесетте — констатира Паола с любопитство.

— Не е това — отвърнах, — просто почувствах нещо. Като тръпка. Не, не като тръпка. Сякаш… Познаваш „Плоска земя“, чела си я. Добре, тези триъгълници и квадрати живеят в две измерения, не знаят какво е плътност. Представи си сега, че някой от нас, които живеем в три измерения, ги докосне отвисоко. Ще изпитат усещане, което не са изпитвали никога, и не биха могли да ти кажат какво е. Все едно при нас да дойде някой от четвъртото измерение и да ни пипне отвътре, например по пилора, леко. Какво ще почувстваш, ако някой ти пипне пилора? Аз бих казал… тайнствен пламък.

— Какво значи тайнствен пламък?

— Не знам, просто ми дойде наум.

— Същото ли изпита, като видя снимката на родителите си?

— Почти. Тоест не. Но в крайна сметка защо не. Почти същото.

— Това е интересен знак, Ямбо, трябва да се отбележи.

Тя винаги се надява да ме спаси. А аз може би усещах тайнствения пламък, като мислех за Сибила.

 

 

Неделя.

— Иди да се разходиш — каза ми Паола, — полезно е за теб. Не се отдалечавай от улиците, които познаваш. На Ларго Каироли продават цветя, в празник обикновено е отворено. Поискай да ти направят пролетен букет или купи рози, къщата прилича на погребален дом.

Слязох на Ларго Каироли, цветарницата беше затворена. Минах по улица Данте до улица Кордузио, завих надясно, към Борсата, и видях, че в неделя там се събират колекционерите от целия град. По улица Кордузио имаше сергии с пощенски марки, по цялата улица Арморари продаваха стари картички, картинки, после цялото кръстовище на Централния пасаж беше заето от продавачи на монети, войничета, образи на светци, ръчни часовници, дори телефонни карти. Колекционерството е страст, би трябвало да го зная, хората са готови да колекционират всичко, дори капачки от кока-кола, всъщност телефонните карти струват по-малко от моите печатни книги от петнадесети век. На площад Едисон, от лявата страна, са сергиите с книги, вестници, афиши, рекламни обяви, а отсреща има сергии, където продават всякакви боклуци, лампи стил либерте, фалшиви естествено, подноси с цветя на черен фон, балеринки.

На една сергия имаше четири запечатани цилиндрични стъклени съда и в тях, в някакъв течен разтвор, може би формалин, висяха фигури с восъчен цвят, някои кръгли, други с форма на бобчета, вързани с бели нишки. Бяха морски обитатели, малки октоподи, избледнели корали, а може би представляваха чудовищната рожба на тератологичната фантазия на някой творец. Ив Танги?

Продавачът ми обясни, че били тестиси: кучешки, котешки, от петел и от някакво друго животно, окомплектовани с бъбреци и така нататък.

— От една лаборатория от деветнадесети век са. Четирийсет хиляди лири парчето. Само стъклениците струват двойно повече, поне на сто и петдесет години са. Четири по четири прави шестнайсет, аз ще ви ги дам и четирите за сто и двадесет хиляди лири. Сделка си е.

Тези тестиси ме очароваха. Най-после нещо, което не би трябвало да познавам благодарение на семантичната си памет, както казваше Гратароло, нито е част от миналите ми преживявания. Кой е виждал тестиси на куче, искам да кажа без кучето, в чист вид? Бръкнах в джоба си, имах само четиридесет хиляди, а на сергиите не можеш да платиш с кредитна карта.

— Ще взема кучешките.

— Лошо е, че оставяте другите, уникална сделка е.

Не може да имаш всичко. Върнах се вкъщи с кучешките топки и Паола пребледня. Интересно е, наистина прилича на произведение на изкуството, но къде ще ги държим? В хола ли, та всеки път, като почерпиш някой гост, да повръща върху килима? В спалнята ли? Извинявай, не. Ще ги държиш в книжарницата, може до някоя хубава книга по естествени науки от седемнадесети век.

— Мислех, че съм направил добър удар.

— Даваш ли си сметка, че си единственият мъж на света, единственият на земята от Адам насам, дето жена му го праща да купи цветя, а той се връща вкъщи с кучешки топки?

— Ако не за друго, става за рекордите на Гинес. И после знаеш, че съм болен.

— Това са извинения: И преди беше болен. Не е случайно, че поиска сестра ти да ти донесе птицечовка. По едно време искаше да сложиш вкъщи флипер, който струваше колкото картина на Матис и вдигаше адски шум.

Но това пазарче Паола го знаела, казва дори, че сигурно и аз съм го знаел, веднъж съм намерил там първото издание на „Гог“ на Папини, с оригинална подвързия и неразрязани страници, за десет хиляди лири. Така следващата неделя тя поиска да дойде с мен, не се знае, каза ми, рискуваме да се върнеш с тестиси от динозавър и тогава ще трябва да викаме майстор да разшири вратата, за да ги вкараш вкъщи.

Марките и телефонните карти не, но старите вестници възбуждаха любопитството ми. От времето на детството ни, каза Паола. А аз:

— Тогава да си ходим.

Но по едно време видях комикс с Мики Маус. Инстинктивно го взех. Книжката не беше стара, препечатка от седемдесетте, както можеше да се види на гърба на корицата и от цената. Отворих я по средата.

— Не е оригинална, истинските са били в два цвята, с оттенък на керемиденочервено, а тези са в бяло и синьо.

— Откъде знаеш?

— Не знам, знам го.

— Но корицата възпроизвежда оригиналната, виж датата и цената, 1937 г., една лира и половина.

На многоцветната корица се мъдреше „Съкровището на Кларабела“.

 

 

— Но са сбъркали дървото — казах.

— В смисъл?

Прелистих набързо книжката и веднага попаднах на илюстрациите, които търсех. Но сякаш нямах желание да прочета написаното в балончетата, все едно че беше написано на друг език, или буквите се бяха объркали. Казах го наизуст.

— Ето, Мики Маус и Хорас отиват да търсят една стара карта на съкровище, заровено от дядо им, или от дядото на Кларабела, а мазният господин Скуини и подлецът Лошия Пит търсят същото съкровище. Стигат до мястото, разглеждат картата, трябва да се тръгне от едно голямо дърво, да се изтегли линия към едно по-малко дърво и да се получи триъгълник. Копаят, копаят и не намират нищо.

Докато на Мики Маус не му идва една гениална идея: картата е от 1863 г., минали са повече от седемдесет години, невъзможно е да го има малкото дърво, така че дървото, което сега е голямо, е всъщност малкото от тогава, а голямото е паднало, но може би наоколо още има следи от него. И наистина, търсят, търсят и намират един пън, изчисляват триъгълника отново, започват пак да копаят и намират съкровището.

 

 

— А ти откъде знаеш?

— Всички знаят, не е ли така.

— Разбира се, че не го знаят всички — каза възбудено Паола. — Това не е семантична памет, това е автобиографична памет. Ти си спомни нещо, което те е впечатлило, като си бил дете! И този спомен го извика корицата.

— Не, не е картинката. По-точно името, Кларабела.

— Роузбъд.

 

 

Разбира се, купихме комикса. Прекарах вечерта с тази история, но от нея не излезе нищо повече. Знаех си, всичко си беше там, нямаше никакъв тайнствен пламък.

— Няма да изляза никога от това нещо, Паола. Няма да вляза никога в пещерата.

— Но нали си спомни историята с двете дървета.

Пруст си е спомнял за три. Хартия, хартия, като всички книги в този апартамент и в книжарницата. Имам книжна памет.

— Използвай хартията, след като сладките „мадлен“ не ти казват нищо. Не си Пруст, добре. Но и Засецки не е бил.

— Този пък кой е?

— Почти бях забравила за него, Гратароло ми го припомни. С моята работа нямаше начин да не съм чела „Загубеният и намерен отново свят“, класически случай. Само че съм я чела отдавна. Днес я препрочетох с интерес, приятна книжка, чете се за два часа. Та значи Лурия, големият руски невропсихолог, е следил случая на този Засецки, който по време на световната война бил засегнат от парче граната в лявата част на мозъка. Събудил се в ужасен хаос, не можел да проумее дори положението на тялото си в пространството. Понякога мислел, че някои части от тялото му са се променили, че главата му е станала огромна, че трупът е ужасно малък, че краката му са се преместили на главата.

— Не ми се струва моят случай. Краката на главата? А пенисът му на мястото на носа ли е бил?

— Чакай де. Краката на главата — това му се случвало само от време на време. Най-лошото било с паметта. Все едно че била станала на прах, нищо общо с тебе. И той не си спомнял нито къде е роден, нито името на майка си, дори не можел да чете и да пише. Лурия започнал да го изучава, Засецки имал желязна воля, научил се отново да чете и да пише и писал, писал, писал. Двадесет и пет години записвал не само онова, което успял да изрови от разрушената пещера на паметта си, но и всичко, което му се случвало, ден по ден. Сякаш ръката му, със своя автоматизъм, успяла да сложи в ред онова, което главата не можела. Все едно това, което пишел, било по-умно от него. И така се преоткрил, лека-полека, върху хартията. Ти не си Засецки, но онова, което ме порази, е, че той си е създал книжна памет. И за това са му трябвали двадесет и пет години. Ти имаш вече хартията, но явно не е тази, която е тука. Твоята пещера е в къщата на село. Мислих много тези дни, знаеш ли. Ти заключи много решително книгите от детството и юношеството си. Може би там има нещо, което те засяга отблизо. Сега ще бъдеш така добър да отидеш в Солара. Сам, първо, защото аз не мога да оставя работата си, и второ, защото трябва да направиш всичко сам. Ти и далечното ти минало. Ще стоиш там колкото трябва и ще видиш какво ще стане. Ще изгубиш най-много една седмица, може две, ще си на чист въздух, няма лошо. Вече се обадих на Амалия.

— И коя е Амалия, жената на Засецки ли?

— Да бе, баба му. Въобще не съм ти разказала всичко за Солара. Още от времето на дядо ти там са живеели арендаторите Мария и Томазо, по прякор Мазулу, защото тогава около къщата имало много земя, най-вече лозя и много добитък. Израснал си пред очите на Мария и тя те обичала много. Също и Амалия, дъщеря им, тя е десетина години по-голяма от тебе и ти е била като по-голяма сестра, като бавачка, като всичко. Бил си нейният идол. Когато вуйчо ти и вуйна ти продали земята, във високата част, заедно с чифлика, останало едно малко лозе, овощната градина, зеленчуковата градина, зайчарникът и птичарникът. Нямало вече смисъл да се говори за даване под аренда и ти си оставил всичко на Мазулу, все едно че е негов имот, с условието семейството му да се грижи за къщата. Мария и Мазулу починали, а Амалия — така и не се оженила, винаги си е била грозничка — останала да живее там. Продава яйца и пилета в градчето, гледа прасе, братовчедите й й помагат да пръска лозето и да го бере, въобще е доволна, само дето се чувства малко самотна, затова е щастлива, когато дъщерите ни ходят там с децата. Плащаме й нещата за ядене — яйцата, пилетата и саламите, а за плодовете и зеленчуците не ще и да чуе за плащане — то си е ваше, казва. Златна жена, а как готви — ще видиш. При мисълта, че ще отидеш там, не можеше да си намери място от радост: младият господин Ямбо това, младият господин Ямбо онова, толкова се радвам, ще видите как ще излекувам болестта му с онази салата, дето толкова я обича…

— Младият господин Ямбо. Какъв лукс. Всъщност защо ме наричате Ямбо?

— За Амалия ти ще си останеш младият господин и на осемдесет. А пък за Ямбо всъщност ми обясни Мария. Решил си го ти, като си бил малък. Разправял си: аз се казвам Ямбо, онзи с перчема. И си станал Ямбо за всички.

— С перчема?

— Явно тогава си имал хубав перчем. И името Джамбатиста не ти е харесвало, мога да те разбера. Но сега да оставим проблемите с името ти. Заминаваш. Не можеш да отидеш с влак, защото трябва да сменяш на четири места, ще те закара Николета, тя бездруго трябва да вземе оттам някои неща, които са забравили по Коледа, после веднага ще се върне, а теб ще те остави в ръцете на Амалия, която ще те глези. Тя знае как да е винаги край тебе, когато имаш нужда, и да изчезва, когато искаш да си сам. Преди пет години прокарахме телефон и можем да се чуваме по всяко време. Опитай, моля те.

Поисках да ми даде няколко дни да помисля. Аз първи бях заговорил да отида някъде, за да се спася от следобедите в книжарницата. Но наистина ли исках да се спася от тях?

Бях в лабиринт. Накъдето и да тръгнех, все щях да сбъркам. А и от къде исках да изляза? Сезам, отвори се, искам да изляза?^[85] Аз исках да вляза, като Али Баба. В пещерите на паметта.

 

 

За разрешаването на проблема се погрижи Сибила. Един следобед изхлипа по неудържим начин, изчерви се леко (в кръвта, която пламти по лицето ти, се смее вселената), помачка няколко секунди в ръцете си едно тесте листчета от каталога, който беше пред нея, и каза:

— Ямбо, казвам го най-напред на теб… Ще се женя.

— Как така ще се жениш? — възкликнах, сякаш исках да кажа „как смееш?“

— Искам да кажа — ще се омъжа. Знаеш, нали, когато един мъж и една жена си разменят пръстени, а другите хвърлят ориз?

— Не, искам да кажа… и ще ме напуснеш?

— Защо? Той работи в едно архитектурно студио, но все още не печели много, ще трябва да работим и двамата. Освен това как бих могла да те оставя?

Заби ножа в сърцето му и го завъртя два пъти. Край на „Процесът“, всъщност край на процеса.

— И това нещо… отдавна ли е?

— Отскоро. Срещнахме се преди няколко седмици, знаеш как става. Добро момче е, ще го видиш.

Как стават тези неща. Може би преди това е имало и други добри момчета, може би се е възползвала от инцидента, за да приключи с невъзможната ситуация. Може да се е хвърлила на врата на първия, когото е срещнала, скок в тъмнината. Ако е така, съм й причинил зло два пъти. Кой й е причинил зло, глупако? Всичко си върви, както става обикновено. Млада е, среща някого на нейната възраст, влюбва се за първи път… За първи път, нали? Все някой ще откъсне твоя цвят, чист извор, и за него ще е благодат и късмет, че не те е търсил.

— Ще трябва да ти направя подарък.

— Има време. Решихме го снощи, но искам да почакам да се оправиш, така ще мога да си взема една седмица отпуска, без да имам угризения.

Без угризения. Каква загриженост.

Как беше последният цитат за мъглата, който бях видял? Като стигнахме на Римската гара, вечерта на Разпети петък, и тя се отдалечи с файтона в мъглата, ми се стори, че съм я изгубил завинаги, безвъзвратно.

 

 

Историята свършваше сама. И да се беше случило нещо преди, всичко беше изтрито. Чисто черна дъска. Отсега нататък само като дъщеря.

Сега вече можех да замина. Казах на Паола, че ще отида в Солара. Беше щастлива.

— Ще видиш, че ще ти е добре там.

— Рибке, рибке, златна рибке — не го искам за себе си, но онази вещица, жена ми, непрекъснато иска нови неща!

— Много си гаден. Хайде на село!

Тази вечер, докато Паола ми даваше последни наставления преди заминаването, погалих гърдите й. Тя простена от удоволствие и усетих нещо, което приличаше на желание, но примесено с нежност и може би с признателност. Любихме се.

Като с четката за зъби, явно тялото ми пазеше спомена как се прави. Беше спокойно, в бавен ритъм. Тя стигна до оргазъм преди мен (винаги е било така, каза ми), аз малко след нея. Всъщност на мен ми беше за пръв път. Наистина е хубаво, както казват. Не бях удивен: но сякаш вече си го знаех, с главата, а с тялото си едва тогава открих, че е вярно.

— Не е зле — казах, като се отпуснах по гръб. — Разбрах защо хората държат толкова на това нещо.

— Боже! — възкликна Паола. — Какво ми дойде до главата — да отнема девствеността на мъжа си на шестдесет години!

— По-добре късно, отколкото никога.

Но не можах да се сдържа, докато заспивах с ръка в ръката на Паола, да не си задам въпроса дали със Сибила щеше да е същото. Глупако, казвах си, докато постепенно се унасях, така и няма да го разбереш никога.

 

 

Тръгнах. Николета караше, аз я гледах, в профил. Ако съдя по снимките си, когато съм се оженил, носът й е моят, също и формата на устата. Наистина е моя дъщеря, не са ми приписали плода на греха.

(Тъй като блузката й беше леко отворена, видях неочаквано на гърдите й един златен медальон с гравирано „Я“. Мили Боже, казах си, кой ви го е дал? Винаги съм го носила, господарю, и беше на врата ми, когато ме показаха като наследница на трона на стълбите в манастира на сестрите клариси, каза тя. Медальонът на майка ти, херцогинята, възкликнах! Да не би да имаш четири малки бенчици във формата на кръст на лявото рамо? Да, господарю, но как може да го знаете? Но тогава, тогава ти си дъщеря ми, а аз съм твоят баща! О, татко, татко мой! Не, скъпо невинно дете, не припадай! Ще се блъснем!)

Не говорехме, но вече бях разбрал, че Николета е лаконична по природа, а в този момент беше със сигурност и притеснена, притесняваше се да не спомене за нещо, което съм забравил, не искаше да ме безпокои. Попитах я само в каква посока пътуваме.

— Солара е на границата между Ланге и Монферато, много красиво място, ще видиш, татко.

Беше ми приятно да ме наричат татко.

В началото, като излязохме от магистралата, виждах табели, които ми говореха за известни градове — Торино, Асти, Алесандрия, Казале. После тръгнахме по второкласни пътища, табелите там говореха за селища, които никога не бях чувал. След няколко километра през равнината, след като минахме над една рекичка, видях в далечината сините очертания на няколко хълма. Но изведнъж очертанията изчезнаха, защото пред нас се изправи стена от дървета и колата навлезе сред тях, по просека сред клони, които ме караха да си мисля за тропическа гора. Que me font maintenant tes omrages et tes lacs?^[86]

Минахме през просеката — имах усещането, че продължаваме все през равнината, и влязохме в долина, заобиколена отстрани и отзад от хълмове. Явно бяхме навлезли в Монферато, бяхме се изкачвали постепенно и незабележимо, височините ни бяха заобиколили, без да разберем, и вече бяхме в друг свят, сред море от млади лозя. Хълмовете бяха с различна височина, някои едва се подаваха сред по-ниските била, други бяха по-стръмни, по много имаше сгради, черкви или големи чифлици, и някакви замъци, които се издигаха със заплашителна настоятелност, и вместо да допълват плавно хълмовете, ги насочваха към небето.

След като пътувахме около час сред тези хълмове, където след всеки завой се откриваше нова гледка, сякаш внезапно преминавахме от една област в друга, изведнъж видях табела, на която пишеше „Монгардело“. Казах:

— Монгардело, после Корселио, Монтеваско, Кастелето, Векио, Ловецоло и пристигаме, нали?

— Откъде знаеш?

— Всички го знаят — казах.

Но явно не беше вярно, в коя енциклопедия се говори за Ловецоло? Да не би да бях започнал да прониквам в пещерата?