Умберто Еко
Тайнственият пламък на кралица Лоана (2)

2. Шумоленето на листата

— Къде отиваме, Паола?

— Вкъщи, в нашата къща.

— И после?

— После ще влезем и ще се настаниш удобно.

— И после?

— И после ще си вземеш един хубав душ, ще се обръснеш, ще се облечеш прилично, после ще ядем и после… какво искаш да правиш?

— Точно това не зная. Помня всичко, което се случи след събуждането ми, знам всичко за Юлий Цезар, но не мога да мисля за това, което идва после. До тази сутрин не се притеснявах за после, притеснявах се за преди, което не можех да си спомня. Но сега, като отиваме към… нещо, виждам мъгла и напред, не само назад. Не, това напред не е мъгла, все едно че краката ми са омекнали и не мога да вървя. Все едно че скачам.

— Скачаш?

— Да. За да скочиш, трябва да направиш отскок, но за да го направиш, трябва да се засилиш, така че трябва да се върнеш назад. Ако не се върнеш назад, не можеш да вървиш напред. Разбираш ли, имам усещането, че за да кажа какво ще направя след, трябва да имам солидна представа какво съм правил преди. Човек се приготвя да направи нещо, за да промени това, което е било. Сега, като ми казваш, че трябва да се обръсна, зная защо, прекарвам ръка по брадичката си, усещам, че боде, трябва да махна тези косми. Същото е, ако кажеш, че трябва да ям, спомням си, че за последен път ядох снощи, супа, шунка и печена круша. Но едно е да кажа, че ще се обръсна и ще ям, друго е да кажа какво ще правя после, за дълго време имам предвид. Не разбирам какво значи за дълго време, защото ми липсва нещо за дълго време преди. Разбираш ли?

— Казваш ми, че вече не живееш във времето. Ние сме времето, в което живеем. Ти обичаше много написаното от свети Августин за времето. Винаги си казвал, че той е най-умният човек сред всички, които са живели. Той учи на много неща и нас, днешните психолози. Ние живеем в трите момента — на очакването, на вниманието и на паметта — и всеки от тях не може без другите. Не можеш да се насочиш към бъдещето, защото си изгубил миналото си. И това, че знаеш какво е правил Юлий Цезар, не ти помага да разбереш какво трябва да правиш ти.

Видя, че челюстите ми се стегнаха, и смени темата.

— Можеш ли да познаеш Милано?

— Никога не съм го виждал.

Но като стигнахме до един площад, казах:

— Замъкът на Сфорца. А по-нататък е Катедралата. И „Тайната вечеря“. И художествената галерия „Брера“.

— А във Венеция?

— Във Венеция е Канале Гранде, мостът Риалто, Сан Марко и гондолите. Знам всичко написано в пътеводителите. Може никога да не съм ходил във Венеция, а в Милано да живея от тридесет години, но за мен Милано е като Венеция. Или като Виена: Кунстхисторише Музеум, третият човек, Хари Лайм на виенското колело в Пратера казва, че швейцарците били измислили часовника с кукувичка. Лъже: часовникът с кукувичка е баварски.

 

 

Влязохме вкъщи. Хубав апартамент с балкони към парка. Наистина видях пространство с дървета. Природата е красива, както казват. Стари мебели, явно съм заможен човек. Не знам накъде да вървя, къде е всекидневната, къде е кухнята. Паола ми представя Анита, перуанката, която помага вкъщи, горката, не знае дали да ми се радва, или да ме поздрави като гостенин, тича напред-назад, показва ми вратата на банята, продължава да повтаря:

— Горкичкият господин Ямбо, о, Света Богородичке, ето чисти кърпи, господин Ямбо.

След вълнението от тръгването от болницата, след първия контакт със слънцето и пътуването усетих, че съм потен. Поисках да помириша подмишниците си, миризмата на потта ми не ме притесни, не мисля, че беше много силна, но ме караше да се чувствам като живо животно. Три дни преди да се върне в Париж, Наполеон изпращал съобщение на Жозефина и й заръчвал да не се къпе. Къпал ли съм се някога, преди да се любя? Няма да посмея да попитам Паола, а и кой знае, може с нея да съм се къпал, а с други не, или пък обратното. Взех си хубав душ и се обръснах бавно; имаше крем за след бръснене с лек и свеж аромат, сресах се. Вече имам по-цивилизован вид. Паола ме заведе в гардеробната: явно обичам кадифени панталони, сака от малко по-груб плат, връзки от вълна в бледи тонове (с цвят на слез, на грах, на изумруд? имената ги знам, но още не мога да ги прилагам), ризи на квадратчета. Май имам и тъмен костюм, за сватби и погребения.

— Хубав си като преди — каза Паола, когато се облякох неофициално.

Прекара ме през дълъг коридор, пълен с шкафове с книги. Гледах гърбовете им и в по-голямата част ги разпознавах. Искам да кажа, разпознавах заглавията, „Годениците“, „Бесният Орландо“, „Спасителят в ръжта“. За първи път изпитвах усещането, че се намирам на място, където се чувствам добре. Извадих един том, но преди да погледна корицата, го хванах за гърба с дясната си ръка, а с левия палец разгърнах бързо страниците на обратно. Харесваше ми шумоленето им, направих го няколко пъти и попитах Паола дали не трябва да видя футболист, който рита топка. Паола се засмя, изглежда, че това бяха книги, които сме имали като деца, нещо като кино за бедни, футболистът сменяше положението си на всяка страница и като разгръщаш бързо страниците, го виждаш, че се движи. Убедих се, че всички го знаят: исках да кажа, че не е спомен, а само понятие.

Книгата беше „Дядо Горио“ от Балзак. Без да съм я отгърнал, казах:

— Дядо Горио се жертва заради дъщерите си, едната се казва Делфина, мисля, появяват се Вотрен или с други думи Колен, и амбициозният Растиняк, Париж на нас двамата. Много ли четях?

— Ти си неуморим читател. Със страхотна памет. Знаеш безброй стихотворения наизуст.

— Пишех ли?

— Нищо твое. Аз съм безплоден гений, казваше, на този свят или четеш, или пишеш, писателите пишат от презрение към колегите си, да имат понякога нещо хубаво за четене.

— Имам толкова много книги. Извинявай, имаме.

— Тук са пет хиляди. И все се намира някой глупак, който влиза и казва: колко много книги имате, чели ли сте ги всичките?

— И аз какво отговарям?

— Обикновено отговаряш: нито една, иначе защо ще ги държа тука, вие да не би да пазите кутиите от консерви, след като сте ги изяли? Петте хиляди, които вече съм прочел, ги подарих на затворите и на болниците.^[1] И глупакът залита.

— Виждам много книги от чужди автори. Мисля, че зная няколко езика. — Стиховете дойдоха сами в главата ми. — Le brouillard indolent de l’automne est é’pars…^[2] Unreal City, Under the brown fog of a winter dawn, A crowd flowed over London Bridge, so many, — Had not thought death had undone so many…^[3] Spätherbstnebel, kalte Träume, Überfloren Berg und Tal, Sturm entblältert schon die Bäume, Und sie schaun gespenstig kahl…^[4] Pero el doctor no sabía — заключих — que hoy es siempre todavía…^[5]

— Интересно, от четири стихотворения три говорят за мъгла.

— Нали знаеш, чувствам се като в мъгла. Само че не мога да я видя. Знам как са я видели другите: Просветва на завоя мимолетно слънце, стрък мимоза в млечнобялата мъгла^[72].

— Мъглата те очароваше. Казваше, че си роден в нея. И от години, ако се случеше да попаднеш на описание на мъгла в някоя книга, си го отбелязваше в полето на страницата. После караше да ти преснемат страницата в студиото. Мисля, че там ще откриеш твоето досие „Мъгла“. Стига да имаш търпение, мъглата пак ще се появи. Макар че не е като едно време, в Милано сега има твърде много светлина, твърде много осветени витрини вечер, мъглата се промъква край стените.

— Жълтата мъгла, която се отърква в стъклата, жълтият дим, който отърква мрачната си физиономия по стъклата, лизна с езика си ъглите на вечерта, поспря върху локвите със застояла вода във водостоците, остави да паднат отгоре му саждите, които се сипят от комините, уви се около къщата и потъна в сън.

— Това го знам. Оплакваше се, че мъглите от детството ти вече ги няма.

— Детството ми. Има ли тука място, където държа детските си книги?

— Не тука. Сигурно са в Солара, в селската къща.

 

 

И така научих историята на къщата в Солара и на семейството си. Роден съм там, по погрешка, през коледната ваканция на 1931 година. Като младенеца Иисус. Родителите на майка ми умрели, преди да се родя, а баба ми по бащина линия умряла, като съм бил на пет годинки. Останал дядо ми, а ние сме били единственото нещо, което му оставало. Дядо ми бил странен човек. В града, където съм роден, имал книжарница, почти склад за стари книги. Не антикварни и ценни книги като мен, просто стари книги, и много предмети от деветнадесети век. По онова време чужбина било да идеш в Лугано, най-много в Париж или Мюнхен. И там събирал неща по сергиите и не само книги, но и афиши за филми, картинки, картички, стари списания. Тогава нямало колекционери на спомени като днес, каза Паола, но той имал няколко клиенти, които се интересували от такива неща, или може би ги събирал, защото му харесвало. Не печелел много, но се забавлявал. А после, през двадесетте години, получил в наследство къщата в Солара. Огромна къща, да можеше да я видиш, Ямбо, само таванските помещения приличат на пещерите в Постумия. Дядо имал много земя, давал я на изполица и получавал от нея достатъчно, за да може да живее, без да се мъчи да продава много книги.

Изглежда, там съм прекарвал всяко лято през детството си, и Коледните и Великденските ваканции, и много други празници, и съм живял там цели две години, между четиридесет и трета и четиридесет и пета, когато в града започнали бомбардировките. И там със сигурност били нещата на дядо, книгите ми от училище и играчките ми.

— Не знам къде, защото ти сякаш не искаше да ги виждаш. Отношението ти към тази къща винаги е било странно. Дядо ти умрял от разрив на сърцето, когато родителите ти загинали при автомобилната катастрофа, тогава точно си завършвал лицея…

— С какво са се занимавали татко и мама?

— Баща ти работел във фирма за износ, накрая станал неин директор. Майка ти си стояла вкъщи, както правели порядъчните жени. Баща ти успял най-после да си купи кола, ланча, и станало каквото станало. Никога не си говорил ясно за тази история. Готвел си се да постъпиш в университета — и ти, и сестра ти Ада сте изгубили в един миг цялото си семейство.

— Имам сестра?

— По-малка от теб. Взели са я вуйчо ви и вуйна ви, защото те станали вашите законни попечители. Но Ада се омъжила рано, на осемнадесет, за един мъж, който веднага я отвел да живеят в Австралия. Виждате се рядко, тя идва в Италия от дъжд на вятър. Вуйчо ти продал къщата ви в града и почти цялата земя в Солара. С парите си се издържал в университета, но не си останал зависим от вуйчо си, защото веднага си спечелил стипендия и си отишъл да живееш в Торино. И оттогава сякаш си забравил Солара. Аз те принудих да започнем да ходим там през лятото, след като се родиха Карла и Николета, въздухът беше хубав за децата, убих се от работа, докато оправя крилото, в което отсядаме. Но ти ходеше там насила. Момичетата много обичат това място, то е тяхното детство, и сега прекарват там цялото свободно време, което имат, с малките. Ти ходеше там заради тях, стоеше по два-три дни, но не стъпваше в стаите, които наричаше светилища, някогашната твоя стая, стаята на баба ти и дядо ти и на родителите ти, таванските помещения… От друга страна, с всичките тези стаи там могат да живеят три семейства без въобще някога да се срещнат. Разхождаше се няколко дни по хълмовете и после все изникваше нещо спешно, което те принуждаваше да се върнеш в Милано. Разбираемо е, смъртта на родителите ти сякаш беше разделила живота ти на две части — преди и след, — може би къщата в Солара извикваше в паметта ти един свят, който беше изчезнал завинаги, с който беше скъсал завинаги. Винаги съм се старала да уважавам това твое чувство на несигурност, макар понякога ревността да ме е карала да си мисля, че то е само извинение, че се връщаш в Милано сам заради други неща. Но glissons.

— Усмивката, на която не може да се устои. А защо си се омъжила за човек, който се смее?

— Защото се смееше хубаво и разсмиваше и мен. Като малка все повтарях името на един мой съученик, Луиджино това, Луиджино онова, всеки ден се връщах вкъщи и разказвах какво е направил Луиджино. И майка ми подозираше, че има нещо между нас, и един ден ме попита защо Луиджино ми харесва толкова много. А аз отговорих: защото ме разсмива.

 

 

Опитът се възстановява бързо. Опитах вкуса на някои храни — храната в болницата беше все с един и същи вкус. Горчицата, сложена върху варено месо, е много приятна, но месото е влакнесто и остава между зъбите. Да разбереш (или да си припомниш) за какво се използват клечките за зъби. Да почоплиш предните си зъби и да махнеш остатъците от храна… Паола ми даде да опитам две вина и за второто казах, че е несравнимо по-хубаво. Има си хас, каза тя, първото е вино за готвене, става най-много за задушено, а второто е „Брунело“. Добре, казах, главата ми може да е разбъркана, но небцето действа.

Прекарах следобеда, като опипвах разни неща, проверих натиска на ръката си върху една чаша за коняк, гледах как излиза кафето от кафеварката, опитах с езика си два вида мед от различно качество и три вида мармалад (най-много ми харесва кайсиевият), помачках с ръка пердетата в дневната, изстисках един лимон, бръкнах в един пакет с грис. После Паола ме заведе на кратка обиколка из парка, галих кората на дърветата, усетих шумоленето на листата на жасмина в ръката, която ги къса^[73]. Минахме покрай един цветарски магазин и Паола поиска да й направят един букет, който беше шарен като Арлекин, и цветарят казваше, че не се правят такива букети, а вкъщи се опитах да разгранича мириса на различните цветя и растения. „И видя, че това е добро“ — казах с облекчение. Паола ме попита дали се чувствам Бог, отговорих, че цитирам просто така, но че със сигурност съм Адам, който открива своята Едемска градина. Но май съм Адам, който се учи бързо, наистина видях на една поличка шишета и кутии с различни препарати за почистване и веднага разбрах, че не бива да пипам дървото на доброто и злото.

След вечеря седнах в дневната. Там имаше люлеещ се стол и инстинктивно седнах в него.

— Винаги си правил така — каза ми Паола — и тук си пиеше вечерното уиски. Надявам се, че Гратароло ще ти го разреши.

Донесе бутилка „Laphroaig“ и ми наля една хубава доза, без лед. Подържах в устата си течността, преди да я глътна.

— Хубаво е, само че мирише малко на петрол.

Паола беше във възторг.

— Знаеш ли, чак след войната, в началото на петдесетте, започнахме да пием уиски, кой знае, може би по-рано са го пиели само фашистките ръководители в Ричоне, а нормалните хора не. А ние, като бяхме на по двайсет, започнахме да пием уиски, рядко, защото беше скъпо, но беше като ритуал на посвещение. И родителите ни ни гледаха и казваха: как може да го пиете това нещо, мирише на петрол.

— Миризмите не извикват у мен никакво Комбре.^[74]

— Зависи от миризмите. Продължавай да живееш и ще откриеш истинската.

На една масичка имаше пакет „Житан“, papier mais. Запалих, всмукнах жадно, задавих се. Дръпнах още няколко пъти и угасих цигарата.

Люлеех се леко и по едно време взех да заспивам. Стреснаха ме ударите на стенен часовник, без малко не изтървах уискито. Стенният часовник беше зад мен, но преди да успея да разбера какво е, той спря да бие, а аз казах: „Девет часът“. После казах на Паола:

— Знаеш ли какво ми се случи? Бях задрямал, събуди ме стенният часовник. Първите удари не ги чух ясно, искам да кажа, че не ги бях преброил. Но щом започнах да ги броя, се сетих, че вече е имало три, и можах да преброя четири, пет и така нататък. Разбрах, че съм могъл да кажа четири и да чакам петия удар, защото вече е имало един, два, три и аз по някакъв начин съм го знаел. Ако четвъртият удар беше първият, който съм осъзнал, щях да помисля, че са шест. Мисля, че животът ни върви така — само ако извикаш в ума си миналото, можеш да разбереш какво следва. Аз не мога да преброя ударите на живота си, защото не знам колко е имало преди сега. От друга страна, заспах, защото столът се люлееше отдавна. И заспах в един определен момент, защото преди него съществуват предходните моменти и защото бях отпуснат, чаках да настане следващият момент. Но ако ги нямаше първите моменти, за да ме поставят в правилното състояние, ако бях започнал да се люлея в който и да е момент, нямаше да чакам това, което трябва да дойде. Щях да остана буден. И за да заспиш, трябва да си спомняш. Или не?

— Това е ефектът на снежната топка. Лавината върви към равнината, но се спуска все по-бързо, защото постепенно се уголемява и носи със себе си тежестта на това, което е било преди. Иначе няма да е лавина, ще си остане малка снежна топка, която никога няма да тръгне.

— Снощи… в болницата, ми беше скучно и започнах да си тананикам една песничка. Идваше сама, както като си мия зъбите. Опитах се да разбера защо я знам. Запях я отново, но като започнах да мисля, песента вече не идваше сама и спрях на една нота. Държах я дълго, поне пет секунди, все едно че беше сирена или погребална песен. Добре, след това не можах да продължа и не можех да продължа, защото бях изгубил това, което идваше преди. Ето, аз съм така. Спрял съм се на една дълга нота, като пукната плоча, и тъй като не мога да си спомня нотите отначало, не мога да свърша песента. Питам се какво трябва да свърша и защо. Докато пеех, без да мисля, аз бях аз именно в продължителността на паметта си, която в този случай беше паметта… как да кажа, на гърлото ми, с едно преди и едно след, които се свързваха заедно, и аз бях една цяла песен и всеки път щом започнех, гласните ми струни се подготвяха, за да изкарат звуците, които трябваше да дойдат. Мисля, че така правят и пианистите, изсвирват една нота и пръстите им са вече готови да ударят клавиша, който следва. Без първите ноти не може да се стигне до последните, става фалшиво. Върви се от първите до последните ноти само ако в нас по някакъв начин я има цялата песен. Аз цялата песен не я зная вече. Аз съм… като дърво, което гори. Дървото гори, но няма съзнанието за това, че преди е било непокътнат ствол, нито има начин да разбере, че е било така, нито кога се е подпалило. И така си гори и се смалява, и толкова. Аз живея в пълна загуба.

— Да не прекаляваме с философията — прошепна Паола.

— Не, нека да прекаляваме. Къде държа „Изповедите“ на свети Августин?

— Върху онзи шкаф са енциклопедиите, Библията, Коранът, Лао Дзъ и всички книги по философия.

Отидох да взема „Изповедите“ и потърсих страниците за паметта. Сигурно съм ги чел, защото бяха всичките подчертани. Стигам така до полетата и просторните квартали на паметта, когато съм там вътре, извиквам всички образи, които искам, някои се появяват веднага, други ме карат да копнея за тях по-дълго, сякаш ги изтръгвам от най-потайните кътчета… Всички тези неща паметта ги събира в обширната си пещера, в своите тайни и неописуеми гънки, в огромния дворец на паметта си аз разполагам с небето и земята, и морето едновременно, там срещам и самия себе си… Възможностите на паметта са грандиозни, Боже мой, нейната безкрайна и дълбока сложност вдъхва почти чувство на ужас, и това е духът, и това съм аз самият… През полята и в дупките, в неизброимите пещери на паметта, неизброимо населени с неизброими видове неща, през всички тези неща аз преминавам, сега летя насам-натам, без да срещам граници от никакъв вид…

— Знаеш ли, Паола — казах, — ти ми разказваш за дядо ми, за къщата на село, всички се мъчите да ми върнете неща, които зная, но за да ги събера така, че да населя наистина тези пещери, трябва да сложа вътре всичките шестдесет години, които съм живял досега. Не, не е този начинът. Аз трябва да проникна в пещерата сам. Като Том Сойер.

Не знам какво ми е отговорила Паола, защото продължавах да клатя стола и пак съм заспал.

Мисля, за малко, защото чух звънеца, беше Джани Лаивели. Моят приятел, с когото сме седели на един чин, бяхме двамата Диоскури. Прегърна ме като брат, беше развълнуван, знаеше вече как да се държи с мен. Не се притеснявай, каза ми, за живота ти аз знам повече от теб. Ще ти го разкажа от игла до конец. Казах му благодаря, не, но междувременно Паола обясни нашата история. Заедно от началното училище до лицея. После аз съм отишъл да уча в Торино, а той икономика и търговия в Милано. Но както изглежда, не сме се изгубили от поглед, аз продавам антикварни книги, той помага на хората да си плащат данъците, би трябвало всеки да си е тръгнал по пътя, а пък сме били като едно семейство, двете му внучета играели с моите, а Коледа и Нова година сме ги карали винаги заедно.

Благодаря, не, му бях казал, но Джани не можеше да мълчи. И тъй като си спомняше, той май не можеше да разбере, че аз не си спомням. Помниш ли, казваше, онзи път, като занесохме една мишка в час, за да уплашим учителката по математика, и когато ходихме на екскурзия в Асти, за да видим Алфиери, и на връщане разбрахме, че е паднал самолетът с отбора на Торино, и оня път, когато…

— Не, не помня, Джани, но разказваш така хубаво, че все едно че помня. Кой беше по-добър от нас двамата?

— Естествено, ти беше по-добър по италиански и по философия, а аз по математика, и виж какво станахме.

— Аха, Паола, аз какво съм завършил?

— Филология, с дипломна работа върху „Hypnerotomachia Poliphili“. Неразбираемо, поне за мен. После замина на специализация по история на старопечатната книга в Германия. Казваше, че с името, което са ти сложили, не можеш да правиш друго, а имаше и примера на дядо ти, прекарал живота си сред книгите. Като се върна, си направи своя книжарница, най-напред в само една стаичка, с парите, които ти бяха останали. После ти тръгна добре.

— Ти знаеш ли, че продаваш книги, които струват повече от едно порше? — каза Джани. — Толкова са красиви, като ги вземеш в ръка и знаеш, че са на петстотин години, а хартията шумоли под пръстите ти, сякаш току-що е излязла от пресата…

— По-полека, по-полека — каза Паола, — за работата ще започнем да говорим в следващите дни. Сега го остави да свикне с къщата. Едно уиски, което мирише на петрол?

— Какъв петрол?

— Това си е наша шегичка с Ямбо, Джани. Започваме пак да имаме тайни.

Когато изпратих Джани до вратата, той ме хвана за ръката и ми прошепна заговорнически:

— Значи още не си видял хубавата Сибила…

— Коя Сибила?

 

 

Вчера дойдоха Карла и Николета с целите си семейства. Симпатични са. Прекарах следобеда с децата. Те са нежни, започвам да се привързвам към тях. Но е неудобно, по едно време си дадох сметка, че ги целувам, притискам ги към гърдите си, усещам миризмата им на чисто, на мляко и на бебешка пудра, и се запитах какво правя с тези непознати деца. Да не би да съм педофил? Спрях да ги прегръщам, играхме заедно, поискаха да се направя на мечок, какво ли трябва да прави един дядо мечок? Запълзях на четири крака и ръмжах, а те скачаха отгоре ми. Полека, аз съм човек на години, боли ме гърбът. Лука ме застреля с един воден пистолет и си помислих, че е мъдро да умра, с корема нагоре. Без малко не се схванах, но имах голям успех. Още съм слаб, и като ставах, ми се зави свят. Не бива да правиш така, каза Николета, знаеш, че не си наред с кръвното. После се поправи:

— Извинявай, ти не го знаеш вече. Добре, сега пак го знаеш.

Нова глава за моя живот, написана от него. Всъщност не, от тях.

Продължавам да живея с енциклопедията. Говоря, все едно съм облегнат на стена и не мога да се обърна назад. Спомените ми са дълбоки няколко седмици. А на другите се простират с векове. Преди няколко вечери опитах един ликьор. Казах:

— Типична миризма на горчиви бадеми^[75].

В парка видях двама полицаи на коне: „О, петнисто конче“^[76]. Ударих си ръката в един ръб и докато смучех малката драскотина и се мъчех да усетя вкуса на кръвта си, казах: „Срещнах болестта да живееш“. Заваля проливно и като спря, аз ликувах: „Бурята престана“. Обикновено си лягам рано и казвам: „Longtemps je me suis couché de bonne heure“.^[77]

Оправям се със светофарите, но онзи ден тръгнах да пресичам улицата на едно място, което изглеждаше спокойно, а Паола едва успя да ме задържи за ръката, защото идваше кола.

— Но аз бях преценил разстоянието — казах. — Щях да успея да мина.

— Въобще нямаше да успееш, колата се движеше бързо.

— Хайде сега, да не съм кокошка? — сопнах се. — Знам чудесно, че колите блъскат пешеходци, и премазват и кокошки, и за да избегнат сблъсъка, бият спирачки и започва да излиза черен дим и после, за да тръгне колата, слизат и я палят с манивела. Двама души с якета и големи черни очила и аз, с уши, които стигаха до небето.

Откъде ли бях взел този образ?

Паола ме погледна.

— Знаеш ли каква е максималната скорост, с която могат да се движат колите?

— Ами — казах — даже и с осемдесет километра в час…

Само че сега май карат много по-бързо. Явно знаех само правилата от времето, когато съм взел книжка.

Смаян съм, защото като пресичам Ларго Каироли, на всеки две крачки срещам негър, който иска да ми продаде запалка. Паола ме заведе да направя едно кръгче с колелото в парка (карам колело без проблеми) и се удивих, че около едно езерце може да има толкова много негри, които бият барабани.

— Но къде съм? — казах. — В Ню Йорк ли? Откога има толкова негри в Милано?

— От доста време — отговори Паола. — Но вече не се казва „негри“, казва се „чернокожи“.

— Каква разлика има? Продават запалки, идват тук да бият барабани, защото сигурно нямат пукната пара да отидат в бара, или пък там не ги искат. Май тия чернокожи са отчаяни като негри.

— Както и да е, сега се казва така. И ти казваше така.

Паола забеляза, че когато се опитвам да говоря на английски, правя грешки, а не правя грешки, като говоря на немски или на френски. „Струва ми се нормално — каза тя, — френския сигурно си го попил още като дете и ти е останал на езика, така както карането на колело ти е останало в краката, а немския си го учил с учебници, когато си следвал, а ти от учебниците знаеш всичко. А пък английския си го научил по-късно, като си пътувал, и той е част от личните ти преживявания от последните тридесет години, и се е закачил на езика ти само отчасти.“

 

 

Чувствам се още слаб, успявам да се занимавам с нещо половин, най-много един час, после отивам да си легна за малко. Паола ме води всеки ден при аптекаря да ми мери кръвното. Трябва да свиквам и с диетата: по-малко сол.

Започнах да гледам телевизия, това ме уморява най-малко. Виждам непознати господа, които са министър-председателят и министърът на външните работи, кралят на Испания (не управляваше ли Франко?), бивши разкаяли се терористи (терористи?) и не разбирам за какво говорят, но научавам много неща. Моро го помня, раздалечаващите се успоредни прави, но кой го уби? Или пък падна с един самолет над Устика, върху Аграрната банка? Някои певци са с обици на ушите. А пък са мъже. Харесват ми серийните филми със семейни трагедии в Тексас, старите филми с Джон Уейн. Екшъните ме разстройват, защото има автомати като картечници, които с един откос помитат цяла стая, обръщат кола, която експлодира, хора по потници, единият раздава юмруци, а другият пръсва една стъклена витрина и излита през нея право в морето, всичкото наведнъж — стаята, колата, витрината — за няколко секунди. Прекалено бързо, всичко започва да ми играе пред очите. И защо толкова много шум?

 

 

Снощи Паола ме заведе на ресторант.

— Не се притеснявай, познават те, ще поръчаш както обикновено.

Всички много ми се зарадваха, как сте господин Бодони, отдавна не сте идвали, какво ще поръчате тази вечер? Както обикновено. Господинът наистина е познавач, изчурулика собственикът. Спагети с миди, риба на скара, совиньон и накрая ябълков пай.

Наложи се Паола да се намеси, за да ми попречи да поръчам втора порция риба на скара.

— Защо не, като ми харесва? Можем да си го позволим, не струва кой знае колко.

Паола ме погледна замислено, после ме хвана за ръката и каза:

— Виж какво, Ямбо, ти си запазил всичките си автоматизми, знаеш чудесно как да държиш ножа и вилицата или как да си налееш чашата. Но има нещо, което научаваме постепенно, благодарение на опита си, докато станем възрастни хора. Детето иска да изяде всичко, което му харесва, дори с цената на това после да го боли корем. Майка му постепенно му обяснява, че трябва да контролира импулсите си, така както става с желанието да пишка. И така детето, което, ако остане на него, ще продължи да пишка в гащите си и ще изяде толкова течен шоколад „Нутела“, че накрая ще свърши в болница, се научава да разбира кога е моментът, в който, дори и да не се чувства още сито, трябва да спре да яде. Когато порасне, човек се научава да спира например след втората или третата чаша вино, защото знае, че когато е изпил цяла бутилка, му е станало лошо. Така че отново трябва да се научиш да си създадеш правилно отношение към храната. Мисли и ще се научиш за няколко дни. А сега никаква втора порция.

— Сега естествено и един калвадос — каза собственикът, докато носеше пая.

Почаках одобрителен жест от Паола и отговорих:

— Calva sans dire.

Явно собственикът познаваше моята игра на думи, защото повтори:

— Calva sans dire.^[78]

Паола ме попита каква асоциация предизвиква у мен калвадосът, отговорих, че е хубава напитка, и само толкова.

— Да, но се беше отровил при онова пътуване в Нормандия… Нищо, не мисли за това. Както и да е, както обикновено е хубава формула, има много места, където можеш да влезеш и да кажеш „както обикновено“, така ще се чувстваш удобно.

 

 

— Вече е ясно, че със светофарите се оправяш — каза Паола — и разбра колко бързо се движат колите. Трябва да опиташ да се разходиш сам, около замъка и после по Ларго Каироли. На ъгъла продават сладолед, ти обожаваш сладоледа и те направо живеят на твой гръб. Пробвай с „както обикновено“.

Дори не се наложи да кажа „както обикновено“ — продавачът веднага ми напълни една фунийка със страчатела, както обикновено, господине. Ако съм харесвал страчатела, имал съм всички основания за това, наистина е много вкусна. Приятно е да откриеш страчателата на шестдесет години, какво се казваше в оня виц на Джани за алцхаймера? Хубавото е, че всеки ден срещаш толкова много нови хора…

Нови хора. Току-що бях свършил сладоледа, без да доям фунийката: хвърлих крайчето — защо ли? Паола ми обясни, че това било стара мания, като съм бил малък, майка ми ми обяснила, че не бива да се яде крайчето на фунийката, защото го е пипал сладоледаджията с не особено чистите си ръце, неща от времето, когато сладолед се е продавал на колички — и видях да се приближава една жена. Елегантна, към четиридесетте, с леко повехнало лице, напомняше ми Дамата с хермелина. Още отдалеч ми се усмихна и аз също нагласих една хубава усмивка, защото Паола казва, че усмивката ми е неотразима.

Тя се приближи и ме хвана за двете ръце.

— Ямбо, каква изненада!

Но явно забеляза в погледа ми нещо отнесено, усмивката не стигна.

— Ямбо, не ме ли познаваш? Толкова ли съм остаряла? Ванна, Ванна…

— Ванна! Ставаш все по-хубава. Тъкмо бях при очния лекар и ми сложи капки за разширяване на зениците, няколко часа погледът ми ще е замъглен. Как си, дамо с хермелина?

Сигурно съм й го казвал и преди, защото ми се стори, че очите й се насълзиха.

— Ямбо, Ямбо — каза тя и ме погали по бузата. Усещах парфюма й.

— Ямбо, изгубихме се, може би по моя вина, но за мен ще бъдеш винаги един изключително мил спомен. Беше… хубаво.

— Невероятно хубаво — казах аз с известно чувство и с вид на някого, който си спомня Рая. Тя ме целуна по бузата, прошепна ми, че номерът й е все същият, и си тръгна. Ванна. Явно изкушение, на което не съм могъл да устоя. „Мъжете, какви мръсници!“ С Де Сика. Да му се не види! Що за удоволствие е да си преживял нещо, ако после не можеш, не казвам да го разкажеш на приятелите си, но дори да си го спомняш понякога, нощем, когато вилнее буря, а ти се въртиш под завивките?

 

 

Още от първата вечер, под завивките, Паола ме приспиваше, като ме галеше по главата. Беше ми приятно да я усещам до себе си. Желание ли беше? Най-после преодолях срамежливостта си и я попитах любим ли се още.

— Понякога, повече по навик — каза тя. — Иска ли ти се?

— Не знам. Знаеш, че все още нямам много желания. Но се питам дали…

— Не се питай, опитай се да заспиш. Още си слаб. И после, не бих искала в никой случай да се любиш с жена, с която току-що си се запознал.

— Приключение в Ориент експрес.

— Ужас, не сме в роман на Декобра.