Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La misteriosa fiamma della regina Loana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2014-2017)

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Тайнственият пламък на кралица Лоана

Преводач: Нели Раданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Италианска

Печатница: „Багра“ ЕООД, Пловдив

Редактор: Иван Тотоманов; Дария Карапеткова

ISBN: 954-585-668-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1647

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

8. Когато радиото…

След осемте дни на тавана реших да сляза в селото и да отида в аптеката да ми премерят кръвното. Високо, сто и седемдесет. Когато ме изписа от болницата, Гратароло ми поръча да гледам кръвното ми да е около сто и тридесет и си беше сто и тридесет, като заминах за Солара. Аптекарят казваше, че ако идвам да си меря кръвното, след като съм слязъл пеш по хълма до селото, няма как да не е високо. Ако съм го мерел сутрин, веднага щом стана, щяло да е по-ниско. Приказки. Знаех какво е станало — много дни бях живял като обсебен.

Обадих се на Гратароло, той ме попита дали съм правил нещо, което не бива да правя, и се наложи да призная, че съм пренасял сандъци, че съм пил по една бутилка вино на хранене, че съм пушил по 20 цигари „Житан“ на ден и съм си предизвикал сам много пъти леко сърцебиене. Той ми се скара: още съм оздравявал и ако кръвното ми налягане се повишало много, инцидентът можел да се повтори и може би този път нямало да ми се размине така леко като първия. Обещах му, че ще се пазя, той увеличи дозата хапчета и ми предписа и други, за изхвърляне на солта от организма чрез урината.

Казах на Амалия да соли яденето по-малко, а тя ми каза, че през войната, за да се намери кило сол, се правело какво ли не, и трябвало да се дадат два-три заека, така че солта е Божия благодат и като липсва, нещата нямат вкус. Казах й, че докторът ми забранява солта, а тя отвърна, че докторите учат много, ама после са по-прости от другите и не бива човек да ги слуша — да съм погледнел нея, не била виждала доктор през живота си, пък ей на, вече й чукнали седемдесетте, а не се спира, претрепва се от работа и нищо й няма, няма даже ишиас като другите. Е, хайде, щях да изхвърлям солта с урината.

Май трябваше да спра с ходенето на тавана, да се движа повече, да се забавлявам. Обадих се на Джани, исках да разбера дали всичките неща, които бях прочел през тези дни, говорят нещо и на него. Изглежда, бяхме имали различни преживявания — той не е имал дядо колекционер на излезли от мода неща, — но имаше много неща, които сме чели заедно, а и защото сме си разменяли книги. Върху Салгари си направихме едно състезание за половин час в trivial games, като в телевизионно предаване. Как се казва на гръцки проклетата душа на раджата на Асам? Теотокрис. Как е презимето на красивата Хонората, която Черният корсар не можел да обича, защото била дъщеря на врага му? Ван Гулд. И за кого се омъжва Дарма, дъщерята на Тремал Наик? За сър Морланд, сина на Суйодхана.

Пробвах и с Перчемчо, но на Джани това не му говореше нищо. Той четял повече комикси, и там ме надмина, засипваше ме със заглавия. Комиксите сигурно съм ги чел и аз, някои имена, които казваше Джани, ми звучаха много познато — „Въздушната банда“, „Фулмине срещу Флатавион“, „Мики Маус и Черното петно“ и особено „Чино и Франко“[1]… Но на тавана нямаше и следа от комикси. Може би дядо, който е обичал Фантомас и Рокамбол, е смятал комиксите за боклук, който разваля децата. А Рокамбол да не би да не е?

Без комикси ли бях израснал? Нямаше смисъл да си налагам да се спра за дълго и да си почивам насила. Отново ме обземаше изследователската лудост.

 

 

Спаси ме Паола. Същия ден около обяд пристигна неочаквано с Карла, Николета и трите деца. Обажданията ми по телефона не я бяха успокоили. Една разходка на въздух, колкото да се прегърнем, каза, тръгваме обратно преди вечеря. Но ме изучаваше и ме преценяваше.

— Напълнял си — отбеляза.

Слава Богу, че не бях блед след всичкото това слънце, дето ме беше пекло на балкона и в лозето, но явно бях понатежал. Казах, че е заради вкусните вечери на Амалия, а Паола обеща да ме вкара в пътя. Не й казах, че от дни стоя сврян някъде, без да се движа с часове.

— Тука трябва една хубава разходка — каза тя — и хайде цялото семейство към Манастирчето, което дори не беше манастирче, а само параклис, който се виждаше на няколко километра, кацнал на един стръмен връх. Вървеше се непрекъснато нагоре и височината почти не се усещаше, освен няколкото десетки метра накрая, и докато си поемах дъх, карах децата да берат „букети от рози и теменужки“[2]. Паола ми предлагаше подигравателно да помириша цветята, а не да цитирам Поета — защото Поетът лъже, като всички поети — първите рози цъфтят, след като теменужките са заминали на почивка, а и рози и теменужки не могат да се вържат в един и същи букет, да опитам, за да се убедя.

За да покажа, че не помня само откъси от енциклопедии, разказах няколко от историите, които бях научил тези дни, и децата ме наобиколиха и се ококориха, защото никога не бяха чували подобно нещо.

На Сандро, по-големичкия, разказах „Островът на съкровищата“. Казах му как съм тръгнал от странноприемницата „Адмирал Бенбоу“ и съм се качил на „Еспаньола“ с лорд Трелони, доктор Ливзи и капитан Смолет, но изглежда, че най-симпатични му бяха Дългия Джон Силвър, заради дървения му крак, и онзи нещастник Бен Гън. Беше се ококорил от възбуда, привиждаха му се пирати в засада между храстите, казваше още, още, а пък то беше време да се каже стига, защото след като намират съкровището на капитан Флинт, историята свършва. В замяна на това пяхме дълго „Петнайсет души във ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо и бутилка ром“…

За Джанджо и Лука дадох най-хубавото от себе си, като им разказах за белите на Джанино Стопани от „Вестничето на Джанбураска“[3]. Когато присадих бастуна в саксията с бяло цвете на леля Бетина и улових зъба на господин Венанцио, те не спираха да се смеят, колко ли можеха да разберат на техните три годинки, и може би разказите ми харесаха повече на Карла и Николета, на които, тъжен знак на времето, никой никога не беше разказвал за Джанбураска.

loana_037_rocambole.jpg

 

 

Но за тях ми се стори по-очарователно да разкажа как, в ролята на Рокамбол, за да унищожа моя учител по престъпления сър Уилям, вече сляп, но все още неудобен свидетел на миналото ми, го събарям на земята и забивам в тила му остра игла, като после заличавам малкото петно кръв в косата му, така че всички да мислят, че е умрял от мозъчен удар.

Паола викаше, че не бива да разказвам тези истории на децата, и слава Богу, че в наши дни нямало вече такива игли, а то иначе кой знае дали нямало да опитат да го направят с котката. Но най-вече я интересуваше това, че разказвам историите така, все едно са се случили с мен.

— Ако го правиш, за да забавляваш децата, е едно, ако не е така, значи се вживяваш прекалено много в това, което четеш, и това значи да вземеш назаем паметта на някого другиго. Ясно ли ти е разстоянието между теб и тези истории?

— Стига де — казах, — нямам памет, това да, но не съм луд, правя го заради децата!

— Дано — каза тя. — Ти дойде в Солара, за да намериш себе си, защото се чувстваше потиснат от една енциклопедия, говореща за Омир, за Мандзони, за Флобер, а тук си влязъл в енциклопедията на паралитературата. Това все още не е напредък.

— Разбира се, че е — отвърнах, — преди всичко, защото Стивънсън не е паралитература, и второ, защото не съм аз крив, че този, когото искам да намеря, е поглъщал паралитература, и накрая точно ти, с историята за съкровището на Кларабела, ме прати тука.

— Вярно е, извинявай. Ако мислиш, че има смисъл, продължавай. Но внимателно, не се оставяй това, което четеш, да те отрови.

За да смени темата, попита за кръвното ми. Излъгах я: казах й, че току-що съм го премерил и че е сто и тридесет. Зарадва се, горката.

Като се върнахме, Амалия беше приготвила една хубава следобедна закуска и студена вода с лимон за всички. После си заминаха.

Вечерта се държах като послушен човек и си легнах с кокошките.

 

 

На следващата сутрин преоткрих стаите в старото крило, които всъщност бях разгледал много набързо. Влязох в спалнята на дядо, където едва бях надникнал, обзет от изпълнена с уважение плахост. И там имаше скрин и голям гардероб с огледало, както във всички спални от онова време.

Отворих го и открих голямата изненада. В дъното, почти скрити от окачените дрехи, които пазеха дъха на умрял нафталин, имаше два предмета. Един грамофон с фуния, от тези, дето се навиват на ръка, и едно радио. И двете бяха покрити с листове от списание, събрах ги отново заедно: беше „Радиокуриер“, издание, посветено на програмите на радиото, един брой от четиридесетте години.

На грамофона още стоеше една стара плоча седемдесет и осем оборота, покрита с пласт мръсотия. Чистих я половин час, като плюех върху една кърпа. Заглавието беше „Амапола“. Сложих грамофона на скрина, навих го и от тръбата излязоха няколко объркани звука. Мелодията се познаваше едва-едва. Старият апарат беше вече в състояние на старческа деменция, нямаше какво да се направи. От друга страна, този грамофон е бил вече за музея, когато аз съм бил момче. Ако исках да слушам музика от онова време, трябваше да използвам грамофона в кабинета. А плочите, къде ли бяха? Трябваше да попитам Амалия.

 

 

Радиото, макар и покрито, за петдесет години беше потънало в прах, така че можеше да пишеш отгоре му с пръст; наложи се да го почистя внимателно. Беше хубав телефункен с махагонов цвят (ето откъде бил кашонът, който бях видял на тавана), високоговорителят беше покрит с плат с дебели нишки (може би така гласът се е чувал по-добре).

До високоговорителя беше скалата със станциите, тъмна и неразгадаема, а отдолу имаше три бутона. Явно работеше с лампи и като го разклатих, вътре се чуваше как трака нещо. Имаше и шнур с щепсел.

Занесох го в кабинета, сложих го внимателно на масата и го включих в контакта. Направо чудо, знак, че по онова време са произвеждали солидни неща: лампичката, която осветяваше скалата, макар и слаба, все още работеше. Останалото не — явно лампите бяха заминали. Помислих си, че някъде, може би в Милано, мога да открия някои от онези любители, които могат да поправят тези приемници, защото имат склад със стари части, като монтьорите, които оправят стари коли, като използват части, останали от коли, изпратени за старо желязо. После си помислих какво може да ми каже някой стар електротехник, изпълнен с народно благоразумие: „Не искам да ви вземам парите. И да ви го поправя, няма да чуете нещата, които са предавали тогава, а това, което предават сега, и значи по-добре да си купите едно ново радио, ще ви излезе по-евтино, отколкото ако поправим това“. Какъв човек! Играех партия, която губех още при започването й. Радиото не е стара книга, да го отгърнеш и да намериш какво са мислили, казвали и печатали преди петстотин години. От това радио щях да чуя, само по-дрезгава, същата ужасна рок музика или както й казват днес. Все едно да искам да усетя на езика си игличките на газираната вода „Виши“, като пия „Сан Пелегрино“, току-що купена от супермаркета. Тази мъртва кутия ми обещаваше мъртви завинаги звуци. Да мога да ги възродя, като замразените думи на Пантагрюел[4]… И ако мозъчната ми памет един ден можеше да се върне, то паметта ми от херцови вълни беше вече невъзвръщаема. Солара не можеше да ми помогне с никакъв звук, освен с оглушителния шум на тишината си.

Оставаше обаче светещата скала с имената на станциите, жълти за средните вълни, червени за късите и зелени за дългите, имена, над които сигурно съм гадаел дълго, местел съм подвижния показалец и съм се мъчел се да чуя необичайни звуци от вълшебни градове като Щутгарт, Хилверсум, Хелзинки, Рига, Талин. Имена, които не бях чувал никога преди това, които може би свързвах с Македония, Тюркиш Атика, Вирджиния, Ал Халиф и Истанбул. Кога ли съм мечтаел повече, дали пред някой атлас, или пред този списък със станции и техния шепот? Но имаше и домашни имена, като Милано и Болцано. Започнах да си тананикам:

Когато радиото пак предава от Торино,

то значи тази вечер чакат те при Валентино.

Но ако изведнъж пак има смяна на програма,

внимавай: значи идва мама.

Със радио Болоня сърцето ти мечтае,

със радио Милано те чувам отдалеч,

а радио Сан Ремо — то значи ще се видим…

Имената на градовете бяха отново думи, които извикваха други думи.

Така като го гледах, радиото беше сигурно от тридесетте години. Тогава едно радио със сигурност е струвало много и разбира се, беше влязло в семейството в определен момент като символ на социален статус.

Исках да успея да разбера какво се е правело с радиото между тридесетте и четиридесетте години. Обадих се на Джани.

 

 

В началото ми каза, че трябва да му плащам на парче, след като го използвам като гмуркач, който да извади на повърхността потънали амфори. После обаче добави с развълнуван глас: „Ех, радиото… При нас дойде едва през 1938 г. Бяха много скъпи, баща ми беше чиновник, но не като твоя, работеше в едно малко предприятие и изкарваше малко. Лятно време вие ходехте на почивка, а ние оставахме в града, вечер се разхождахме на хладно в градската градина и сладолед ни купуваха веднъж в седмицата. Баща ми беше мълчалив човек. В онзи ден се върна вкъщи, седна на масата, нахрани се мълчаливо, после накрая извади един поднос с пасти. Как така, днес не е неделя?, попита майка ми. А той: ей така, приядоха ми се. Изядохме пастите и после, като се почеса по главата, каза: Мара, май през тези месеци нещата са вървели добре и днес собственикът ми подари хиляда лири. Майка ми, все едно че нещо я блъсна, сложи ръцете си пред устата и извика: о, Франческо, ами тогава ще си купим радио! Така. През онези години беше много популярна «Да можех да имам хиляда лири на месец». Една песен за дребен чиновник, който мечтае за заплата от хиляда лири, с които да купи най-различни неща на младата си сладка женичка. Значи хиляда лири са били колкото една хубава заплата, може би повече от това, което е получавал баща ми, във всеки случай е било като тринадесета заплата, на която никой не се е надявал. Така радиото влезе у нас. Чакай да помисля малко, беше марка «Фонола». Веднъж в седмицата имаше оперен концерт, Мартини и Роси, а в друг ден предаваха радиотеатър комедия. Ех, Талин и Рига, де да ги имаше сега на скалата на радиото ми, на която има само цифри… И после войната, единствената отоплена стая беше кухнята, радиото го преместиха там и вечер, пуснато тихо, защото иначе човек можеше да иде в затвора, се слушаше Радио Лондон. Затворени вкъщи, с прозорци, покрити със синя амбалажна хартия, за да е затъмнено. А песните! Като се върнеш, ако искаш, ще ти ги разкажа всичките, дори фашистките химни. Знаеш, че не си падам по спомени, но понякога ми се приисква да чуя фашистките химни, за да се почувствам отново като през онези вечери пред радиото. Каква беше рекламата? Радиото, този глас, който омагьосва.

Помолих го да спре. Вярно, аз го бях попитал, но сега замърсяваше моята табула раза със собствените си спомени. Трябваше да изживея тези вечери сам. Щяха да са различни: той е имал „Фонола“, а аз „Телефункен“, и после може би той е слушал Рига, а аз Талин. А дали пък наистина се е хващал Талин, за да слушаш да ти говорят на естонски?

 

 

Слязох да ям и напук на Гратароло и пих, но само за да забравя. Да забравя, точно аз! Трябваше да забравя възбудата от последните седмици и да се приспя в следобедната сянка, легнал на леглото с „Тигрите от Момпрацем“, която може би тогава ме е държала буден до малките часове, но последните вечери се беше оказала полезно приспивателна.

Обаче докато лапах една вилица аз и давах едно парче на Мату, ми дойде наум проста, но страхотна идея: радиото предава това, което пускат сега, но грамофонът ще ти каже това, което го има на плочите оттогава. Това са замразените думи на Пантагрюел. За да имам усещането, че слушам радио отпреди петдесет години, ми трябваха плочите.

— Плочите? — измуча Амалия. — Я по-добре гледайте да се наядете, не мислете за плочи, че тая хубава манджа все едно, че я хвърляте зад гърба си и става на отрова, пък после ходите по доктори! Плочите, плочите, плочите… Ах, да му се не види, хич не са на тавана! Когато господин вуйчо ви махна всичко, аз им помагах и… чакайте, чакайте… рекох си, че тия плочи, дето бяха в кабинета, ако взема да ги нося горе, ще се изплъзнат от ръцете ми и ще ги изпочупя по стълбите. И тогава ги напъхах… напъхах ги… извинявайте, не е, че не помня, макар че то на моите години щеше да си е нормално, ама оттогава минаха цели петдесет години, пък и не съм седяла тука петдесет години да мисля все за тия плочи. А, ето, сетих се. Трябва да съм ги прибрала в сандъка, дето е пред кабинета на господин дядо ви!

Отказах се от плодовете и се качих да видя къде е сандъкът. Не му бях обърнал особено внимание в коридора при първото си ходене там. Отворих го и ето ги плочите, една върху друга, всичките хубави стари плочи седемдесет и осем оборота, всяка в обвивката си. Амалия ги беше сложила там както дойде и имаше какви ли не. Изгубих половин час, докато ги пренеса на масата в кабинета, и започнах да ги подреждам някак на библиотеката. Дядо сигурно е обичал хубава музика, имаше Моцарт и Бетовен, арии от опери (дори един запис на Карузо) и много Шопен, както и клавири на песни от онова време.

Погледнах стария „Радиокуриер“: Джани беше прав, имаше седмична програма оперна музика, комедии, рядко някой концерт симфонична музика, новини и останалото забавна музика, или естрадна, както се е казвало тогава.

loana_038_odeon.jpg

 

 

И така, трябваше да чуя песните и това е била със сигурност звуковата мебелировка, в която съм израснал — може дядо да е стоял в кабинета си и да е слушал Вагнер, а другите от семейството са слушали музика по радиото.

Веднага намерих „Да можех да имам хиляда лири на месец“, автори Иноченци и Сопрани. Дядо беше написал датата върху много от опаковките, не знам дали датата на появяването на песента, или на купуването на плочата, но можех да разбера приблизително годината, в която песента е била вече или още изпълнявана по радиото. На тази годината беше 1938. Джани си спомняше добре, песента се беше появила, когато у тях са купили „Фонола“-та.

Опитах се да пусна грамофона. Работеше, усилвателят му не беше кой знае какво, но може би точно така трябваше — да се чува същото пращене като едно време. И така, с осветената скала на радиото, все едно че апаратът беше още жив, и пуснатия грамофон, слушах едно предаване от лятото на 1938 г.:

Да можех да имам хиляда лири на месец,

без да прекалявам, съм сигурен, че щях да съм

съвсем щастлив!

Скромна служба, нямам претенции,

искам да работя, за да мога

да имам спокойствие!

 

Малка къщичка в покрайнините,

женичка,

млада и сладка, точно като теб.

Да можех да имам хиляда лири на месец,

бих купил толкова неща и сред тях

най-хубавите, които искаш ти!

Предишните дни се бях питал какво е било раздвоеното „аз“ на едно дете, изложено на посланията за национална слава, докато в същото време е фантазирало за лондонските мъгли, където среща Фантомас, който се сражава със Сандокан, сред дъжда от метални отломки, пронизващи гърдите и късащи ръцете и краката на възпитано удивените сънародници на Шерлок Холмс — и сега разбирах, че в същите години радиото ми е предлагало като идеал в живота един счетоводител без претенции, който мечтае единствено за спокойствие в покрайнините на града. Но може би това беше изключение.

Трябваше да подредя всичките плочи и по дати, когато бяха написани. Трябваше да видя година по година формирането на моето съзнание посредством звуците, които съм слушал.

Докато подреждах плочите, доста умопомрачен сред серия любов, любов донеси ми много рози, не, ти не си вече моето момиче, влюбено дете, има една църквица, скъпа, скрита сред цветята, върни се, моя малка, свири само за мен, о, циганска цигулко, ти, божествена музика_, искам те само един час_, цветенца от поляната[5], сред изпълнения на оркестрите на Чинико Анджелини, Пипо Бардзица, Алберто Семприни и Горни Крамер, записани на плочи, които се казваха „Фонит“, „Карош“, „La Voce del Padrone“ — „Гласът на господаря“, с кученцето, което слуша с навирена муцунка звуците, излизащи от тръбата на грамофона, попаднах на плочи с фашистки химни, които дядо беше вързал с един канап, сякаш е искал да ги запази или да ги отдели. Какъв е бил дядо — фашист или антифашист, или нито едното, нито другото?

До късна нощ слушах неща, които не ми бяха непознати, макар че от някои песни си спомнях само думите, а от други само мелодията. Нямаше как да не зная класическата „Младост“, мисля, че това е бил официалният химн при всяко събиране, но нямаше как да не зная също, че вероятно моето радио ми го е пускало почти едновременно с „Влюбения пингвин“, изпълняван, както пишеше на обвивката, от трио Лескано.

Струваше ми се, че познавам отдавна тези женски гласове. Успяваха да пеят заедно на интервали от терца и секста, което създаваше ефекта на привидна какофония, много приятна за ухото. И докато италианските младежи по света ме учеха, че това да си италианец е най-голямото предимство, сестрите Лескано ми пееха за холандските лалета.

Реших да редувам химните с песни (вероятно така съм ги слушал и по радиото). От лалетата преминах към химна на Балила[94] и щом сложих плочата, започнах да следвам песента, сякаш рецитирах по памет. Химнът възхваляваше един смел младеж (фашист преди фашизма, като се има предвид, че, както знаят енциклопедиите, Джован Батиста Перасо е живял през осемнадесети век), който хвърлил камък срещу австрийците и така отприщил въстанието в Генуа.

loana_039_hymn.jpg

 

 

От дълбоката траншея

свири пак сигнал за бой;

пръв е пламък черен в нея,

страховит сърцат герой.

И със бомба във ръката,

с вяра в смелото сърце,

той лети напред в борбата —

с чест и слава във ръце.

 

Младост, младост, смела младост,

ти си пролет, ти си сладост,

с песен и засмяна радост

все напред вървим.

 

Ето, с бомба е Орсини

и с камата вся терор,

следвай примера му, сине,

смел бъди, не знай позор.

Вей се гордо, знаме верно

над поля и над гори!

Пламък, пламък, пламък черен

в нашите сърца гори.

 

Младост, младост, смела младост,

ти си пролет, ти си сладост,

с песен и засмяна радост

все напред вървим.

 

За Бенито Мусолини —

ея, ея, алала!

loana_040_hymn.jpg

 

 

Красивата луна през мая —

като пита кашкавал —

пак поема път омаен

в лъч сребристо засиял.

Говорят за любов

лале-лале-лалетата,

в хор шепнат своя зов

лале-лале-лалегата.

И нежна песен чуваш ти,

магия, пълна със мечти.

Говорят за любов

лале-лале-лалетата,

в сърцето тупкат с ритъм

лале-лале-лалетата.

За мене ще ти кажат днес

лале-лале-лале-лале

лале-лалетата.

loana_041_hymn.jpg

 

 

Камък хвърлен, име славно

на момчето от Портория,

и Балила от отдавна

е гигант в историята.

Ето там снаряд заби се,

гръмна в калната земя,

но момчето с поглед бистър

брани родната страна.

 

С дръзка стъпка, с плам в окото

и със звънък храбър вик:

за врага — паве в челото,

за другар — сърце-челик.

 

Ний сме още семената,

пламъци на храбростта,

пеят днес за нас полята,

радва ни се пролетта.

Ала дойде ли безумна

и коварна зла беда,

ще сме първите куршуми

за светата Свобода.

loana_042_hymn.jpg

 

 

Когато всичко стихне и в небето

изгрее пълната луна,

с най-сладкото си „мяу“

викам Марамао.

По покривите крачат котета —

самички

и тъжни като мен

без теб.

 

Защо умря, о, Марамао?

Нали си имаше какао

и имаше си хляб и вино,

и зеленчуци от градината.

Чуй, влюбените котарани

те викат в таз прекрасна вечер.

Но ти не отговаряш вече.

Защо умря, какво ти стана?

 

О, Марамао. Марамао,

все викат котетата в хор,

о, Марамао. Марамао,

о, Мао, Мао, мяу…

Явно на фашизма са му харесвали терористичните актове и в моята версия на „Младост“ бях чул „Ето, с бомба е Орсини и с камата вся терор“; мисля, че Орсини се е опитал да убие Наполеон Трети.

Докато слушах, се беше спуснала нощта и от градината и от хълма се носеше силен аромат на лавандула и на билки, които не познавам (мента, босилек? не мисля, че някога съм бил особено силен по ботаника, а пък и нали съм човекът, който, изпратен да купи букет рози, се върна вкъщи с кучешки тестиси, може пък да са били холандски лалета). Ухаеха и други цветя, които Амалия ме беше научила да разпознавам, може би далии или цинии?

Появи се Мату и започна да се търка в панталоните ми, мъркаше. Бях видял една плоча с котка на обвивката, сложих нея на мястото на химна на Балила, и се оставих да ме носи тази протяжна животинска мелодия. „Защо умря, о, Марамао?“

Но наистина ли младежите Балила са пеели „Марамао“? Може би трябваше да се върна към химните на режима. Мату едва ли го интересуваше, че съм сменил песните. Седнах удобно, взех го на коленете си, почесах му дясното ухо, запалих си цигара и се потопих във вселената на Балила.

След час слушане умът ми беше пълен с героични фрази, призиви за атака и смърт и за послушание пред Дучето, чак до върховна саможертва. Огънят на Веста, който лумва пред храма с криле и пламъци, младежта напредва, мъжка младеж ще се бие с римска воля, някога не ни плашеше затворът, презряхме тъжната съдба, за да подготвим тези силни хора, които сега не се боят от смъртта, светът знае, че който носи черната риза, е готов да умре за Дучето и за Империята, ея, ея, алала, привет, о, кралю император, нов закон даде Дучето на света и на Рим нова империя, сбогувам се с теб и отивам в Абисиния, скъпа Вирджиния, но ще се върна, ще ти пратя от Африка красиво цвете, което цъфти под небето на екватора, Ница, Савоя, Корсика и съдбовната Малта, бастион на римския дух, Тунис наш, брегове, планини и морета, звучи свободата.

Какво исках — Ница да е италианска или да имам хиляда лири на месец, чиято стойност не познавах? Момче, което играе с пистолети и войничета, иска да освободи съдбовната Корсика, а не да мърмяука сред лалета и влюбени пингвини. Все пак, ако оставим настрана Балила, дали съм слушал „Влюбеният пингвин“, докато съм четял „Капитан Сатана“, и дали съм си представял тогава пингвини в ледените северни морета? И докато съм пътувал „Осемдесет дни около света“, дали съм виждал Филиас Фог да пътува сред поля от лалета? И как съм помирявал Рокамбол с неговата дълга игла и камъка на Джован Батиста Перасо? „Лалета“ беше от 1940 г., когато е започнала войната: със сигурност тогава са пеели и „Младост“, но кой да ми каже, дали капитан Сатана и Рокамбол не съм ги чел през 1945 г., след края на войната, когато вече не е имало и следа от фашистките капитани?

Беше абсолютно необходимо да намеря учебниците си. Там щях да имам пред очите си първите си истински четива, песните с датата щяха да ми кажат какви звуци са ги придружавали и може би щеше да се изясни връзката между „презряхме тъжната съдба“ и масовите убийства от „Илюстрован вестник за пътешествия и приключения“.

Нямаше смисъл да си налагам да спра за няколко дни. Сутринта на следващия ден трябваше пак да се кача на тавана. След като дядо е бил методичен човек, учебниците ми не трябваше да са далеч от сандъците с детски книги. Ако вуйчо ми не беше разбъркал всичко.

 

 

За момента позоваването на славата ми беше омръзнало. Показах се на прозореца. Очертанията на хълмовете бяха изрязани върху тъмното небе, а безлунната нощ беше обсипана със звезди. Защо ми беше дошъл наум този израз, изтъркан от употреба? Беше от някоя песен, разбира се. Виждах небето така, както бях чувал да пеят за него някога.

Започнах да ровя сред плочите и отделих всичките, чиито заглавия навяваха мисълта за нощ или за някакво безкрайно пространство. Грамофонът на дядо беше от онези, на които можеше да се сложи цяла купчина плочи, нанизани една над друга, така че като свърши една, следващата пада върху диска. Все едно че радиото ми пееше само, без да трябва да въртя копчетата.

Пуснах ги да свирят и останах да се люлея на перваза, пред обсипаното със звезди небе, под звуците на толкова хубава лоша музика, която трябваше да пробуди нещо в мен.

Тази нощ звездите, които греят с хиляди… Една нощ със звездите и с теб… Говори ми, говори ми под звездите, кажи ми най-хубавите неща в сладката магия на любовта… Там, под небето на Антилските острови, където звездите са като искри, се спускат ароматите на любовта… Маилу, под небето на Сингапур, сред сън от златни звезди се роди нашата любов… Под небето, обсипано със звезди, които ни гледат, под небето, обсипано със звезди, искам да те целуна… С теб, без теб, ние пеем на звездите и на луната, кой знае дали за мен не идва късметът… Моряшка луна, любовта е хубава, ако не се знае… Венеция, луната и ти, с теб сами в нощта, с теб тананикаме една песен… Унгарско небе, тъжна въздишка, с безкрайна любов мисля за теб… разхождам се там, където небето е винаги синьо, чувам врабчетата, които прелитат над дърветата и чуруликат…

Последната плоча сигурно я бях сложил по погрешка, нямаше нищо общо с небето, чуваше се сластен глас, като на разгонен саксофон. Пееше:

Там, в Капокабана — в Капокабана,

жената е царица, жената е владетелка…[95]

Разсея ме бученето на далечен мотор, може би някоя кола минаваше през долината, сърцето ми затупа по-силно и си казах: „Това е Пипето!“ Сякаш някой се появяваше в този миг очакван, и все пак идването му ме тревожеше. Кой беше Пипето? Това е Пипето, казвах, но отново само устните ми си го спомняха. Или нещо в мен го знаеше, само че това нещо се излежаваше потайно в увредената част на моя мозък.

Отличен сюжет за „Библиотеката на моите деца“, „Тайната на Пипето“. Или може би италианската адаптация на знам ли на какво, на „Тайната на Лантенак“?

Блъсках си главата над тайната на Пипето, а може би нямаше никаква тайна, с изключение на тайната, прошепната на всеки от радиото в късната вечер.

loana_043_gramophonni_plochi.jpg
Бележки

[1] Чино и Франко — герои на поредицата, чието оригинално заглавие е „Tim Tyler’s Luck“ („Късметът на Тим Тейлър“) — впоследствие се оказва, че именно с тази поредица и именно с тези герои е свързан комиксът „Тайнственият пламък на кралица Лоана“. — Бел. NomaD.

[2] „букети от рози и теменужки“ („un mazzolin di rose e viole“). — Дж. Леопарди, „Събота на село“ (1829). — Бел. NomaD.

[3] „Вестничето на Джанбураска“ — детска приключенска книга на илюстратора и писател Луиджи Бертели (1858–1920), работещ под псевдонима Вамба. — Бел. NomaD.

[4] замразените думи на Пантагрюел — фантастично-гротесков епизод от романа на Фр. Рабле „Гаргатюа и Пантагрюел“. — Бел. NomaD.

[5] любов, любов донеси ми много рози („Amore, amor, portami tante rose“), не, ти не си вече моето момиче („No tu non sei più la mia bambina“), влюбено дете („Bambina innamorata“), има една църквица, скъпа, скрита сред цветята („Cè una chiesetta amor nascosta in mezzo ai fior“), върни се, моя малка („Torna piccina mia“), свири само за мен, о, циганска цигулко („Suona solo per me o violino tzigano“), ти, божествена музика_ („Tu musica divina“), искам те само един час_ („Un’ora sola ti vorrei“), цветенца от поляната („Fiorellin del prato e ciribiribin“). — Бел. NomaD.

[94] Балила — младежка фашистка организация за момчета между 8 и 14 години, както и модел от марката „Фиат“.

[95] Там, в Капокабана… — Песента се изпълнява от Ванда Озирис (Wanda Osiris, „Laggiù a Capocabana“). Певицата произнася бразилския топоним неправилно — Капокабана (правилната форма е Копакабана). За превратното название става дума в глава 11. Там също така ще бъде обяснена връзката на тази тема с името на Пипето. — Бел. NomaD.