Умберто Еко
Тайнственият пламък на кралица Лоана (11)

11. Горе в Капокабана

Прекарах много дни в параклиса и вечер, като слизах, вземах купчина неща и стоях да ги разглеждам цяла нощ в кабинета на дядо, под зелената лампа, с пуснато радио (както вече вярвах), за да слея това, което слушах, с това, което четях.

На полиците в параклиса се намираха неподвързани, но добре подредени на купчини вестничета и комикси от детството ми. Не бяха дядови неща, започваха от 1936 и свършваха около 1945 г.

Може би, както вече си бях представил, разговаряйки с Джани, дядо е бил човек от други времена и е предпочитал да чета Салгари или Дюма. А аз, за да отстоявам правата на моята си фантазия, съм държал тези неща извън обсега на неговия контрол. Но след като публикациите започваха от 1936 г., когато още не съм ходел на училище, това означаваше, че ако не дядо, някой друг ми е купувал вестничетата. Може би е имало напрежение между дядо и родителите ми, „защо му показвате тези боклуци?“ — а те са ми разрешавали, защото някои неща са ги четели и те като деца.

И наистина в първия куп имаше поредици от „Куриер на малките деца“, а върху броевете от 1936 година беше написано „Година XXVIII“, не от Фашистката ера, а от основаването на списанието. Значи „Куриер на малките деца“ е съществувал от първите години на века и е радвал детството на баща ми и майка ми — може би те са обичали повече да ми го разказват, отколкото аз да слушам разказите им.

Във всеки случай, като разлиствах „Куриерчето“ (идваше ми естествено да го наричам така), ми се струваше, че отново преживявам напрежението, което бях почувствал в първите дни. „Куриерчето“ говореше с абсолютно безразличие за фашистката слава и за фашистката вселена, населена с приказни и смешни герои. Предлагаше ми разкази и комикси в абсолютно правоверен фашистки дух и страници на квадратчета, които, както се знае, бяха от американски произход. Единственото отстъпление от традицията беше, че в разкази, които първоначално сигурно са били комикси, бяха махнати „балончетата“ с текст, или пък бяха запазени, но под формата на придружаващ текст за сериозните разкази и на стихчета за смешните истории.

„Тук започва тази авантюра — на господин Бонавентура“. Със сигурност ми казваха нещо историите на този господин с невероятни бели почти трапецовидни панталони, който всеки път, като отплата за абсолютно случайната си намеса, получаваше един милион (по времето на хилядата лири на месец) и в следващата история беше отново без пари и отново очакваше да му се усмихне късметът. Може би пръскаше парите, като господин Пампурио, който предоволен — във всеки брой — иска да си смени апартамента. Тези, като съдя по стила или от подписа на художника, ми изглеждаха разкази с италиански произход, като историите на Мравчо и Щурчо, на бай Калоджеро Собрара, който на път се отправя, на Мартин Мума, по-лек от перце, който лети, носен от вятъра, на професор Ламбики, измислил невероятната супербоя, която, като се намаже върху картинките, ги оживява, с къща вечно пълна с най-неудобните герои от миналото като обзетия от лудост рицар Орландо, като Валето от картите за игра, гневно и отмъстително заради това, че са го отстранили от неговата Страна на чудесата.

 

 

Но със сигурност американски бяха сюрреалистичните пейзажи, сред които се движеха котаракът Мяу-мяу, колониалните хлапета Биби и Бибо, Фортунело, Арчибалдо и Петронила (където в помещения като от Крайслер Билдинг героите от картинките излизат от рамката).

 

 

Беше невероятно, че „Куриерчето“ ми предлагаше и приключенията на войника Мармитоне (облечен точно като моите войничета от Бенгоди!), който, от кутсузлук или заради глупостта на генералите с галони и едновремешни мустаци, всеки път попадаше в затвора.

 

 

Мармитоне не беше никак войнствен, нито фашистки. И все пак му беше разрешено да съжителства с други истории, които разказваха не със смешен, а с епичен тон за млади италиански герои, които се бият, за да цивилизоват Етиопия (в „Последният раис“ абисинците, устояващи на нашествието, са наречени „плячкаджии“), или като в „Героят от Вилахермоса“^[1] придружават франкистките войски срещу безмилостните републиканци, облечени всичките в червени ризи. Естествено тази последната история не ми казваше, че ако италианци са се сражавали заедно с фалангистите, други италианци са се биели на другата страна, в Интернационалните бригади.

 

 

До поредицата „Куриерче“ стоеше една друга, на седмичника „Победоносен“ и на големите му илюстровани книжки от 1940 г. нататък. Значи като съм бил на осем години, съм започнал да чета възрастна литература, под формата на комикси.

 

 

И там шизофренията беше пълна, и тръгваше от приятните истории на Зооландия с герои като Жирафчо, рибата Априлина и маймунката Жожо, или от героично-комичните приключения на Пипо, Петрика и Пала, или на Алонсо Алонсо, наречен Алонсо, арестуван, защото откраднал един жираф, за да стигне до възхвалата на миналата слава на страната ни и до разкази, вдъхновени пряко от бушуващата война.

Най-много ме бяха поразили историите на легионера Романо, ако трябва да сме точни, почти инженерни, заради бойните машини, самолетите, танковете, торпедоносците и подводниците.

Вече придобил опит от отразяването на военния конфликт във вестниците на дядо, се бях научил да проверявам датите. Например разказът „Към АА“ започваше на 12 февруари 1941 г. Точно през януари англичаните бяха атакували в Еритрея и на 14 февруари щяха да превземат Могадишу в Сомалия, но изглеждаше, че Сомалия е все още твърдо в наши ръце, и беше справедливо героят (който тогава се сражава в Либия) да се премести на източния фронт. Изпращат го със секретна мисия при херцога на Аоста, тогава командващ силите в Източна Африка, за да предаде тайно послание, и той тръгва от Северна Африка, като пресича англо-египетски Судан. Странно, тогава е съществувало радиото и накрая щеше да се разбере, че посланието въобще не е било секретно, защото гласеше: „Да издържим и да победим“, все едно че херцогът на Аоста се забавлява. Както и да е, Романо тръгва със своите другари, преживява различни приключения сред диви племена, английски танкове, въздушни двубои със самолети и всичко, което е разрешавало на художника да лъсне ръждясалите ламарини.

В броевете от март, когато вече англичаните са навлезли плътно в Етиопия, единственият, който, изглежда, не го знае, е Романо, който продължава пътя си и се забавлява с лов на антилопи. На 5 април е изоставена Адис Абеба, италианците са в Гала Сидамо и в Амара, херцогът на Аоста се затваря в Амба Аладжи. Романо продължава все напред, като си разрешава дори да хване един слон. Явно и той, и неговите читатели са мислили, че той все още трябва да стигне до Адис Абеба, където обаче е влязъл отново негусът, лишен от власт точно пет години преди това. Вярно е все пак, че в броя от 26 април един изстрел беше разбил радиото на Романо, но това пък показваше, че преди да се случи това, той е имал радио, и не става ясно как така не е разбрал за всичките тези събития.

 

 

В средата на май седемте хиляди войници от Амба Аладжи, останали без храна и боеприпаси, се предават и заедно с тях е пленен и херцогът на Аоста, а пък Романо стига при него в Адис Абеба на 7 юни и го намира бодър като кукуряк и сияещ от оптимизъм.

И наистина херцогът прочита съобщението и заявява: „Разбира се и ще удържим до победата“.

Ясно е, че картинките са били нарисувани месеци преди това, но изправена пред случващите се едно след друго събития, редакцията на „Победоносец“ не е намерила смелост да прекъсне историята. Продължили са, като са си мислели, че децата не знаят различните зловещи новини — а може и така да е било.

Третата поредица беше „Мики Маус“, седмичник, който заедно с историите на Уолт Дисни публикуваше и разкази за смелия Балила като „Юнгата от подводницата“. Но точно в някои от годишните течения на „Мики Маус“ съм могъл да открия промяната, станала през 1941 г., когато през декември Италия и Германия обявяват война на САЩ — отидох да проверя във вестниците на дядо и наистина беше станало така, а аз си мислех, че по някое време на американците им е писнало от хлапашките глупости на Хитлер и Мусолини и са започнали война срещу тях, а всъщност не, Хитлер и Мусолини са им обявили война, може би убедени, че ще се справят с тях за няколко месеца с помощта на японците. Тъй като явно е било трудно да се изпратят веднага групи от СС или от Черните ризи да окупират Ню Йорк, се е започнало с войната срещу комиксите, няколко години преди това, и „балончетата“ бяха изчезнали, заместени от текст. После, както щях да видя в други вестници, от доста време бяха изчезнали в нищото американските герои, заместени от италиански имитации, и накрая бе убит Мики Маус, и мисля, че това е била последната и мъчителна бариера, която е трябвало да бъде съборена. През следващата седмица, без никакво предупреждение, приключенията на Мики Маус продължаваха, все едно че нищо не се е случило, само че сега героят се казваше Тофолино, човек, а не животно, все с четири пръста на всяка ръка, като наподобяващите хора животни на Дисни, и приятелите му продължаваха да се казват Мима вместо Мини, и Пипо. Как ли съм възприел тогава това срутване на цял един свят? Може би съвсем спокойно, тъй като изведнъж американците бяха станали лоши. Но дали тогава съм си давал сметка, че Мики Маус е американец? Сигурно съм преживял студен душ от внезапни промени и докато съм се възбуждал от промените в историите, които съм четял, съм възприемал като логични промените в държавата, в която съм живеел.

След „Мики Маус“ следваха няколко годишни течения на „Приключения“, и там всичко се променяше. Първият брой беше от 14 октомври 1934 г.

Не можеше да съм го купил аз, тогава съм бил на по-малко от три годинки, и не мисля, че са ми го купили мама и татко, защото историите в него въобще не бяха детски, бяха американски комикси, предназначени за възрастна публика, макар и не напълно развита. И така, бяха броеве, които съм изровил по-късно, разменяйки ги с други вестничета. Но със сигурност бяха купувани от мен, няколко години по-късно, илюстрованите книги в голям формат, с много пъстри корици, на които бяха изобразени различни сцени от случките, разказани вътре, като в „Очаквайте“ на рекламата за филми.

 

 

И седмичникът, и книгите с картинки сигурно са ми отворили очите за един нов свят. Като се започне от първото приключение на първата страница на първия брой на „Приключения“, със заглавие „Разрушаването на света“. Героят е Флаш Гордън, който, заради една бъркотия, създадена от някой си доктор Дзаро, се оказва на планетата Монго, управлявана от жестокия и безмилостен диктатор Мин, с дяволско азиатски черти и име. Монго: кристални небостъргачи, които се издигат върху междупланетни платформи, подводни градове, царства, простиращи се под дърветата на безкрайна вековна гора, и герои от дългогривите хора лъвове до хората соколи и хората магьосници на царицата Ураза, всичките облечени със синкретична небрежност — ту с костюми, които напомнят филмово средновековие, като множество Робин-Худовци, ту с по-варварски туники и шлемове, а понякога (в двора на владетеля) с оперетни униформи на хусари или улани, или драгуни от началото на века. И всичките, и добрите, и лошите, нелогично въоръжени едновременно ту с хладни оръжия или със стрели, ту с чудни оръжия с поразяващ лъч, така както и атрибутите им можеха да варират от колесницата с режещи ножове на колелата до междупланетна ракета с остър като игла връх и ослепителните цветове на сблъсък на междузвездни кораби в лунапарк.

Гордън беше красив и рус като арийски герой, но явно ме е смайвало естеството на неговата мисия. Какви герои съм познавал дотогава? От читанките до италианските вестничета за деца героите бяха все смелчаци, които се сражават за Дучето и ако им се заповяда, копнеят за смъртта. В романите от деветнадесети век на дядо, ако вече съм ги четял по онова време, героите са хора извън закона, които се борят винаги срещу обществото, почти винаги от личен интерес или тласкани от коварство — с изключение може би на граф Монте Кристо, който обаче също все иска да си отмъсти за несправедливости, понесени от него, а не от обществото. Всъщност дори и тримата мускетари, които са на страната на добрите, правят това, което правят, поради дух за принадлежност — хората на краля срещу хората на кардинала — и заради някоя облага или заради повишаване в чин капитан.

Гордън не, той се бие за свобода срещу един деспот, може би по онова време съм мислел, че Мин е като ужасния Сталин, червеното чудовище от Кремъл, но нямаше как да не съм разпознавал в неговите черти и образа на домашния Диктатор, разполагащ с безгранична власт над живота и смъртта на поданиците си. И така, с Флаш Гордън трябва да съм видял първия образ на герой — разбира се, можех да го кажа в миналите дни, като го препрочитах, не тогава — от някаква освободителна война, водена в едно Абсолютно другаде, в която се взривяват укрепени астероиди в далечни галактики.

 

 

Като прелиствах другите книги с илюстрации, при увеличаваща се интензивност на тайнствени пламъци, които ме обливаха с жар при всеки следващ свитък, откривах герои, за които училищните ми читанки не ми бяха говорили никога. Чино и Франко^[103], които претърсват джунглата, сред симфония от бледи цветове, облечени в синкавите ризи на Патрули на слоновата кост, разбира се, за да възпират непокорни племена, но и за да спират търговците на слонова кост и на роби, които експлоатират населението на колониите (колко много лоши бели срещу добрите чернокожи!), сред увличащ лов на трафиканти, но и на носорози, в които карабините им не правят бам-бам, нито бум-бум като в нашите комикси, а кра-кра и това кра трябва да се е отпечатало по някакъв начин в най-потайните кътчета на тези челни дялове на полукълбата, които се мъчех да разплета, защото все още чувствах тези звуци като екзотично обещание, знак, който ми сочеше един различен свят. Още веднъж не толкова образите, а шумовете, и още по-точно тяхната азбучна транскрипция имаха силата да извикат в ума ми присъствието на една следа, която все още ми се изплъзваше.

Бръм-бръм, дрън-дрън, чук-чук, капчук-капчук, трак-трак, тик-так, скръц-скръц…^[104]

 

 

Шумове. Виждах ги всичките, докато разлиствах вестничетата едно след друго. Още от малък се бях приучил на flatus vocis. Между различните шумове ми дойде наум клъц и челото ми се покри с капки пот. Погледнах ръцете си, трепереха. Защо? Къде бях чел този шум. Или може би е единственият, който не съм чел, а съм чул?

После се почувствах почти като вкъщи, като стигнах до илюстрованите книги с Човека-маска, преследван от закона и правещ добро, облечен почти по хомоеротичен начин, с червеното си трико, с лице едва-едва покрито от малка черна маска, през която се вижда животинското бяло на очите му, но не и зениците, което го прави още по-тайнствен. Сигурно наистина е побъркал от любов красивата Диана Палмези, която успява няколко пъти да го целуне и тръпнеща усеща мускулите на героя под материята на трикото, с което той не се разделя никога (понякога, когато е ранен от огнестрелно оръжие, го лекуват верните му диваци превръзката винаги е върху трикото, разбира се, непромокаемо, след като остава прилепнало и когато той се появява след дълго гмуркане в горещите южни морета).

Но тези редки целувки бяха вълшебни моменти, защото Диана веднага му биваше отнета по някакъв начин, или по погрешка, или от някой съперник, или поради други нейни спешни причини на красива международна пътничка, и той не можеше да я следва и да я направи своя съпруга, прикован от атавистична клетва, осъден от собствената си мисия: да защитава населението на бенгалската джунгла от пиратите индийци и от белите авантюристи.

 

 

Така че след или едновременно с картинките и песните, които ни поучаваха как да подчиним жестоките варвари абисинците, бях срещнал герой, който живее братски с пигмеите бандар, и заедно с тях се бори с лошите колонизатори — и Гуран, магьосникът на бандар, е много по̀ учен и по-мъдър от подлите бледолики, за чието побеждаване допринася; не верен войник, а партньор и пълноправен съдружник в тази добронамерено наказваща мафия.

После имаше други герои, които не изглеждаха особено революционно настроени (ако така можех да си представя в миналите дни политическото си израстване), като Мандрейк Магьосника, който дори, изглежда, използва черния си прислужник Лотар, макар да се държи с него като с приятел, като телохранител и верен роб. Но и Мандрейк, който побеждава лошите с магия и с един жест превръща пистолета на противника си в банан, е буржоазен герой, без черни и червени униформи, а винаги в безупречен фрак и цилиндър. Буржоазен герой беше и Тайният агент X9, който не преследва враговете на режима, а престъпници и барони крадци, в защита на данъкоплатците, облечен в тренчкот, със сако и връзка, с малки елегантни джобни пистолети, които понякога се появяват и в ръцете на руси дами във вечерно облекло, с пера по врата и грижливо гримирани.

 

 

 

Друг свят, можещ да съсипе езика, който училището се е мъчело да ме научи да използвам коректно, защото английски звучащите преводи бяха на доста приблизителен италиански. Но какво значение имаше? Ясно е, че в тези книжки с картинки, пълни с граматически грешки, срещах герои, различни от онези, които ми бяха предлагани от официалната култура, и може би чрез тези картинки с вулгарни (но толкова хипнотични!) цветове съм бил посветен в различно виждане за Добро и Зло.

Не бяха свършили още. Веднага след тези следваше пълна серия от „Златни книги с илюстрации“ с първите подвизи на Мики Маус, които се развиват в градска среда, която няма как да е била моята (и не знам дали тогава съм разбирал дали е градче, или голям американски град). „Мики Маус и бандата на нападателите“ (о, неописуемият господин Туби!), „Мики Маус и горилата призрак“, „Мики Маус в къщата на призраците“, „Мики Маус и съкровището на Кларабела“ (ето го най-после, точно като изданието от Милано, но в охра и кафяво), „Мики Маус, агент от тайната полиция“ — не защото е боец или агент, а защото от чувство за граждански дълг се забърква в една история на международен шпионаж и преживява ужасни приключения в Чуждестранния легион, преследван от Тригър Хоукс и от подлия Лош Пит — „Мики Маус, хип-хип ура, ще умре в пустинята…“

 

 

Четен повече от всяка друга книга, ако съдя по разпадащата му се подвързия, беше „Мики Маус журналист“: немислимо е по време на режима да са публикували истории за свободата на словото, но явно, че на държавните цензори разказите с животни не са им изглеждали реалистични и опасни. Къде ли бях чул „това е пресата, скъпа, нищо не можеш да направиш“^[105]? Но сигурно е било по-късно. Във всеки случай Мики Маус с ограничени средства успява да създаде своя вестник „Ехо на света“ — първият брой излиза с ужасни печатни грешки — и продължава неустрашимо да публикува all the news that’s fit to print^[106], макар че безскрупулни гангстери и корумпирани политици се опитват да го спрат с всякакви средства. Кой ми е говорил дотогава за свободен печат, в състояние да се измъкне от цензурата?

Някои от загадките на моята детска шизофрения започваха да се изясняват. Четял съм училищните книги и комиксите и явно въз основа на комиксите съм оформял — нелеко — гражданската си съвест. Затова със сигурност съм запазил тези парчета от моята история и след войната, когато в ръцете ми са попаднали (може би донесени от американските войски) страници от техните вестници, с цветните неделни притурки, които ми показваха други герои, като Лай’л Абнър или Дик Трейси^[107]. Мисля, че нашите предвоенни издатели не са смеели да ги публикуват, защото видът им е бил прекалено модернистичен и са напомняли онова, които нацистите са наричали упадъчно изкуство.

 

 

Дали после, пораснал и на години, и на знания, съм се приближил до Пикасо, подтикван от Дик Трейси?

Разбира се, не подтикван от тогавашните комикси, с изключение на Гордън. Картинките, може би взети направо от американски издания и без да се плащат авторски права, бяха отпечатани лошо, често с размазани очертания и съмнителни цветове. Да не говорим за други страници, след забраната за износ от неприятелските брегове, когато Маската се явяваше вече в зелено трико, лошо имитирано от един нашенски художник, и с други лични данни. А да не говорим за автархичните герои, явно измислени, за да се противопоставят на пантеона на „Приключенията“, нарисувани горе-долу, макар и симпатично все пак, като гиганта Дик Светкавицата, с волева челюст ала Мусолини, който с юмруците си натръшкваше разбойници с доказано неарийски произход, като негъра Замбо, латиноамериканеца Барейра и по-късно и един мефистофелизиран Мандрейк, зъл и престъпен, Флатавион, чието име извикваше в ума проклети все още неуточнени раси и който вместо смокинга на американския маг носеше груба шапка и груба наметка, като за селска работа. „Хайде, хубави гълъбчета, падайте“, викаше Светкавицата на неприятелите си, всичките с каскети и смачкани сака, и давай бой с юмруците! „Но той е дявол!“ казваха те, докато в мрака не се появяваше четвъртият смъртен враг на Светкавицата Бялата маска, който го удряше по тила с касапски чук или с торба пясък и Светкавицата рухваше, като казваше: „Ах!…“ Но за малко, защото дори и окован във вериги в дупка, в която водата се качва заплашително, с един напън на мускулите си той се освобождаваше и малко след това излавяше и предаваше на комисаря (едно човече с кръгла глава и с мустак, приличащ повече на банкерски, отколкото на Хитлеров) цялата банда, опакована както подобава.

 

 

Водата, която изпълва карцера, явно е била знаков момент в комиксите на всяка страна. Все едно че в гърдите ми тлееше жар, и вземах в ръка следващата илюстрована книга: „Петица пики — Последен епизод от Знаменосеца на смъртта“. Мъж с червена маска като тръба, която покрива цялата му глава и се разширява в яркочервено наметало; с разкрачени крака, с ръце, изпънати нагоре, и прикован с вериги към стената на една пещера, докато някой е отпушил тръба с подземна вода, която постепенно ще го залее.

 

 

Но в притурките към същите тези илюстровани книги имаше други истории, още по-интригуващи. Едната се казваше „По моретата на Китай“ и главните герои бяха Джани Мартини и брат му Мино. Сигурно ми се е струвало странно, че двама млади италиански герои изживяват приключения в една област, в която нямахме колонии, сред източни пирати, мошеници с екзотични имена и ослепително красиви жени с още по-екзотични имена, като Друзила и Брума. Но със сигурност съм забелязал различията в качеството на илюстрациите. От малкото американски притурки, взети може би от войниците през 1945 г., видях, че историята се казва „Тери и пиратите“. Италианските страници бяха от 1939 г. и значи още оттогава е била налагана италианизацията на чуждите текстове. В моята малка сбирка от чуждестранни материали открих, че в онези години французите са превели Флаш Гордън с Ги л’Еклер.

 

 

Не можех да се откъсна от кориците и картинките. Все едно бях на парти и разпознавах всички, изпитвах усещането за déjà vu при вида на всяко лице, което срещах, без обаче да мога да кажа кога по-рано съм го срещал и кой е, и огромното желание да възкликна как си, приятелю, да протегна ръце, и веднага ги отдръпвах от страх да не направя някой гаф.

Мъчително и объркващо е да посетиш отново един свят, където попадаш за първи път: все едно да се усещаш завърнал се в чужда къща.

 

 

Не бях чел подред, нито според поредността на датите, нито в зависимост от героите. Прескачах напред, връщах се назад, минавах от героите на „Куриерчето“ към героите на Уолт Дисни.

Случваше ми се да сравня някой патриотичен разказ със случките, в които Мандрейк се бие с Кобра. И точно докато преглеждах отново „Куриерчето“, на историята за последния раис, с героичния авангардист Марио срещу раис^[108] Аиту, видях една картинка и сърцето ми спря, усетих нещо много подобно на ерекция — или по-точно нещо като гранично състояние, както сигурно става с някого, поразен от impotentia coeundi. Марио се измъква от преследващия го Аиту, като отвежда със себе си Джеми, бяла жена, съпруга или конкубинка на раиса, която вече е разбрала, че бъдещето на Абисиния е в спасителните и цивилизоващи ръце на Черните ризи. Аиту, бесен заради изневярата на подлата жена (която пък най-после е станала добра и добродетелна), дава заповед да бъде изгорена къщата, в която се крият двамата бегълци. Марио и Джеми успяват да се качат на покрива и оттам Марио забелязва една гигантска еуфорбия. „Джеми — казва той, — хванете се за мен и затворете очи!“

Немислимо е Марио да е имал лоши намерения, още повече в такъв момент. Но Джеми, като всяка героиня от комикс, е облечена в мека туника, нещо като пеплос, който оставя открити раменете, ръцете и част от гърдите й. Както документираха четирите картинки, посветени на бягството и на опасния скок, известно е, че пеплосите, особено ако са копринени, разголват най-напред глезените, после прасците, а ако жената е вкопчена във врата на един авангардист и е уплашена, това вкопчване се превръща в конвулсивна прегръдка, с нейната буза, със сигурност парфюмирана, притисната към потния му тил. Така в четвъртата картинка Марио сграбчва един клон на еуфорбията и мисли единствено за това да не попадне в ръцете на врага си, но Джеми, вече успокоена, се отпуска и все едно че полата има цепка, левият крак се протяга, вече разголен до коляното, като показва красив изваян прасец, удължен от тънкия ток, а от десния се вижда само глезенът, но тъй като кракът е закачливо повдигнат под прав ъгъл спрямо съблазнителното бедро, дрехата (може би заради горещия вятър) прилепва влажно към тялото й, така че се вижда добре очертаната извивка на ханша и на целия изваян крак. Няма начин художникът да не си е давал сметка за еротичния ефект, който е създавал, и със сигурност е използвал някои филмови модели или направо жените на Гордън, винаги облечени във впити рокли, обсипани със скъпоценни камъни.

Не можех да кажа дали това е бил най-смущаващият образ, който съм виждал, но със сигурност (след като датата на „Куриерчето“ беше 20 декември 1936 г.) е бил първият. Нито можех да отгатна дали на четири годинки съм изпитал някаква физическа реакция, дали съм се изчервил, или съм потръпнал от възхищение, но със сигурност този образ е бил за мен първото откриване на вечната женственост, до такава степен, че да се запитам дали след това съм можел все още да се навеждам над гръдта на майка си с предишната невинност.

 

 

Крак, който се подава от дълга и мека, почти прозрачна дреха и подчертава извивките на тялото. Ако това е бил първичният образ, дали е оставил някакъв знак?

Бях започнал да прелиствам отново вече разгледаните страници и търсех с поглед и най-малките знаци по краищата им, бледи следи от потни палци, подгъвания, знаци в горния ъгъл на листа, леки надрасквания на повърхността, сякаш съм прекарвал многократно пръстите си по нея.

 

 

И открих поредица голи крака, които прозират през цепката на много женски дрехи: с цепки бяха дрехите на жените от Монго и на Дейл Арден, и на Аврора, дъщерята на Мин, и на одалиските, услаждали празниците на императора, с цепки бяха фините одежди неглиже на дамите, на които се натъква Тайният агент X9, с цепка бяха туниките на момичетата от Въздушната банда, разбита по-късно от Маската, отгатваше се, че е с цепка и черната вечерна рокля на съблазнителната Лейди Дракон от „Тери и пиратите“… Със сигурност съм мечтаел за тези сластни жени, а жените от италианските списания показваха крака, лишени от тайнственост, под поли, стигащи до коляното, крака, стъпили на огромни коркови токове. Кои от тези жени са събудили първите импулси в мен, сладките момичета и домашните хубавици на велосипед или онези жени от други планети и от далечни градове? Явно са ме съблазнявали повече недостъпните красавици, а не момичето или зрялата жена от съседната къща. И все пак кой може да каже?

Ако съм си мечтаел за съседката или за момичетата, които са играели в градината пред къщата ни, това е останало моя тайна, за която издателската индустрия нито е получила, нито е дала някаква информация.

 

 

От купчината комикси измъкнах и отделни броеве от едно женско списание, „Новела“, със сигурност го е четяла майка ми. Дълги любовни истории, няколко изискани илюстрации с нежни жени и благородници с английски профил и снимки на актриси и актьори. Всичко в кафяв цвят, раздвижен в хиляди оттенъци, в кафяво бяха и буквите на текста. Кориците представляваха галерия от хубавици от онова време, увековечени в едър план, и при вида на една от тях сърцето ми се сгърчи, изгорено от огнен пламък. Не издържах, наведох се над това лице и залепих устните си върху нейните. Не изпитах никакво физическо усещане, но сигурно така съм правил скришом през 1939 г., седемгодишен, несъмнено вече обзет от някои безпокойства. На кого приличаше това лице? На Сибила? На Паола? На Ванна, дамата с хермелина, и на другите, на които Джани ми каза само имената, като се хилеше — Каваси, американката от Салона на книгата в Лондон, Силвана или красивата холандка, заради която съм ходил три пъти в Амстердам?

 

 

Може би не. Със сигурност съм си създал, чрез множеството образи, които са ме привличали силно, един мой идеален образ и ако можех да имам пред себе си лицата на жените, които съм обичал, бих могъл да извлека образа архетип, една никога непостигната Идея, която обаче ме е преследвала цял живот. Какво общо имаше между лицето на Ванна и лицето на Сибила? Може би повече от това, което се вижда на пръв поглед, може би чаровната трапчинка на една усмивка, начинът, по който се виждат зъбите им, като се смеят, жестът, с който оправят косите си. Или може би е достатъчен начинът, по който движат ръцете си…

Жената, чийто образ току-що бях целунал, беше от друго тесто. Ако я срещнех сега, нямаше дори да я погледна. Ставаше дума за снимка, а снимките имат винаги дата, нямат платоничната лекота на рисунката, която те оставя да гадаеш. Целувайки я, не бях целунал образа на предмета на любовта, а нахалството на секса, видимостта на устните, очертани с ярко червило. Не беше тръпнеща жадна целувка, а дивият начин да усетиш присъствието на плътта. Сигурно веднага съм забравил този епизод, като нещо мръсно и забранено, а абисинската Джеми ми се беше сторила вълнуващ, но нежен образ, грациозна далечна принцеса, гледай и не пипай.

Но тогава защо бях запазил тези мамини списания? Вероятно вече пораснал юноша, може би вече ученик в лицея, като съм идвал в Солара, съм се занимавал с възстановяването на онова, което тогава ми се е струвало далечно минало, и съм посвещавал зората на младостта си на откриването на изгубените стъпки на детството си. Вече съм бил осъден на възстановяването на паметта си, само че тогава е било игра, с всичките ми сладки „мадленки“ на разположение, а сега беше отчаяно предизвикателство.

 

 

И така в параклиса разбрах все пак за моето откритие и за свободата и робуването на плътта. Добре, все пак това е било начин да се спася от подчинеността на манифестирането в униформа и от безполовата власт на ангелите пазители.

Само това ли? Като изключим яслата от тавана например, нищо не ми говореше за религиозните ми чувства, а ми се струваше невъзможно едно дете, макар и отгледано в светско семейство, да не е имало такива. И не бях открил нищо, което да ме отведе към случилото се след 1943 г. Може би именно между 1943 и 1945 г., след като параклисът вече е бил зазидан, съм решил да скрия там най-съкровените свидетелства за едно вече изчезващо детство, избледняващо в нежността на спомена: вече съм обличал тогата на мъж^[109], влизал съм във възрастта на големите, именно сред вихъра на най-мрачните години, и съм решил да запазя в една крипта миналото, на което съм решил да посветя тъгите си на възрастен.

 

 

Сред многото илюстровани книги за Чино и Франко най-после в ръцете ми попадна нещо, което ме накара да се почувствам на прага на крайното откровение. Книгата, с пъстра корица, носеше заглавието „Тайнственият пламък на кралица Лоана“.^[110] Тук се криеше обяснението за тайнствените пламъци, които ме бяха развълнували след събуждането ми, и идването в Солара най-после придобиваше смисъл.

Отворих книгата и се натъкнах на най-безвкусната история, която би могъл да сътвори човешки ум. Объркан разказ, който се разпадаше отвсякъде, събитията се повтаряха, героите пламваха от внезапна безпричинна любов, Чино и Франко бяха хем очаровани от кралица Лоана, хем я смятаха за подло същество. Чино и Франко, заедно с двама приятели, попадат в едно тайнствено царство в центъра на Африка, където една също толкова тайнствена кралица пази един тайнствен пламък, който осигурява дълъг живот и дори безсмъртие, като се има предвид, че Лоана царува над дивото племе от две хиляди години и е все така изключително красива.

По едно време Лоана се появява на сцената и не е нито привлекателна, нито действа обезпокояващо: напомняше ми пародията на вариете от онова време, която бях гледал скоро по телевизията. В цялата история по-нататък, докато, болна от любов, не се хвърля в една бездънна пропаст, Лоана, безсмислено загадъчна, се появява в тази безкрайно скалъпена история без очарование и психология. Единственото, което иска, е да се омъжи за един приятел на Чино и Франко, който си приличал (като две капки вода) с един принц, когото обичала преди две хиляди години и когото заповядала да убият и после да вкаменят, защото отказал ласките й. Не ставаше ясно защо й е на Лоана този модерен двойник (който, на всичкото отгоре, също не я иска, защото се влюбва от пръв поглед в сестра й), след като с тайнствения си пламък би могла да върне живота на мумифицирания си любим.

Между другото, както бях видял вече и в други комикси, както фаталните жени, така и поредният сатанински мъж (като Мин с Дейл Арден), не искаха никога да притежават, да изнасилят, да затворят в харема си, да се съединят плътски с предмета на лудостта си. Винаги искаха да се оженят. Протестантско лицемерие на американските оригинали или прекалено приличие, наложено на италианските преводачи от едно католическо правителство, ангажирано в демографска битка?

Та да се върна на Лоана — историята продължава с катастрофален финал, тайнственият пламък угасва завинаги и сбогом на безсмъртието за нашите герои, така че по-добре щеше да е да не бяха ходили чак дотам, още повече че накрая изглежда, че за тях не е толкова важно, че не са взели пламъка. А като си помисли човек, бяха започнали цялата тази бъркотия заради пламъка, но може пък страниците на разположение да са свършили, а книгата все пак е трябвало да завърши някак и авторите са се оправяли по-трудно, отколкото като са започнали.

Както и да е, изключително глупава история. Но явно ми се е случило нещо като на господин Пипино. Прочиташ като малък някаква история, после я отглеждаш да порасне в паметта ти, променяш я, извисяваш я и можеш да превърнеш в мит нещо, което е абсолютно безсмислено. Явно това, което беше оплодило заспалата ми памет, не е била историята сама по себе си, а заглавието. Словосъчетанието тайнствен пламък ме е омагьосало, да не говорим за сладкото име Лоана, макар че в действителност тя е една дребна капризна надута празноглавка, преоблечена като баядерка. Бях живял през всичките години на детството си — а може би и след това, — като съм се опивал не от образ, а от звук. След като съм забравил „историческата“ Лоана, съм продължил да преследвам устната аура на други тайни пламъци. И години по-късно, с объркана памет, бях активирал отново името на един пламък, за да определя отблясъка на забравени радости.

Мъглата си стоеше още и постоянно вътре в мен, пробита тук-там от ехото на някое заглавие.

 

 

Докато прехвърлях разни книги, извадих един албум, подвързан с плат, в продълговат формат. Достатъчно беше да го отворя, за да разбера, че става дума за колекция марки. Моя естествено, защото в горния ъгъл стоеше името ми и датата, от която вероятно съм започнал да събирам марките, 1943 г. Беше почти професионален класьор, с подвижни листове, и беше подреден по държави, в азбучен ред. Марките бяха прикрепени с ъгълчета, но някои, италиански марки от онези години, с които може би е започнало увлечението ми по филателията, като съм ги отлепял от писма и картички, бяха по-дебели, грапави откъм гърба и с нещо спечено по него. Беше ясно, че в началото съм ги лепил в някоя тетрадка, като съм използвал гума арабика. После явно съм разбрал как се прави, опитал съм се да спася тази първа част от колекцията си, като съм натопил листовете на тетрадката във вода, марките се бяха отлепили, но неизличимите белези от моята глупост се бяха запазили.

Че после съм разбрал как се прави, ставаше ясно от един том, който стоеше под албума, екземпляр от каталога „Yvert e Tellier“^[111] от 1935 г. Явно беше част от вехториите на дядо. Естествено той е бил вече неизползваем за сериозен колекционер от 1943 г., но за мен със сигурност е бил ценен, от него съм научавал не цените за момента и последните емисии, а метода, начина, по който се каталогират марките.

Откъде ли съм вземал марки в онези години? Дядо ли ми ги е давал, или е можело да се купят в магазините за пликове, с добавени към тях други неща, както става днес по сергиите между улиците Арморари и Кордузио в Милано? Възможно е да съм влагал всичките си с мъка събрани капитали у някой книжар от града, който е продавал на колекционери на парче, и значи марките, които са ми изглеждали приказни, са били като пари в обръщение. Или пък в онези военни години, когато е бил блокиран всякакъв международен обмен — а в известна степен дори и ставащият вътре в страната, — на пазара се е намирал за малко пари материал с известна стойност, продаден от някой пенсионер, предпочитащ да си купи масло, пиле или обувки.

 

 

Този албум, преди да стане предмет на покупко-продажба, трябва да е бил за мен място, където съм пазел образите на мечтите си. Усещах изгарящ плам при вида на всяка марка. Стари атласи ли! В този албум съм си представял обрамчените с пурпур сини морета на Deutsch-Ostafrika, върху плетеница от линии като тъкан на арабски килим виждах на нощнозелен фон къщите на Багдад, на тъмносин фон, заобиколен с розово, се възхищавах на профила на Джордж V, владетел на Бермудите, в цвят печена керемида ми се хилеше лицето на брадат паша или султан, или раджа от Биджавар, може би някой от индийските принцове на Салгари, със сигурност беше обогатено с отзвука на Салгари граховозеленото правоъгълниче на Лабуан, може би съм четял за започналата в Данциг война, докато съм държал винената марка с надпис Данциг, четял съм „пет рупии“ върху марката на държавата Индор, фантазирал съм над странните туземни пироги, които се очертаваха на лилавия фон на една марка от Британските Соломонови острови. Унасял съм се над пейзажа от Гватемала, над носорога от Либия, над една друга дивашка лодка, която стоеше гордо на голямата марка (колкото е по-малка държавата, толкова по-голяма е марката, научил съм и това) от Папуа, и съм се питал къде ли е Саарската територия или Свазиленд.

Пътувал съм по широкия свят само посредством марките в години, в които сме били като оградени от непреодолими бариери, притиснати между две воюващи войски. Били са прекъснати дори железопътните връзки, може би от Солара до града е можело да се стигне само на велосипед, а аз съм прелитал от Ватикана до Порто Рико, от Китай до Андора.

Сърцето ми се разтупа за последен път при вида на две марки от островите Фиджи. Не бяха по-хубави или по-лоши от другите. На едната имаше един дивак, на другата беше картата на островите Фиджи (как ли съм го произнасял?). Може би са ми стрували дълги и сложни размени и съм ги обичал повече от всички останали, може би съм бил поразен от точността на географската карта, която ми е говорела за острови на съкровищата, може би съм научил едва от тези правоъгълничета нечуваното никога по-рано име на тези територии. Мисля, че Паола ми беше казала, че съм имал една фиксидея: искал съм да отида някога на островите Фиджи^[112], преглеждал съм дипляните на туристическите агенции, но все съм отлагал, защото ставало дума за пътуване до място, което е от другата страна на земното кълбо, и да отида дотам за по-малко от месец нямало смисъл.

Продължавах да гледам двете марки и ми се прииска съвсем непринудено да изпея песента, която бях слушал предишните дни „Горе, в Капокабана“. И с песента се върна и името на Пипето. Какво ли свързваше марките с песента и песента с името, единствено с името на Пипето?

 

 

Тайната на Солара беше, че след всяка крачка стигах до ръба на някое откритие и се спирах на ръба на пропаст с невидимо под мъглата дъно. Като Дола, си казах. Какво ли беше Долът?