Умберто Еко
Тайнственият пламък на кралица Лоана (7)

7. Осем дни на един таван

Какво правих през последните осем дни ли? Четох, основно на тавана, но в спомена всеки ден се смесва със следващия. Знам само, че четох безредно и с настървение.

Не четях всичко от край до край. Някои книги, някои свитъци ги прегледах само, все едно че прелитах над някаква гледка и летейки, вече знаех какво е написано там. Сякаш една-единствена дума извикваше други хиляда, или пък разцъфваше в плътен преразказ, като онези японски цветя, които се поставят да цъфтят във вода. Сякаш нещо само се отлагаше в паметта ми, за да прави компания на Едип^[1] или на Ханс Касторп^[2]. В други моменти късото съединение беше предизвикано от някоя рисунка, три хиляди думи заради един образ. Или пък четях бавно, наслаждавах се на някое изречение, на някой откъс, на някоя глава, изпитвах може би същото вълнение, породено от първото или второто им четене.

Няма смисъл да разказвам за гамата тайнствени пламъци, за лекото сърцебиене, за вътрешното изчервяване, които за кратко предизвикваха много от тези четива — и които после изчезваха, както се бяха появили, за да отстъпят място на нови вълни топлина.

Осем дни подред, за да използвам светлината, ставах рано, качвах се горе и оставах там до залез-слънце. На обед Амалия, която първия ден се беше уплашила, след като не ме намери, ми носеше чиния с хляб и салам или сирене, две ябълки и бутилка вино („Божке, Божке, тоз човек ще се поболее пак и после какво ще разправям аз на госпожа Паола, направете го поне зарад мене, спрете се, че ще ослепеете!“). После си отиваше, като плачеше, аз си изпивах почти цялата бутилка и продължавах да прелиствам книги в състояние на опиянение и е нормално да не мога вече да свържа предишното с последвалото. Понякога слизах с ръце, пълни с книги, и отивах да се скрия някъде другаде, за да не съм пленник на тавана.

Преди да се кача, се обадих вкъщи, за да кажа как съм. Паола искаше да знае за реакциите ми и аз й отговорих внимателно:

— Свиквам с местата, времето е страхотно, разхождам се навън, Амалия е невероятна.

Попита ме дали съм ходил вече до аптеката в селото да ми премерят кръвното. Трябваше да го правя всеки два-три дни. След всичко, което ми се беше случило, трябвало да внимавам. И особено с хапчетата, сутрин и вечер.

С известна доза угризения, но със солидно професионално алиби веднага след това се обадих в книжарницата. Сибила още се занимаваше с каталога. Можела да ми изпрати коректурите до две-три седмици. С много и бащински препоръки затворих телефона.

Попитах се изпитвам ли още нещо към Сибила. Странно е, но през първите дни в Солара бях проектирал вече всичко в различна перспектива. Сега Сибила започваше да се превръща в нещо като далечен спомен от детството, а онова, което полека-лека изкопавах от мъглата на миналото, ставаше моето настояще.

 

 

Амалия ми беше обяснила, че на тавана се отива от лявото крило. Представях си вита дървена стълба, а стълбата беше каменна, удобна и използваема — иначе, разбрах после, как щяха да пренесат горе всичко, което бяха натрупали там?

Доколкото знаех, никога не бях виждал таван. Не бях виждал и мазе, да си кажа право, но за мазетата се знае какво са — мрачни и влажни подземни помещения, във всеки случай хладни, и там се слиза със запалена свещ. Или с факла. Готическият роман е пълен с подземия, където броди мрачният монах Амброзий^[91]. Естествени подземия, като пещерите на Том Сойер. Загадката на мрака. Всички къщи имат мазе, не всички имат таван, особено в града, където имат мансарди. Но наистина ли няма литература за таваните? А какво е тогава „Осем дни на един таван“? Заглавието се върна в ума ми, но само толкова.

Дори и да не ги обиколи човек наведнъж, е ясно, че таваните на Солара са и над трите крила. Влиза се в едно пространство, което върви от фасадата към задната част на сградата, но после се отварят по-тесни входове и се появяват и прегради, междинни стени от летви, сложени, за да разделят пространството на сектори, други отделения, преградени от метални етажерки или стари ракли, ходниците на един безкраен лабиринт. Поемах по един коридор вляво и обиколих един или два пъти, докато накрая се намерих пред входната врата.

Непосредствени усещания. Жегата най-вече, както е нормално за едно таванско помещение. После светлината: идва отчасти от редица капандури, които се виждат, като се гледа фасадата, но повечето от тях са закрити отвътре от натрупаните до тях вехтории, така че понякога слънцето прониква едва-едва, на златни нишки, в които танцуват безброй прашинки и показват как и в околната здрачевина танцуват множество монади, семенца, първични миризми, завъртени в брауново движение, първични тела, гъмжащи в празното пространство — кой говореше за тях, Лукреций ли? Понякога остриетата светлина се отразяват в стъклата на някой разпаднал се бюфет или някое огледало, които, видени под друг ъгъл, изглеждат мътни повърхности, опрени на стената. И тук-там някоя капандура, помътняла от десетилетия боклуци, носени от дъждовете, засъхнали и слепени отвън, която обаче все още пропуска светлината и очертава на пода по-светли участъци.

И накрая — преобладаващият цвят. Цветът на тавана, който идва от гредите, от струпаните къде ли не сандъци, от кашоните, от остатъците от разнебитени шкафове, цветът на дърводелска работилница, състоящ се от толкова оттенъци на кафявото, жълтеникавото, от цвета на небоядисано дърво, от мекото греене на клена чак до по-мрачните тонове на бюфети с вече олющена боя и слоновата кост на хартиите, стърчащи от кашоните.

Ако мазето напомня за долния свят, таванът обещава един малко поувехнал рай, където мъртвите тела са потопени в прахообразна прозрачност, една градина на щастието, която, поради липсата на зеленина, те кара да се чувстваш като в изсъхнала тропическа гора, в изкуствено поле с тръстики, където се потапяш в една много приятна сауна.

Мислех, че мазетата символизират приемането в майчината утроба, с влагата си, като околоплодните води, но ето че тази въздушна утроба я компенсираше с почти лечебната си топлина. И този светъл лабиринт, където стига да махнеш две керемиди, за да се намериш под небето, излъчваше заговорнически дъх на застояло, дъх на тишина и спокойствие.

От друга страна, след малко не усещах вече дори жегата, обзет от неудържимото желание да открия всичко. Защото със сигурност моето съкровище на Кларабела беше тук, само трябваше да копая дълго и не знаех откъде да започна.

Наложи се да разкъсам много паяжини: котките се грижеха за мишките, беше казала Амалия, но Амалия не се беше погрижила за паяжините. Това, че не бяха обвили всичко, се дължеше на естествения подбор, едно поколение умираше и паяжините му се разпадаха, и така от сезон до сезон.

Започнах да ровя по полиците — имаше опасност да съборя кашоните и кутиите, натрупани по тях. Защото явно дядо бе колекционирал и кутии, особено метални и шарени. Нарисувани тенекиени кутии и опаковки: от бисквити „Вамар“ с ангелчета на люлка, от таблетки „Арналди“, от брилянтин „Колдинава“, с позлатени краища и растителни мотиви, от писци марка „Пери“, блестящата и богато украсена кутия моливи „Презбитеро“, все още подредени и неподострени, като интелектуален патрондаш, и накрая кутията от какао „Талмоне“ с „Баба и дядо“ — тя поднася нежно напитката на един засмян дядо от едно време, обут във фланелени панталони. Съвсем непринудено видях в двамата старци дядо и баба, с които, изглежда, току-що се бях запознал.

 

 

После в ръцете ми попадна една кутия в стил деветнадесети век от разтворима газирана напитка „Бриоски“. Няколко елегантни господа я опитват очаровани от големи стъклени чаши, поднесени от грациозна келнерка. Ръцете ми си спомниха първи. Взема се първото пликче с бял пухкав прах и се сипва бавно в гърлото на бутилката, пълна с вода от чешмата, разклаща се леко, за да се разтвори добре прахчето и да не остане залепнало по стъклото, после се взема второто пликче, в което прахчето е на миниатюрни кристалчета, и се сипва и то, но много бързо, защото водата веднага започва да кипи и трябва да се затвори бързо содената капачка и да се чака химическото чудо да се осъществи в този първичен бульон, сред съскането и опитите на течността да излезе на мехурчета през невидимите отвори под запушалката. Накрая бурята се успокоява, водата е газирана и готова за пиене под гуменото уплътнение, настолна газирана вода, вино за децата, направено вкъщи. Казах си: „Вода «Виши»“.

 

 

Но след ръцете ми се задейства и нещо друго, почти като в деня пред „Съкровището на Кларабела“. Търсех една друга кутия, разбира се, от по-късно време, която бях отварял толкова пъти, преди да седнем на масата. Картинката трябваше да е малко по-различна: пак същите елегантни господа, които пак отпиват чудната вода от високи чаши за шампанско, но на масата се вижда абсолютно същата кутия, като тази, която държиш; и на кутията от картинката са нарисувани същите елегантни господа, които пият пред една маса, където се вижда друга кутия с трапезна вода, и тя с елегантни господа, които… И така до безкрайност, знаеш, че е достатъчно да имаш лупа или много силен микроскоп, за да видиш други кутии, нарисувани върху кутиите, като китайските кутии, като матрьошките. Безкрайността, видяна от очите на едно дете, преди да е разбрало за парадокса на Зенон. Тичането, за да достигнеш недостижима цел. Нито костенурката, нито Ахил ще стигнат някога до последната кутия, до последните елегантни господа и до последната келнерка. Още от малки научаваме метафизиката на безкрайността и безкрайното броене, само че тогава още не е ясно какво усещаме и би могло да е образът на един Безкраен регрес или пък обратното — ужасяващото обещание за Вечно завръщане и за обръщане на вековете, които захапват опашката си, защото като стигнеш до последната кутия, ако въобще има последна, може би ще откриеш, на дъното на този въртоп, самия себе си с първата кутия в ръце. Защо съм решил да бъда книжар антиквар, ако не за да стигна до една опорна точка, деня, в който Гутенберг е отпечатал първата библия в Майнц? Поне знаеш, че преди това не е имало нищо, и знаеш, че можеш да спреш, иначе няма да си вече книжар, а дешифратор на ръкописи.

Избираш занаят, който обхваща само пет века и половина, защото като дете си фантазирал за безкрайността на кутиите с вода „Виши“.

Всичките неща, натрупани на тавана, не може да са стояли в кабинета на дядо, нито някъде другаде в къщата, следователно и когато кабинетът е бил пълен с книги, много от нещата вече са били тук горе. Значи тук горе съм започнал многобройните си детски изследвания, тук горе е бил моят Помпей, където съм ходел да изравям стари неща, от времето преди раждането ми. Както правех сега, тук душех миналото. Значи пак отслужвах едно Повторение.

До тенекиената кутия имаше две картонени, пълни с пакети и кутии от цигари. И тях ги е събирал дядо и със сигурност не му е било лесно да ходи да ги търси от пътуващи хора, кой знае закъде и откъде, защото по онова време колекционирането на дребни неща не е било организирано като днес. Бяха нечувани марки — Мжин Сигаретс, Македония, Тюркиш Атика, Тидеманс Бърдс Ай, Калипсо, Сирена, Кеф Ориенталске Сигаретер, Аладин, Армиро Якобстад, Голдън Уест Вирджиния, Ел Калиф Александрия, Стамбул, Саша Милд Рашън Бленд, разкошни кутии, с образи на паши и кадифи, и на одалиски, като на цигарите „Екселсиор де ла абунданция“, или пък английски моряци, изтупани в костюми в бяло и синьо, със сресани бради като на крал Джордж, може би Пети, и после красиви кутии, които ми се струваше, че помня, сякаш съм ги виждал в ръцете на дами, с цвят слонова кост — на цигарите „Ева“ и „Сарай“, и накрая смачкани и навити на масур хартиени пакети от най-обикновени цигари като „Африка“ и „Милит“, които никой не е мислил да пази, и благодарности на човека, който е вдигнал някого от тях от боклука, за да го запази за спомен за бъдещето.

Стоях поне десет минути пред смачканата и разкъсана кутия „№10 Цигари Македония“, 3 лири и шепнех: „Дуилио, от цигарите «Македония» пръстите ти пожълтяват…“ За баща си не знаех още нищо, с изключение на това, че вече бях сигурен, че е пушел „Македония“, и може би именно тези от този пакет, и че майка ми се е оплаквала от пожълтелите му от никотина пръсти „жълти като хапче хинин“. Да отгатна образа на баща си чрез бледия цвят на танина не беше много, но достатъчно, за да оправдае пътуването ми до Солара.

 

 

Разпознах и чудесата в кутията до мен, от която се носеше дъх на евтини парфюми. Могат да се намерят още, но струват много скъпо, бях ги видял преди няколко седмици на сергиите на Кордузио, календари за бръснарски салони, парфюмирани по нетърпим начин, толкова силно, че пазеха някакъв дъх дори и след петдесет и повече години, смес от кокотки, дами с кринолини, но раздърпани, красавици на люлка, изгубени любовници, екзотични танцьорки, египетски царици… „Дамските прически през вековете“, „Дамичките талисмани“, „Италиански небосклон“, с Мария Денис и Виторио де Сика, „Нейно величество Жената“, „Саломе“, „Парфюмиран алманах“ имперски стил с мадам Сан Жен, Tout Paris, il Grande Savon Quinquine, универсален тоалетен сапун, антисептичен и безценен за горещ климат, против скорбут, маларична треска, суха екзема — с монограма на Наполеон, Бог знае защо, но на първата илюстрация се вижда Императорът, който получава от един турчин съобщението за голямото изобретение и го одобрява. И календар с пророка Д’Анунцио — бръснарите не са имали срам.

Душех предпазливо, като човек, нахлул в забранено царство. Бръснарските календари могат да разпалят болезнено детската фантазия, може би са ме объркали. Може би на тавана съм проумял нещо за формирането на сексуалното ми съзнание.

 

 

 

Слънцето вече напичаше капандурите, а не бях доволен. Бях видял много неща, но не и това, което е било наистина и само мое. Пообиколих без посока и ме привлече един затворен скрин. Отворих го, беше пълен с играчки.

През предишните седмици бях видял играчките на внуците си, всичките от цветна пластмаса, повечето електронни. Имаше един нов мотоскаф, бях го подарил на Стефано и той веднага ми каза да не хвърлям кутията, защото на дъното й трябвало да е батерията. Моите играчки от едно време бяха дървени и тенекиени. Саби, тапешници, една малка колониална каска от времето на завладяването на Етиопия, цяла армия оловни войничета и други, по-големи, от ронлив материал, някои вече без глави, други без ръце или пък представляващи нещо като железен шиш, около който се крепяха остатъци от боядисана креда. Сигурно съм живял ден след ден с тези пистолети и с тези осакатени герои, обзет от войнствен плам. Няма как, тогава децата е трябвало да бъдат възпитавани в култ към войната.

Отдолу бяха куклите на сестра ми, които може би са били на майка ми, а тя ги е наследила от баба ми (явно са били времена, в които куклите са се предавали по наследство): порцеланов тен, очи, които още се движеха морно. Едната, като я разтърсих, каза „мама“.

Докато ровех сред пистолетите, намерих интересни войничета, плоски, от дърво, с червени кепета, бели куртки и дълги червени панталони с жълт кант — монтирани върху колелца. Чертите им не бяха войнствени, а гротескни, носовете им бяха сплескани. Помислих си, че това са войниците на капитан Патата от Батальона на войничетата от Бенгоди. Бях сигурен, че се казват така.

Накрая измъкнах една тенекиена жаба, която, като я натиснах, издаде едва доловимо „ква-ква“. Щом не иска бонбоните лакта на доктор Озимо, помислих си, сигурно иска да види жабата. Какво общо имаше доктор Озимо с жабата? На кого исках да я покажа? Пълен мрак. Трябваше да помисля над това.

Гледах и пипах жабата, съвсем естествено казах, че Анджело Орсо трябва да умре. Кой беше Анджело Орсо? Каква връзка имаше с тенекиената жаба? Чувствах нещо да трепти в мен, бях сигурен, че и жабата, и Анджело Орсо ме свързват с някого, но в моята изсушена, чисто словесна памет нямаше за какво да се хвана. Прошепнах две стихчета: „Върви да започнеш парада, капитане Патата“. И нищо повече, бях отново в настоящето, в лешниковата тишина на тавана.

 

 

През втория ден ме посети Мату. Качи се веднага на коленете ми, докато ядях, и си получи заслужено няколко парченца кашкавал. След като си изпих обичайната бутилка вино, тръгнах напосоки, докато не видях два полуразпаднали се шкафа, изправени срещу една капандура и подпрени с груби дървени клинове, за да се крепят горе-долу вертикално. Отворих първия с известно усилие, имаше опасност да се събори отгоре ми, и в краката ми се изсипа камара книги. Едва успях да закрепя развалината — сякаш тези затворени от векове бухали, прилепи, върколаци, тези духове от вълшебни лампи бяха чакали някой невнимателен посетител да им даде отмъстителна свобода.

Между книгите, които продължаваха да се изсипват в краката ми, и другите, които се опитвах да измъкна бързо, за да не се сринат и те, откривах цяла библиотека — какво говоря, явно това бяха книгите от стария магазин на дядо ми, който вуйчо беше ликвидирал.

Никога нямаше да успея да видя всичко, но вече бях поразен: разпознавах неща, които блясваха и угасваха за миг. Книгите бяха на различни езици и от различни периоди, някои от заглавията не запалваха никакъв пламък в мен, защото принадлежаха на вече познат репертоар, като множество руски романи, с изключение на това, че като прелиствах страниците, оставах поразен от объркания италиански, дължащ се — както казваха титулните страници — на дами с двойно презиме, които явно превеждаха руските автори от френски, защото имената на героите бяха с окончание ine, като Myskine и Rogozyne.

 

 

Много от тези книги се разпадаха в ръцете ми само като пипнех страниците им, сякаш хартията, след десетилетия гробовен мрак, не можеше да издържи на слънчевата светлина. Всъщност не издържаше допира на пръстите ми и беше стояла тук с години, беше очаквала да се разпадне на малки парченца, да се разнищи по краищата и в ъглите на тънки люспи.

Привлече ме „Мартин Идън“ на Джек Лондон и машинално потърсих последното изречение, сякаш пръстите ми знаеха, че трябва да е там. Мартин Идън, на върха на славата си, се самоубива, като се хвърля в морето през люка на един презокеански кораб, чувства водата, която бавно прониква в дробовете му, и в един последен проблясък проумява нещо, може би смисъла на живота, но „в същия тоя миг, когато го осени това съзнание, престана да чувства каквото и да било“^[92]. Наистина ли трябва да се стремиш към последното откровение, ако след като го получиш, потънеш в тъмнината? Откритието сякаш хвърли сянка върху това, което правех. Може би можех да спра, след като съдбата ми беше дарила вече забрава. Но бях започнал и не ми оставаше нищо друго, освен да продължа.

Прекарах деня, като четях оттук-оттам, понякога усещах, че до големи шедьоври, за които си мислех, че съм попил в публичната си памет на възрастен, съм се докоснал за първи път чрез съкратените издания за деца на поредицата „Златна стълба“. Изглеждаха ми познати стихчетата от „Кошничката“, стихотворения за деца от Анджоло Силвио Новаро: „Какво ти шепне мартенският дъжд, що чука тъй сребристо в керемидите и в сухите стъбла в градината?“ Или пък „Пролетта идва, танцува, танцува до твойта врата, какво ли ти носи? Гирлянди от пеперуди, розови полски камбанки“. Знаел ли съм тогава какво са полските камбанки и сламчиците? Веднага след това обаче пред очите ми попаднаха кориците от поредицата „Фантомас“, които ми говореха за „Обесения от Лондон“, за „Червената оса“, за „Конопената вратовръзка“, с техните загадъчни и мрачни истории за преследвания през подземната канализация на Париж, за девици, появяващи се от каменни гробници, за разкъсани тела, отсечени глави, и за царя на престъплението, облечен във фрак, винаги готов да възкръсне и да владее с подигравателния си смях нощния и подземен Париж.

 

 

И заедно с Фантомас^[93] ето и „Рокамбол“, друг повелител на престъплението, където на първата страница на „Лондонските неволи“ прочетох следното описание:

„На югозападния ъгъл на Уелклоуз Скуеър има една уличка, широка около три метра; в средата й се издига един театър, чиито най-хубави места се продават по дванадесет пари, а в партера се влиза за едно пени. Първият актьор е негър. Вътре се пуши и се пие по време на спектаклите. Проститутките, които сядат в ложите, са боси; партерът е пълен с крадци“.

 

 

Не можах да издържа на чара на злото и посветен на Фантомас и на Рокамбол остатъка от деня, сред поразяващи бродещи четива, смесени с историите на един друг, този път благороден престъпник — Арсен Люпен, и на още един още по-благороден — суперелегангния Барон, аристократ и крадец на бижута, който се дегизира непрекъснато по различен начин, представен с прекалено англосанксонски вид от италиански художник англофил.

 

 

Потръпнах пред едно красиво издание на „Пинокио“, с илюстрации на Мусино от 1911 г., с омачкани страници с петна от мляко с кафе. Всички знаят за какво се разказва в „Пинокио“, от „Пинокио“ ми беше останал един весел приказен образ и кой знае колко пъти съм разказвал историята му на внуците си и те са си умирали от смях, и въпреки това потръпнах пред ужасяващите илюстрации само в два цвята, жълто и черно, или зелено и черно, от които, сред извивките стил либерте, ме нападаха буйната брада на Огнегълтача, смущаващите сини коси на Феята, нощните привидения на Убийците или зейналата паст на Зеления рибар. Дали съм се сгушвал под завивките нощем, когато е имало буря, след като съм разглеждал този „Пинокио“? Преди няколко седмици, като питах Паола дали всички тези филми, пълни с насилие и живи мъртъвци, по телевизията не са вредни за децата, тя ми каза, че един психолог й признал, че през цялата си кариера не е срещал никога дете, невротизирано от филм, с изключение само на един случай, и това дете, с неизлечими дълбочинни увреждания, било поразено от „Снежанка“ на Уолт Дисни!

 

 

От друга страна, открих, че от също толкова ужасяващи видения идва и самото ми име. Ето „Приключенията на Перчемчо“ от някой си Ямбо^[94], и този Ямбо беше автор и на други приключенски книги, с илюстрации пак в стил ар нуво и мрачни сцени, замъци, очертани на върха на стръмни хълмове, черни в тъмната нощ, фантастични гори с вълци с пламтящи очи, подводни видения на домашния Жул Верн, публикуван посмъртно, и Перчемчо, малко крехко момченце с перчем на разбойник от приказките. „Огромен перчем, който му придаваше интересен вид и заради който приличаше на пухена метла за почистване на мебели. А той държеше на перчема си, да знаете!“ Там се беше родил Ямбо, който съм и който съм искал да бъда. Е, в крайна сметка по-добре, отколкото да се идентифицирам с Пинокио.

 

 

Това ли е било моето детство? Или нещо по-лошо? Защото докато продължавах да ровя, извадих на бял свят (подвързани със синя хартия и закрепени с ластик) различни годишни течения на „Илюстрован вестник за пътешествия и приключения по земи и морета“. Бяха свитъци, излизащи веднъж в седмицата, и колекцията на дядо съдържаше броеве от първите десетилетия на двадесети век, както и няколко броя от френския „Journal des Voyages“.

На много от кориците бяха изобразени свирепи прусаци, които разстрелваха смели зуави, но в по-голямата част ставаше дума за приключения с безмилостна жестокост в далечни страни, имаше набити на кол китайски кули, раздърпани девици, коленичили пред мрачен съвет от десет души, редици отсечени глави, набучени на остри колове пред някоя джамия, избиване на млади момчета, извършено от препускащи туареги, въоръжени с ятагани, тела на роби, разкъсани от огромни тигри — сякаш таблицата с мъченията от „Най-новата енциклопедия Мелци“ беше вдъхновила перверзни илюстратори, обзети от някаква неестествена лудост за надпревара: беше някакъв преглед на Злото във всичките му форми.

Пред това изобилие, вдървен от седене на тавана, свалих някои книги в стаята с ябълките на партера, защото в тези дни жегата беше станала непоносима и имах усещането, че подредените на дъските ябълки са мухлясали до една. Но после разбрах, че миризмата на мухъл идва именно от листовете на книгите. Как беше възможно да миришат на влага след петдесет години на сухия въздух на тавана? Може би през студените и дъждовни месеци таванът не беше толкова сух и попиваше влагата от покривите, може би тези книги, преди да стигнат там, са стояли с години в някое мазе със сълзяща по стените вода, откъдето дядо ги е извадил (сигурно и той е ухажвал вдовиците), и са били овлажнени до такава степен, че да не могат да загубят тази миризма дори и под топлината, която ги беше превърнала в пергамент. Само че, докато четях за жестоки случки и безмилостни отмъщения, мухълът не извикваше в паметта ми жестокост, а Влъхвите и Младенеца Иисус. Защо ли, какво общо съм имал с Влъхвите и какво общо имат Влъхвите с кланетата в Саргасово море?

 

 

За момента моят проблем обаче беше друг. Щом бях чел всички тези истории, щом със сигурност бях виждал всички тези корици, как можех да приема, че пролетта идва с песен? Може би съм имал инстинктивната способност да разделям света на топлите семейни чувства от света на тези приключения, които ми говореха за един жесток свят, създаден по модела на Гран Гиньол, един свят на разкъсване на парчета, на дране, клади и бесилки?

 

 

Първият шкаф беше напълно изпразнен, макар че не бях успял да видя всичко. На третия ден се залових с втория, не толкова претъпкан. Там книгите бяха подредени добре, не както бяха правили разгневените ми вуйчо и вуйна, с единственото намерение да наблъскат вътре боклуците, от които са искали да се отърват, а от дядо, преди това. Или от мен. Всичките книги бяха подходящи за деца и може би бяха от моята лична библиотека.

Извадих цялата колекция от „Библиотеката на моите деца“ на Салани, спомнях си кориците и казвах заглавията още преди да съм извадил тома, със същата увереност, с която се откриват най-известните книги в каталозите на колеги или в библиотеката на последната вдовица, „Космография“ на Мюнстер, „De sensu rerum et magia“ на Кампанела, „Момчето, което дойде от морето“, „Наследството на циганина“, „Приключенията на Слънчевото цвете“, „Племето на дивите зайци“, „Злобните призраци“, „Пленниците на Казабела“, „Писаната каручка“, „Северната кула“, „Индианската гривна“, „Тайната на железния човек“, „Цирк Барлета“…

Прекалено много — ако останех на тавана, щях да се изгърбя като Гърбушкото от „Парижката света Богородица“. Взех колкото можех да нося и слязох долу. Можех да ида в кабинета, да седна в градината, но имах някакво друго неясно желание.

 

 

Минах зад къщата, тръгнах надясно, там, където първия ден бях чул да грухти прасето и да каканижат кокошките. Там, зад крилото на Амалия, имаше харман точно като едновремешните, където ровеха кокошките, а по-отпред се виждаха зайчарниците и дървената ограда.

На равнището на земята имаше голяма стая, пълна със земеделски сечива, гребла, вили, лопати, кофи за вар, стари дървени ведра.

В дъното на хармана една пътечка водеше към овощната градина и първият ми порив беше да се кача на някое дърво, да възседна клона и да чета там. Може би съм правел така като дете, но на шестдесет години предпазливостта не е излишна, а и краката ми вече ме носеха другаде.

 

 

Заслизах по една каменна стълбичка сред зеленината и стигнах до кръгло пространство, заобиколено от зидове, обвити в бръшлян. Точно срещу стълбата, до зида, имаше чешма и водата й течеше и ромолеше. Духаше лек ветрец, тишината беше пълна, седнах на една каменна пейка между зида и чешмата и се приготвих да чета. Нещо ме беше довело тук, където може би съм идвал със същите книги. Приех този избор на моите животински инстинкти и потънах в книжките си. Понякога си спомнях цялата история само от една илюстрация.

За някои се разбираше, от илюстрациите тип четиридесетте години и от името на автора, че са италиански, като „Тайнствената въздушна железница“ или „Чиста кръв, миланска кръв“ или „Саетино, чистокръвният миланец“, и много от тях бяха изпълнени с патриотичен и националистичен дух. Но по-голямата част бяха преводи от френски, написани от някои си Б. Бернаж, М. Гударо, Е. дьо Сис, Ж. Розмер, Валор, П. Безбър, Пероне, А. Брюйер, М. Каталани — бележита поредица от неизвестни автори, на които италианският издател не е знаел може би малките имена. Дядо беше събирал и оригинални издания, публикувани в поредицата „Bibliothèque de Suzette“. Италианските издания бяха публикувани десетилетие или повече по-късно, а илюстрациите отпращаха най-късно към двадесетте години. Като дете-читател е трябвало да попия една мила, доста отлежала обстановка, и толкова по-добре: очертаваше се светът от вчера, в който разказваха господа, много приличащи на дами, които пишат за младежи от добри семейства.

 

 

Накрая имах усещането, че всичките тези книги разказват една и съща история: обикновено три или четири момчета от благороден произход (чиито родители, кой знае защо, все пътуват някъде) пристигат при чичо си в старинен замък или в някой странен чифлик и попадат в страхотни и тайнствени приключения, в подземия и кули, и после откриват съкровище, или козните на нечестен управител, или документ, който връща на разорено семейство собствеността му, отнета от подъл братовчед. Щастлив край, прослава на смелостта на децата, добродушни забележки на чичовците или на дядото и бабата за опасностите, които крие дързостта дори когато е благородна.

Че историите стават във Франция беше ясно от дрехите и от дървените обувки на селяните, но преводачите бяха направили чудеса, за да превърнат имената в италиански и да направят така, че да изглежда, че събитията се развиват в някоя наша област, напук на гледките и на архитектурата, ту от Бретон, ту от Оверн. Имах две издания, които явно бяха на една и съща книга (от М. Борсе), но в изданието от 1932 г. заглавието беше „Наследникът от Ферлак“ (и имената на героите бяха френски), а в изданието от 1941 г. беше станало „Наследникът от Фералба“, с нашенски герои. Беше ясно, че междувременно някакво разпореждане свише, или пък вътрешна цензура, е наложило италианизирането на историята.

И ето най-после пред очите ми фразата, която беше минала през главата ми, когато се качих на тавана: в поредицата беше и „Осем дни на един таван“ (имах и оригинала, „Huit jours dans un grenier“), забавната история на едни деца, които крият една седмица на тавана на вилата си Николета, момиченце, избягало от дома си — и не знаех дали любовта към тавана се е появила у мен вследствие на тази книга, или пък съм намерил книгата, защото съм обичал да ходя на тавана. И защо ли съм кръстил дъщеря си Николета?

 

 

На тавана Николета живее с Мату, величествен черен ангорски котарак, и значи ето откъде ми беше дошло наум да искам да си имам свой Мату. На картинките се виждаха малки добре облечени деца, с дантелени яки, руси коси и фини черти, такива бяха и майките им, с късо подстригани и добре поддържани коси, с поли до коленете, с троен волан, с аристократични леко загатнати гърди.

 

 

Два дни до чешмата, когато светлината намаляваше и едва виждах картинките, си мислех, че със сигурност съм възпитал моя дух във фантастичното от страниците на „Библиотека на моите деца“, живеейки обаче в една страна, в която дори авторът да се казва Каталани, героите е трябвало да се казват Лилиана или Маурицио.

Това ли е възпитанието в националистически дух? Разбирал ли съм, че тези деца, представени ми като малки и смели сънародници от моето време, са живели в чужда страна десетилетия преди раждането ми?

 

 

Като се върнах на тавана след дните ми до чешмата, открих един пакет с тридесетина книжки (по шестдесет цента всяка) с приключенията на Бъфало Бил. Не бяха подредени в реда, в който са излизали, и като видях първата корица, в мен пламнаха тайнствени пламъци. „Брилянтният медальон“: Бъфало Бил, със свити юмруци, се готви да се хвърли, с мрачен поглед, върху един престъпник с червеникава риза, който го заплашва с пистолет.

 

 

Но докато гледах този номер 11 от поредицата, можех да кажа и други заглавия, „Малкият куриер“, „Големите приключения в джунглата“, „Дивия Боб“, „Дон Рамиро Робовладелеца“, „Прокълнатото ранчо“… Порази ме това, че на кориците пишеше „Бъфало Бил — Героят от прерията“, а на вътрешната страница пишеше „Бъфало Бил — италианският герой от прерията“. Тази работа — поне за книжар антиквар — беше ясна: стигаше да се види първият брой от една нова поредица, от 1942 г., където голяма забележка в черно гласеше, че Уилям Коуди се казва всъщност Доменико Томбини и че е от Романя (като Дучето, макар че бележката мълчеше срамежливо по повод на това чудно съвпадение). През 1942 г. Италия е вече във война, със САЩ струва ми се, и това обясняваше всичко. Издателят (Нербини от Флоренция) беше отпечатал корицата по време, когато Уилям Коуди е можел спокойно да бъде американец, после е било решено, че героите трябва да са винаги и само италианци. Нямало е какво друго да се направи, по икономически причини, освен да се запази старата корица и да се набере наново само първата страница.

Интересно, казах си, докато заспивах над последното приключение на Бъфало Бил: поили са ме с френски и американски приключенски материал, но натурализиран. Ако това е било националистическото възпитание, което са получавали младежите по време на диктатурата, явно е било много меко възпитание.

 

 

Не, не е било меко. Първата книга, която взех на следващия ден, беше „Италианските младежи по света“, от Пина Баларио, с модерни нервни илюстрации, раздвижени в черно и червено.

 

 

Няколко дни преди това, когато бях видял в стаята си книгите на Верн и Дюма, бях изпитал усещането, че съм ги чел свит на един балкон. Тогава не се бях замислил, беше само като проблясък, обикновено усещане за déjà vu. Сега обаче си мислех, че на централното крило наистина има балкон и че явно съм чел тези приключения там.

За да преживея отново усещането за балкона, реших да чета „Италианските младежи по света“ там и така и направих, като дори се опитах да седна с крака, провесени навън между пръчките на балкона. Но краката ми не можеха да минат вече през тесните пролуки. Пекох се часове на слънцето, докато то не тръгна да залязва и така ме пощади поне малко. Но така усещах андалуското слънце, или както сигурно съм го усещал тогава, макар че историята се развива в Барселона. Група млади италианци, емигрирали със семейството си в Испания, попадат сред антирепубликанския метеж на генералисимус Франко, само дето в моята история узурпаторите сякаш бяха червените милиции, пияни и кръвожадни. Младите италианци връщат фашистката си гордост, прекосяват смело, облечени в черни ризи, Барселона, обхваната от площадни вълнения, спасяват знамето на Фашисткия дом, който републиканците са затворили, и смелият герой успява дори да убеди баща си, социалист и пияница, да приеме словото на Дучето. Четиво, което е трябвало да ме накара да изгарям от фашистка гордост. Дали съм се идентифицирал с тези италиански младежи, с малките парижани на някой си Бернаже, или с господина, който в крайна сметка се е казвал още Коуди, а не Томбини? Кой е живеел в моите детски мечти? Италианските младежи по света или момиченцето от тавана?

 

 

 

Връщането на тавана ми подари две други вълнуващи преживявания. Преди всичко „Островът на съкровищата“. Разбираемо е, че разпознах заглавието, това е класическо произведение, но бях забравил историята, знак, че тя е била част от живота ми. Трябваха ми два часа, за да го прочета на един дъх, но глава след глава в ума ми се връщаше това, което трябваше да следва. Бях се върнал в овощната градина, където в дъното бях открил лешници, и там, седнал на земята, редувах четенето с яко похапване на ядки. С един камък счупвах три-четири наведнъж, издухвах парченцата от черупките и ги лапах всичките. Нямаше я кацата, в която се беше скрил Джим, за да подслушва тайните съвещания на Дългия Джон Силвър, но със сигурност съм чел тази книга, докато съм дъвчел сухи неща, както се прави на корабите.

Това беше моята история. От един тънък ръкопис до откриването на съкровището на капитан Флинт. Към края отидох да взема една бутилка ракия, която бях мярнал в бюфета на Амалия, и редувах четенето на пиратската история с дълги глътки алкохол. Петнайсет души във ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо, и бутилка ром.

 

 

След „Островът на съкровищата“ открих историята на „Пипино роден старец и умрял дете“ от Джулио Гранели. Както се беше появила в ума ми преди няколко дни, само че книгата ми разказваше за една още топла лула, оставена на масата до малката статуя на старец, която решава да даде топлина на това мъртво нещо, за да го накара да се роди, и се ражда едно малко старче. Puer senex, твърде старо клише. Накрая Пипино умира като бебе в люлката и отива на небето благодарение на феите. Беше по-хубаво, както си го спомнях аз. Пипино се родил старец от една зелка и умрял като пеленаче в друга. Във всеки случай пътуването на Пипино към детството беше моето пътуване. Може би, връщайки се до мига на раждането си, щях да се разтворя в нищото (или във Всичкото) като него.

 

 

Вечерта позвъни Паола, притеснена, че не се обаждам. Работя, работя, казах й, не се притеснявай за кръвното ми, всичко е наред.

 

 

Но на следващия ден пак трябваше да ровя в шкафа, там бяха всичките романи на Салгари^[95], с красиви корици, на които, сред нежни извивки, се появяваха мрачният и безмилостен Черен корсар, с гарвановочерна коса и красиви червени устни, нарисувани фино върху тъжното му лице; Сандокан от „Двата тигъра“, с жестоката си глава на малайзийски принц, увенчаваща гъвкаво като на пантера тяло, сластната Сурама и праотата от „Пиратите на Малайзия“. Дядо беше събирал и преводите на испански, на френски и на немски.

 

 

Беше трудно да се каже дали откривам нещо, или просто активирам книжната си памет, защото за Салгари се говори и днес и мастити критици му посвещават дълги статии, тежащи от носталгия. И внуците ми миналата седмица пееха „Сандокан, Сандокан“ и май го бяха гледали по телевизията. Можех да напиша кратка статия за малка енциклопедия за Салгари и без да идвам в Солара.

Естествено поглъщал съм тези книги като дете, но ако трябваше да активирам индивидуалната си памет, тя се смесваше с общата ми памет. Книгите, които може би бяха белязали детството ми най-силно, бяха онези, които отпращаха без сътресения към моето безлично знание като възрастен.

Все така воден от инстинкта си, прочетох голяма част от Салгари в лозето (но после занесох томове и в спалнята и прекарах с тях следващите нощи). И сред лозите беше много горещо, но слънчевият пек ме свързваше с пустини, прерии и огнени гори, с тропически морета, където плуваха ловци на трепанги. Настанен сред корените лози и сред дърветата, които растяха по края на хълма, като вдигах от време на време поглед, за да обърша потта си, виждах баобаби, огромни помбос, като онези, които обкръжавали колибата на Джиро-Батол^[96], мангрови и маслени палми с брашнообразната им вътрешност с аромат на бадем, свещения баниан на Черната джунгла, почти чувах звука на рамзинга и очаквах да видя как се появява сред лозите някоя хубава бабируса, за печене на шиш, въртян между два кола, забити в земята. Искаше ми се Амалия да ми приготви за вечеря блачанг, смес от рачета и риби, накълцани заедно и оставени да съхнат на слънце, и после посолени, любимо ястие на малайзийците, което дори според Салгари миришело отблъскващо.

Страхотно вкусно! Може би затова, както ми беше казала Паола, съм обичал китайската кухня и особено перки от акула и ластовичи гнезда (събрани сред гуано), и морски охлюви, които колкото повече се вмиришат на разложено, толкова по-вкусни стават.

Но като оставим настрана блачанга, какво е ставало, когато едно момче от Италия е четяло Салгари, където героите най-често са цветнокожи, а белите са зли? Предизвикваха омраза не само англичаните, но и испанците (колко ли съм ненавиждал маркиз Монтелимар^[97]). Обаче ако тримата корсари — Черния, Червения и Зеления^[98] — бяха италианци, и на всичкото отгоре графове на Вентимиля, други герои се казваха Грамо^[99], ван Щилер^[100] или Яниш ди Гомера^[101]. Португалците трябваше да изглеждат добри, защото бяха малко фашисти, но нали и испанците бяха фашисти? Може би сърцето ми е биело за смелия Самбильонг^[102], който изстрелваше заряди от гвоздеи, без да си задавам въпроса от кой от Зондските острови идва. Камамури^[103] и Суйодхана^[104] можеха да са единият добър, другият лош, макар че и двамата бяха индийци. Салгари сигурно е объркал доста първите ми опити за сближаване с културната антропология.

После извадих от дъното на шкафа списания и книги на английски. Много броеве от „Strand Magazine“, с всичките приключения на Шерлок Холмс. Едно време със сигурност не съм знаел английски (Паола ми беше казала, че съм го научил като възрастен), но за щастие имаше и много преводи. Но голяма част от италианските издания бяха без илюстрации, така че може би съм четял на италиански, а съм ходел да търся съответстващите на текста илюстрации в „Strand“.

 

 

Занесох целия Шерлок Холмс в кабинета на дядо. Там беше по-подходящо да изживея отново, в съответната обстановка, онзи свят, в който до камината на Бейкър Стрийт седяха изискани господа, потънали в спокоен разговор. Толкова различен от влажните сутерени и зловещите клоаки, в които се движеха героите от френските булевардни романи. В малкото случаи, в които Шерлок Холмс се появяваше с пистолет, насочен срещу някой престъпник, беше винаги с изпънати десен крак и ръка, в поза почти на статуя, без да губи апломба си, както е редно за един джентълмен.

Порази ме твърде натрапчивото повтаряне на образа на Шерлок Холмс, седнал с Уотсън или с други хора в купето на влак, във файтон, пред огъня, в кресло, покрито с бял плат, или в люлеещ се стол, до масичка, под може би зеленикавата светлина на настолна лампа, пред току-що отворен сейф, или прав, докато чете писмо или разчита шифровано послание. Тези образи ми говореха за de te fabula narratur^[105]. Шерлок Холмс бях аз самият, в онзи същия момент, в който той разследва и възстановява стари събития, за които преди не е знаел нищо, така, стоейки си вкъщи, затворен, може би дори (разглеждащ всички тези страници) на някой таван. И той като мен, неподвижен и изолиран от света, занимаващ се с разчитането на чисти знаци. После той успяваше да накара забравеното да изплува. А аз щях ли да успея? Поне имах модел.

И като него трябваше да се боря с и в мъглата. Стигаше да разгърна произволно „Етюд в червено“ или „Знакът на четиримата“:

„Беше като през септември: още нямаше седем часът, но денят бе мрачен и гъста влажна мъгла забулваше големия град. Над калните улици унило се спускаха ниски облаци с цвета на кал. Фенерите по «Странд» представляваха мъждиви петна разсеяна светлина, чието сияние се събираше в бледи кръгове по хлъзгавата настилка. Жълтият светлик от витрините струеше навън сред кълбящата се пара и хвърляше върху оживения път неясни, променливи отблясъци. Струваше ми се, че има нещо зловещо и призрачно в безкрайната редица мяркащи се в тънките снопове зрак лица: тъжни и радостни, изпити и весели…^[106]

Беше мъгливо облачно утро, над къщите висеше кафеникав воал, сякаш отражение на покритите с кал улици долу. Съквартирантът ми изглеждаше в отлично настроение и през цялото време говореше за цигулките «Кремона» и за разликите между «Страдивариус» и «Амати». Аз мълчах, защото лошото време и мрачната работа, с която се бяхме заели, потискаха духа ми.“^[107]

За контраст вечерта, като си легнах, разгърнах „Тигърът от Момпрацем“ от Салгари.

„През нощта на 20 декември 1849 година жесток ураган бушуваше над Момпрацем — див остров със зловеща слава, свърталище на страшни пирати, разположен в Малайско море, на няколкостотин мили от западните брегове на Борнео.

Тласкани от неспирен вятър, по небето като разюздани коне се гонеха огромни черни облаци, които от време на време изливаха яростни порои върху тъмните лесове на острова; в морето, надигнато от вятъра, се блъскаха безредно грамадни вълни, разбиваха се с бяс и смесваха своя рев с тътена на гръмотевиците — ту кратки и резки, ту безкрайно глъхнещи…

Кой ли бодърствуваше по това време, в такава буря, на острова на кръвожадните пирати?…

Насред стаята има абаносова маса, инкрустирана със седеф и сребърни орнаменти, отрупана с шишета и чаши от най-чист кристал; в ъглите се издигат големи полуразнебитени шкафове, натъпкани с вази, препълнени със златни гривни, обеци, пръстени, медальони, разкривени или смачкани църковни потреби, бисери, произлезли несъмнено от прочутите развъдници на Цейлон, изумруди, рубини и диаманти, които под светлината на една позлатена лампа, окачена на тавана, блестят като безброй звезди.

В един кът се вижда отоманка с опърпани тук-там ресни, в друг — абаносов хармониум с раздрънкана клавиатура, а наоколо в неописуем безпорядък са нахвърлени навити на руло килими, разкошни дрехи, картини, излезли може би изпод четката на знаменити майстори, прекатурени лампи, прави или повалени бутилки, цели или изпочупени чаши и какви ли не оръжия — гравирани индийски карабини, испански мускети, саби, ятагани, секири, ками, пистолети.

В тази така странно обзаведена стая, в едно куцо кресло седи мъж — той е висок на ръст, строен, с яка мускулатура, с енергични, мъжествени и горди черти, които му придават особена хубост.“^[108]

Кой е бил моят герой? Дали Холмс, който чете писмо пред камината, целенасочено замаян от своя седемпроцентов разтвор, или Сандокан, който раздира бясно гърдите си, произнасяйки името на обожаваната Мариана?

 

 

После събрах други издания в брошури, напечатани на лоша хартия, а останалото сигурно беше мое дело: направил съм ги на парцали от много четене и съм писал името си в края на много страници. Имаше съвсем разпаднали се книги, чиито страници стояха още заедно по чудо, други бяха подвързани отново от мен, като съм им залепил нов гръб, от амбалажна хартия и с дърводелско лепило.

Вече не можех да гледам дори заглавията, от осем дни стоях на този таван. Знаех, трябваше да прочета всичко, от игла до конец, но колко време щеше да ми трябва за това? Като пресмятах, че съм се научил да сричам в края на петата си година и че съм живял сред тези книги най-малко до годините на лицея, щяха да ми трябват поне десет години, какви ти осем дни. Без да броим, че толкова други книги, най-вече с картинки, са ми били четени и разказвани от родителите ми или от дядо, когато още не съм знаел да чета.

Ако исках да възстановя целия себе си сред тези книги, щях да стана Фунес Паметливия^[109], щях да преживея миг по миг всичките години на детството си, всеки шум на листата, доловен нощем, всеки аромат на млякото с кафе, усетен сутрин. Прекалено много. А ако останеха само и винаги и още думи, които да разбъркат болните ми неврони, без да задействат незнайния обмен, който щеше да даде живот на най-истинските ми и скрити спомени? „Какво да се прави?“ Ленин на бялото кресло в залата до входа. Може би допуснах грешка, и Паола допусна грешка: ако не се бях върнал в Солара, щях да си остана само без памет, а като си тръгнех оттука, можеше да се върна полудял.

 

 

Върнах всичките книги в двата шкафа, после реших да напусна тавана. Но докато излизах, забелязах няколко кашона с етикети, надписани с красив, почти готически почерк: „Фашизъм“, „Четиридесетте години“, „Война“… Със сигурност тези кашони бяха сложени тук още от дядо. Други изглеждаха по-скорошни, вуйчо ми сигурно беше използвал, без да ги подбира, празните кашони, намерени тук горе, „Винарска изба братя Берсано“, „Борсалино“, „Кордиал Кампари“, „Телефункен“ (имаше ли радио в Солара?).

Не можех да ги отворя. Трябваше да изляза и да ида да се разходя из хълмовете, щях да се върна после. Бях на края на силите си. Може би имах температура.

Приближаваше часът на залеза и Амалия вече ме викаше, казваше, че била сготвила „финанциера“^[110] — нещо, дето ще си оближа пръстите. Първите неясни сенки в най-скритите ъгли на тавана ми обещаваха някой залегнал в засада Фантомас, който чакаше да рухна, за да се хвърли отгоре ми, да ме върже с въже и да ме спусне в гърлото на бездънен кладенец. Най-вече за да докажа на себе си, че не съм вече детето, което исках да стана отново, останах безстрашно още малко, за да погледна най-слабо осветените места. Докато не ме блъсна отново миризмата на мухъл.

Издърпах напред, към едно прозорче, от което още се процеждаше последната светлина на късния следобед, един голям сандък, грижливо покрит с амбалажна хартия. След като я махнах, под пръстите ми се оказаха два пласта мъх, истински, макар и изсъхнал — толкова много пеницилин, че да може да изпрати вкъщи за една седмица цялата колония от „Вълшебната планина“ и сбогом на хубавите разговори между Нафта и Сетембрини^[111]. Приличаха на чимове и ако се подредяха един до друг, можеше да се направи полянка голяма колкото масата на дядо. Не знам поради какво чудо, дали благодарение на многобройните зими и дни, в които по тавана е биел дъжд, сняг и град, мъхът беше запазил нещо от резкия си тежък мирис.

Под мъха, в стърготини, които трябваше да се махат внимателно, за да не се повреди това, което беше опаковано, имаше дървена или картонена колиба, боядисана с цветен гипс, с покрив от пресована слама, една воденица от дърво и слама, с колело, което още се движеше, макар и тежко, и много малки къщички и замъци от нарисуван картон, които сигурно служеха за фон на колибата, сложени на някоя височина, в перспектива. И накрая, сред стърготините, ето и фигурките — овчарите с агънца на раменете, точиларя, мливаря с две магарета, селянката с кошница плодове на главата, двама гайдари, един арабин с две камили и Влъхвите — ето ги — миришещи на мухъл и те, вместо да миришат на тамян и миро, и накрая ето и магарето, вола, Йосиф, Мария, люлката, Младенеца Иисус, два ангела с разперени ръце, замръзнали в славата, продължаваща поне от един век, позлатената комета, едно навито платно, което от вътрешната си страна беше синьо, обсипано със звезди, едно метално легенче, напълнено с цимент, за да оформи коритото на една рекичка, с два отвора, през които да влиза и да излиза водата, и онова, което ме накара да закъснея за вечеря с половин час, за да мисля над него — една странна машина, направена от стъклен цилиндър, от който излизаха дълги гумени тръбички.

Коледната ясла с всичките й части. Не знаех дали дядо и родителите ми са били религиозни (майка ми може би да, след като е държала молитвеник на нощното си шкафче), но със сигурност около Коледа някой е изваждал този сандък и в някоя от стаите долу са подреждали яслата. Вълнението около яслата, струваше ми се, че усещам именно това, но се боях, че и то е реакция на поредното клише. Тези фигурки обаче извикваха в мен не друго име, а образ, който не бях видял на тавана и който може би стоеше някъде жив, както ме връхлиташе в този миг.

 

 

Какво означаваше за мен яслата? Между Иисус и Фантомас, между Рокамбол и Кошничката, между мухъла на Влъхвите и набитите на кол от Великия везир, с кого бях аз?

 

 

Проумях, че съм използвал зле тези дни на тавана — бях препрочел страници, които съм разгръщал на шест или на дванадесет години, други на петнадесет, вълнувал съм се от различни истории. Не така се създава отново памет. Паметта смесва, коригира, преобразява, вярно е, но рядко обърква събитията хронологично, човек трябва да знае много добре дали случката му се е случила на седем, или на дванадесет години, и аз сега можех да различа деня на събуждането ми в болницата от деня на заминаването за Солара, и знаех чудесно, че между единия и другия има узряване, смяна на мнения, съпоставяне на преживявания. А за тези три седмици бях попил всичко, сякаш като малък съм го погълнал наведнъж и на един дъх — и нямаше как да не изпитвам усещането, че съм замаян от тази опияняваща микстура.

И така, трябваше да се откажа от това grande bouffe^[112] на стари хартии, да подредя отново нещата и да ги поемам на малки хапки според това как е текло времето. Кой можеше да ми каже какво съм чел и видял на осем, а не на тринадесет години? Помислих малко и разбрах: беше невъзможно сред всичките тези кашони и сандъци да ги няма учебниците ми и училищните ми тетрадки. Това бяха документите, които трябваше да намеря, щеше да е достатъчно да следвам техния урок, да се оставя да ме водят за ръка.

На вечеря разпитах Амалия за яслата. Не, той не бил набожен, но яслата била като паста реале, ако не я направели, все едно че нямало Коледа, и ако не били внуците, може би щял да я прави за себе си. Започвал да работи в началото на декември, ако се погледнело горе на тавана, щяла да се намери цялата стойка, на която закрепяли платното с небето, с много мънички крушки от вътрешната страна, които карали звездите да трепкат.

— Колко е красива яслата на господин дядо ви! Всяка година ми се доплакваше. Водата течеше наистина в реката, веднъж дори изтече навън и намокри мъха, носеха го пресен всяка година, и мъхът цъфна с мънички сини цветчета и това беше наистина чудото на Младенеца Иисус, дойде дори енорийският свещеник да го види и не вярваше на очите си.

— А водата откъде се вземаше?

Амалия се изчерви и измърмори нещо, после се реши.

— В сандъка е яслата, нали всяка година след Водици помагах да го приберат, сигурно още стои едно нещо като стъклена бутилка без гърло. Видяхте ли го? Добре. Може би сега такова нещо вече не се употребява, но беше един уред, ще ме прощавате, за правене на клизма. Знаете ли какво е клизма? Слава Богу, значи, не трябва да ви обяснявам, че ме е срам. И тогава на господин дядо ви му беше дошло наум да сложи под яслата това нещо за правене на клизма и да нагласи тръбичките както трябва, така че водата излизаше отгоре и после се връщаше долу. Цяло представление, ви казвам, не ти трябва кино.