Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La misteriosa fiamma della regina Loana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2014-2017)

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Тайнственият пламък на кралица Лоана

Преводач: Нели Раданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Италианска

Печатница: „Багра“ ЕООД, Пловдив

Редактор: Иван Тотоманов; Дария Карапеткова

ISBN: 954-585-668-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1647

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

12. Сега идва най-хубавото

Попитах Амалия дали знае нещо за Дола.

— Разбира се, че знам — отвърна тя. — Долът… ама сега да не ви е щукнало да ходите там, че то си беше опасно и като бяхте малък, ама сега, ако разрешите, не сте вече момче, накрая да не стане така, че да се претрепете там. Ще взема да се обадя на госпожа Паола, да знаете.

Успокоих я. Исках само да зная какво е.

— Долът ли? Стига да погледнете от прозореца на стаята си и се вижда далеч върхът на един хълм, където е Сан Мартино, то е едно селце, ама какво селце, махала, сто души да кажа, пак са много, лоши хора са всичките, ако искате да знаете, селото им е по-дълго, отколкото широко и защо ли вдигат толкова врява, че там било тялото на блажения Антонино, дето прилича на рожков, лицето му черно като кюмюр, да ме прощавате, и под дрехата му се показват пръстите, дето приличат на клечки, и баща ми, Бог да го прости, казваше, че преди сто години изровили първия, когото намерили, дето вече смърдял, полели го с някаква мръсотия, турили го под едно стъкло да изкарат нещо от поклонниците, ама то и тъй никой не ходи там, знаете ли колко ги интересува хората блаженият Антонино, дето дори не е светец от тия места, ами са отишли да си го търсят в календара, като сложили пръста си където попадне.

— Ами Долът?

— Долът е, че в Сан Мартино се стига само по един път все нагоре, и то и днеска колите едвам излизат. Пътят не е като при нас, дето обикаля около хълма едно след друго и после стига дотука. Де да беше така. Не, оня път върви право нагоре или почти, и затова е голям зор. И знаете ли защо е така? Защото откъм страната на пътя по хълма Сан Мартино има дървета и някое лозе и трябваше да ги укрепят, за да могат да ходят да ги работят, без да се сурнат надолу по задник, а от всичките други страни хълмът се спуска надолу, все едно че пропада, и там са само къпинаци, храсталаци и камънаци и човек не знае къде да стъпи, и те това е Долът, че имаше и хора, дето се убиха там, защото са тръгнали, без да знаят какво чудо е тоя дол. И пак през лятото бива, ама като падне мъглата, вместо да минава човек през Дола, по-добре да вземе едно въже и да се обеси на някоя греда на тавана, така поне ще умре по-бързо. А пък ако някой събере кураж и иде горе, има и магесници.

За трети път Амалия ми говореше за магесниците, но когато я питах за тях, все се мъчеше да отклони разговора и не разбирах дали го прави от страх, или просто защото и тя не знае какво са. Сигурно били вещици, които на вид били като самотни грозни старици, но като паднела нощта, се събирали в най-стръмните лозя и на други проклети места като Дола, за да правят разни заклинания с черни котки, кози или змии. И били проклети и в червата и се забавлявали, като баели срещу хората, които не им харесват, и им съсипвали реколтата.

— Един път една се превърнала в котка и влязла в една къща, и откраднала едно дете. А съседът, който се страхувал, щото и той имал малко детенце, прекарвал нощите до люлката му с една брадва и като влязла котката, замахнал и й отсякъл едната лапичка. Тогава му дошла една лоша мисъл наум и отишъл при старицата, дето живеела наблизо, и видял, че ръката й не се подава от ръкава, и я попитал къде й е ръката, а тя взела да си ги измисля разни, казала, че се била порязала със сърпа, като рязала бурени, ама той й казал покажи ми, а тя нямала вече ръка. Котката била тя и така ония от селото я хванали и я изгорили.

— Вярно ли е това?

— Вярно или не, така ми го е разправяла баба ми, макар че оня път дядо ми се върна вкъщи и викаше магесниците, магесниците, защото се връщал от кръчмата и имал дъждобран, нали, и някой току го дърпал за ръкава и не му давал да продължи, ама баба му рече мълчи гиди дъртако, бил си пиян като кютюк и си залитал от единия до другия край на пътеката, и си си закачал ти ръцете по драките, вещици, а, и бой колкото може! Аз не знам дали сичките тия работи са верни, ама едно време имаше в Сан Мартино един поп, който беше масон като всичките попове, и той с магесниците се разбираше много добре, но ако дадеш пари за черквата, ти баеше нещо и не те закачат цяла година. За една година, а после други пари.

Но проблемът с Дола бил, обясни Амалия, че като съм станал на дванадесет-тринадесет години, съм се катерел там с една банда хлапетии като мене и сме се биели с момчетата от Сан Мартино, и сме искали да ги нападнем, като се изкачим откъм Дола. Не ти е работа, тя, ако ме видела, щяла да ме занесе на гръб до къщи, ама аз съм бил като смок, никой не знаел къде съм се завирал.

Може би заради това, като помислих за пропаст, ми беше дошъл наум Долът. И сега само една дума. В късната сутрин вече не мислех за Дола. От селото се бяха обадили, че е пристигнала препоръчана пратка за мен. Слязох да я взема. Пратката идваше от книжарницата и бяха коректурите на каталога. Използвах това, че съм там, за да мина през аптеката: кръвното ми пак беше сто и седемдесет. От вълненията в параклиса. Реших, че ще прекарам деня спокойно, коректурите бяха добър повод. А пък стана така, че точно коректурите без малко не ми вдигнаха кръвното до сто и осемдесет, а може и да успяха.

Небето беше облачно и в градината беше приятно. Излегнат удобно, започнах да чета. Страниците още не бяха странирани, но текстовете нямаха грешка. Щяхме да се представим на есенния преглед с хубава оферта от скъпи книги. Браво, Сибила.

Точно щях да прескоча едно наглед безпроблемно издание на Шекспир, когато се заковах на заглавието: Mr. William Shakespeares Comedies, Histories, E Tragedies. Published according to the True Original Copies. Щях да получа инфаркт. Под портрета на Барда издателят и датата: „London, Printed by Isaac laggard and Ed. Blount. 1623“. Проверих подвързията, размерите (дори 34,2 на 22,6 см, значи много широки полета): о, Хамбургски гръмотевици, хиляди светкавици, проклятие, но това беше неоткриваемото in folio от 1623 г.![1]

Всеки антиквар, а мисля, и всеки колекционер, фантазира от време на време за осемдесетгодишната старица. Имало една старица с единия крак в гроба, без пукната пара да си купи дори лекарства. Един ден идва при тебе и ти казва, че иска да продаде книгите на прадядо си, останали в мазето. Отиваш да погледнеш просто ей така, има десетки томове без особена стойност, после изведнъж попадаш на едно зле подвързано in folio, с обвивка от прогнил пергамент, без гръб, с разпадащи се страници, с ъгли, изядени от плъховете, с много белези от влага. Оставаш поразен от двете колони готически шрифт, броиш редовете, четиридесет и два са, гледаш веднага карето… Това е Библията на Гутенберг[2], първата отпечатана книга на света! Последният екземпляр, срещащ се още на пазара (другите вече се пазят в прочути библиотеки) на последния търг с наддаване е достигнал не знам колко милиарда лири и накрая го купили едни японски банкери, мисля, и веднага го заключили в сейф. Друго копие, все още в свободно обръщение, не би имало цена. Можеш да питаш когото искаш, един фантастилион милиарди.

Гледаш старицата, разбираш, че ако й дадеш десет милиона, ще е щастлива, но съвестта те захапва: предлагаш й сто, двеста милиона, с които ще може да живне през малкото години, които й остават. После естествено, като се прибереш вкъщи с треперещи ръце, не знаеш какво да правиш. За да продадеш книгата, трябва да се обърнеш към големите къщи, които организират търгове, и те ще ти глътнат кой знае колко от цената, другата половина ще отиде за данъци, иска ти се да задържиш книгата за себе си, но няма да можеш да я покажеш на никого, защото ако се разнесе слухът за нея, крадците от половината свят ще се съберат пред вратата ти, и какво удоволствие е да имаш вкъщи това чудо и да не можеш да накараш да се пукнат от завист другите колекционери? Ако решиш да я застраховаш, ще се разориш. Какво трябва да направиш? Да я дадеш да я пазят в Кметството и те да я сложат кой знае къде, в някоя зала на Кастело Сфорцеско, в блиндирана витрина, с четирима въоръжени до зъби бодигардове, които да я пазят денонощно. Така ще можеш да ходиш да гледаш твоята книга сам сред тълпа нещастници, които искат да видят отблизо най-рядкото нещо на света. А ти какво ще направиш? Ще блъснеш с лакът най-близкия и ще му кажеш, че книгата е твоя, така ли? Струва ли си?

А какво да кажем не за Гутенберг, а за in folio на Шекспир? Милиардите ще са по-малко, но книгата е известна на колекционерите и ще е по-лесно и да я държиш, и да я продадеш. In folio на Шекспир, мечта номер две на всеки библиофил.

Каква ли цена му е сложила Сибила? Не знаех къде съм: един милион, като някоя обикновена книга. Възможно ли е да не е разбрала какво държи в ръцете си? И като отидох в студиото, защо не ми каза нищо? Ще я уволня, ще я уволня, шепнех ядосано.

Обадих й се и я попитах дава ли си сметка какво е номер 85 от каталога. Все едно че падаше от небето, нещо от седемнадесети век, не било в хубав вид, даже била много доволна, че го продала точно като ми изпратила коректурите, само с двадесет хиляди лири отстъпка, и вече трябвало да се махне от каталога, защото не било и от нещата, дето ги оставяш и после пишеш отгоре им „продадено“ само за да покажеш, че имаш добри цени. Щях да я разкъсам жива, докато тя не започна да се смее и не каза, че не бива да допускам да ми се вдига кръвното.

Било шега. Включила тази книга, за да види дали чета внимателно коректурите и дали културната ми памет е в добро състояние. Смееше се като хлапачка, горда, че ме е взела на подбив — всъщност повтаряше една от шегите, разпространени между нас, фанатичните антиквари, и има каталози, които също са станали обекти на антиквариата, защото предлагат невъзможни или несъществуващи книги, и в този капан бяха попадали дори известни експерти.

Това са студентски работи, казах, но вече ми минаваше.

— Ще си платиш! Но останалите страници са без грешка, няма смисъл да ти връщам коректурите, няма какво да поправям. Да продължаваме нататък, благодаря.

Успокоих се: хората не си дават сметка, но за такъв като мен и в състоянието, в което съм, и една невинна шега може да ми докара удар.

 

 

Докато говорех по телефона със Сибила, небето беше станало черно: приближаваше нова буря, този път истинска. С тази светлина бях освободен от задължението или от изкушението да отида в параклиса. Все пак можех да прекарам поне един час на тавана, все още осветен от капандурите, ей така, за да продължа да търся.

Бях награден с още един кашон, без надпис, събран набързо от вуйчо ми и пълен с илюстровани списания. Свалих всичко долу и седнах да ги разглеждам, без да се задълбочавам, както се прави в чакалнята на зъболекаря.

Гледах илюстрациите на някои филмови списания, с много снимки на актьори. Имаше естествено италиански филми и тук цареше пълна и мирна шизофрения, от една страна, имаше пропагандни филми като „Обсадата на Алказар“ и „Лучано Сера пилот“, от друга — филми с джентълмени в смокинги, разглезени жени със снежнобели наметки и луксозно обзавеждане, с бели телефони до легла, нашепващи за сласт по време, в което сигурно всичките телефони са били още черни и са били закачени на стената.

Но имаше и снимки от чуждестранни филми и усетих няколко леки пламъка, като видях чувственото лице на Зара Леандър[3] и на Кристине Зондербаум[4] от „Златния град“.

loana_074_ginger_and_fred.png

 

 

Накрая много снимки от американски филми с Фред Астер и Джинджър Роджърс[5], които танцуват като пумпали, и с Джон Уейн от „Дилижанс“[6]. Междувременно бях пуснал това, което вече смятах за моето радио, като лицемерно се правех, че не виждам грамофона, който го караше да пее, и бях открил сред плочите заглавия, които ми напомняха нещо. Боже мой, Фред Астер! Танцуваше и целуваше Джинджър Роджърс, но в същите години Пипо Бардзица и оркестърът му свиреха мелодии, които аз знаех, защото са част от музикалното възпитание на всички. Това беше джаз, макар и италианизиран, плочата се казваше „Ведрост“ и беше адаптация на „Mood Indigo“, другата беше менте на „In the mood“ с италианско заглавие „Стилно“, а „Тъга в Сан Луиджи“ беше всъщност „Saint Louis Blues“. Всичките без думи, като се изключи доста смешният текст на тъгата в Сан Луиджи; да не говорим пък за твърде неарийския произход на тази музика.

Въобще детството ми е преминало сред джаз, Джон Уейн и комиксите от параклиса, като ме е научило, че трябва да проклинам англичаните и да се защитавам от мръсните американски негри, които искат да омърсят Венера Милоска, а в същото време съм поглъщал посланията, които са идвали от другия бряг на океана.

 

 

От дъното на кашона извадих и връзка писма и картички, адресирани до дядо. Поколебах се за миг, защото ми се струваше светотатство да проникна в неговите лични тайни. После си казах, че дядо е получателят, не авторът на писмата и че на авторите не дължа никакво уважение.

Разгледах тези послания без надежда да открия в тях нещо важно, но не беше така: в отговорите си до дядо тези хора, вероятно приятели, на които е имал доверие, намекваха за неща, за които той им беше писал, и така се появяваше един по-точен образ на дядо. Започвах да разбирам какво е мислел, с какъв тип приятели се е виждал или е поддържал внимателно връзка от разстояние.

Но едва след като видях шишенцето, успях да възстановя политическия „образ“ на дядо. Трябваше ми известно време, защото се налагаше да внимавам много, като слушам приказките на Амалия, но имаше писма, от които идеите на дядо прозираха ясно и изплуваха някои моменти от миналото му. И накрая един негов приятел, на когото дядо беше разказал през 1943 г. историята с рициновото масло, го поздравяваше за тази работа.

И така. Бях се подпрял до прозореца, пред мен беше бюрото, а в дъното — шкафовете. Едва тогава забелязах, че върху шкафа срещу мен има едно шишенце, високо десетина сантиметра, флакон от тъмно стъкло от някакво лекарство или от някогашен парфюм.

Обхванат от любопитство, взех един стол и се качих, за да го взема. Запушалката му беше на винт, беше херметически затворена и по нея още личаха следи от червения восък, с който някога е била запечатана. Като погледнах и разклатих шишенцето, изглеждаше, че в него няма нищо. Отворих го с известно усилие и видях вътре нещо като малки петна от някаква тъмна маса. Леката миризма, която все още излъчваше, беше определено неприятна, като на нещо разложено, изсъхнало от години.

Извиках Амалия. Дали знаеше нещо за това шишенце? Амалия вдигна поглед и ръце към небето и започна да се смее.

— А, още ли било там рициновото масло?

— Рициново масло? То е очистително, ако не се лъжа.

— Тъй ами, и понякога даваха и на вас, децата, ама само по една чаена лъжичка, за да ходите по голяма нужда, ако нещо се беше спряло в коремчето ви. И веднага след него две големи лъжици захар, за да не усещате вкуса му. Ама на господин дядо ви му дали повече, не само това шише, ами три пъти по толкова!

Тръгнахме оттам, че Амалия, като чувала Мазулу все да разправя тази история, започвал с това, че дядо бил вестникар. Не, казвах й, книжар. А тя настояваше (поне аз така разбирах), че най-напред той бил вестникар. После разбрах каква е грешката — на село казвали вестникари на журналистите. Тя повтаряше вестникар, а аз си го превеждах като „продавач на вестници“. Всъщност Амалия просто повтаряше това, което беше чувала да й разказват, а дядо наистина е бил журналист.

Както се разбираше и от кореспонденцията му, беше се занимавал с тази работа до 1922 г., изданието било социалистически ежедневник или списание. По онова време, в навечерието на Похода към Рим, скуадристите обикаляли с палки и „загрявали“ гърба на бунтарите. Онези, които наистина искали да накажат, карали да пият рициново масло, за да ги „очистят“ от погрешните им идеи. Не една лъжичка, а цяло шишенце. И значи скуадристите нахлули в редакцията на вестника, където работел дядо. Като се има предвид, че той е роден около 1880 г., през 1922 трябва да е бил малко над четиридесет, а скуадристите (членове на фашистки групи) били момчета, много по-млади. Изпочупили всичко, включително и машините в малката печатница, изхвърлили мебелите през прозореца и преди да опразнят редакцията и да заковат вратата с две кръстосани летви, хванали двамата редактори, които били там, били ги колкото трябва и после ги накарали да пият очистително.

— Не знам дали си представяте, господин Ямбо, ама човек, дето са го накарали да изпие такова нещо, ако успее да се върне до вкъщи на крака, не ме карайте да ви казвам къде клечи следващите дни, сигурно е било унижение, дето не може да се опише, може ли така да се отнасят с човешки същества!

Разбираше се, от съветите, които му дава един приятел от Милано (тъй като няколко месеца по-късно фашистите щели да вземат властта), че дядо решил да се откаже от вестника и от активния живот, направил си магазинчето за стари книги и живял тихо през следващите двадесет години, като говорел и пишел за политика само с и на верните си приятели.

Но не забравил онзи, който лично му наливал рициновото масло в устата, докато другите му стискали носа.

— Казваше се Мерло, господин дядо ви винаги го е знаел и двайсет години не го изпускаше от поглед.

Наистина някои писма осведомяваха дядо за работите на Мерло. Направил дребна кариера като стотник в Милицията, занимавал се със снабдяването и сигурно се е пооблажил, защото си купил къща на село.

— Извинявайте, Амалия, разбрах за историята с рициновото масло — но какво е имало в шишенцето?

— Не смея да го кажа, господин Ямбо, грозно нещо…

— Ако искам да разбера тази история, трябва да ми го кажете, Амалия, хайде!

И тогава, само защото съм бил аз, Амалия се опита да обясни. Дядо се върнал вкъщи, като едва се държал на краката си заради очистителното, но с несломен дух. Първите два пъти, като го напънало, нямал време да помисли какво прави, и направо му излязла душата. На третия и четвъртия път решил да ходи в гърне. И в гърнето се събрало рициново масло, смесено с онова, дето излиза, когато човек е взел очистително, както ми обясняваше Амалия. Дядо изпразнил флакона, в който имало розова вода на жена му, измил го хубаво и прелял в него рициновото масло и онова нещо. Завинтил шишето и го запечатал с червен восък, за да не се изпари течността и за да запази непокътнат аромата си, както се прави с виното.

Пазил шишенцето в градската си къща и когато всички се евакуирали в Солара, го донесъл в кабинета си. Вижда се, че и Мазулу е мислел като него и че е знаел историята, защото всеки път като влизал в кабинета (Амалия гледала й подслушвала), поглеждал шишенцето, после дядо, и правел един жест: протягал ръката си напред, с дланта надолу, после завъртал китката, докато дланта се обърне нагоре, и казвал със заплашителен тон: „Ако се извърти…“ Което значело, „ако се обърне“, ако един ден нещата се променят. А дядо, особено накрая, отвръщал: „Ще се обърне, ще се обърне, драги Мазулу, онези вече дебаркираха в Сицилия…“

loana_075_corriere_della_sera.png

 

 

Накрая дошъл 25 юли. Великият съвет поставил Мусолини натясно, кралят го уволнил, двама карабинери го качили в една линейка и го откарали кой знае къде. Фашизмът свършил. Можех да си припомня тези мигове, като погледна във вестниците. Огромни заглавия, падането на един режим.

 

 

Най-интересното беше да се разгледат вестниците от последвалите дни. Съобщаваха със задоволство за тълпи, които събарят паметниците на Дучето от пиедесталите им и откъртват фашисткия знак от фасадите на обществените сгради, и за партийни ръководители, облекли се цивилно и изчезнали. Ежедневници, които до 24 юли говорят само за това как италианският народ се държи смело, сплотен около своя Дуче, на 30-и тръбят за разпускането на фашистката камара и на корпорациите[7] и за освобождаването на политическите затворници. Вярно е, че за един ден са сменили директорите, но останалите в редакциите със сигурност са били предишните хора: приспособявали са се, или пък много от тях, които с години не са били съгласни, най-после са се почувствали удовлетворени.

Но настъпил и часът на дядо. „Извъртя се“, отсякъл тежко дядо и Мазулу разбрал, че е време да се хващат за работа. Извикал двама, дето му помагали в полската работа, Стивулу и Джиджо, и двамата яки, с лица, зачервени от слънцето и барберата[8], с ей такива мускули, особено Джиджо — него, ако някоя каруца заседнела в дупка, го викали да я изтегли с голи ръце — и ги пуснал из околните села, а дядо слизал до обществения телефон в Солара и получавал информация от приятелите си в града.

 

 

Най-после, на 30 юли, Мерло бил открит. Къщата му и чифликът били в Басинаско, не много далеч от Солара, и там се бил скатал, без много да се показва. Не бил голям началник и можел да се надява, че ще го забравят.

— Ще отидем на втори август — казал дядо, — защото точно на втори август преди двадесет и една година тоя ме накара да пия рициновото масло, и ще отидем след вечеря, първо, защото тогава не е толкова горещо и второ, защото тогава Мерло ще се е наял като попско дете на задушница и това е моментът да му помогнем да смели храната.

Взели бричката и по залез хайде в Басинаско.

Стигнали до къщата на Мерло, почукали, той дошъл да отвори и още бил с кърпа на квадратчета на врата, кои сте, кои сте, естествено лицето на дядо не му говорело нищо. Блъснали го вътре, Стивулу и Джиджо му държали ръцете зад гърба, а Мазулу му затъкнал носа с палеца и показалеца си, които с лекота отваряли цяла дамаджана.

Дядо му припомнил спокойно историята отпреди двадесет и една година, докато Мерло си въртял главата, все едно че искал да каже, че има грешка, че той с политика никога не се е занимавал. Дядо, след като приключил с обясненията и преди да му налее сместа в гърлото, го насърчил с няколко удара с бастуна да каже алала със запушен нос. Той бил миролюбив човек и не искал да използва бастуна, така че ако Мерло искал да сътрудничи доброволно, било по-добре това алала да го каже веднага, така щели да бъдат избегнати неприятни сцени. И Мерло с носов възторг извикал алала, което било едно от малкото неща, които се бил научил да прави.

След което дядо напъхал гърлото на шишенцето в устата му и го накарал да погълне всичкото масло, с останалата част изпражнения, държани в този разтвор, всичко добре отлежало при необходимата температура, година хиляда деветстотин двадесет и втора, чудесна реколта, гарантирана марка.

Излезли, а Мерло стоял на колене с лице, забито в пода, и се мъчел да повърне, но носът му бил запушен достатъчно дълго време, та напитката да може да слезе до стомаха му.

Вечерта се прибрали. Амалия никога не била виждала господин дядо ми толкова сияещ. После май Мерло го хванал такъв страх, че дори и след 8 септември, когато кралят поискал примирие и избягал в Бриндизи, Дучето бил освободен от германците и фашистите се върнали, не се присъединил към Социалната република[9] и си останал вкъщи да си гледа градината — вече трябва да е умрял и той, проклет човек, казваше Амалия и според нея, дори и да е искал да си отмъсти и да каже на фашистите, оная вечер бил толкова уплашен, че е нямало как да помни лицата на тия, дето му влезли в къщата, а кой знае колко хора още е карал да пият рициново масло.

— Защото според мене и някои други са го държали под око през всичките тия години и такива шишета май е изпил повече от едно, чуйте ме какво ви казвам, то от тия неща на човек му минава меракът да се занимава с политика.

Ето значи какъв е бил дядо, и това обясняваше подчертаването във вестниците и слушането на Радио Лондон. Чакал е да се обърнат нещата.

От датата 27 юли намерих копие от един лист, в който краят на режима е отбелязан с едно-единствено ликуващо общо послание на Християндемократическата партия, на Партията на действието, на Комунистическата партия, на Италианската социалистическа партия, на Италианската социалистическа партия на пролетарското единство и на Либералната партия. Ако съм го видял, а със сигурност съм го видял, сигурно веднага съм разбрал, че щом всичките тези партии се появяват от вчера за днес, това означава, че са съществували някъде нелегално и преди това. Може би така съм започнал да разбирам какво е демокрацията.

Дядо беше запазил и вестници от времето на Република Сало и в един от тях, „Народът на Александрия“ (каква изненада! там е писал и Езра Паунд[10]!), се появяваха свирепи илюстрации срещу краля, когото фашистите мразеха не само защото беше наредил да арестуват Мусолини, а и защото беше поискал примирието, като беше избягал на юг и се беше присъединил към омразните англо-американци. Но те нападаха и сина му Умберто, който го беше последвал. Представяха ги и двамата непрекъснато бягащи, като вдигат облаци прах, кралят дребен, почти джудже, принцът дълъг като върлина, единият имаше прякор Плюй си на петите, а другият — Стеласа Наследника. Паола ми беше казала, че винаги съм бил с републикански убеждения, и се вижда, че първия урок съм го получил именно от онези, които бяха направили краля император на Етиопия. Както се казва, неведоми са пътищата…

Попитах Амалия дали дядо е разказал историята с рициновото масло и на мен.

— Има си хас! Още на другия ден. Толкова беше доволен! Седна на леглото ви, веднага след като се бяхте събудили, и ви разказа цялата история, и ви показа и шишето.

— А аз?

— Вие, господин Ямбо, виждам ви, все едно че е сега, пляскахте с ръце и викахте: „Браво, дядо, ти си по-страхотен от гудо̀н!“

— От гудо̀н? Това пък какво е?

— Ми откъде да знам? Ама така викахте, кълна се, все едно че ви чувам сега.

 

 

Не е било гудон, а Гордън. В постъпката на дядо съм виждал и съм празнувал бунта на Гордън срещу Мин, тиранина от Монго.

Бележки

[1] … това беше неоткриваемото in folio от 1623 г.! — Има се предвид сборникът от 36 пиеси на Уилям Шекспир, отпечатан през 1623 г. във формат in folio (типографски лист). Това издание, достатъчно пълно и по всяка вероятност направено по автентичните ръкописи на Шекспир (предишните издания е прието да се смятат за „пиратски“), е прието от мнозинството учени за дефинитивно. По последни данни от това издание са се съхранили само 229 екземпляри и то се смята за най-ценната библиографска рядкост. — Бел. NomaD.

[2] Библията на Гутенберг, първата отпечатана книга на света! — Йохан Гутенберг (ок. 1400–1468) напечатва латинската граматика на Елий Донат (няколко листа се съхраняват в Националната библиотека в Париж), няколко папски индулгенции и накрая две библии, 36-редова и 42-редова, напечатана през 1453–1465 г. с голямо съвършенство. — Бел. NomaD.

[3] Зара Леандър (1907–1978) — немска кинозвезда от шведски произход, популярна в нацистка Германия по време на войната. — Бел. NomaD.

[4] Кристине Зондербаум (1912–2001) — немска киноактриса от шведски произход, изиграла главната роля във филма мелодрама „Златният град“ (1942). — Бел. NomaD.

[5] Джинджър Роджърс и Фред Астер — знаменит танцувален дует през 30-те години на XX в., участвал в много филми. — Бел. NomaD.

[6] „Дилижанс“ („Stagecoach“, 1939) — филм уестърн с Джон Уейн в главната роли. — Бел. NomaD.

[7] … фашистката камара и… корпорациите… — органи на тоталитарната власт във фашистка Италия, заменили парламента. — Бел. NomaD.

[8] Барбера — силно червено пиемонтское вино. — Бел. NomaD.

[9] Социална република Сало̀ (Италианска Социална република), е създадена в Северна Италия няколко дни после примирието, подписано на 8 септември 1943 г. между Италия и съюзниците. Социалната република (23 септември 1943 — 25 април 1945) по същество е протекторат, или марионетна държава, създадена по желание немското командване. — Бел. NomaD.

[10] Езра Лумис Паунд (1885–1972) — американски поет, музикант и критик, представител на модернизма от началото на XX в., принадлежи към т.нар. Изгубено поколение. През 1924 г. се установява в Италия. Макар и евреин, подкрепя фашизма на Мусолини, симпатизира на Хитлер и пише статии за издания на Осуалд Моузли. По време на войната води многобройни антиамерикански радиоемисии. През 1945 г. съюзническите сили в Италия го арестуват и jfx прекарва няколко месеца във военен лагер в Пиза, в стоманена клетка с приблизителни размери два на два метра, което по собствените му думи го докарва до нервен срив. Неспособен да отговаря за действията си, Паунд прекарва повече от 12 години в психиатричната клиника със затворнически режим „Сейнт Елизабетс“. Освободен през 1958 г., той се завръща в Италия, където остава до края на живота си. — Бел. NomaD.