Умберто Еко
Тайнственият пламък на кралица Лоана (10)

10. Кулата на алхимика^[101]

 

Чувствах се по-объркан, отколкото бях, като пристигнах. Поне преди не помнех нищо, пълен мрак. Сега пак не помнех, но бях разбрал твърде много. Кой съм бил? Едновременно Ямбо от кутията и резултатът от обучението, което се е осъществявало, следвайки фашистката архитектура, пропагандните картички, афишите по стените, песните, Ямбо на Салгари и Верн, на капитан Сатана, на жестокостите от „Илюстрован вестник за пътешествия и приключения“, Ямбо от престъпленията на Рокамбол, от „Парижките потайности“, на Фантомас, от мъглите на Шерлок Холмс, или още и Ямбо от „Перчемчо“ и счупената чаша?

Обадих се объркан на Паола, казах й за терзанията си, а тя се разсмя.

— Ямбо, за мен това са само разбъркани спомени, идват ми наум няколко нощи в едно противовъздушно скривалище, будеха ме внезапно и ме носеха долу, сигурно съм била на четири годинки. Но нека да се изявя като психолог: едно дете може да живее в различни светове, както правят внучетата ни, които се учат да пускат телевизора и да гледат новините, а после искат да им разказваме приказки и разглеждат книжки с картинки със зелени чудовища с добри очи и с говорещи вълци. Сандро непрекъснато говори за динозаври, които е гледал в някой анимационен филм, но въпреки това не очаква да срещне динозавър на ъгъла на улицата. Аз му разказвам „Пепеляшка“, а после в десет той става от леглото и без родителите му да забележат, наднича през вратата и вижда по телевизията морските пехотинци, които убиват десет жълти муцуни с един-единствен картечен откос. Децата са много по-уравновесени от нас, различават чудесно приказките от действителността, стоят с единия крак там и с другия тука, но никога не се объркват, с изключение на някои болни деца, които виждат, че Супермен лети, връзват си една кърпа на раменете и скачат през прозореца. Но това са клинични случаи и почти винаги вината е на родителите им. Ти не си клиничен случай и си се справял чудесно със Сандокан и учебниците си.

— Да, но кой е бил за мен въображаемият свят? Светът на Сандокан или светът на Дучето, който гали Децата на Вълчицата? Казах ти за тревата, нали? Наистина ли на десет години съм искал да се бия като ранен звяр и да умра за безсмъртната Италия? Казвам на десет години, когато вече със сигурност е имало и цензура, а бомбите са се сипели, а през 1942 година нашите войници са мрели като мухи в Русия.

— Ямбо, когато Карла и Николета бяха малки, а сега и внучетата ни, ти казваше, че децата са лицемерни. Това сигурно си го спомняш, защото се случи само преди няколко седмици: Джани дойде вкъщи и децата също бяха при нас, и Сандро му каза: „Толкова се радвам, като ни идваш на гости, чичо Джани“. „Видя ли колко ме обича“, каза той. А ти: „Джани, децата са лицемерчета. Малкият знае, че винаги му носиш дъвка. Това е“. Децата са лицемери. И ти си бил същият. Просто си искал да имаш хубави оценки и си пишел това, което се е харесвало на учителя. Преведи го от Тото, когото винаги си смятал за учител в живота: човек се ражда лицемер и аз, скромно казано, съм се родил такъв.

— Много опростяваш нещата. Едно е да се правиш на лицемер с чичо Джани, друго е с безсмъртната Италия. А и защо тогава една година по-късно съм бил маестро по скептицизъм и с това съчинение за нечупливата чаша съм написал алегорията на един безсмислен свят — защото това съм искал да кажа, чувствам го.

— Просто защото си сменил учителя си. Един нов учител може да освободи критичния ти дух, а предишният не те е оставял да го развиеш. А и на онази възраст девет месеца разлика са като един век.

 

 

Нещо трябва да се е случило през тези девет месеца. Разбрах го, като влязох в кабинета на дядо. Като преглеждах безцелно книги, докато си пиех кафето, извадих от купчината списания един хумористичен седмичник от края на тридесетте, „Бертолдо“. Броят беше от 1937 г., но със сигурност съм го чел по-късно, защото по-рано е нямало да мога да оценя ефирните му илюстрации и странния му хумор. А сега четях един диалог (всяка седмица имаше диалог на първата страница вляво), който може би ме е поразил именно през онези девет месеца на дълбока трансформация:

Преминал Бертолдо сред всичките благородници от свитата и отишъл да седне до Великия херцог Тромбоне, който, благ по природа и обичащ остроумията, го заразпитвал сладко по следния начин:

Великият херцог: Добър ден, Бертолдо, как беше кръстоносният поход?

Бертолдо: Благороден.

Великият херцог: А делото?

Бертолдо: Висше.

Великият херцог: А подтикът?

Бертолдо: Великодушен.

Великият херцог: А поривът на човешка солидарност?

Бертолдо: Вълнуващ.

Великият херцог: А примерът?

Бертолдо: Светъл.

Великият херцог: А инициативата?

Бертолдо: Смела.

Великият херцог: А предложението?

Бертолдо: Непринудено.

Великият херцог: А жестът?

Бертолдо: Изискан.

Великият херцог се засмял и след като извикал всичките благородници от свитата, наредил да се извърши метежът на чомпите^[102] (1378 г.) и след като той станал, всичките придворни се върнали по местата си и така Великият херцог и селянинът продължили да разговарят.

Великият херцог: Как е работникът?

Бертолдо: Трудолюбив.

Великият херцог: А храната?

Бертолдо: Проста, но здрава.

Великият херцог: А земята?

Бертолдо: Плодородна и слънчева.

Великият херцог: А населението?

Бертолдо: Изключително гостоприемно.

Великият херцог: А изгледът?

Бертолдо: Величествен.

Великият херцог: А околностите?

Бертолдо: Очарователни.

Великият херцог: А вилата?

Бертолдо: Господарска.

Великият херцог се засмял и след като извикал всичките придворни, заповядал да превземат Бастилията (1789 г.) и да се поведе битката при Монтаперти (1266 г.) и след като станали тези две неща, всички придворни се върнали на местата си и така Великият херцог и селянинът пак продължили да разговарят…

Този диалог се подиграваше едновременно с езика на поетите, на вестниците и на официалното многословие. Ако съм бил будно момче, след тези диалози не бих могъл вече да пиша теми като онази от март 1942 г. Бил съм готов за нечупливата чаша.

 

 

Това бяха само хипотези. Кой знае колко други неща са ми се случили между героичната тема и лишеното от илюзии съчинение. Реших отново да прекъсна търсенията си и четенето. Слязох в селото, вече бях свършил цигарите „Житан“ и се наложи да се примиря с „Марлборо Лайт“, по-добре така, щях да пуша по-малко, защото не ми харесваха. Отидох пак при аптекаря да ми премери кръвното. Може би разговорът с Паола ме беше поуспокоил, но беше сто и четиридесет. Подобрявах се.

Като се върнах, ми се прииска да изям една ябълка и влязох в стаите в ниската част на централното крило. Докато обикалях сред плодовете и зеленчуците, видях, че много помещения от този партер са били използвани като склад, и в една стая в дъното имаше струпани шезлонги. Занесох си един в градината. Изтегнах се с красивата гледка пред очите ми, прегледах небрежно вестниците, дадох си сметка, че настоящето ме интересува слабо, и се загледах във фасадата на къщата и в хълма зад нея. Казах си: какво търся, какво искам, не е ли достатъчно да стоя тук, да чакам и да гледам хълма, толкова е хубав^[103], както се казваше в онзи роман, как се казваше? Рави, добре е да бъдем тук; да направим три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия^[104] и да се живее така, без минало и без бъдеще. Може би така е в Рая.

 

 

Но дяволската сила на хартията победи. След малко започнах да си фантазирам за къщата, като се виждах като герой от „Библиотеката на моите деца“, изправен срещу замъка на Ферлак или на Фералба, да търся пещерата или хамбара, в които сигурно е скрит забравеният пергамент. Натиска се центърът на една роза, изсечена върху герб, стената се отваря и се вижда вита стълба…

Виждах капандурите на покрива, после първия етаж с прозорците от крилото на дядо, вече всичките отворени, за да осветяват скитанията ми. Без да си давам сметка, ги броях. В средата беше балконът на преддверието. Вляво имаше три прозореца — на трапезарията, на стаята на баба и дядо и на спалнята на родителите ми. Отдясно бяха прозорците на кухнята, на банята и на стаята на Ада. Симетрично. Вляво не се виждаха прозорците на кабинета на дядо и на моята стая, защото те са към дъното на коридора, там, където фасадата образува ъгъл с нашето крило, и гледат настрани.

Изпитах безпокойство, все едно че чувството ми за симетрия беше засегнато. Левият коридор свършва до моята стая и до кабинета на дядо, но десният свършва веднага след стаята на Ада. Значи десният коридор е по-къс от левия.

Минаваше Амалия и я помолих да ми опише прозорците на нейното крило.

— Лесна работа — каза тя. — На партера, дето ядем, малкото прозорче е на банята, дето господин дядо ви, Бог да го прости, я направи за нас, че не искаше да ходим зад храстите, както правят другите селяни. Останалото, значи ония двата високи прозореца, които виждате ей там, са на склада със земеделските сечива и там се влиза и отзад. На горния етаж е прозорецът на моята стая, а другите два са на спалнята на родителите ми, Бог да ги прости, и на тяхната трапезария, дето съм ги оставила, както си бяха, и никога не ги отварям, от уважение.

— Значи последният прозорец е на трапезарията и тази стая свършва до ъгъла между вашето крило и крилото на дядо — казах.

— Ами тъй си е — потвърди Амалия, — останалите са на крилото на господарите.

Всичко изглеждаше толкова естествено, че не попитах нищо повече. Но отидох да пообиколя зад дясното крило, там, където е харманът и кокошарникът. Вижда се веднага задният прозорец на кухнята на Амалия, после разсъхнатата врата, през която бях минал преди няколко дни, и се влиза в земеделския склад, където вече бях ходил. Само че сега забелязах, че складът е много дълъг и значи продължава отвъд ъгъла, образуван от дясното крило и централния корпус: с други думи, складът продължава под крайната част на крилото на дядо и накрая стига до лозето и то се вижда от едно прозорче заедно с част от хълма.

Нищо странно, казах си, но какво има на горния етаж над тази допълнителна част, след като стаите на Амалия стигат до ъгъла между двете крила? С други думи, какво отгоре съответства на пространството, заето вляво от кабинета на дядо и моята стая?

Излязох и погледнах нагоре. Виждаха се три прозореца, както има три и от другата страна (два на кабинета и един на моята стая), но и трите бяха със затворени капаци. Над тях бяха капандурите на тавана, които, както вече знаех, продължаваха без прекъсване по протежение на цялата къща.

Извиках Амалия, която работеше нещо в градината, и я попитах какво има зад трите прозореца. Нищо, каза тя с възможно най-естествен вид. Как така нищо? След като има прозорци, трябва да има нещо и не е стаята на Ада, която гледа към двора. Амалия се опита да ме отреже:

— Бяха неща на дядо ви, аз не знам нищо.

— Амалия, не ме правете на луд. Как се влиза горе?

— Не се влиза, там вече няма нищо. Сигурно са го отнесли магесниците.

— Казах ви да не ме правите на луд. Сигурно се стига дотам от вашата площадка или от някое друго проклето място!

— Не казвайте такива думи, моля ви, че проклет е само дяволът. Какво искате да ви кажа, господин дядо ви ме накара да се закълна, че няма да казвам нищо за онова нещо там, и аз няма да си престъпя клетвата, че иначе мътните ще ме вземат!

— Но кога сте се заклела и за какво?

— Заклех се оная вечер, когато после през нощта дойдоха Черните бригади^[105] и господин дядо ви каза на мен и на мама закълнете се, че не знаете нищо и нищо не сте видели, даже няма да ви покажа нищо от това, което правим с Мазулу, баща ми де, Бог да го прости, защото ако дойдат Черните бригади и започнат да ви горят ходилата, няма да издържите и ще кажете нещо, така че по-добре да не знаете нищо, че те са лоши хора и могат да накарат човека да проговори дори след като са му отрязали езика.

— Амалия, щом ги е имало още Черните бригади, това е било преди повече от четиридесет години, дядо и Мазулу са мъртви, сигурно са умрели и ония от Черните бригади, клетвата не важи вече!

— Господин дядо ви и баща ми, Бог да ги прости, си отидоха по-напред, защото все така става, най-добрите си отиват най-напред, ама за ония другите не знам, те са семе, дето никога не умира.

— Амалия, няма вече Черни бригади, войната свърши и оттогава никой вече не гори ходилата на никого.

— Щом го казвате вие, за мен е все едно че го казва Господ, ама Паутасо, дето беше в Черните бригади и го помня още, тогава трябва да е бил на по-малко от двайсет, е още жив, живее в Корселио и един път в месеца идва в Солара по негови си работи, защото отвори една фабрика за тухли в Корселио и направи пари, а в селото още има хора, които не са забравили какво правеше, и като го срещнат, минават от другата страна на улицата. Може вече да не гори ходилата на никого, ама клетвата си е клетва и даже и свещеникът не може да ме освободи от нея.

— Значи на мен, дето съм още болен, и жена ми си мислеше, че с вас ще започна да се чувствам по-добре, значи вие не ми казвате това нещо и може и да се почувствам по-зле.

— Господ да ме порази ей тука на, ако искам да ви причиня зло, господин Ямбо, ама клетвата си е клетва, нали?

— Амалия, на кого съм внук аз?

— На господин дядо си, то си е ясно.

— И съм единствен наследник на дядо, собственик на всичко, което се вижда тука. Така ли е? И ако вие не ми кажете как се влиза горе, все едно че крадете от имота ми.

— Господ да ме порази ей сега, в тая минута, ако съм искала да взема нещо ваше, ама къде се е чувало такова нещо, аз, дето цял живот се трепя заради тая къща, да я държа подредена дето да я шибнеш, ще тръгне!

— И освен това, тъй като съм наследник на дядо, всичко, което казвам сега, е все едно че го казва той, аз ви освобождавам тържествено от клетвата. Съгласна ли сте?

Бях представил три много убедителни аргумента: здравето ми, правото ми на собственост и това, че съм пряк наследник на дядо с всички привилегии на първороден внук. Амалия не можа да издържи и отстъпи. Господин Ямбо сигурно струва повече от свещеника и от Черните бригади, нали?

 

 

Заведе ме горе, на първия етаж на централното крило, до дъното на десния коридор, където той свършва, след стаята на Ада, с шкафа, който мирише на камфор. Помоли ме да й помогна да отместим поне малко шкафа и ми показа, че зад него има зазидана врата. Оттам някога се влизало в параклиса, защото в къщата, още открай време, имало действащ параклис, не много голям, но достатъчен, за да може да се слуша неделната служба заедно със семейството, и идвал да служи свещеникът от селото. После, като дошъл дядо, който въпреки че държал да се подрежда яслата, не бил от най-вярващите, параклисът бил изоставен. Извадили пейките и ги сложили на разни места в долните стаи и аз, тъй като никой не използвал параклиса, съм помолил дядо да ми разреши да сложа там няколко полици от тавана, за да подредя на тях мои неща, и съм ходел често да се крия там и да правя кой знае какво. Тъй че когато енорийският свещеник на Солара разбрал за тази работа, помолил да изнесе оттам поне осветените камъни от олтара, за да не бъдат осквернени, и дядо му разрешил да вземе и една статуя на Мадоната, съдовете за светеното масло, подноса за нафората и иконостаса.

Един късен следобед, по времето, в което около Солара имало вече партизани и селото го държали ту те, ту Черните бригади, та през онзи зимен месец селото било в ръцете на Черните бригади, а партизаните се били изтеглили нагоре, към Ланге, някой дошъл да каже на дядо, че трябва да скрие четири момчета, преследвани от фашистите. Може би не са били още партизани, доколкото разбрах, били са младежи, изгубили се, докато се мъчели да стигнат до Съпротивата горе в планината.

Мен и родителите ми ни нямало, били сме отишли за два дни при брата на майка ми, евакуиран в Монтарсоло. В къщата били само дядо, Мазулу, Мария и Амалия и дядо накарал двете жени да се закълнат, че никога няма да говорят за това, което ставало, дори направо ги изпратил да спят. Само че Амалия се престорила, че си ляга, а после се скрила някъде, за да види какво ще стане. Онези момчета пристигнали към осем часа, дядо и Мазулу ги вкарали в параклиса, дали им да ядат, после отишли да вземат тухли и кофи с хоросан и сами, макар че това не им било работата, зазидали вратата и сложили пред нея шкафа, който преди това стоял от другата страна. Едва свършили и пристигнали онези от Черните бригади.

— Да знаете какви бяха! Добре че тоя, дето ги командваше, беше възпитан човек, беше дори с ръкавици и се държа прилично с дядо ви, защото явно му бяха казали, че е човек, който има земи, а гарван гарвану око не вади. Пообиколиха тук-там, качиха се дори на тавана, но се виждаше, че бързат и че проверяват колкото да се каже, че са идвали и тука, защото имаше да ходят в още толкова къщи, дето мислеха, че е по-вероятно ние селяните да сме скрили някой от нашите. Не намериха нищо, оня с ръкавиците се извини за безпокойството, каза да живее Дучето, дядо ви и баща ми, които бяха хитри и знаеха накъде духа вятърът, казаха и те да живее Дучето, и толкоз.

Колко ли време са стояли горе четиримата нелегални? Амалия не знаеше, тя беше останала няма и глуха, знаеше само, че няколко дни с Мария трябвало да приготвят кошници с хляб, салам и вино и после по едно време престанали. Когато сме се върнали ние, дядо просто казал, че имало опасност подът на параклиса да пропадне, че сложили временни подпори и майсторите зазидали вратата, за да не ходим ние децата да гледаме какво има там и да не пострадаме.

Добре, казах на Амалия. Обяснихме загадката. Но след като са влезли, нелегалните трябва и да са излезли, а Мазулу и дядо няколко дни са им носили и храна. Значи след като са зазидали вратата, трябва да е останал някакъв начин за достъп.

— Кълна ви се, че не съм се и питала дали са минавали и през коя дупка. Каквото и да вършеше дядо ви, аз знаех, че е добре свършено. Зазида ли го? Зазида го и за мен параклисът вече не съществуваше, даже не съществува и сега, и ако вие не ме бяхте накарали да говоря, все едно че въобще го бях забравила. И после защо говорите за дупка, на клозета ли?

— Не, за достъп, за място, през което са влизали и излизали.

— Ами може да са им давали храната през прозореца и те да са издърпвали кошницата с въже, и да са ги изкарали пак оттам, през прозореца, на следващия ден. Нали?

— Не, Амалия, защото тогава единият прозорец щеше да остане отворен, а е ясно, че всичките са затворени отвътре^[106].

— Винаги съм казвала, че вие сте най-умен от всички. За това въобще не съм помисляла, гледай ти работа! Ами тогава откъде са минавали татко и господин дядо ви?

— Е, да, that is the question^[107].

— Какво?

 

 

Макар и с четиридесет и пет години закъснение, Амалия си беше задала правилния въпрос. Но трябваше да го разреша аз. Обиколих цялата къща, за да видя някъде някакъв изход, някакъв капак, някаква желязна врата, отново минах през стаи и коридори в централното крило, партера и на първия етаж, претърсих като някой от Черните бригади партера и първия етаж на крилото на Амалия. Нищо.

Не беше необходимо човек да е Шерлок Холмс, за да стигне до единствения възможен отговор: в параклиса можеше да се влезе и от тавана. В параклиса имаше стълба, която водеше до тавана, само че изходът й на тавана беше скрит. За Черните бригади, но не и за Ямбо. Все едно е било възможно аз да се върна от пътуването, дядо да ни каже, че параклиса вече го няма, и аз да се задоволя с това, още повече, че там е имало неща, които съм обичал. Такъв изследовател на тавани както мен със сигурност е знаел добре входа и съм продължавал да ходя в параклиса, даже с по-голямо удоволствие от по-рано, защото той е станал моето скривалище и щом съм влезел там, никой не е можел да ме намери.

Не оставаше нищо друго, освен да се кача на тавана и да проуча дясното крило. Точно тогава започваше буря и не беше много горещо. Можех да свърша с по-малко усилие една нелека работа, защото трябваше да разместя всичко, което бяха струпали там — в това крило нямаше ценни неща, а боклуци, стари врати, греди, останали от някой строеж или ремонт, кълба стара бодлива тел, счупени огледала, купища стари завивки, увити в хартия и вързани с канап, неизползваеми нощви и пейки, проядени от вековете и струпани една върху друга. Местех нещата, отгоре ми падаха летви, одрах се на едни ръждясали пирони, но не открих никакъв таен вход.

После си помислих, че не трябва да търся врата, защото никаква врата не можеше да се отвори в стените, които гледаха навън от четирите страни, откъм дългата и късата страна. Значи ако нямаше врата, имаше капак. Колко глупаво, че не помислих по-напред, така ставаше както в „Библиотеката на моите деца“. Не трябваше да търся по стените, а по пода.

Лесно е да се каже, но подът беше още по-зле от стените, наложи се да прескачам и да тъпча какво ли не, още летви, нахвърляни безразборно, пружини от легла, скъсани дюшеци, арматурни железа, стар волски ярем, дори седло. И сред всичко това купища умрели мухи, още от миналата година, скрили се там при първия студ, за да оцелеят — но бяха измрели. Да не говорим за паяжините, които се точеха от стена до стена, като тюлените пердета на омагьосана къща, които някога са били красиви и пищни.

Светкавиците запалваха за миг капандурите, вътре беше станало тъмно, макар че не заваля — бурята се беше развихрила другаде. Кулата на алхимика, загадката на замъка, пленниците на Казабела, тайната на Моранде, Северната кула, тайната на Желязната маска, старата воденица, загадката на Акуафорте… Мили Боже, около мен бушуваше буря, някоя светкавица можеше да събори покрива отгоре ми, а аз изживявах всичко като книжар антиквар. Таванът на антикваря, бих могъл да напиша друга книга, като се подпиша с името Бернаж или Каталани.

За мой късмет по едно време се спънах в нещо: под купчина боклуци имаше нещо като стъпало. Разчистих, като си издрах ръцете, и ето ти наградата за смели деца: капак. Оттук са минавали дядо, Мазулу и бегълците и оттук кой знае колко пъти съм минавал и аз, изживявайки приключения, за които съм мечтаел над страниците хартия. Какво прекрасно детство.

Отворът не беше голям и капакът се вдигаше лесно, макар че се понесоха облаци прах — беше се трупал в процепите петдесет години. Какво можеше да има под капака? Стълба, елементарно, Уотсън, и то не особено трудно достъпна дори и за моите крака, изтръпнали от два часа клякане и ставане — разбира се, някога съм правел всичко на един дъх, но вече наближавам шестдесетте, а стоях там и се държах така, все едно съм още дете, което може да си гризе ноктите на краката (кълна се, че никога не съм помислял за това, но ми се струва нормално в леглото да съм се опитвал да си лапна палеца на крака в тъмнината, ей така, на бас).

Накратко, слязох. Тъмнината беше почти пълна, само тук-там проникваха тънки ивици светлина през капаците — вече не покриваха плътно прозорците. В мрака пространството изглеждаше безкрайно. Веднага отидох да отворя прозорците: параклисът, както можеше да се предвиди, бе голям колкото кабинета на дядо и моята стаичка, взети задно. Имаше остатъци от олтар от позлатено дърво, срещу олтара бяха нахвърляни четири дюшека, със сигурност постелите на бегълците, а от тях нямаше друга следа, нито знак, че параклисът е бил обитаван и след това, поне от мен.

Покрай стената срещу прозорците видях полици от небоядисано дърво, пълни с хартия, вестници или списания, на купчини с различна височина, сякаш ставаше дума за различни колекции. В средата имаше дълга маса с два стола. До това, което трябва да е било входната врата (забелязваща се заради грубия градеж, направен за един час от дядо и Мазулу с хоросан, който избива между тухлите — всъщност са можели да загладят всичко с мистрията само откъм коридора, а не отвътре), имаше електрически ключ. Завъртях го, без да се надявам, че ще проработи, и наистина, не се случи нищо, макар че от тавана висяха няколко крушки под бели чинийки. Може би през тези петдесет години плъховете бяха прегризали жиците, ако бяха успели да стигнат дотам през капака, но се знае, че плъховете… А може и дядо и Мазулу да са развалили всичко, като са зазидали вратата.

Дневната светлина беше достатъчна. Чувствах се като лорд Карнавън, който стъпва след хилядолетия в гробницата на Тутанкамон и единственият проблем е да не го ужили някой тайнствен скарабей, останал да дебне там с хилядолетия. Вътре всичко беше както сигурно съм го оставил аз последния път. Дори не трябваше да отварям прозорците, освен мъничко, колкото да виждам, за да не смущавам тази заспала обстановка.

Още не бях дори посмял да погледна какво има на полиците. Каквото и да имаше, бяха мои и само мои неща, иначе щяха да са останали в кабинета на дядо и вуйчо и вуйна щяха да са ги изхвърлили на тавана. Тогава защо да се мъча да си спомням? Паметта е едно нелошо разрешение за човешките същества, за които времето тече и това, което е минало, е минало. Наслаждавах се на чудото на едно начало ab ovo^[108]. Повтарях нещата, които съм правил тогава, като Пипино излизах от старостта, за да стигна до първата си младост. От този момент щях да имам предвид само това, което ми се е случило после, толкова то щеше да е еднакво с онова, което ми се е случило тогава.

В параклиса времето беше спряло, дори не, беше се обърнало назад така, както се преместват стрелките на часовника на предишния ден и няма значение, че показват четири часа като днес, достатъчно е да знаеш (и това го знаех само аз), че е четири часът от вчера или отпреди сто години. Сигурно така се е чувствал лорд Карнавън.

Ако Черните бригади ме открият сега, мислех си, ще си мислят, че съм тук през лятото на хиляда деветстотин деветдесет и първа година, а аз (само аз) ще знам, че съм тук през лятото на хиляда деветстотин четиридесет и четвърта. И онзи с ръкавиците ще трябва да си свали шапката, защото влиза в Храма на времето.