Умберто Еко
Тайнственият пламък на кралица Лоана (18)

18. Красива си ти като слънцето

И Лила се роди от една книга. Започвах вече да уча в лицея, на прага на шестнадесетте, и при дядо се натъкнах на „Сирано дьо Бержерак“ от Ростан, преведена на италиански от Марио Джобе. Защо я нямаше в Солара, на тавана или в параклиса, не знам. Може би съм я чел и препрочитал толкова пъти, че накрая се е разпаднала. Сега мога да я кажа наизуст.

Тази история я знаят всички, мисля, че ако ме бяха попитали за Сирано след инцидента, щях да кажа за какво става дума, голяма драма на късния романтизъм, която пътуващите трупи показват от време на време. Но щях да кажа това, което знаят всички. Останалото не, откривам го сега, като нещо, свързано с порастването ми, с първите ми любовни трепети.

Сирано се бие страхотно с шпага и е гениален поет, но е грозен, потиснат от този свой чудовищен нос:

А можехте неща да кажете немалко,

— съчувствено и злъчно, приятелски и строго,

— обидно: „Ако имам подобен нос, ей богу,

— отрязал бих го в миг, окото ми не мига!“

— Приятелски: „Но той във чашата не стига!

— Опитайте с тръба, така е по-удобно!“

— Или пък описателно: „Скала! На риф, подобна!

— Какъв ти риф! О, не, това е полуостров!“^[115]

Сирано обича братовчедката си Роксана, божествено красива. (Аз обичам, естествено е най-красивата!) Тя може би се възхищава от уменията му, но той не смее да й разкрие чувствата си, бои се от грозотата си. Само веднъж, когато тя го моли да поговорят, се надява, че може да стане нещо, но разочарованието му е жестоко: тя му признава, че е влюбена в красивия Кристиан, току-що постъпил като кадет в Гаскония, и моли братовчеда си да го закриля.

Сирано извършва върховна саможертва и решава, че ще обича Роксана, като й говори чрез устните на Кристиан. На Кристиан, красив и смел, но необразован, подсказва най-нежни любовни обяснения, пише пламенни писма, една нощ го замества под нейния балкон, за да й разкаже шепнешком прочутата възхвала на целувката: но после Кристиан се качва и получава наградата за тази изкусност. „… жужене на пчели, събрали аромат, причастие, прието от чашката на цвят, въздишка благодарна на устните ни слети за сладостите, що са дадени и взети, и трепет, с който почва и свършва се света…“ „Качвай се, животно“ казва Сирано и блъска съперника си, а докато двамата се целуват, той плаче в сянката, вкусвайки малката си победа, защото върху тези устни тръпнещите му уста — целуват думите, що казах преди малко.^[116]

Сирано и Кристиан отиват на война, Роксана, все по-влюбена, заминава при тях, завладяна от писмата, които Сирано й изпраща всеки ден, но споделя с братовчед си, че започва да си дава сметка, че обича у Кристиан не физическата му хубост, а пламенното му сърце и изискания му дух. Тя би го обичала дори ако е грозен. Сирано разбира, че обичаният е той, но в този момент Кристиан умира, улучен от неприятелски куршум. Роксана ридае над трупа на убития и Сирано разбира, че никога няма да каже истината.

Минават години, Роксана живее в един манастир, далеч от света, продължава да мисли за убития си любим и препрочита всеки ден последното му писмо, изцапано с кръвта му. Сирано, верен приятел и братовчед, я посещава всяка събота. Но тази събота той е ранен от политически противници или завистливи литератори и крие от Роксана, че под шапката главата му е превързана с подгизнал от кръв бинт. Роксана му показва за първи път последното писмо на Кристиан, Сирано го чете на глас, но тя забелязва, че вече се е спуснал мрак, не разбира как той може да чете избледнелите думи и изведнъж проумява всичко: той рецитира наизуст своето последно писмо. У Кристиан тя е обичала Сирано. „Петнадесет години все роля на приятел играл е този, който писмото е изпратил.“ Не, опитва се да отрече Сирано, не е вярно, любима, не! Не съм ви любил!^[117]

Героят вече залита, идват верните му приятели и му се карат, че е станал от леглото, и казват на Роксана, че той умира. Сирано, облегнат на едно дърво, изиграва последния си дуел срещу сенките на своите неприятели и пада. И докато умира, казва, че единственото нещо, което ще отнесе неопетнено на небето, е mon panache: на шапката ми славна — разветите пера (и с тази реплика свършва драмата), Роксана се навежда и го целува по челото.

Тази целувка е едва-едва спомената в режисьорския текст, никой от героите не говори за нея, някой нечувствителен режисьор би могъл дори да не я забележи, но в моите очи на шестнадесетгодишно момче тя се превръща в централната сцена и не само виждах Роксана да се навежда, но заедно със Сирано усещах нежния й дъх. Тази целувка в мига на смъртта е за Сирано отплата за всичко отнето му и всички в театъра изпадат в умиление при тази сцена. Тази in articulo mortis^[118] целувка е хубава, защото в момента, в който я получава, Сирано умира и така изгубва Роксана още веднъж, но аз, слял се с героя, съм горд именно заради това. Издъхвах щастлив, без да съм докоснал любимата си, оставяйки я в нейното небесно състояние на недокосната мечта.

Името на Роксана бе в сърцето ми и не ми оставаше нищо друго, освен да му дам лице. И то беше лицето на Лила Саба.

Както беше казал Джани, видях я един ден да слиза по стълбите на лицея и Лила стана моя завинаги.

 

 

Папини пише за слепотата, от която се бои, и за прекаленото си късогледство: „Виждам всичко размазано, като в съвсем лека мъгла, засега, но постоянна. Отдалеч вечер всички фигури се сливат пред очите ми: мъж, увит в палтото си, може да ми се стори жена, малко спокойно пламъче да го видя като дълга черта червена светлина, лодка, която слиза по реката, като черна точка по течението. Лицата са светли петна, прозорците са тъмни петна по къщите; дърветата са тъмни плътни петна, които се издигат от сянката, и само три-четири най-едри звезди блестят на небето за мен“. Така става с мен сега, в моя изключително бодър сън. Зная всичко, откакто се събудих за услугите на паметта (преди няколко секунди, преди хиляда години?): за лицата на родителите си, за Граньола, за доктор Озимо, за учителя Моналди и за Бруно, видях точно лицата на всички, усетих миризмата им, чух гласовете им. Но виждам всичко ясно около мен с изключение на лицето на Лила. Като на онези снимки, на които лицата са покрити с петно, за да се запази privacy на малолетния обвиняем или на невинната съпруга на чудовището. От Лила виждам бегло очертанията й, облечена е в черна престилка, върви меко, а аз я следвам като преследвач, виждам как се люшкат косите й, но още не мога да видя лицето й.

Все още се боря срещу някаква задръжка, сякаш се страхувам, че няма да понеса тази светлина.

 

 

Виждам се, докато пиша стихотворенията си за нея, Създание, затворено в тази крехка загадка, и се топя, не само при мисълта за първата ми любов, но и от мъка, че не мога да видя, сега, усмивката й, онези две зъбчета, за които говореше Джани — а той, проклетникът, знае и помни.

По-спокойно, нека да оставим на паметта времето, което й трябва. Засега ми стига и това, ако дишах, сега дишането ми щеше да е по-спокойно, защото усещам, че съм стигнал на мястото си. Лила е на две крачки.

 

 

Виждам се как влизам в класа на момичетата, за да продавам билети, виждам закачливите очи на Нинета Фопа, малко избледнелия профил на Сандрина, после ето ме пред Лила, казвам някаква забавна реплика, докато търся рестото и не го намирам, за да удължа стоенето си пред една икона, която все още се разпада, като екрана на телевизор, който изгаря.

Чувствам в сърцето си безкрайна гордост заради театралната вечер, тъкмо съм сложил в устата си бонбона на учителката Марини. Театърът гръмва, усещам неописуемото чувство на безмерна власт. На следващия ден се опитах да обясня на Джани. „Странен е — казах му — ефектът на вълнообразното разпространение, чудото на мегафона: със съвсем малък разход на енергия предизвикваш експлозия и усещаш как създаваш огромна сила с незначителни средства. В бъдеще може да стана тенор, който да влудява тълпите, герой, който да води след себе си десет хиляди души, готови да се хвърлят на смърт под звуците на Марсилезата, но със сигурност няма да изпитам никога опияняващото чувство, което изживях онази вечер“.

 

 

Сега изпитвам точно същото. Аз съм там, езикът ми се върти под бузата, чувам тътена, който се носи от залата, представям си бегло къде може да е Лила, защото преди представлението бях погледнал през открехнатата завеса, но не мога да обърна глава натам, защото ще проваля всичко: госпожа Марини, докато бонбонът се разхожда из устата й, трябва да остане в профил. Мърдам език, говоря каквото ми дойде наум с кудкудякащ глас (между другото госпожа Марини не говореше много по-смислено), съсредоточен съм върху Лила, която не виждам, но тя ме вижда. Преживявам този триумф като любовна прегръдка, в сравнение с която онзи ejaculatio praecox върху Жозефина Бекер беше като заспала кихавица.

Сигурно след това преживяване съм решил да пратя по дяволите дон Ренато и съветите му. Какъв смисъл да пазя тази тайна в сърцето си и да не мога да се опивам от нея с някой друг? И освен това, ако си влюбен, искаш тя да знае всичко за теб. Bonum est diffusivum sui. Сега ще й кажа всичко.

Трябваше да се срещна с нея не на излизане от училище, а докато се прибира вкъщи, сама. В четвъртък беше часът по гимнастика на девическата паралелка и тя се прибираше към четири. Бях приготвял речта си дни наред. Щях да й кажа нещо духовито, като например не бой се, това не е обир, тя щеше да се засмее, щях да й кажа, че с мен става нещо странно, което не съм изпитвал никога, и че може би тя може да ми помогне… Какво ли ще е пък това, ще си помисли тя, едва се познаваме, може би му харесва някоя от моите приятелки и не му стига смелост.

Но после, като Роксана, тя щеше да разбере всичко за миг. Не, не, скъпа моя любов, не съм те обичал никога. Ето, това беше добра техника. Да й кажа, че не я обичам, и да й се извиня за тази проява на невнимание от моя страна. Тя щеше да разбере хитрината (нали е préciuse) и може би щеше да се наведе към мен, за да ми каже — какво ли? — да не се правя на луд, но с неочаквана нежност. Изчервена, щеше да ме докосне с пръсти по бузата. Въобще, началото щеше да е шедьовър на хитростта и изискаността, нещо, на което не може да се устои — защото, тъй като аз я обичах, не можех да допусна, че тя не изпитва същите чувства към мен. Грешах, както всеки влюбен, предлагах й моята душа и исках от нея да направи това, което бих направил аз, но така става от хилядолетия. Иначе нямаше да съществува литературата.

След като избрах деня и часа, след като създадох всички условия, за да се задейства успешно Подходящият случай, в четири без десет бях пред входната врата на къщата й. В четири без пет си помислих, че минават много хора, и реших да я чакам вътре, до стълбата.

След няколкото века, изминали между четири без пет и четири и пет, я чух да влиза във входа. Пееше. Една песен, която говореше за някаква долина, мога да изпея приблизително мелодията, но думите — не. В онези години песните бяха ужасни, не като песните от детството ми, бяха глупави песни от глупавия следвоенен период, „Еулалия Торичели от Форли“, „Пожарникарите от Виджу“, „Какви ябълки, какви ябълки“, „Кадетите от Гаскония“, най-много някое сълзливо обяснение в любов като „Свири, небесна серенада“ или „Да заспя така, в твоите прегръдки“. Мразех ги. Поне братовчедът Нучо танцуваше американски ритми. Мисълта, че тя може да обича такива песни, може би ме охлади за миг (тя трябваше да е изискана като Роксана), но не знам дали в онези мигове съм разсъждавал много. Всъщност не слушах, просто си представях появата й и имах поне десет секунди, за да изстрадам една мъчителна вечност.

Пристъпих напред точно когато тя стигна до стълбата. Ако историята ми я разказваше някой друг, щях да отбележа, че в този миг трябва да засвирят цигулки, за да подкрепят очакването и да създадат необходимата обстановка. Но в онзи момент ми стигаше жалката песничка, която току-що бях чул. Сърцето ми блъскаше с такава сила, че тогава да, бих могъл да реша, че съм болен. Вместо това се чувствах пълен с дива енергия, готов за върховния миг.

Тя се появи пред мен и спря изненадана.

Попитах я „Тук ли живее Ванцети?“

Тя отговори не.

Казах й благодаря, извинявай, объркал съм се.

И си отидох.

Ванцети (кой ли е пък той) беше първото име, което ми дойде наум. Вечерта се убедих, че е правилно, дето стана така. Това беше последната хитрост. Ами ако тя се беше разсмяла, ако ми беше казала какво ти става, много си мил, благодаря ти, но мисля за други неща, после какво щях да правя? Да я забравя? Дали унижението нямаше да ме накара да я мисля за глупава? Щях да се залепя за нея като на мухоловка за следващите дни и месеци, да чакам втори случай, да стана за посмешище в лицея ли? А така, като си замълчах, запазих всичко, което имах, и не изгубих нищо.

 

 

Беше ясно, че я занимават други неща. Понякога на излизане от училище идваше да я чака един студент, висок, русоляв. Казваше се Вани — не знам това име ли беше, или фамилия — и един път, когато имаше лепенка на врата, каза на приятелите си, с весело покварен вид, че е само сифилома. Но веднъж дойде с моторетка „Веспа“.

Веспите се бяха появили отскоро. Такива моторетки имаха, както казваше баща ми, само мамините синчета. За мен да имам веспа беше все едно да ида на театър и да видя балерините с пачки. Беше нещо греховно. Някои мои съученици яхваха моторетките си пред училище или пристигаха с тях вечер на площадчето, където седяхме на пейките и говорехме дълго, срещу един фонтан, който обикновено не работеше; някои от тях разказваха разни неща, които бяха чули да се разказват за публичните домове и за списанията на Ванда Озирис — и който беше чувал такива неща, ставаше в очите на другите болезнено харизматичен.

В моите очи веспата беше нарушение. Не изкушение, защото не можех да си представя, че мога да имам моторетка и аз, а слънчевата и мъглива очевидност за това какво би могло да се случи, ако отидеш някъде с някоя съученичка, седнала по дамски зад теб. Не беше предмет на желание, а символ на незадоволени желания — незадоволени поради съзнателен отказ.

В този ден, докато се връщах от площад Мингети към лицея, за да я пресрещна заедно с приятелките й, тя не беше с тях. Ускорих крачка, обзет от страх, че някакво завистливо божество ми я е отнело, ставаше нещо ужасно, съвсем не сакрално, пак беше сакрално, но беше ужасно. Тя беше още там, пред стълбището на лицея, сякаш чакаше. И ето че пристига (с веспата си) Вани. Качва я на моторетката, тя се залепя за него, както се прави, прекарва ръцете си под неговите и се държи за гърдите му и тръгват.

 

 

Беше вече времето, когато на мястото на късите почти над коляното поли от времето на войната и на набраните като камбана, с които се явяваха приятелките на Рип Кърби от първите американски комикси след войната, идваха на мода широките поли, дълги до средата на прасеца.

Не бяха по-прилични от другите, даже имаха някаква перверзна, въздушна и обещаваща елегантност, още повече ако се развяваха, докато момичето изчезва, притиснато към своя кентавър.

 

 

Тази пола се вееше срамежливо и лукаво на вятъра, криеше съблазън, появяваща се и изчезваща зад това широко знаме. Веспата се отдалечаваше царствено, като кораб, който оставя след себе си следа от пееща пяна и премятания на тайнствени делфини.

В онази сутрин тя се отдалечаваше на веспата и веспата ставаше за мен все повече символ на мъчение, на безсмислена страст.

Още веднъж обаче виждам полата, виждам орифламата^[119] на косите й и я виждам все в гръб.

 

 

Беше ми го разказал Джани. По време на целия спектакъл в Асти бях гледал само тила й. Но Джани не беше говорил — или аз не му бях оставил време — за една друга театрална вечер. В града беше пристигнала театрална трупа, която играеше „Сирано“. За първи път ми се удаваше възможност да го видя на сцена и бях навил четирима мои приятели да си запазим места в галерията. Предвкусвах удоволствието и гордостта да казвам предварително репликите във възловите моменти.

Пристигнахме по-рано, бяхме на втория ред. Малко преди началото на спектакъла на първия ред, точно пред нас, седнаха няколко момичета. Бяха Нинета Фопа, Сандрина, две други и Лила.

Лила седеше пред Джани, който беше до мен, така че пак гледах тила й, но ако си преместех главата, можех да видя профила й (сега не, Лила продължава да е само петно). Бърз поздрав, а, и вие ли, какво съвпадение, и толкова. Както казваше Джани, ние бяхме твърде малки за тях дори да се бях изявил като герой с бонбона в уста, бях изглеждал като Джани и Пиното, на които хората се смеят, но не се влюбват в тях.

Във всеки случай на мен ми стигаше. Да следя „Сирано“ реплика след реплика с нея пред себе си усилваше усещането ми за световъртеж. Не мога да кажа каква е била Роксана, която играеше на сцената, защото моята Роксана беше пред мен, в гръб и в профил. Струваше ми се, че усещам кога следи драмата с вълнение (кой не се вълнува от „Сирано“, написан да разплаче дори и каменно сърце?), и решавах гордо, че тя се вълнува не с мен, а заради мен. Не можех да искам повече: аз, Сирано и тя. Останалото беше безименна тълпа.

Когато Роксана се наведе да целуне челото на Сирано, аз бях едно цяло с Лила. В този миг, дори и да не го знаеше, тя не можеше да не ме обича. В края на краищата Сирано беше чакал години, докато тя най-после разбере. Можех да чакам и аз. В онзи вечер се бях издигнал на няколко крачки от Седмото небе.

 

 

Да обичаш един тил. И едно жълто сако. Жълто сако, с която тя се появи един ден в училище, блестящо на пролетното слънце и за което бях писал поезия. Оттогава не мога да видя жена с жълто сако, без да чуя зов и да изпитам непоносима мъка.

Сега разбирам какво ми казваше Джани: че цял живот, във всичките си авантюри, съм търсил лицето на Лила. Цял живот съм чакал спектаклите с последната сцена на Сирано. Може би шокът, който ме е докарал до инцидента, е било разкритието, че тази сцена ми е отнета завинаги.

Сега си давам сметка, че Лила ми е дала, на шестнадесет години, надеждата, че мога да забравя онази нощ в Дола, отворила ме е за нова любов към живота. Нещастните ми стихотворения бяха заместили Духовното упражнение за подготовка за лека смърт. Близо до Лила, не казвам моя, а пред мен, щях да преживея — как да кажа — изкачвайки се нагоре, годините на лицея и постепенно щях да се помиря с детството си. С внезапното изчезване на Лила бях живял чак до годините на университета в несигурност и после, след като самите символи на детството ми — дядо и родителите ми — бяха окончателно изчезнали, съм се отказал от всеки опит за добронамерен прочит. Изтласкал съм всичко и съм започнал отначало. От една страна, убежището в едно успокояващо и обещаващо учение (дипломирах се с Hypnerotomachia Poliphili, а не с дипломна работа по история на Съпротивата) и, от друга страна, срещата ми с Паола. Но ако Джани беше прав, съм останал вътрешно неудовлетворен. Изтласкал съм всичко освен лицето на Лила и съм продължил да го търся сред тълпата, като съм се надявал да го срещна не като се върна назад, както става с умрелите неща, а като вървя напред, в едно търсене, което, сега знам, е било напразно.

Предимството на съня ми сега, с неговите подмолни къси съединения, като в лабиринт — така че, макар че разпознавам отделните периоди, мога да се движа в тях в двете посоки, след като съм премахнал стрелката на времето — та значи предимството е, че сега мога да преживея всичко, без повече да има напред и назад, в един кръг, който може да трае геологически ери, и в този кръг или спирала Лила е постоянно и отново до мен във всеки миг от моя танц на съблазнена пчела, кръжаща срамежлива около златния прашец на сакото й. Лила присъства като Анджело Орсо или доктор Озимо, или господин Пиаца, Ада, татко, мама, дядо, и открих отново ароматите на онези години, и миризмите в кухнята, като проумявам със спокойствие и жал и нощта в Дола и Граньола.

 

 

Егоист ли съм? Паола и момичетата чакат вън, благодарение на тях четиридесет години съм си разрешавал да продължа да търся Лила, пазена в дъното на душата ми, докато съм живял с крака, стъпили на земята. Те са ме изкарали от затворения ми свят и макар че съм се въртял сред книги от XV век и пергаменти, все пак съм създал нов живот. Те страдат, а аз се обявявам за блажен. Но в края на краищата какво съм виновен аз? Навън не мога да се върна и значи е справедливо да се радвам на това състояние на изключеност. На такава изключеност, че дори подозирам, че между сега и момента, в който съм се събудил тук, където съм сега, независимо че преживях почти двадесет години, понякога миг след миг, са минали само няколко секунди — като в сънищата, в които стига да задремеш и за миг преживяваш дълга история.

 

 

Може би съм в кома, да, но в това състояние на кома не си спомням, а сънувам. Знам за сънища, в които се изпитва усещането, че си спомняш, и вярваш, че това, което си спомняш, е истина, после се събуждаш и трябва да заключиш, с огорчение, че тези спомени не са твои. Сънуваме фалшиви спомени. Например спомням си, че много пъти съм сънувал, че най-после влизам отново в една къща, в която отдавна не съм ходил, но където отдавна е трябвало да отида, защото тя е нещо като тайно убежище, в което съм живял и където съм оставил много мои неща. В съня си си спомням съвсем точно всяка мебел и всяка стая на този дом и най-много да се ядосам, защото знам, че след хола, в коридора към банята, трябва да има врата, която води в една друга стая, а вратата я нямаше, все едно че някой я е зазидал. И се събуждах, изпълнен с желание и тъга по това мое тайно убежище, но щом станех, си давах сметка, че споменът е част от съня ми и че от тази къща не е възможно да си спомням нищо, защото — поне в моя живот — тя никога не е съществувала. До такава степен, че често съм си мислил, че в сънищата ние обсебваме чужди спомени.

А случвало ли ми си е някога да сънувам, че сънувам друг сън, както май ставаше сега? Ето доказателство, че не сънувам. И после в сънищата спомените са неясни, размазани, а аз си спомням страница по страница, картинка по картинка всичко, което прелистих в Солара през последните два месеца. Спомням си неща, които са се случили реално.

А кой ще ми гарантира, че всичко, което си спомних през този сън, се е случило наистина? Може майка ми и баща ми да не са имали тези лица, може никога да не е съществувал доктор Озимо, нито Анджело Орсо, никога да не съм преживял нощта в Дола. Още по-лошо, може да съм сънувал, че съм се събудил в болницата, че съм си изгубил паметта, че имам съпруга, която се казва Паола, и две дъщери и три внучета. Никога не съм си губил паметта, аз съм друг човек — и един Господ знае кой, — който по някаква причина се намира в това състояние (кома или преддверието на ада), а всичко останало са образи, появили се поради оптическа измама от мъглата. Иначе всичко това, което повярвах, че съм си спомнял досега, нямаше да е така подвластно на мъгла, и това също е знак, че животът ми е сън^[120]. Това беше цитат. И ако всичките други цитати, които казах на доктора, на Паола, на Сибила, на самия мен, са също плод на този упорит сън? Тогава значи никога не са съществували Кардучи или Елиът, Пасколи или Юисманс, и всичко останало, което мислех, че е спомен от енциклопедии. Токио не е столицата на Япония, Наполеон не само не е умрял на Света Елена, а въобще не се е раждал, ако нещо съществува извън мен, то е паралелна вселена, в която кой знае какво се е случило и какво се случва, може би себеподобните ми — и аз самият — сме покрити със зелени люспи и имаме четири подвижни антени над единственото си око.

Не мога да установя дали нещата не стоят наистина така. Но ако съм създал цяла вселена от вътрешността на моя мозък, вселена, в която не само ги има Паола и Сибила, но в която е написана и „Божествена комедия“ и е измислена атомната бомба, значи съм използвал възможност за измисляне, която надхвърля възможностите на всеки индивид — пак ако сме сигурни, че съм индивид, и то човешки, а не мадрепори от мозъци, свързани помежду си.

Ами ако Някой прожектира филм директно в мозъка ми? Може да съм мозък, сложен в някакъв разтвор, в бульон за отглеждане на биологичен материал, в стъкления буркан, в който видях кучешките тестиси във формалинов разтвор, и някой ми изпраща стимули, за да ме накара да повярвам, че съм имал тяло и че около мен са съществували други хора — а около мен са само мозъци и Стимулаторът. А ако сме мозъци във формалин, дали можем да предполагаме, че сме мозъци във формалин, или да твърдим, че не сме?

Ако е така, не ми остава нищо, освен да чакам ново стимулиране. Идеалният зрител — ще изживявам този сън като безкрайна киновечер и ще вярвам, че филмът разказва за мен. Или не, това, което сънувам, е само филм номер десет хиляди деветстотин деветдесет и девет, други десет хиляди и отгоре съм ги сънувал вече, в един съм Юлий Цезар, преминавам Рубикон, страдам като вол в кланицата заради двадесет и трите удара с нож, в другия съм господин Пиаца и препарирам невестулки, в трети съм Анджело Орсо, който се пита защо го изгарят след толкова години вярна служба. А в друг може да съм бил Сибила, която мъчително се пита дали съм успял да си спомня нашата история. В този момент може би съм едно временно „аз“, утре може би ще съм динозавър, който започва да страда заради застудяването, което ще го убие, вдругиден ще живея живота на кайсия, на врабче, на хиена, на сламчица.

Не мога да се оставя така, искам да знам кой съм. Едно нещо усещам ясно. Спомените, появили се в началото на това, което мисля, че е моята кома, са неясни, мъгливи и подредени като мозайка, с прекъсвания в последователността, съмнения, несигурност, разкъсване, раздробяване (защо не мога да си спомня лицето на Лила?). А спомените от Солара и от Милано след събуждането ми в болницата са ясни, подредени са в определена логическа последователност, могат да се подредят времевите фази, мога да кажа, че съм срещнал Ванна на Ларго Каироли, преди да купя кучешките тестиси от онази сергия на Кардузио. Разбира се, възможно е да сънувам, че имам неточни спомени и ясни спомени, но очевидността на тази разлика ме тласка към едно решение. За да мога да оживея (любопитен израз за човек като мен, който може вече да е умрял), трябва да реша, че Гратароло, Паола, Сибила, книжарницата, цялата Солара заедно с Амалия и дядовите истории с рициновото масло са спомени от истинския ми живот. Така правим и в нормалния живот: можем да допуснем, че сме излъгани от зъл дух, но за да можем да продължим напред, се държим така, все едно всичко, което виждаме, е реално. Ако зарежем нещата, ако изпитваме съмнението, че има свят извън нас, няма да действаме повече и в измамата, създадена от злия дух, ще паднем от стълбите или ще умрем от глад.

В Солара (която съществува) прочетох стихотворенията си, които говорят за едно Създание, и пак в Солара Джани ми каза по телефона, че Създанието съществува и че се казва Лила Саба. Следователно и вътре в този мой сън Анджело Орсо може да е измама, но Лила Саба е реалност. От друга страна, ако само сънувам, защо този сън не е така щедър, че да ми върне и лицето на Лила? В сънищата се появяват дори умрели хора, които ти казват числата от тотото, защо точно Лила трябва да ми бъде отказана? Ако не успявам да си спомня всичко, то е защото извън съня има някаква задръжка, която по някаква причина ми пречи да мина отвъд.

Разбира се, никое от моите разбъркани разсъждения не издържа. Може спокойно да сънувам, че имам някаква задръжка, може Стимулаторът да отказва (от злоба или от жал) да ми изпрати образа на Лила. В сънищата ти се явяват познати хора, ти знаеш, че са те, а не виждаш лицата им… Никое от нещата, в които мога да се убедя, не издържа на логическите доказателства. Но именно фактът, че мога да се позовавам на някаква логика, доказва, че не сънувам. Сънят е нелогичен и като сънуваш, ти не се оплакваш от този факт.

Значи решавам, че нещата са подредени по един определен начин, и искам да видя кой ще дойде да ми противоречи.

Ако успея да видя лицето на Лила, ще се убедя, че е съществувала. Не знам от кого да поискам помощ, трябва да направя всичко сам. Не мога да моля никого извън мен, както Бог, така и Стимулаторът — ако наистина съществуват — са извън съня. Комуникациите с „вън“ са прекъснати. Вероятно бих могъл да се обърна към някое лично божество, чиято слабост познавам и което трябва да ми е благодарно, че съм му дал живот.

Към кого, ако не към кралица Лоана? Знам, ще се предам пак на книжната си памет, но аз не мисля за кралица Лоана от комикса, а за моята, за която съм мечтал по много по-неземен начин, за пазителката на пламъка на възкресението, която може да върне вкаменени трупове от което и да било далечно минало.

Дали съм луд? И това е смислено предположение: не съм в кома, затворен съм в летаргичен аутизъм, мисля, че съм в кома, мисля, че това, което сънувам, не е вярно, мисля, че имам право да го накарам да стане вярно. Може ли луд да стигне до смислено предположение? И после, ние сме луди спрямо нормата на другите, но тука други няма, единствената мярка съм аз и единственото истинско нещо е върхът Олимп на моите спомени. Затворен съм в моята кимерийска изолация^[121], в този жесток еготизъм^[122]. Но щом състоянието ми е такова, защо да разграничавам мама, Анджело Орсо и кралица Лоана? Изживявам разкъсана онтология. Притежавам върховната власт да създавам собствените си богове и собствените си Майки.

 

 

И така, сега се моля: „О, добра кралице Лоана, в името на отчаяната ти любов, аз не те моля да събудиш от каменния им сън хилядолетните си жертви, а само да ми върнеш лицето на… Аз, който от дъното на принудителния си сън видях това, което видях, те моля да ме издигнеш по-високо, към някакво подобие на здраве“.

Не се ли случва на преживелите чудо да оздравеят само защото са изразили вярата си в чудото? И така, аз желая силно Лоана да може да ме спаси. Толкова съм напрегнат в тази своя надежда, че ако не бях вече в кома, щях да получа инсулт.

 

 

И накрая, велики Боже, прозрях. Прозрях като апостола, видях центъра на моя Алеф^[123], от който сияеше не безкрайният свят, а в един том свързани с любов една листата на моите спомени^[124]. Така се стапя сняг през пролетта, така словата мъдри на Сибила са се пилели с леките листа.^[125]

 

 

По-точно със сигурност прозрях, но първата част на видението беше толкова ослепителна, че след това все едно отново изпаднах в мъгляв сън. Не знам дали насън човек може да сънува, че спи, но е сигурно, че ако сънувам, сънувам също, че сега съм се събудил и си спомням какво съм видял.

 

 

Бях пред стълбището на моя лицей, издигаше се цялото бяло към неокласическите колони, обграждащи входната му врата. Бях като унесен и чувах нещо като мощен глас, който ми казваше:^[126] „Това, което сега ще видиш, напиши го все пак в твоята книга, защото никой няма да го прочете, след като само сънуваш, че го пишеш!“

И на върха на стълбата се бе появил трон, а на трона стоеше човек със златно лице, с жестока монголска усмивка^[127], с глава, увенчана с пламък и изумруд, и всички вдигаха бокали, за да изразят почитта си към него, Мин, владетеля на Монго.

 

 

А на трона и около трона стояха четирима Живеещи, Тун с лъвското лице и Вултан с крила на сокол, и Барин, принц на Арбория, и Ураза, царицата на хората магьосници. И Ураза слизаше по стълбата, обвита в пламъци, и приличаше на велика проститутка, увита в пурпур, украсена със злато, скъпоценни камъни и перли, опиянена от кръвта на хората, дошли от Земята, и като я гледах, бях обзет от голямо удивление.

 

 

А Мин, седнал на трона, казваше, че иска да съди хората от Земята, и се хилеше сладострастно срещу Дейл Арден, и заповядваше да я хвърлят на един Звяр, излязъл от морето.

И Звярът имаше ужасен рог на челото, зейнала паст и остри зъби, лапи на граблива птица и опашка като хиляда скорпиони, а Дейл плачеше и молеше за помощ.

И на помощ на Дейл сега идваха рицарите от Ундина, изкачваха се по стълбата, яхнали чудовища с клюнове и само с по два крака, с дълги опашки на морски риби…

И хората магьосници, верни на Гордън, със златна каляска, украсена с корали, теглена от зелени грифони с гриви от риби люспи…

И Стрелците от Фрия, върху Снежните птици, с криви човки като позлатени рогове на изобилието, и накрая, в бяла каляска, до Царицата на снеговете, идваше Флаш Гордън и викаше на Мин, че започва големият турнир на Монго и че ще си плати за всичките си престъпления.

 

 

И при един знак на Мин от небето срещу Гордън се спуснаха хората соколи, затъмниха облаците като ято скакалци, а хората лъвове, с мрежи и ноктовидни тризъбци, се разпръскваха по площада пред стълбището и се опитваха да хванат Вани и други студенти, дошли с ято, сега от веспи, и изходът на битката беше несигурен.

И тъй като беше несигурен в изхода на битката, Мин направи друг знак и небесните му ракети се издигнаха високо към слънцето и се спускаха върху Земята, и при един знак на Гордън други небесни ракети, на доктор Дзаро, се вдигнаха в полет и в небето пламна величествена битка, сред съскането на смъртоносни лъчове и езици огън, и звездите от небето сякаш падаха върху земята, а ракетите проникваха в небето и се увиваха разтопени като свитък, който се увива, и дойде денят на Великата игра на Ким и обвити в други многоцветни пламъци се разбиваха сега на земята другите небесни ракети на Мин и помитаха хората лъвове по площада. А хората соколи падаха стремглаво, обвити в пламъци.

 

 

И Мин, владетелят на Монго, надаваше вик на ранен звяр и тронът му се срутваше и се търкаляше надолу по стълбата на лицея, помиташе страхливите му придворни.

 

 

И след като тиранинът загина, след като изчезнаха зверовете, изпълзели отвсякъде, след като под краката на Ураза се разтвори пропаст и тя изчезна във вихър от сяра, сега се издигаше нагоре, пред стълбището на лицея и над лицея, един Град от кристал и други скъпоценни камъни, пронизан от лъчи от всички цветове на дъгата, и височината му беше дванадесет стадия, а стените му от кварц, подобен на чисто стъкло, бяха дълги сто четиридесет и четири лакътя.

 

 

И в този миг, след време, което беше от пламъци и изпарения едновременно, мъглата се разсейваше и сега виждах стълбището, освободено от чудовищата, бяло под априлското слънце.

Върнах се в реалността! Свирят седем тръби и те са от оркестър „Цитра“ на маестро Пипо Бардзица, от Мелодичния оркестър на маестро Чинико Анджелини и от оркестъра „Симфоничен ритъм“ на маестро Алберто Семприни. Вратите на лицея са широко отворени и ги държи отворени Молиеровият доктор^[128] от Каше Фиат, и чука с бастуна си, за да обяви ревюто на Архонтите^[129].

И ето че се появяват, слизат от двете страни на стълбището, момчетата, които излизат първи, като редица ангели, спускащи се от всичките седем небеса, със сака на райета и бели панталони, като безброй ухажори на Диана Палмези.

 

 

А в основата на стълбището се появява Мандрейк Магьосника, върти непринудено бастунчето си. Качва се, поздравява със сваления си цилиндър и на всяка крачка основата на стъпалата се осветява и той пее „I’ll build a Stairway to Paradise, with a new step ev’ry day, I’m going to get there at any price, Stand aside, I’m on my way!“^[130]

 

 

И Мандрейк вдига бастунчето си, за да обяви появата на Лейди Дракон, обвита в черна коприна^[131], и на всяко стъпало гимназистите падат на колене и протягат сламените си шапки в знак на обожание, а тя пее, с глас на разгонен саксофон „Сентиментал“ тази безкрайна нощ, това есенно небе, тази увехнала роза, всичко говори за любов на моето сърце, което вярва и чака тази вечер радостта на един час, на един час с теб.

А зад нея слизат, най-после завърнали се на нашата планета, Гордън, Дейл Арден и доктор Дзаро, и запяват „Blue skies, smiling at me, nothing but blue skies do I see, Bluerbirds, singing a song, nothing but bluebirds, all day“^[132].

 

 

И следва Джордж Формби с неговото укулеле, който дрънка с конска усмивка „It’s in the air this funny feeling everywhere, that makes me sing without a care today, as I go on my way, it’s in the air, it’s in the air… Zoom zoom zoom zoom high and low, zoom zoom zoom here we go…“

 

 

Спускат се седемте джуджета, скандират ритмично имената на седемте римски царе, а после Мики Маус и Мини, хванати под ръка с Хорас и Кларабела, отрупана с диадеми от съкровището си, в ритъма на „Пипо, Пипо не знае“. Следват Пипо, Пертика и Пала и Чип^[133] и Галина, и Алваро с Алонсо Алонсо, наречен Алонсо^[134], вече арестуван за това, че е откраднал жираф и под ръка с много войници Дик Светкавицата, Замбо, Барейра, Бялата маска и Флатавион^[135] — пеят високо „Партизанинът в гората“, и после всичките деца от „Сърце“, начело с Дероси, с Малкия часовой от Ломбардия и Барабанчикът от Сардиния, и бащата на Корети с ръка, още гореща от милувката на краля, под звуците на „Сбогом, красиво Лугано“, изхвърлени, без да са виновни, анархистите си отиват, а Франти, в последната редица, шепне спи, не плачи, сладки Иисусе.

Зарята избухва в небето, то ликува сред златните звезди, а по стълбите се втурва палячото от Терможен^[136] и петнадесет чичовци Гаетано с глави, покрити с щръкнали моливи „Презбитеро“^[137], и кършат телата си в бесен степ, I’m yankee doodle dandy, тук сме големи и деца от „Библиотеката на моите деца“, Джилиола ди Колефиорито, племето на Дивите зайци, госпожицата от Солмана, Джана Превенти, Карлето ди Керноел, Рампикино, Едита ди Ферлак, Сузета Моненти, Микеле ди Валдарта и Мелкиоре Фиамати, Енрико ди Валневе, Валя и Тамариско, над които се издига въздушният призрак на Мери Попинс, всички с военни кепета като момчетата от улица Пал^[138] и с дълги носове като Пинокио. Tap dancing на котарака и лисицата и на жандармите^[139].

 

 

После, след знак на водача на душите, се появява Сандокан. Облечен е в дреха от индийска коприна, превързана през кръста с яркосин шал, украсен със скъпоценни камъни, с тюрбан с диамант колкото лешник. От колана му се подават дръжките на два пистолета с красива изработка и виси ятаган в ножница, обсипана с рубини. Маилу пее с нисък глас под небето на Сингапур, под плащ обсипан със звезди се роди нашата любов, а след него идват тигърчетата, с ятагани между зъбите, жадни за кръв, и превъзнасят Момпрацем, нашата флота, която се подиграва на Англия, победа в Александрия, Малта, Суда и Гибралтар…

Ето сега Сирано дьо Бержерак, с извадена сабя, с баритонов носов глас и с широк жест пита тълпата: „Познаваш ли моята братовчедка, оригинален тип, модерна, доста хубавичка, не можеш да намериш друга като нея. Тя танцува буги-вуги, знае малко английски, и може да шепне for you много възпитано“.

След него пристъпва меко Жозефина Бекер, но този път гола, като калмучките от „Раси и народи на земята“, като се изключи поличката й от бананови листа, и отбелязва нежно О, каква мъка и страдание изпитвам, задето те обидих, Господи.

 

 

Слиза Диана Палмези и пее n’y a pas, il n’y a pas d’amour heureux^[140], Яниш ди Гомера чурулика иберийското О, Мария, о, остави ме да те целуна, о, Мария, о, искам да те обичам, щом ме погледнеш, не издържам повече, пристига палачът на Лила с милейди Уинтър, плаче, хлипа, златни нишки са русите ти коси и устните ти ухаят, после й отсича главата с един-единствен удар, клъц и прекрасната глава на Милейди, белязана с лилия, дамгосана с огън на челото й^[141], се изтърколва до стълбището, почти под краката ми, а Четиримата мускетари запяват във фалцет she gets too hungry for dinner at eight, she likes the theater and never comes late, she never bothers with people she’d hate, that’s why Milady is a tramp!^[142] Слиза Едмон Дантес, като си тананика този път, приятелю, плащам аз, плащам аз и абат Фариа^[143], който го следва, увит в погребалния си саван от зебло, посочва го и казва той е, той е, да, да, точно той е, докато Джим, доктор Ливзи, лорд Трелони, капитан Смолет и Дългия Джон Силвър (преоблечен като Лошия Пит, който на всяко стъпало тропа веднъж с крака си и три пъти с протезата) му дават права над съкровището на пирата Флинт, а Бен Гън^[144], с усмивката на Тригър Хоукс^[145], казва през кучешките си зъби „cheese“! С тропот на тевтонски ботуши слиза бойният другар Рихард, дрънкайки claquettes си в ритъма на New York, New York, it’s a wonderful town! The Bronx is up and the Battery’s down,^[146] и Човекът, който се смее, под ръка с лейди Джоузиън^[147], гола, както може да бъде само една въоръжена жена, като прави поне десет крачки на стъпало, скандира I got rhythm, I got music, I got my girl, who could ask for anything more?^[148]

 

 

И по стълбата, като по сценично чудо, направено от доктор Дзаро, се появява блестяща релса, по която пристига Филотея, стига до върха, влиза в преддверието на лицея и като от весел кошер от нея се изсипват по стълбата надолу дядо, мама, татко, който държи за ръка мъничката Ада, доктор Озимо, господин Пиаца, дон Конясо, свещеникът на Сан Мартино и Граньола, с врат, подпрян с ортопедична яка, като Ерик фон Щрохайм^[149], крепяща дори тила му, дори изправя раменете му, и всички пеят:

Цялото семейство слуша музика, дошла до гуша,

още сутрин рано-рано пее триото „Лескано“;

един иска Бокачини, друг оркестър „Анджелини“,

трети чака на кревата пак Алберто Рабаляти.

Мама иска мама миа, щерката й пък напук

на маестро Петралия в сол мажор изчистен звук.

И докато над всички се носи Мео, с големите си разперени горди магарешки уши, се втурват в разбъркани редици децата от ораториума, но в униформи на Патрулите на Слоновата кост, бутат пред себе си Фанг, гъвкавата черна пантера, и пеят.

 

 

После, след няколко бум-бум срещу минаващи носорози, вдигат оръжията и шапките си, за да поздравят нея, кралица Лоана.

Тя се появява с непорочния си сутиен, с пола, която почти открива пъпа й, лицето й е забулено с бял воал, на главата й има перо, обвита е в широка мантия, развявана от лекия вятър, пристъпва гъвкаво между двама негри, облечени като императори на инките.

Слиза към мен като девойка от „Ziegfield Follies“^[150], усмихва ми се, маха ми окуражаващо и ми сочи вратата на училището, на която се появява дон Боско.

След него идва дон Ренато, облечен в черно, и мистично запява зад гърба му: duae umbrae nobis una facta sunt, infra laternam stabimus, olim Lili Marlen, olim Lili Marlen^[151]. Светецът, с радостно лице, се спъва от стъпало на стъпало и държи пред себе си, все едно че е цилиндърът на Мандрейк, „Благоразумният младеж“ и ми се струва, че казва omnia munda mundis^[152], и невястата е готова, и й бе дадено да облече блестяща чиста ленена дреха, тя ще блести като скъпоценен камък, аз дойдох да ти кажа това, което трябва да се случи след малко…

 

 

Имам съгласието… Двамата духовници застават от двете страни на последното стъпало и правят разрешителен жест към вратата, откъдето излизат момичетата от девическите паралелки, като носят голям прозрачен воал и се увиват в него, подредени са като белоснежна роза и голи срещу светлината, вдигат ръце и показват в профил девическите си гърди. Часът удари. На края на този лъчист апокалипсис ще се появи Лила.

 

 

Как ли изглежда? Тръпна и си представям.

Ще се появи шестнадесетгодишна девойка^[153], хубава като роза, която се разтваря в цялата си свежест при първите лъчи на блестящо от роса утро, с дълга небесносиня дреха, върху която от колана до коленете пада сребърна мрежа, може би тя наподобява цвета на очите й, но не може да съперничи с небесната им синева, с мекия им морен блясък, и ще е обвита от водопада на русите си меки блестящи коси, държани само от венец от цветя, ще е осемнадесетгодишно създание, прозрачно бяла, с плът, оживена от бледорозов оттенък, с бледо аквамариново отражение около очите, с едва видими малки синкави вени на челото и слепоочията, нежните й руси коси се спускат около бузите, очите й, нежносини, замрели във влага и блясък, усмивката й ще е като на дете, а като е сериозна, една лека трепкаща гънка очертава двете й устни, ще е седемнадесетгодишна девойка, стройна и елегантна, с толкова тънък кръст, че можеш да го обхванеш с едната си ръка, с кожа като току-що разцъфнало цвете, с коси, които падат в живописно безредие като златен дъжд върху белия корсет, покриващ гърдите й, смело чело увенчава съвършения овал на лицето й, кожата й ще е млечнобяла, с кадифената свежест на камелия, огряна от слънчев лъч, зениците й, черни и блестящи, загатват едва, в двете ъгълчета на клепачите й, засенени от дълги мигли, синята прозрачност на очите й.

Не. Прилепналата й туника, отворена отстрани, голите ръце, тайнствените сенки под воалите, нещо под косите й ще се развърже бавно и изведнъж дългата копринена дреха, която я обвива като саван, ще падне на земята, погледът ми ще прониже цялото й тяло, покрито само от прилепнала бяла дреха, със златна двуглава змия на кръста, докато тя държи ръцете си скръстени на гърдите, ще полудея при вида на съвършените й форми, на плътта й, бяла като сърцевината на бъз, на устата й с жадни устни, на тази синя лента под брадичката, ангел, облечен като луда девственица от ръката на извратен художник, гърдите й, малки, но добре оформени, ще щръкнат, очертани и остри, линията на кръста й ще се разшири леко към хълбоците и ще се изгуби в твърде дългите крака на Ева от Лука ди Лейда, зелените й очи с лицемерен поглед, голямата й уста и вълнуващата й усмивка, косите й с цвят на разтопено старо злато, цялата й глава ще опровергае невинността на тялото й, огнена химера, върховно усилие на изкуството и на похотта, очарователно чудовище, ще се разкрие целият й скрит блясък, от извивките от лазурит тръгват арабески и върху инкрустациите от седеф се спускат лъчите на дъгата и огън, пречупен през призма, тя ще е като лейди Джоузиън, в огъня на танца воалите ще се развържат, брокатите ще паднат, ще е облечена само в златни украшения, в блестящи камъни, метален обръч ще стяга кръста й, чудно украшение, поставено между двете й гърди, ще пронизва с блясъка си, ханшът й ще е обвит с пояс, който покрива горната част на бедрата, пред които се полюшва гигантска висулка от изумруди, разпалващи искри, върху вече голото й тяло ще се очертава коремът, с пъп, чиято вдлъбнатина ще прилича на ониксов катинар с млечен цвят, под жарките лъчи, излъчващи се от главата й, ще пламнат елмазите, скъпоценните камъни ще оживеят, очертавайки тялото й с нажежени линии, ще боднат шията, краката, ръцете й с огнени жила, червени като жар, бледолилави като газ, сини като пламък на спирт, бели като звездни лъчи, ще застане пред мен и ще ме моли да я бичувам, ще държи в ръцете си власеница на игуменка, седем копринени върви, в знак на презрение към седемте гряха, и седем възела на всяка връв, за седемте начина да паднеш в смъртен грях, розите ще са капки кръв, които ще разцъфнат от плътта й, ще е тънка като свещ от храма, с очи, пронизани от сабята на любовта, и в мълчание ще поискам да положа на кладата сърцето си, ще искам тя, по-бледа от зимно утро, по-бяла от свещ, с ръце, събрани върху гладките си гърди, да стои, права като копие в дрехата си, червена от кръвта на сърцата, умрели губейки кръвта си заради нея.

 

 

Не, не, оставям се да ме съблазни тази лоша литература, не съм вече пъпчив юноша… Искам просто да е такава, каквато е и каквато съм я обичал, само лице над жълто сако. Бих искал да е най-красивата, която мога да си представя, но не прекрасна жена, по която други са си губили ума. Ще ми стига дори да е крехка и болна, както сигурно е била в последните си дни в Бразилия, и пак бих й казал ти си най-хубавото от всички създания, не бих дал уморените ти очи и бледността ти за красотата на ангелите небесни! Искам да я видя как се изправя пред вятъра, сама и неподвижна, и гледа към морето, създание, превърнато от вълшебство в странна красива морска птица, с дълги голи и тънки нежни крака^[154] като на жерав, и без да й досаждам с моето желание, ще я оставя в нейната недостъпност на далечна принцеса…

Не знам дали тайнственият пламък на кралица Лоана гори в превърнатите ми в пергамент мозъчни полукълба, дали някакъв еликсир се мъчи да измие потъмнелите листове на книжната ми памет, все още поразени от много следи от влага, които правят нечетлива част от текста и той все още ми се изплъзва, или аз се опитвам да напрегна нервите си в непоносимо усилие. Ако в това състояние можех да треперя, щях да треперя, отвътре се чувствам разбъркан, сякаш отвън се нося по бурно море. Но в същото време то е като предусещането за оргазъм, в мозъка ми кавернозните тела се изпълват с кръв, нещо ще избухне или ще разцъфне.

 

 

Сега, като онзи ден във входа, най-после ще видя Лила, тя ще слезе срамежлива и лукава, облечена с черната си престилка, хубава като слънцето, бяла като луната, чевръста и незнаеща, че е пъпът на света. Ще видя сладкото й лице, добре очертания й нос, устата й, която разкрива едва-едва двете й зъбчета, тя, ангорско зайче, котката Мату, която мяука тихо, тръска леко меката си козина, гълъбица, хермелин, катеричка. Ще се спусне като първата слана и ще ме види, и ще протегне леко ръка, не за да ме подканва, а за да ми попречи да избягам пак.

Най-после ще знам как да рецитирам до безкрай финалната сцена на Сирано, ще знам какво съм търсил цял живот, от Паола до Сибила, и ще съм се слял със себе си. Ще съм в мир.

Внимателно! Не трябва ли да я попитам пак „тук ли живее Ванцети?“ Най-после трябва да уловя Случая.

 

 

Но лека мъгла с миши цвят се надига по стълбището и забулва входа.

Усещам леден полъх, вдигам очи. Защо слънцето почернява?