Скандинавска митология (3)

III
Децата на Мундилфари

Невесело живеели първите хора. Вечна нощ се разпростирала по света и само бледата светлина на звездите разсейвала тъмнината. Слънце и Луна още нямало, а без тях, знае се, в полетата не зеленеели посевите, в градините не цъфтели дърветата. Тогава Один и братята му доставили от Муспелхейм огъня и от него направили Луната и Слънцето, най-красивите и добри неща, които можело да бъдат създадени.

Боговете били много доволни от плодовете на своя труд, но никак не успявали да измислят как да се движат Луната и Слънцето по небето.

По това време на Земята живеел човек на име Мундилфари, който имал дъщеря и син, необикновено красиви. Той се гордеел много с тях и, като чул за творенията на боговете, нарекъл дъщеря си Сол, което означава Слънце, а сина си Мани — което пък означава Луна.

„Нека всички да знаят, че и самите богове не могат да създадат нищо по-прекрасно от моите деца“ — във високомерието си мислел той. Но скоро това му се сторило малко. Разбрал, че в едно от селищата, недалеч от неговото, живеел юноша, който бил толкова красив, че лицето му сияело като най-ярката звезда. Наричали го Глен, което означавало блясък. Мундилфари решил да омъжи за него своята дъщеря, за да бъдат децата им още по-красиви от родителите си и хората от цялата Земя да им се покланят.

Замисълът на горделивеца станал известен на боговете и същия ден, когато щяла да стане сватбата, пред младоженците се появил Один.

— Много си горд, Мундилфари — казал той. — Толкова горд, че искаш да се сравняваш с боговете. Ти желаеш хората да се кланят не на нас, а на твоите деца и да им служат. Затова ние решихме да те накажем. От сега нататък Сол и Мани сами ще служат на хората, като возят по небето Луната и Слънцето, чиито имена те носят. Нека тогава всички видят може ли тяхната красота да затъмни красотата на тези, които са създадени от боговете.

Поразеният от мъка и ужас Мундилфари не могъл да пророни и дума в своя защита. Один взел Сол и Мани и се надигнал с тях на небето. Там сложил Сол в запретната с двойка бели коне колесница, на предната седалка на която, било скрепено Слънцето. Заповядал всеки ден да я кара по небосвода и само през нощта да я спира. За да не би Слънцето да обгори девойката, той я предпазил с кръгъл щит. А да не е горещо на конете, окачил им на гърдите ковашки мехове, от които през цялото време духа хладен вятър.

На Мани също дали колесница. С нея той трябвало да вози през цялата нощ Луната.

И досега братът и сестрата вярно служат на хората и осветяват Земята — тя през деня, той през нощта. По полетата зрее весело пшеницата, в градините се наливат със сладък сок плодовете и вече никой не помни времето, когато по света господствал мрак и нямало светлина.