Скандинавска митология (14)

XIV
Двубоят на Тор с Хрунгнир

Когато Тор се върнал от вълшебното кралство Утгард, се наложило начаса да отиде на изток, за да се сражава с вечните си врагове — великаните.

В негово отсъствие Один решил да яхне Слейпнир и да поразгледа какво ново има по света. Бащата на боговете обходил земята, убедил се, че всичко е благополучно, и отправил своя осмоног бегач на север.

Прескачайки от облак на облак, Слейпнир достигнал бързо до Йотунхейм и преминал през каменните планини, владенията на свирепия и могъщ великан Хрунгнир. В същото време той бил излязъл от замъка си, видял във въздуха конника със златния шлем и от удивление ококорил очи.

— Добър кон имаш, приятелю! — викнал той на Один. — Сигурно няма да се намерят коне, които да го надбягат!

Один дръпнал поводите и Слейпнир с всичките си осем крака застинал на едно малко облаче.

— Такъв кон, който би надбягал моя, няма в целия свят — гордо отвърнал най-старият от асите. — Нито в Асгард, нито в Митгард, нито пък в Йотунхейм.

— Не се хвали, непознати страннико! — възразил му сърдито великанът. — Моят кон Хулфакси ще надбяга твоя, независимо че не е с осем крака.

— Да се надбягваме! — казал Один. — Жив да не се завърна вкъщи, ако твоят кон успее поне да догони моя жребец.

— Почакай, ще те науча аз тебе, жалък самохвалко! — разсърдил се още повече великанът.

Завтекъл се в конюшнята и извел своя могъщ вран жребец, скочил на седлото и го подкарал направо към Один. Бащата на боговете го допуснал съвсем близо и пришпорил Слейпнир обратно на запад.

Мислел, че ще остави далеч зад себе си великана, ала Хулфакс бил наистина добър кон. И той както Слейпнир умеел да лети и макар да не успял да го догони, малко му отстъпвал по бързина.

Конниците оставили зад себе си Йотунхейм, като вихър преминали над морето, набързо — Митгард и незабелязано достигнали до стените на Асгард.

Великанът, увлечен в гонитбата и заслепен от гняв, препускал, без да се оглежда, и едва когато спрели пред Валхала и съзрял боговете, се опомнил.

Хрунгнир бил храбър и силен, но доста се смутил, защото не носел оръжие, а знаел, че всеки миг асите могат да повикат Бога на гръмотевицата.

Один се засмял, като забелязал неговата нерешителност.

— Не се страхувай, Хрунгнир! Влез и бъди ни гост. Навярно си огладнял след такова препускане. И твоят кон ще иска да си поотдъхне.

Хрунгнир слязъл от коня гордо — как не! Бил първият великан, който боговете канели на свое пиршество. И влязъл във Валхала.

Асите му предложили да седне на мястото на Тор и сложили пред него два котела със силна медовина. Тези котли били на Бога на гръмотевицата и за Хрунгнир те се оказали не по силите му. Независимо от могъщото си телосложение и исполинския си ръст, той се напил бързо и започнал да се хвали.

— На света няма никой, който да е по-силен от мен. Вашият Тор е едно джудже, ако го сравнявам със себе си. А всички вас с голи ръце мога да пребия.

— Успокой се, Хрунгнир! Гост си ни и не желаем да се бием с теб — казал добродушно Один.

— Млъкни! — свирепо креснал великанът. — Достатъчно сте властвали на света! Сега моят ред дойде. А вие се гответе за смъртта!

В гнева си Хрунгнир бил страшен и асите, много уплашени, се отдръпнали от него в другия край на залата. Само Фрея се престрашила, приближила и пак напълнила котлите с медовина. Великанът ги изпил един след друг и още повече се напил.

— Ще пренеса Валхала в Йотунхейм — заговорил със заплетен език той. — Фрея и Сив ще станат мои робини, а останалите аси заедно с Асгард ще потопя в морето. Но преди да направя всичко това, ще изпия вашата медовина.

И протегнал котлите да ги напълни Фрея.

Асите нямали повече желание да търпят пиянските му хвалби и в хор повикали Тор. В същия миг се разнесъл тропотът от колелата на желязната колесница и на прага се появил Богът на гръмотевицата.

От изненада Тор застинал на мястото си. На неговия стол седял Хрунгнир — един от най-големите му врагове. Богът на гръмотевицата изгледал поред асите, после пак великана и от ярост заскърцал със зъби.

— Значи в същото време, когато аз се сражавам с най-безпощадните и зли врагове на богове и хора, вие самите слагате един от тях на мястото ми до масата и пиете с него. Кой го е пуснал тук? Кой му разреши да влиза във Валхала? Не те ли е срам, Фрея, да угощаваш коварния хримтурс така, както нас ни гощаваш на великия празник на боговете!

Асите мълчали смутено. Хрунгнир, който при появата на Тор изтрезнял, побързал да каже:

— Мен тук ме е поканил самият Один! Той ме гощава и аз се намирам под неговата защита.

— Който и да те е канил, за това угощение ще платиш, преди да си излязъл оттук! — Богът на гръмотевицата вдигнал Мьолнир над главата си.

— Сега виждам колко съм бил глупав да дойда тук без оръжие! — промълвил мрачно Хрунгнир — Но я ми кажете голяма чест ли ще е за Тор да убие един беззащитен човек? Няма ли той да прояви по-голяма смелост, ако се срещнем в честен двубой — в моята родина, в Каменните планини? Съгласен ли си с предложението ми, Тор, или да река пред всичките богове, че си страхливец?

До този миг никой от хримтурсите не бил предизвикал Бога на гръмотевицата на открит двубой и той не можел да откаже. Славата за него била по-скъпа от всичко останало. Тор отпуснал бавно Мьолнир.

— Приемам единоборството, Хрунгнир — казал той. — След три дни, по пладне, ще дойда в твоите Каменни планини. А сега си върви. Нямаше да се отървеш така лесно, ала днес съм радостен. Великанката Ярнсакса ми роди син, който нарекох Магни.

Хрунгнир яхнал жребеца си и, без дума да каже повече, се върнал в своите владения.

Вестта, че той е поканил на двубой самия Тор, се разнесла бързо в Йотунхейм и предизвикала голямо вълнение сред великаните. Хрунгнир бил най-силен сред тях и го смятали за непобедим. Главата му била от гранит. Живеел неслучайно сред Каменните планини — в гърдите му биело каменно сърце. Ала хримтурсите с основание се страхували, че няма да издържи пред Тор и неговия Мьолнир.

И решили да направят на Хрунгнир щит, който да издържи дори удара от оръжието на Бога на гръмотевицата.

Без да се бавят, триста великани се хванали за работа и сутринта на третия ден щитът бил готов. Направили го от най-дебелите дъбови дънери и го облицовали с големи колкото селска къща гранитни плочи. В същото време останалите хримтурси изваяли от глина исполина Мьокуркалви, който бил длъжен да помага на Хрунгнир. Този гигант имал ръст петдесет мили, а плещите му били широки петнадесет мили.

Хримтурсите искали да сложат и в неговите гърди каменно сърце, но не им останало време. Затова вмъкнали в гърдите му сърце на кобила.

Уреченият час настъпил. Хрунгнир с боздуган от кремък, с който разбивал и най-здравите скали, и с изготвения от великаните щит тръгнал към мястото на двубоя.

В същото време незнаещият що е страх и увереният в себе си Тор заедно със слугата си Тялви вървял към Каменните планини. Вече били минали морето и навлизали в Йотунхейм и Тялви помолил Бога на гръмотевицата да спре колесницата.

— Ще пристигнем много рано, господарю! По-добре е да почакате малко тук, а аз да изтичам напред да разбера дали хитрите хримтурси не са ни приготвили някоя изненада.

— Върви. Ще тръгна след теб — казал му Тор.

Тялви се затичал към Каменните планини и видял Хрунгнир, закрит от щита си, внимателно да оглежда небето в очакване на противника си.

„Добър щит има! — помислил си юношата. — Ще издържи първия удар на Мьолнир. А кой знае дали Тор ще може да нанесе втори. Нищо, сега ще го надхитря!“

— Ей, Хрунгнир! — викнал с цяло гърло Тялви. — Бъди предпазлив, иначе тежко ти! Ти чакаш Бога на гръмотевицата отгоре, а той забеляза отдалеч щита ти и се спусна под земята, за да те нападне отдолу.

Хрунгнир чул предупреждението, сложил щита на земята, стъпил отгоре и вдигнал боздугана с две ръце над главата си. Внезапно светнала мълния, разнесъл се оглушителен гръм и от облаците стремително се понесла колесницата на Тор.

Могъщият ас съзрял врага и отдалеч метнал Мьолнир. Ала и великанът едновременно с него хвърлил боздугана си. Кремъчното оръжие и Мьолнир се срещнали във въздуха с трясък и от боздугана останали само парченца, които се разлетели на всички страни. Едно от тях ударило Тор по челото и се забило в кожата.

Богът на гръмотевицата се люшнал, загубил съзнание и паднал заедно с колесницата в краката на великана.

Но Хрунгнир не успял да се порадва на победата си. Като разбил боздугана, Мьолнир с такава сила го ударил по гранитната глава, че тя се разцепила на две. Великанът рухнал върху тялото на своя враг, като затиснал с коляно гърлото му.

Тялви в същото време се нахвърлил върху Мьокуркалви. Схватката не продължила много дълго. Глиненият исполин видял Тор и като листо от вятър се разтреперил от страх. Юношата с два-три удара го съсякъл на късчета. Шумът от неговото падане бил чут из целия свят и така изплашил жителите на Йотунхейм, че те се разбягали по домовете си и до вечерта не посмели да си покажат носовете навън.

Тялви побързал да се притече на помощ на господаря си, но кракът на Хрунгнир бил толкова тежък, че дори не успял да го помръдне. Неуспехът не го разстроил. Скочил в колесницата, върнал се в Асгард и довел оттам Один и останалите богове. Всички дружно се опитали да повдигнат крака на великана, ала безуспешно. Силите им не стигали.

Ужас изпълнил сърцата на боговете. Тор не можел да диша и всеки миг можело да умре. Один също се разстроил. Не знаел как да помогне на най-големия си син.

Неочаквано зад тях се чули тежки стъпки. Асите се обърнали и с учудване видели, че насам идвал широкоплещест юначага с кръгло детско лице и големи тъмносини очи.

— Кажете къде и как да намеря баща си? — попитал той боговете.

— Кой е твоят баща? — запитал го на свой ред Один.

— Моят баща е Богът на гръмотевицата Тор — отвърнал юнакът. — Аз съм синът му Магни. Родих се преди три дена и едва сутринта узнах, че е длъжен да се сражава днес с Хрунгнир. Сега бързам да му помогна.

Боговете удивено се спогледали.

— Хрунгнир вече е мъртъв, а баща ти в безсъзнание лежи под него и ние не можем да го освободим — казал Тор.

— Та то е лесно, как така не можете да го освободите! — разсмял се Магни.

Пристъпил към тялото на великана, навел се и като перце вдигнал крака му и освободил гърлото на Тор.

Богът на гръмотевицата си поел дъх и веднага отворил очи.

— Здравей, татко!

Магни му помогнал да се изправи на крака.

— Жалко, че закъснях. Великан като този аз бих убил само с един-единствен удар на юмрука си.

— Браво, юнак! — възкликнал Тор и горещо прегърнал сина си. — Няма да те оставя без награда. Дарявам ти Хулфакс, врания кон на Хрунгнир, който не отстъпва дори на Слейпнир.

— Не е хубаво да даряваш на сина на една великанка такъв прекрасен кон! — промърморил Один.

— А хубаво ли е да пируваш на една маса с великани? — изгледал го иронично Тор.

Один нямал какво да отговори. Наредил да положат ранения в колесницата му и се отправили за Асгард.

Оттогава са минали векове, но и до ден-днешен по света се срещат кремъци — парчетата от боздугана на Хрунгнир. А в страната на великаните още се издигат глинените планини — останките от гиганта с кобилешкото сърце.

Парченцето от боздугана останало в челото на Тор и му причинявало невероятна болка.

За да му помогнат, асите повикали вълшебницата Гроа, съпругата на известния герой Аурвандил, който преди години отплувал към Нифелхейм и оттогава нито се чул, нито се видял.

Гроа започнала да произнася заклинанията си и скоро част от парчето излязло навън. Тор усетил как мъчителната болка затихнала и с благодарност погледнал лечителката.

— Защо си тъжна, Гроа? Мислиш си сигурно, че мъжът ти се намира в Нифелхейм в плен на снежните великани, ала се лъжеш. Преди десетина дни бях там и след дълга и упорита борба освободих Аурвандил от плен. Сложих го в кошница, за да премине невредим през бродовете на всички дванадесет потока на Еливагар, и така го изнесох от царството на мъглите. Мъжът ти отдавна да се е върнал у вас, ако не куцаше. Докато го носех, така силно му измръзнал големият палец на десния крак, че паднал. Затова върви бавно.

Сълзи на радост бликнали от очите на Гроа. От вълнението тя дори забравила своето заклинание. Напразно седяла още няколко дни при постелята на Тор. Повече никога не успяла да си спомни вълшебните слова. Ето защо част от парчето останало в челото на Бога на гръмотевицата. Там се намира и до днес.