Скандинавска митология (13)

XIII
Пътешествието на Тор в Утгард

На Тор често му се случвало да слуша, че на изток от страната на великаните се намира чудноватото кралство Утгард, в което живеели могъщи вълшебници, които никой не можел да победи. Приискало му се да отиде там и да изпробва силата си. Ето защо, след като си възвърнал Мьолнир, незабавно започнал да се готви за път. Даже предложил на Бога на огъня да го придружава.

Локи обичал не по-малко от Тор приключенията и веднага се съгласил. Двамата аси седнали в колесницата на Бога на гръмотевицата и без колебание се отправили на път.

Не спрели целия ден. Привечер видели в полето самотна къща и решили да нощуват в нея.

В къщата живеели бедният селянин Егил и съпругата му, синът им Тялви и дъщеря им Рьосква. Четиримата радушно посрещнали асите и искрено съжалили, че няма с какво да ги нагостят.

— Самите ние вече два дена нищо не сме яли и в дома ни няма да намерите дори коричка хляб — казал Егил.

— За вечерята не се безпокойте. За всички ни ще стигне — отвърнал му Тор.

Разпрегнал двата козела, заклал ги набързо, одрал кожите им и сложил месото да се вари в огромен котел. Яденето бързо станало готово и Тор поканил селяните да хапнат.

Гладните хора се съгласили с радост. Скоро всички се нахранили предоволно и се приготвили да спят. Преди да си легне, Тор постлал на пода кожите на козлите.

— Разрешавам ви да изядете месо колкото искате, но костите гледайте да не пипате. До една всички ги сложете върху кожите, иначе, ако не го направите, жестоко ще ви накажа.

— А костите от всичко друго са най-вкусни! — прошепнал Локи на ухото на Тялви, преди да си легне.

Думите на коварния бог намерили добра почва. Егил, съпругата и дъщеря му точно изпълнили заповедта на Бога на гръмотевицата, но Тялви се полакомил за костния мозък и през нощта разчупил с ножа си една от костите.

Първата работа на Тор сутринта била да приближи до кожите и да ги докосне с Мьолнир. Двата козела скопили живи и невредими, само единият леко накуцвал със задния си крак.

В очите на Бога на гръмотевицата светнали мълнии. Вдигнал набързо чука, готов да унищожи цялото семейство на селянина, но Егил с плач му се замолил да прости на Тялви.

Молбите и сълзите трогнали Тор и гневът му преминал. Рекъл им, че няма да ги наказва, но заповядал на Егил да му даде децата си да му служат. Беднякът с радост се съгласил. По онова време да се служи на боговете било голяма чест.

Нямало смисъл да продължават пътя си с колесницата, преди да е оздравял кракът на козела. Затова Тор оставил Тангиостър и Тангриснир у Егил, а двамата с Локи и новите си слуги продължили пеша.

Вървели дълго и стигнали до брега на огромното море, което ги отделяло от страната на великаните. Наложило се да построят лодка, с която и заплували на изток.

Подир няколко дни плаване на разсъмване благополучно достигнали до бреговете на Йотунхейм и отново продължили пеша.

След три-четири часа пред тях се изправила гъста гора, през която вървели до вечерта, без да стигнат нейния край.

Тор вече си мислел, че ще им се наложи да нощуват направо на голата земя, когато неочаквано се натъкнали на голяма къща.

Къщата била малко странна. Имала три стени и особен таван. Но никой от четиримата не обърнал внимание на това. Били толкова уморени, че хапнали надве-натри и веднага легнали да спят.

През нощта ги събудил силен трясък и цялата къща се разтърсила. Тор грабнал Мьолнир, а другите потърсили къде да се скрият. Намерили някакъв широк отвор като врата, който водел към неголяма постройка, и се напъхали там, треперещи от страх.

Тор застанал пред вратата и така прекарали нощта. Сутринта, още щом се развиделило, той излязъл навън и веднага съзрял един спящ великан наблизо. Земята се гърчела от мощното му хъркане.

Тор сложил вълшебния си пояс, удвояващ силата му, и се приготвил да метне Мьолнир. Ала в същото време великанът се събудил и скочил. Бил толкова висок и страшен, че Богът на гръмотевицата се поколебал да хвърли оръжието си и попитал великана как се казва.

— Казват ми Скрюмир — любезно отговорил той. — А на теб как ти казват няма да те питам, ти, разбира се, си Тор… Виж ти, къде ли се е дянала ръкавицата ми? Ах, ето!

Великанът се навел и Тор разбрал, че къщата, в която нощувал, била огромната ръкавица на великана, а пристройката, където уплашено се скрили неговите спътници, била всичко на всичко палецът му.

— Къде си се запътил, Тор?

— Към кралството Утгард — отвърнал Богът на гръмотевицата.

— В такъв случай да закусим, а после, ако не възразявате, ще вървим заедно. И аз съм в тази посока.

Тор и спътниците му се съгласили. Скрюмир седнал на земята, развързал вързопа, който носел, извадил храната си и започнал да яде. Четиримата последвали примера му.

— Дайте да нося багажа ви.

Тор не възразил. Скрюмир сложил техните вързопи в своя, метнал го на гръб и тръгнал. Правел такива огромни разкрачи, че Богът на гръмотевицата и останалите едва го следвали.

Скрюмир спрял чак вечерта да почива. Сложил вързопа си на земята и легнал под един огромен дъб.

— Така се уморих, че дори не ми се яде. Вие, ако искате, яжте. Взимайте и от моята храна, каквото душата ви пожелае.

След тези думи Скрюмир заспал и оглушително захъркал. Тор се приближил до вързопа на великана и опитал да го отвори. Ала независимо от силата, която употребил, не успял дори да развърже стягащите го ремъци. Цял час гладният ас се мъчил, но всичко било напразно. Тогава изпаднал в ярост, приближил великана и с всички сили го ударил по главата.

Скрюмир отворил леко очи и промърморил в просъница:

— От дървото май лист падна. Какво, Тор, вечеряхте ли вече? Лягайте си тогава! Утре ни предстои дълъг път.

И отново захъркал. Тор, Локи, Тялви и Рьосква легнали под съседно дърво, но не могли да заспят. Богът на гръмотевицата бил вън от себе си от гняв. Станал посред нощ и отново ударил с Мьолнир великана по темето. Почувствал, че чукът потънал дълбоко в главата му, но той само се протегнал и със сънен глас изрекъл:

— Нещо пак падна върху мен. Навярно е жълъд. Ти не спиш ли, Тор? Да не е време за ставане? Та още е тъмно?

— Рано е наистина. Спокойно спи — отвърнал Тор. — И аз ще си легна.

Скрюмир отново се унесъл в сън, а Тор смутено се върнал при спътниците си. За първи път през неговия живот се случвало да срещне великан, против който неговият Мьолнир се оказал безсилен. Преди да настъпи утрото, решил да направи друг опит. Приближил предпазливо Скрюмир и с всички сили го ударил по лявата скула. Чукът влязъл до дръжката в главата на исполина.

— Избрал съм лошо място за нощувка! — възкликнал великанът и прокарал ръка по лицето си. — Навярно по клоните са накацали птици. Току-що цял клон падна върху главата ми… Ей, Тор! Време е за ставане! Съвсем се развидели!

След тези думи Скрюмир се надигнал, развързал денка си и извадил вързопите на Тор и другите и им ги подал.

— Да се нахраним и пак на път!

Пътешествениците се спогледали и се нахвърлили върху храната. След това Скрюмир отново забързал напред и подир час-два стигнали до края на гората.

— Ако искате да попаднете в страната Утгард при нашия крал, следва оттук да вървите направо на изток — казал Скрюмир. — Аз пък отивам на север. И послушайте съвета ми. Чух ви да говорите помежду си, че съм много висок. Знайте, че в замъка на краля ни има много по-високи от мен, така че не разчитайте на своята сила. Довиждане!

Скрюмир изрекъл тези малко неясни думи и бързо се отдалечил на север. Четиримата дълго гледали след него с искреното желание повече никога да не го срещнат.

Асите продължили пътя си и около обед насреща си видели огромен замък, заобиколен отвсякъде с желязна решетка. Имало врата, но тя била затворена. За тяхно щастие обаче железните пръчки били на такова разстояние, че и четиримата без усилие се проврели между тях.

Тор отворил смело вътрешната врата на замъка. Тялви и Рьосква го съпровождали, а Локи от предпазливост останал по-назад. И с право. Попаднали в огромна зала, в средата на която седял на трона си самият крал на Утгард — Утгард-Локи. Наоколо стоели множество великани, които с изумление гледали влезлите.

— Привет, Тор! — изговорил бавно Утгард-Локи. — Радвам се да видя теб и спътниците ти. И преди да те посрещна, както подобава на твоя сан, трябва да ти кажа, че тук влизат само тези, които са се проявили в някакво изкуство или с работа, в който завоювали първото място. Всички вие с какво можете да се похвалите?

— В страната на асите няма никой, който да се храни по-бързо от мен! — казал намиращият се зад Тор Локи. В действителност бил доста прегладнял от пътя.

— Това е голямо изкуство наистина! — съгласил се Утгард-Локи. — И ако говориш истината и спечелиш, ще бъдеш на голяма почит у нас. А сега да направим състезание с един от моите хора, когото наричат Логи.

Той плеснал с ръце. Слугите внесли в залата огромно корито, пълно с месо, и го оставили в средата. Локи и Логи седнали от двете му страни и по даден знак на краля започнали да ядат. Подир минута се срещнали. Ала Локи изяждал само месото, докато Логи гълтал и месото, и костите заедно с половината корито в добавка. Затова го обявили за победител.

— Боговете не се хранят бързо — с насмешка изрекъл Утгард-Локи. — А това момче, което, струва ми се, наричат Тялви, какво може да прави?

— В Митгард говорят, че бягам по-бързо от всички останали! — отвърнал Тялви, удивен, че великанът знае името му.

— Добре. Ще го проверим — кимнал кралят.

Излезли от замъка. Отзад се намирало просторно поле с добре утъпкан път. Тук трябвало да направят състезанието. Утгард-Локи извикал от хората си един юноша на име Хуги и му наредил да се състезава с него. После, като били готови и двамата, махнал с ръка и бегачите се устремили напред.

Тялви наистина бягал много бързо, ала Хуги успял да го изпревари с една крачка.

— Да пробваме още веднъж! — казал Утгард-Локи.

Вторият път Тялви изостанал от противника си на разстояние полет на стрела. Третият път бил още по-несполучлив — не пробягал и половината, противникът му вече се намирал на финала.

— Вижда се, че у вас бягат така, както се хранят! — усмихнал се Утгард-Локи. — А ти, Тор? Какво умееш да правиш?

— Асите твърдят, че няма друг сред тях, който умее да пие така, както аз — отговорил Тор.

— Ето това е изкуство — възкликнал Утгард-Локи. — Да се върнем в замъка. Там ще покажеш как пият в Асгард.

Върнали се обратно и Утгард-Локи дал заповед на своя виночерпец. Той донесъл на Тор дълъг и тесен рог, догоре пълен с вода.

— Чуй ме, Тор! Някои от нас пресушават този рог на една глътка, други — на две. Само най-слабите го изпиват на три. Но, разбира се, ти ще го пресушиш на една.

Макар рогът да бил дълъг, той се сторил на Тор не толкова голям. Доближил го до устата си и започнал да пие. По едно време се спрял да си поеме дъх. За свое учудване видял, че водата в рога почти не намаляла.

— Оставил си много за втория път! — забелязал Утгард-Локи. — Постарай се, за да не ти се смеят.

Тор отново надигнал рога. Пил, пил и пак го свалил от устните си, за да поеме дъх. Водата и сега не била намаляла.

— Стига! — казал Утгард-Локи. — Сам виждаш, че у нас пият не така, както в Асгард. — По-добре ми кажи какво друго умееш да правиш.

— Бих показал своята сила — изрекъл Богът на гръмотевицата.

— Заповядай, щом желаеш! Младите хора от моята страна обикновено пробват силата си, като повдигат моята котка. Тази забава, разбира се, не е за възрастни, но като те гледах как лошо пиеш, боя се, че и тя няма да ти е по силите.

В този миг в залата влязла голяма сива котка. Тор пристъпил към нея, обхванал я с две ръце и се опитал да я повдигне. Ала колкото и да се мъчел, не успял дори да я помръдне от мястото й. Само леко я отделил от земята.

— Така си и мислех! — засмял се Утгард-Локи. — От само себе си се разбира, че котката е голяма, а ти мъничък. Къде ще вдигнеш такъв звяр?

— Може да съм малък, ала се захващам да се преборя с всеки от вас независимо от ръста му! — креснал извън себе си от гняв Тор.

— Преди да се пребориш с някого, съветвам те за начало да опиташ с моята стара дойка Ели. Ако се справиш с нея, готов съм да призная, че не си толкова слабоват, колкото си мисля. Ако пък тя те победи, няма защо да се състезаваш с истински мъже.

Утгард-Локи плеснал с ръце и завикал:

— Ели! Ели!

В залата влязла дребна, сбръчкана старица и недоволно запитала какво иска.

— Искам да се пребориш с моя гост. Той се хвали със силата си и ми е интересно дали ще се справи с теб.

Тор не изчакал отговора на старицата. Сграбчил я със здрава хватка и се опитал да я повали. Ала тя не само че устояла на силата му, но така го стиснала с ръце, че дишането му се пресякло.

Колкото повече се стараел Тор, толкова по-силна ставала старицата. Внезапно тя го подкосила и той, без да очаква това, паднал на едното си коляно.

Утгард-Локи изглеждал много учуден, но се постарал да не го показва, и, сякаш че нищо не е станало, се обърнал към Бога на гръмотевицата:

— Сам виждаш Тор, че няма смисъл да мериш сили с когото и да било от нас. И не можеш да останеш повече в моя замък. Аз обаче съм гостоприемен домакин и няма да ви пусна гладни. Хайде да обядваме!

Тор навел глава. Срамувал се толкова, че не можел да промълви и дума.

Кралят на Утгард нагостил добре гостите си и после тръгнал да ги изпроводи малко.

— Доволен ли си от пътешествието и хареса ли ти то, Тор? — попитал той, когато излезли от замъка.

— От пътешествието съм доволен, но не мога да кажа, че вашата страна ми хареса. Нито едно от моите пътешествия не е завършвало толкова безславно.

— А аз даже не подозирах, че си толкова могъщ, Тор — усмихнал се Утгард-Локи. — Иначе не бих те насочил към моя замък. Сега, когато го напускаш, мога да ти кажа истината.

Излъгах те още в началото. Скрюмир, когото срещнахте, бях аз самият. Моят вързоп ти не можа да отвориш, защото неговите ремъци бяха запоени с желязо. А когато ме удряше с Мьолнир, в действителност удряше къс скала. Ако си забелязал огромния камък в залата с трите дълбоки вдлъбнатини, това са следите от твоите удари.

Локи се хранеше много бързо, но Логи, с когото се състезаваше, беше самият огън. Знаеш, че той изгаря всичко наред.

Тялви е добър бегач, но да изпревари Хуги не успя. Защото Хуги е самата мисъл. А тя бяга по-бързо от всеки бегач. И това го знаеш.

Рогът, от който ти пи, в другия си край бе съединен със Световното море. Да се пресуши то, естествено, не може.

Но ти отпи от него толкова вода, че то се оттегли като при силен отлив от бреговете си.

Ти, Тор, вдигаше не моята котка, а змията Митгард. Тя обвива целия свят, ала ти я вдигна толкова високо, че тя само с крайчеца на устата и опашката си докосваше земята.

Най-трудното изпитание издържа, когато се бори със старицата Ели. Ели е старостта. А тя, както знаеш, поваля по гръб и хората, и боговете. Ти пред нея падна само на коляно. И тогава се убедих в твоята сила, Тор. Затова от цялата си душа желая да не те срещам повече. Прощавай!

Почервенял от надигащия се у него гняв, Тор хванал Мьолнир, ала Утгард-Локи бил изчезнал без следа. Заедно с него изчезнал и замъкът му и на същото място пред очите на четиримата се простирало равно, покрито със зелена трева поле.

Така свършило пътуването на Тор в страната на Утгард.