Скандинавска митология (19)

XIX
Котел за пиршеството на боговете

Както Один бил повелител на света, Ньорд на ветровете, Тор на силните урагани и бури, така могъщият бог Егир и съпругата му, богиня Ран, властвали над морските простори и безкрайните глъбини. Те не били от рода на асите и не живеели в Асгард, но също водели непрекъсната война с хримтурсите, които се стремели да сковат във вечни ледове Световното море. В тази борба често им помагал и Богът на гръмотевицата.

На един от островите на юг от Митгард Егир си построил прекрасен дворец, а под него — огромна изба, в която лежали телата на удавените хора. Там ги събирала богинята Ран. Тя хвърляла в морето огромната си мрежа и с нея събирала всички потънали и удавени, за да не се носят телата им просто така из безбрежните води.

Егир обичал Бога на пролетта, който карал ледените великани да бягат далеч на север. В негова чест, една година след неговата нелепа смърт, направил разкошен пир и поканил не само асите и техните съпруги, но и светлите елфи.

Гостите били толкова много, че бирата на морския бог не стигнала, макар храната да била в излишък. Като видял това, Тюр прошепнал на Тор:

— Длъжни сме да намерим на Егир още един по-голям котел, за да направи повече бира. Зная, че моят чичо, великанът Хюмир, с когото ти ходи да ловиш Митгард, има такъв. Дълбок е цяла миля, но да го вземем от Хюмир няма никак да е лесно.

— Да вървим — отвърнал Богът на гръмотевицата. — Ще видиш, че до сутринта котелът ще е тук.

Без дума да кажат на някого, двамата богове излезли от двореца на Егир и седнали в колесницата на Тор. След час лудо препускане били вече до пещерата на Хюмир. Той бил за риба. Посрещнала ги неговата майка, лелята на Тюр.

— Напразно си дошъл, Тор — обърнала се направо към Бога на гръмотевицата тя. — Синът ми и досега не може да забрави как сте ловили змията Митгард. Заклел се е да ти отмъсти за плесницата, с която си го дарил.

— Още веднъж ще го ударя, още по-силно, ако не разговаря с нас както трябва — сърдито отвърнал Тор. — Ако не беше се намесил, нямаше да изпусна Митгард. И ако не е роднина на богове, бих се разплатил за тази услуга малко по-иначе.

— Стига, Тор, успокой се! — казал Тюр. — Ние сме гости и не бива да се караме със стопанина. Лельо, дошли сме да измолим от Хюмир котела, за да сварим в него бира за пиршеството у Егир.

— Едва ли ще ви го даде — поклатила глава старицата. — Хюмир и Егир са смъртни врагове. Ала ще се постарая да го уговоря. А вие, когато дойде, не се показвайте веднага пред очите му.

Привечер се разнесъл грохот от тежки стъпки и в пещерата влязъл Хюмир. Големи ледени висулки се клатели по брадата и мустаците му, от което изглеждал по-страшен. Без да забележи Тюр и Тор, които се скрили зад една колона, седнал на пейката до стената и рекъл на майка си да му сложи вечерята.

— Днес имаме голяма радост, Хюмир — казала тя. — На гости е пристигнал синът на твоята сестра, храбрият Тюр. Съпровожда го могъщият Тор, победителят на Хрунгнир. Ето ги, стоят зад колоната.

— Пак ли си тук, Тор? — изревал великанът и свирепо изгледал двамата аси. Те издържали на погледа, но колоната се пръснала на парчета. — Не идваш да вървим да ловим Митгард, нали?

— Не, Хюмир. Този път идвам да те моля да дадеш за пиршеството у Егир своя котел — смело приближил великана Тор.

В очите на хримтурса пламнал огън, който разтопил леда по брадата му. Чудовищните му ръце се свили в юмрук. Но си спомнил за полученото някога и през зъби се усмихнал.

— Добре. Ще ви дам котела, ако изпълните три условия. Първо, на едно сядане да изядете повече от мен, второ, да разбиете моята чаша от планински кристали, трето, да изнесете котела от пещерата на собствените си плещи.

— Първото условие ни подхожда — казал Тор. — Отдавна ми се щеше да вечерям. Какво има за ядене?

Хюмир плеснал с ръце и майка му на дълъг шиш донесла три бика.

— Яж, Тор — казал великанът и грабнал единия от биковете. Бил сигурен, че асът няма да се справи, и не бързал да сдъвче печеното. Ала прегладнелият Бог на гръмотевицата не го чакал. На бърза ръка изял останалите два бика. Даже не оставил парче за Тюр.

— Нямаш ли още месо, Хюмир? Трябва да нахраниш племенника си — казал Тор.

— Ти всичкото изяде, което майка ми е приготвила за вечеря — с труд сдържал злобата си великанът. — Първото условие е изпълнено. Сега счупи моята чаша!

„Няма да е трудно!“ — помислил си Тор и запратил чашата на Хюмир към една от стените. Ударът бил толкова силен, че от стената отхвръкнали късове гранит, но чашата, без да се счупи, паднала в краката му.

Великанът доволно се усмихнал.

— Разрешавам ти да опиташ още два пъти. Но ако остане цяла, ще си вървите без котела.

Тор избрал по-здрава скала и с всичка сила ударил в нея чашата. Скалата се разрушила, сякаш била от глина, но чашата даже не била одраскана.

— Чашата са я правили гномите — прошепнала на ухото на Тор лелята на Тюр. — Метни я в главата на сина ми. В света няма нищо по-здраво от челото му.

Тор последвал нейния съвет и, едва докоснала челото му, чашата се пръснала на парченца.

— Не си се сам досетил да я хвърлиш по мен, ала станалото — станало. Остава да изпълниш последното условие: да изнесеш котела на плещите си от пещерата. Но я почакай малко. Скоро ще се върна.

Хримтурсът бързо напуснал пещерата.

— Отиде да вика за помощ ледените великани — казала старицата на боговете. — Взимайте по-скоро котела и да ви няма.

Тюр хванал за ръба котела, но не успял дори да го помръдне.

— Няма да можем, Тор! Тежък е много.

— Върви напред. Аз ще изпълня последното условие.

Тор се навел, сложил котела на плещите си, изтичал до колесницата си и го натоварил в нея.

— Да вървим бързо, че после да не стане късно — извикал той на Тюр.

Хюмир никъде не се виждал. Ала едва се били отдалечили на стотина крачки от пещерата, отдясно и отляво из теснините се показали огромни тълпи от ледени великани, въоръжени с боздугани и камъни.

Котелът наистина бил доста тежък и Тангиостър и Тангриснир не можели да препускат бързо. Хримтурсите започнали да ги настигат.

Тогава Тор се изправил в цял ръст и метнал Мьолнир по най-близкия великан. Великанът паднал разполовен, ала останалите не спрели.

Втори път светнал във въздуха Мьолнир — втори исполин паднал, но и това не помогнало. Никога досега не се налагало на Бога на гръмотевицата да се сражава едновременно с толкова врагове, а и никога великаните не се сражавали така храбро.

Камъните, които хвърляли, падали като дъжд около колесницата, а някои глухо удряли котела, зад който се прикривали асите. Но и ръцете на Тор били неуморими. При всяко мятане на Мьолнир падал по един от хримтурсите.

Колко загинали в тази с нищо непредизвикана битка, никой не знае. Ала когато Тангиостър и Тангриснир успели да извлекат колесницата към облаците, над морето, заснеженото поле на Нифелхейм било покрито с огромни ледени могили. Това били късовете от телата на ледените великани.

Те и досега се намират там. Който рискува да отиде толкова далеч на север, може да ги види със собствените си очи.