Ю Несбьо
Ловци на глави (7)

Шеста глава
Рубенс

— Петер Паул Рубенс.

За миг ми се стори, че всички движения и звуци в стаята утихнаха. „Залавянето на калидонския глиган“ от Петер Паул Рубенс. Би следвало да предположа, че Граф говори за репродукция, за невероятно сполучлива и прочута имитация, която струва милион или два. Ала нещо в гласа му, в настойчивото му изражение, в цялата му осанка не остави у мен и капка съмнение: говореше за оригинала — кървавият ловен мотив от гръцката митология; фантастичното животно, пронизано от копието на Мелеагър. Картината изчезнала, след като през 1941-а немците ограбили галерията в Антверпен — родния град на Рубенс. До края на войната хранели надежда, че творбата се намира в някой бункер в Берлин. Не съм голям познавач на изкуството, но по обясними причини ми се налага да разглеждам в интернет списъци с изчезнали и издирвани картини. А въпросната творба оглавява топ десет в продължение на шейсет години. Вероятно я държат там само като рядък екземпляр с любопитна съдба, защото господстваше мнението, че пламъците са я погълнали заедно с половината немска столица. Езикът ми се мъчеше да почерпи малко влага от небцето:

— И просто така си се натъкнал на картина от Петер Паул Рубенс в тайна стая зад кухнята на покойната ти баба?

— Случват се такива неща — кимна с усмивка Граф. — Не е най-добрата или най-известната му творба, но вероятно струва доста.

Кимнах мълчаливо. Петдесет милиона? Сто? Най-малко. Друга изчезнала картина на Рубенс, открита наскоро, „Избиването на невинните“, само преди няколко години беше продадена на търг за петдесет милиона. Британски лири. Това прави над половин милиард норвежки крони. Имах нужда от вода.

— Впрочем не се учудих, че баба ми е имала скрити картини. Като млада била голяма красавица и подобно на повечето жени от светския елит на Осло поддържала приятелски отношения с най-високопоставените немски офицери по време на окупацията. По-специално с един от тях — полковник от германската армия, поклонник на изкуството. Разказвала ми е често за него. Оставял при нея картини с молба да ги укрива, за да си ги вземе след края на войната. За негово нещастие малко преди това участници в съпротивителното движение срещу окупационните сили го екзекутирали. По ирония на съдбата неколцина от палачите му били сред норвежците, които пиели с него шампанско, когато немците имали силни позиции. Не вярвах на всички приказки на баба ми. Но след като полските работници откриха тайната врата зад шкафа в слугинската стая до кухнята, промених мнението си.

— Фантастично! — прошепнах неволно аз.

— Нали? Още не съм я носил на реставратор да провери дали е оригиналната, но…

Но е оригиналната, помислих си аз. Немските полковници не са събирали репродукции.

— Работниците видяха ли картината? — полюбопитствах аз.

— Да. Според мен обаче не разбраха колко е ценна.

— Дано да си прав. Апартаментът има ли алармена система?

— Разбирам накъде биеш. Отговорът е да, всички апартаменти в сградата имат общ договор с охранителна фирма. Работниците нямат ключ, защото са в жилището ми от осем до четири, каквито са изискванията за реда в кооперацията. А когато са в апартамента, почти винаги и аз съм там.

— Съветвам те да не ги оставяш без надзор. Знаеш ли името на охранителната фирма?

— „Три нещо си“. Всъщност мислех да питам жена ти дали картината на Рубенс е оригинална. Не съм споменавал на никого за находката си, разчитам на твоята дискретност.

— Разбира се. Ще я попитам и ще ти се обадя.

— Благодаря, оценявам жеста. Засега знам само, че дори да е оригинал, не е сред най-известните произведения на художника.

По лицето ми пробяга усмивка.

— Жалко наистина. Да се върнем на деловия въпрос. Обичам да действам експедитивно. Кога можеш да се видиш с „Патфайндър“?

— Няма значение.

— Добре — замислих се, докато оглеждах календара си. Работници от осем до четири. — За „Патфайндър“ е най-добре да дойдат в Осло след работно време. Хуртен се намира на около час път с автомобил. Какво ще кажеш да насрочим срещата тази седмица около шест часа? — помъчих се да звуча съвсем непринудено, но фалшивият тон пищеше в ушите ми.

— Удобно ми е — отвърна Граф, който сякаш не забеляза нищо. — Само да не е утре, иначе няма проблем — додаде той и стана.

— Ще го уредя за друг ден, защото е сложно да ги повикам в последния момент — уточних аз. — Ще ти се обадя на посочения номер.

Изпратих го до рецепцията.

— Ще повикаш ли такси, Да? — по изражението на Уда или Ида се помъчих да разбера дали приема съкращението на името си, но Граф ме прекъсна:

— Няма нужда, дойдох с колата. Поздрави жена си. Ще чакам да ми се обадиш.

Подаде ми ръка, а аз я стиснах с широка усмивка.

— Ще се опитам да ти се обадя довечера, щом утре си зает.

— Добре.

Не знам защо не спрях дотук. Ритъмът на общуването и усетът, който ми подсказва кога да приключа разговора, ми диктуваха да изрека заключителното „ще се чуем“. Вероятно още тогава съм усещал призивите на някаква интуиция, някакво предчувствие или страхът ме е правел изключително предпазлив.

— Ремонтът все пак е много ангажираща дейност — отбелязах.

— Не е това. Ще пътувам до Ротердам със сутрешния полет, за да доведа кучето. Беше под карантина. Ще се прибера чак късно вечерта.

— Разбирам — кимнах и пуснах ръката му, за да не усети как се вцепених. — Каква порода е кучето ти?

— Нийтърски териер. Ловджийско, но е агресивно като бойно. Никак не е излишно да имаш такова куче в жилище с такива картини, нали?

— Прав си, така е.

Куче. Мразя кучета.

 

 

— Ясно — чух гласа на Уве Шикерюд в слушалката. — Клас Граф, улица „Оскар“ 25. Ключът е при мен. Ще го оставя в „Sushi & Coffee“ след час. Алармата ще бъде деактивирана точно в седемнайсет часа утре. Ще ми трябва някакво оправдание, за да остана да работя утре следобед. Впрочем защо ми съобщаваш в последния момент?

— Защото след утрешния ден в апартамента ще доведат куче.

— Добре. Но защо не го направиш през работно време както досега?

Младият мъж в костюм на „Корнелиани“ и очила в стил „голям съм задръстеняк“ се задаваше по тротоара. Обърнах му гръб, за да не се налага да го поздравявам, и долепих устни съвсем близо до слушалката:

— Искам да съм сто процента сигурен, че вътре няма да има работници. Обади се веднага в Гьотеборг и поръчай да ти намерят свястна репродукция на Рубенс. Има много, но ти ще настояваш за качествена. Кажи им да е готова, когато довечера им занесеш литографията на Мунк. Всичко може да се случи в последния момент, а е важно да имам репродукцията за утре. Разбра ли?

— Да, да, разбрах.

— Кажи на онези в Гьотеборг, че утре вечер ще им занесеш оригинала на Рубенс. Запомни ли заглавието на картината?

— Да, да. „Залавянето на каталунския глиган“. От Рубенс.

— Не е точно това, но си близо до истината. Сигурен ли си, че можем да разчитаме на този укривател?

— За бога, Рогер. Повтарям ти за стотен път: да!

— Само питам!

— Чуй ме. Този тип е наясно, че излъже ли веднъж, изхвърча от играта за цял живот. Крадецът наказва крадците по-безжалостно от всички.

— Чудесно.

— Само още нещо: налага се да отложа второто пътуване до Гьотеборг с едно денонощие.

Не представляваше проблем. И преди бяхме отлагали пътувания. Рубенс щеше да е на сигурно място под тавана на колата ми. И все пак косите ми настръхнаха.

— Защо?

— Довечера ще имам гостенка.

— Отложи го.

— Съжалявам, не става.

— Не става ли?

— Гостенката е Наташа.

Направо не повярвах на ушите си.

— Руската курва?

— Не я наричай така.

— А не е ли такава?

— Аз не наричам жена ти силиконка, нали?

— Да не би да сравняваш моята съпруга с проститутка?

— Казах само, че не я наричам силиконка.

— За което трябва да се радваш. Диана е изцяло естествена.

— Лъжеш.

— Не.

— Добре, впечатлен съм. Но така или иначе няма да дойда по-рано от утре вечерта. От три седмици съм в графика на Наташа и ще запиша сеанса. На филмова лента.

— Ще го запишеш? Шегуваш се.

— Искам да имам нещо за гледане. Един господ знае кога ще ме огрее пак.

— Ти си луд — разсмях се аз.

— Защо говориш така?

— Обичаш курва, Уве! Никой мъж на този свят не е влюбен в уличница.

— Ти пък какво знаеш за любовта?

Изстенах.

— И какво възнамеряваш да кажеш на любимата си, когато извадиш проклетата камера?

— Тя няма да разбере.

— Скрил си камерата в гардероба?

— В гардероба ли? Цялата ми къща е под видеонаблюдение, човече.

Уве Шикерюд вече не можеше да ме изненада с разказите си. Знаех, че през свободното си време гледа телевизия в малката си къща някъде край гората в Тунсехаген; обича да стреля по екрана, ако нещо от програмата на телевизията го подразни. Хвали се с австрийските си пистолети „Глок“. Нарича ги „женски“, защото нямали ударник, който се вдига преди еякулация. За стрелбата по телевизора Уве използва халосни патрони, но веднъж забравил, че в пълнителя имало истински, и направил на решето чисто нов плазмен екран „Pioneer“ за трийсет бона. Когато не стреля по телевизора, Уве се цели в къщичка за кукумявки, която лично е окачил на дърво в гората зад къщата си. Една вечер, докато гледал телевизия, чул шум сред дърветата, отворил прозореца, прицелил се с карабината „Ремингтон“ и натиснал спусъка. Куршумът улучил животното точно в челната кост и Уве се принудил да извади купищата замразени пици от фризера, за да има място за месото. В продължение на шест седмици менюто на Уве се състоеше само от еленови пържоли, еленови кюфтета, еленова яхния, еленови крокети и еленови котлети. Накрая не издържа повече, отново изпразни фризера и го напълни със замразени пици. Всички тези истории ми се струваха напълно достоверни. Но тази…

— Наблюдателни камери из цялата ти къща?

— И работата в „Триполис“ си има предимства, нали?

— И можеш да пуснеш камерите, без тя да разбере?

— Да. Ще отида да я взема, ще влезем в апартамента и ако до петнайсет секунди не изключа алармата с паролата, камерите в „Триполис“ започват да записват.

— А в жилището ти алармата започва да вие?

— Не. Нагласена е на тих режим.

Познавах този начин на охрана. Алармата се включва само в офиса на „Триполис“. Смисълът е да не подплаши крадците, докато „Триполис“ подадат сигнал на полицията и се озоват на местопрестъплението в рамките на петнайсет минути. Така спипват крадците неподготвени, преди да са задигнали плячката. Ако не успеят, поне съществува възможността да ги идентифицират с помощта на записа.

— Предупредих дежурните колеги да не се намесват. Посъветвах ги да се разположат удобно пред мониторите и да изплакнат очи.

— Да не искаш да кажеш, че колегите ти ще гледат как ти и рус… Наташа…

— Човек трябва да радва ближните. Погрижил съм се камерата да няма обхват над леглото. То спада към интимното пространство. Ще я накарам да се съблече пред леглото, върху стола до телевизора, как ти се струва? Сама ще режисира спектакъла, това е най-хубавото. Ще седне на стола и ще се опипва. Камерата ще я улови под перфектен ъгъл. Освен това нагласих подходящо осветление. И ще мога да лъскам, без камерата да ме улови. Яко, а?

С последните си откровения Уве прекрачи границата. Не исках да знам нищо повече. Изкашлях се.

— Довечера ела да вземеш Мунк. А вдругиден през нощта — Рубенс. Разбрахме ли се?

— Да. Добре ли си, Рогер? Звучиш ми изнервен.

— Всичко е наред — отговорих и избърсах челото си е опакото на ръката. — Даже чудесно.

Затворих и излязох от кабинката. Наближаваше буря, но не обърнах внимание. Защото всичко беше наред. Скоро щях да се превърна в мултимилионер. Да си откупя свобода за цял живот. Светът и всичко в него — включително Диана — щяха да ми принадлежат. В далечината отекна гръм — сякаш нечий гърлен смях. После паднаха първите дъждовни капки, започнах да подтичвам, а обувките ми затракаха весело по паважа.