Ю Несбьо
Ловци на глави (11)

Десета глава
Сърдечен порок

Натиснах звънеца на Лоте Мадсен за трети път. Нямаше надпис с името й, но след достатъчно на брой посещения не се съмнявах, че този звънец на улица „Айлерт Сунд“ е неин.

Мракът и температурата паднаха рано и бързо. Зъзнех. Следобед й се обадих от офиса и я попитах дали може да се отбия към осем. Тя се колеба дълго. Най-сетне с едносричен отговор изрази съгласие да ме приеме и аз разбрах, че така нарушава обещание, което е дала на себе си: никога повече да не се занимава с мен, защото я бях зарязал абсолютно безжалостно.

Домофонът избръмча и веднага дръпнах вратата, все едно се боях да не пропусна единствения си шанс да вляза. Качих се по стълбите. Не исках да рискувам да срещна някой любопитен съсед, който да ме зяпа, оглежда и да си прави изводи.

Зад открехнатата врата зърнах бледото й лице.

Влязох и затворих.

— Ето ме пак.

Тя мълчеше. Нищо необичайно.

— Как си? — попитах.

Лоте Мадсен вдигна рамене. Изглеждаше точно както при първата ни среща: изплашено пале, рошаво, с боязливи кафяви очи. Гъстата коса се спускаше от двете страни на лицето й, тялото й стоеше леко прегърбено, а широките безцветни дрехи създаваха впечатлението, че посвещава времето си главно на стремежа да скрие тялото си, защото не желае да подчертава формите му. Не разбирах по каква причина го прави: имаше хубава фигура, добре сложена, с гладка, безупречна кожа. Излъчваше обаче покорност, каквато според мен излъчват жените, жертви на физическо насилие, изоставяни, никога не получаващи каквото заслужават. Вероятно точно това събуди у мен инстинкта на закрилник — изобщо не подозирах за него — както и други, не особено платонични чувства, залегнали в основата на краткотрайната ни връзка. Или афера. Афера. Връзка внушава усещането за настояще. Афера — за минало. За първи път срещнах Лоте Мадсен на един от летните вернисажи на Диана. Лоте, застанала в другия край на галерията, бе впила поглед в мен и го отмести доста късно. Мъжете винаги се ласкаят, спипат ли така жена на местопрестъплението, и понеже явно тя не възнамеряваше да ме погледне отново, се приближих до картината, която оглеждаше, и се представих. Направих го най-вече от любопитство, защото винаги съм бил — като се има предвид природата ми — невероятно верен на Диана. Злите езици сигурно ме упрекват, че моята вярност е по-скоро хитро пресмятане на риска отколкото любов; че осъзнавам колко по-атрактивна е Диана и затова не бих се осмелил да й изневеря, освен ако не искам до края на живота си да се задоволявам с партньорки на моето ниво.

Възможно е да са прави. Лоте Мадсен е на моето ниво. Прилича на откачена художничка и веднага предположих, че навярно е точно такава или е приятелка на някой откачен художник. Как иначе да си обясня, че жена в широки кафяви панталони от рипсено кадифе и в скучен тесен сив пуловер е успяла да влезе на вернисажа? Тя обаче се оказа купувач. Не купуваше за собствена сметка, разбира се, а от името на датска фирма, която обзавеждала новите си офиси в Одензе. По професия Лоте е преводач на свободна практика от норвежки и испански; превежда брошури, статии, инструкции за употреба, филми и специализирана литература, фирмата в Одензе била един от редовните й клиенти. Лоте говореше тихо, с колеблива усмивка, все едно не разбираше защо си губя времето с нея. Веднага се увлякох по нея. Да, май това е точната дума: увлякох се. Беше очарователна и мъничка. 159 см. Дори нямаше нужда да я питам, защото умея да преценявам ръста на хората на око. Онази вечер се сдобих с телефонния й номер и обещах да й изпратя снимки на картини от художника, чиито творби са изложени в галерията. Тогава очевидно съм го направил съвсем безкористно.

На втората ни среща в „Sushi & Coffee“ й обясних, че предпочитам да й покажа разпечатани снимки на хартия, вместо просто да й ги изпратя на електронната поща, защото изображенията на компютърния екран — точно като мен — лъжат.

След като прегледахме набързо снимките, й разказах, че съм нещастно женен, но все още търпя, защото се чувствам задължен на съпругата ми, която ме обича безгранично. Това е най-изтърканото клише в ситуацията „семеен мъж пробва как ще реагира неангажирана жена“, но се надявах да не го е чувала. На мен също не са ми го казвали, но поне бях чувал за него и го смятах за ефективно. Тя погледна часовника и каза, че трябва да тръгва. Попитах я дали е удобно да се отбия някоя вечер у тях и да й покажа творбите на друг художник, който според мен е много по-изгодна инвестиция за клиента й в Одензе. След кратко колебание все пак се съгласи.

И аз отидох при нея с копия на няколко лоши картини от галерията и бутилка хубаво червено вино от избата. От мига, когато ми отвори вратата на апартамента си в една топла лятна вечер, Лоте изглеждаше обречена. Разказвах й забавни истории за конфузни ситуации, в които съм попадал. Те привидно те представят в неблагоприятна светлина, но в действителност показват, че притежаваш достатъчно самочувствие и съзнание за постигнатите успехи и ти позволяват да посегнеш към самоиронията. Лоте ми разказваше за себе си. Била единствено дете и през детските и юношеските си години се местела къде ли не с родителите си. Баща й работел като главен инженер в интернационална компания, занимаваща се с производството на напоителни системи. Лоте не усещала нито една страна като своя родина. Норвегия или другаде — било й все едно къде живее. Вярвах й. За жена, която владее толкова езици, говореше малко. Нали е преводачка, помислих си. Предпочита да чете за чужди съдби, вместо да се съсредоточава върху своята. Попита ме каква е жена ми. „Жена ти“ — така я нарече тя, макар да знаеше името на Диана. Нали беше получила покана за вернисажа. По този начин ме накара да се почувствам по-спокоен. На нея също й олекна.

Разказах й как бракът ни е преминал през сериозна криза, когато „жена ми“ забременяла, а аз не съм искал да имаме дете и според нея съм я убедил да направи аборт.

— Наистина ли го направи? — попита Лоте.

— Явно да.

Забелязах промяна в изражението й и я попитах каква е причината.

— Родителите ми ме убедиха да направя аборт, когато забременях като тийнейджърка. Детето ми нямаше да има баща. Оттогава ги намразих. И тях, и себе си.

Преглътнах с мъка няколко пъти и се помъчих да й обясня.

— Плодът имаше синдрома на Даун. Осемдесет и пет процента от всички родители, които разберат, че ще се роди дете с този синдром, избират майката да направи аборт.

Веднага се разкаях за думите си. Какво си въобразявах? Че като я излъжа за синдрома на Даун, Лоте щеше да разбере защо не искам да имам дете от собствената си съпруга?

— Съществувала е голяма вероятност жена ти да изгуби детето от само себе си — отбеляза тя. — Синдромът на Даун често е съпроводен от вроден сърдечен порок.

Сърдечен порок, отекна в мислите ми. Изпитвах гореща благодарност към нея, задето се опитваше да облекчи угризенията ми и да опрости нещата заради мен и заради двама ни. След час вече бяхме съблекли всичките си дрехи и ликувах заради победа, която човек, свикнал да побеждава, би сметнал за твърде незначителна. Аз обаче се реех из облаците дни наред. Седмици. По-точно три седмици и половина. Бях си намерил любовница. Зарязах я след двайсет и четири дни.

Сега, когато я гледах пред мен в преддверието на апартамента й, всичко ми се струваше нереално.

Хамсун е написал, че ние, хората, се пресищаме от любов. Омръзва ни онова, което получаваме в големи дози. Наистина ли сме толкова банални? Очевидно да. Не това обаче се случи с мен. Аз просто имах угризения на съвестта. Не защото не можех да отвърна на любовта на Лоте, а защото обичах Диана. Рано или късно щях да призная на любовницата си какво изпитвам към жена си, но решението в мен узря след малко странна случка. Изминаха двайсет и четири дни от началото на аферата ни. Наближаваше краят на лятото. С Лоте лежахме в тесния й двустаен апартамент на улица „Айлерт Сунд“. Преди това цяла вечер разговаряхме или, по-точно, аз говорих. Описвах и разяснявах как е устроен животът според мен. Бива ме да философствам. По паулукоелювски омайвам непридирчивите в интелектуално отношение и дразня по-претенциозните. Меланхоличните кафяви очи на Лоте следяха неотклонно движенията на устните ми, поглъщаха всяка изречена дума и виждах как Лоте буквално потъва в моя свят, изтъкан от домашно изработени мисловни нишки, как мозъкът й припознава моите разсъждения като свои, как се влюбва в душата ми. Самият аз отдавна се бях влюбил в нейното влюбване, в преданите й очи, в мълчанието и тихото й, едва доловимо стенание, докато се любим — толкова различно от воя на Диана, който звучи като циркуляр. Влюбването ме държа в състояние на постоянна възбуда в продължение на три седмици и половина. И така, онази вечер сложих край на монолога и погледите ни се срещнаха. Наведох се напред, сложих ръка на гърдите й и тя потръпна — или може би това бях аз — а после се втурнахме към спалнята и към леглото от „ИКЕА“, широко сто и един сантиметра, с предразполагащото име „Бреке“^[1]. Тази вечер, за разлика от друг път стенанията й бяха по-шумни и тя ми прошепна нещо на датски. Не го разбрах, защото датският, напълно обективно погледнато, е труден език. Датските деца проговарят по-късно от връстниците си в останалите европейски държави. Обаче думите й ми подействаха възбуждащо и ускорих темпото. Обикновено Лоте не реагираше на забързването, но тази вечер хвана бедрата ми и ги притегли към себе си. Разтълкувах действията й като желание още да увелича честотата и силата. Подчиних се, но си представих баща ми в отворения ковчег по време на погребението му. Този метод е доказано ефикасен срещу преждевременна еякулация. Във въпросния случай — срещу еякулация въобще. Макар Лоте да ме уверяваше, че взема противозачатъчни, мисълта за нежелана бременност ми докарваше сърцебиене. Не знаех дали Лоте стига до оргазъм, докато се любим. Приглушените й, овладени стонове ме навеждаха на мисълта, че оргазмът при нея би се проявил като леки бразди по повърхността, тоест бих могъл да го пропусна. А Лоте беше изключително деликатно създание и не исках да я притеснявам с въпроси. Затова се оказах напълно неподготвен за случката. Изведнъж усетих, че трябва да престана, но си позволих още един последен, силен тласък. Сякаш ударих нещо в утробата й. Тялото й се вцепени, а очите и устата се отвориха широко. После тя се разтресе и за кратък миг, изпълнен с диво отчаяние, се изплаших, че съм предизвикал епилептичен припадък. Усетих как нещо топло, още по-топло от утробата й, обгръща члена ми и след секунда вълна от течност плисна върху корема, хълбоците и топките ми. Надигнах се на лакти и се вторачих с невярващи от ужас очи там, където телата ни се сливаха в едно. Утробата й се сви, сякаш искаше да ме изтласка. От гърдите й се изтръгна дълбок стон — през живота си не бях чувал такъв рев. После се надигна следващата вълна и течността рукна от тялото й, потече между хълбоците ни и намокри дюшека, където първата вълна още не беше попила. Боже господи, помислих си. Пробил съм дупка в тялото й. В паниката мозъкът ми търсеше причинно-следствената връзка. Тя е бременна, предположих. И аз съм пробил торбичката на зародиша. Затова сега тази мръсотия тече по леглото. Божичко, плуваме в живот и смърт, това е водно дете, второто водно дете! Бях чел за така наречения воден оргазъм при жените, разбира се. Бях гледал и два-три порнофилма на тази тема, но подобен оргазъм ми приличаше на някаква измишльотина, лъжа, плод на мъжкото желание да имаш равностоен еякулиращ партньор. Тогава в главата ми се въртеше една-едничка мисъл: това е възмездие, божието наказание, задето убедих Диана да направи аборт; с непредпазливите си действия отнех живота на още едно невинно дете, ужасих се аз.

Скочих от леглото и дръпнах рязко завивката. Лоте се сепна. Аз обаче изобщо не гледах свитото й голо тяло. Взирах се в тъмното петно върху чаршафа, което продължаваше да се разширява. Постепенно се досетих какво се е случило. А по-важното беше, че ми просветна какво — за щастие — не се беше случило. И все пак гледката нанесе своите незаличими щети върху съзнанието ми. Вече нямаше връщане назад.

— Ще си тръгвам — казах. — Това не може да продължава.

— Какво? — прошепна едва доловимо Лоте, свита в зародишна поза.

— Ужасно съжалявам, но съм решил да се прибера и да помоля Диана за прошка.

— Няма да ти прости — простена Лоте.

Докато измивах мириса й от ръцете и устните си в банята, не чух звук от спалнята. Излязох от жилището й и внимателно затворих вратата.

А сега — три месеца по-късно — отново стоях в преддверието й и си бяхме разменили ролите: аз я гледах с очи на куче.

— Можеш ли да ми простиш? — попитах.

— Тя не можа ли? — на свой ред попита Лоте с монотонен глас. Вероятно просто датчаните говорят винаги с такава интонация.

— Така и не й признах какво се случи.

— Защо?

— Не знам. Вероятно защото имам сърдечен порок.

Тя ме изгледа продължително. Стори ми се, че в кафявите й, прекалено меланхолични очи зърнах бегла усмивка.

— Защо дойде?

— Защото не успях да те забравя.

— Защо дойде? — повтори твърдо тя. Досега не я бях виждал в такава светлина.

— Ами смятам, че… — подхванах.

— Защо, Рогер? — прекъсна ме тя.

— Вече не й дължа нищо — въздъхнах. — Има си любовник.

Последва продължително мълчание. Лоте издаде съвсем леко долната си устна.

— Разби ли ти сърцето?

Кимнах.

— И сега искаш аз да го излекувам?

За пръв път чувах тази мълчалива жена да се изразява с такава лекота и непринуденост.

— Няма да успееш, Лоте.

— Прав си, няма да успея. Знаеш ли кой е любовникът й?

— Един тип, който дойде на интервю за работа при нас. Няма да получи мястото, така да го кажем. Може ли да говорим за нещо друго?

— Само да говорим ли?

— Ти решаваш.

— Добре. Само ще разговаряме. Темата е твоя грижа.

— Дадено. Донесох и бутилка вино.

Тя поклати глава едва забележимо. Обърна се. Последвах я.

Изпихме виното и заспахме на дивана. Събудих се с глава в скута й. Милваше косата ми.

— Знаеш ли кое ми направи най-силно впечатление на първата ни среща? — попита Лоте, когато забеляза, че съм буден.

— Косата — отвърнах.

— И преди ли съм ти го казвала?

— Не.

Погледнах си часовника. Девет и половина. Време да се прибирам у дома. В останките от разбития ми дом, ако трябва да съм точен. Само мисълта ме накара да изтръпна.

— Ще ме приемеш ли пак? — попитах.

Тя видимо се колебаеше.

— Нуждая се от теб — отроних.

Знаех, че този аргумент не крие особена тежест. Беше заимстван от жена, която предпочиташе „Куинс Парк Рейнджърс“, защото отборът я караше да се чувства нужна. За жалост обаче не разполагах с по-убедителен аргумент.

— Ще видим — отговори Лоте. — Трябва ми малко време да си помисля.

 

 

Заварих Диана с голяма книга в ръка. Ван Морисън пееше „… someone like you make it all worth while“^[2]. Приближих се до нея безшумно и прочетох заглавието на корицата на глас:

— „Детето в нас се пробужда“?

Тя се стресна, но се усмихна и побърза да прибере книгата на етажерката зад гърба си.

— Закъсня, скъпи. Днес прави ли нещо приятно, или само работи?

— И двете — отвърнах и се приближих до прозореца.

Гаражът се къпеше в бяла лунна светлина. Оставаше много време до идването на Уве.

— Обадих се тук-там и обмислях кого да препоръчам за мениджър на „Патфайндър“.

— Колко вълнуващо! — въодушевено плесна тя с ръце. — Нали там щеше да работи онзи, с когото те запознах… как му беше името?

— Граф.

— Да, Клас Граф! Много бързо забравям. Надявам се да купи от галерията някоя скъпа картина, след като му съобщиш за назначението. Заслужавам го, нали?

Тя се засмя весело, изтегна слабите си крака, свити досега, и се прозя. Сякаш нечия безжалостна ръка ме стисна за сърцето, както би стиснала балон с вода. Извърнах се към прозореца, та тя да не види болката, изписана по лицето ми. Жената, която смятах за неспособна на изневяра, не само умееше да се преструва, но и играеше ролята си като истинска професионалистка. Преглътнах и изчаках да си възвърна спокойния глас.

— Граф не е нашият човек — отсякох, докато гледах отражението й в прозореца. — Ще препоръчам друг.

Диана не беше професионалистка — не успя да се овладее след тази новина. Брадичката й увисна от изненада.

— Шегуваш ли се, скъпи? Та той е перфектен! Нали ти сам каза…

— Сгреших.

— Сгрешил си?

Не без задоволство долових пискливите нотки в гласа й.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Граф е чужденец и е висок под един и осемдесет. Страда от сериозни личностни разстройства.

— Под един и осемдесет? За бога, Рогер, ти нямаш един и седемдесет. И не той, а ти имаш личностни разстройства!

Улучи болното ми място. Не ме засегна частта с личностните разстройства, за тях вероятно беше права. Помъчих се да запазя самообладание:

— Защо се разпали толкова, Диана? И аз възлагах големи надежди на Клас Граф, но всеки ден се случва хората да ни разочароват и да не оправдаят очакванията ни.

— Ти… грешиш. Не виждаш ли? Той е най-подходящият кандидат!

Обърнах се с лице към нея и се опитах да се усмихна снизходително.

— Слушай, Диана, аз съм един от най-добрите в професията си. По-точно в преценката и подбора на хора. Случва се да сгреша в личния си живот…

Лицето й леко трепна.

— … но никога в професионалния. Никога.

Тя мълчеше.

— Скапан съм — казах. — Снощи не спах добре. Лека нощ.

 

 

Легнах си. Чувах стъпките й на горния етаж. Диана крачеше нервно напред-назад. Макар да не успях да доловя гласа й, знаех, че тя върви така, когато говори по мобилния си телефон. Според мен това е обща черта на поколенията, израснали без безжичната технология. Ние се движим, докато говорим по телефона, сигурно защото все още ни удивлява фактът, че това е възможно. Съвременният човек отделя шест пъти повече време за общуване от прадедите ни — прочетох го някъде. Общуваме повече, но дали общуваме по-пълноценно? Защо например не попитах Диана какво е правила в апартамента на Клас Граф? Дали защото знам, че тя няма да отговори на въпроса ми и в крайна сметка ще разчитам на собствените си догадки и предположения? Дори да бе представила срещата им като случаен гаф, нямаше да й повярвам. Никоя жена не би изманипулирала съпруга си да назначи на високоплатена работа мъж, с когото е преспала само веднъж. Имах и други причини да си трая, разбира се. Докато се преструвам, че не подозирам за връзката им, няма опасност да ме обявяват за заинтересован и да предоставят преценката за неговата кандидатура на Фердинанд. Това ми позволява спокойно да осъществя малкото си жалко отмъщение и да намеря обяснение как съм заподозрял Диана в изневяра. Изключено е да й разкрия, че редовно се промъквам в чужди жилища и крада картини. Обърнах се в леглото. Токчетата й ми изпращаха монотонните си неразгадаеми морзови сигнали. Исках да заспя, да сънувам, да се пренеса другаде. А после да се събудя и да не помня нищо. Ето това е основната причина да не зачеквам темата пред Диана: докато не сме изрекли подозренията си на глас, все още съществува възможността да забравим, да заспим и да сънуваме, а когато се събудим, всичко това да е изчезнало, да се е превърнало в нещо абстрактно, в сцени от въображението ни като онези мислени изневери и фантазии, които се появяват ежедневно във всички — дори в най-всепоглъщащите любовни връзки.

Изведнъж съобразих: ако наистина говори по мобилен телефон, значи си е купила нов. Видът на новия й телефон е конкретното, видимо и неопровержимо доказателство, че случилото се не е само сън. Когато тя най-сетне влезе в спалнята и се съблече, се престорих на заспал. Ала на бледия лъч лунна светлина, процеждащ се между завесите, видях как изключи мобилния си телефон, преди да го пусне в джоба на панталона си. Телефонът беше същият: черен „Прада“. Сигурно сънувах. Усетих как сънят ме хваща и завлича надолу. Или пък Диана си е купила същия телефон. Вече не потъвах. Или е намерила стария — значи пак са се срещали. Издигнах се, пробих повърхността и осъзнах, че тази нощ няма да мигна.

Около полунощ, все още буден, през отворения прозорец чух от гаража слаб звук. Сигурно Уве е дошъл да вземе Рубенс, предположих. Ала колкото и да се напрягах, не го чух да излиза. Вероятно все пак бях заспал. Сънувах свят под морето. Щастливи, усмихнати хора. Жените са неми, а от устите на децата излизат мехурчета с думи. Нищо не вещаеше кошмара, който ме очаква в другия край на съня.