Ю Несбьо
Ловци на глави (19)

Осемнайсета глава
Бялата царица

Седнал в останките от катастрофиралата кола, се взирах в машинката за бръснене. Понякога през ума ни минават какви ли не странни мисли. Бялата царица беше счупена. С нея се опитвах да поставя в шахмат баща си, миналото си, целия си предишен живот. Именно тя ми каза, че ме обича, и аз се заклех, дори думите й да са лъжа, част от мен винаги да я обича заради любовното й признание. Нея наричах моята половинка, защото наистина я смятах за второто ми лице, за моето по-добро аз. Явно съм грешал. Мразех я. Не, дори не бих го нарекъл омраза: Диана Струм-Елиасен просто не съществуваше за мен. И все пак седях в развалина, някога била кола, в компанията на четири трупа, с машинка за бръснене в ръка и с единствената мисъл: дали Диана щеше да ме обича, ако нямах такава коса?

Както вече казах, понякога през ума ни минават много странни мисли. Прогоних мисълта и пуснах машинката на човека с пророческото име Сюндед. Тя започна да вибрира в ръката ми.

Реших да се променя. Исках да се променя. Старият Рогер Браун вече не съществуваше. Захванах се за работа. След четвърт час огледах резултата в парчето, останало от огледалото за обратно виждане. Както се опасявах, гледката не беше никак красива. Главата ми приличаше на фъстък с черупка — издължена и леко сплесната в средата. Гладко избръснатият ми бял череп блестеше слабо над загорялата кожа на лицето ми. Но това бях аз — новият Рогер Браун.

Къдриците ми паднаха между краката ми. Натъпках ги в прозрачния найлонов плик и го пъхнах в задния джоб на униформените панталони на Ескил Монсен. Там напипах портфейла му. Взех малко пари и кредитната му карта, понеже нямах намерения да улесня полицията, като използвам кредитната карта на Уве Шикерюд. Вече бях намерил запалка в джоба на черното шушляково яке на Пъпчивко и отново се зачудих дали да не запаля маринованата в бензин кола. От една страна, така щях да забавя експертите при идентифицирането на труповете и да си осигуря цяло денонощие спокоен труд. От друга обаче, димът щеше да задейства противопожарната аларма, преди да съм успял да се махна от района. Без пожар и с малко късмет щяха да минат няколко часа, докато открият отломките. Погледнах обезобразеното лице на Пъпчивко и взех решение. Трябваха ми близо двайсет минути да му сваля панталоните и якето и да го облека в моя зелен анцуг. Направо невероятно е колко бързо се свиква с рязането на хора. Отрязах кожата на двата му показалеца (не си спомнях дали пръстовите отпечатъци се вземат от дясната, или от лявата ръка) с концентрацията и бързината на хирург. Накрая клъцнах и палците му, за да създам впечатлението, че раните по пръстите му са случайни. После се отдалечих на две крачки, за да огледам резултата. Кръв, смърт, тишина. Дори кафявата река до горичката изглеждаше замръзнала в беззвучна неподвижност. Гледката заслужаваше да бъде пресъздадена от Мортен Вискум^[1]. Ако разполагах с камера, щях да я заснема и да я изпратя на Диана с предложението да я изложи в галерията. Като предупреждение какво предстои. Как се изрази Граф? „Именно страхът, а не болката ни прави отстъпчиви.“

Тръгнах по главния път. Рискувах Клас Граф да мине по шосето и да ме види, разбира се, но не се тревожех. Първо, той не би ме познал в този вид: с обръсната глава, в черно шушляково яке с емблемата на „Клуб Кодо-дзен Елверюм“ на гърба. Второ, походката ми се промени: вече стъпвах гордо изправен и вървях бавно. Трето, проследяващото му устройство показваше ясно, че се намирам в колата и не съм помръднал и на метър. Напълно логично, нали бях мъртъв.

Не се отбих в близката ферма. Продължих. Подмина ме автомобил, намали, вероятно шофьорът се питаше що за човек съм. После настъпи газта и изчезна в ярката есенна светлина.

Миришеше на хубаво: на пръст, на трева, на борова гора и на кравешки тор. Раните на врата още ме наболяваха, но вцепенението на мускулите ми изчезна. Ускорих крачка и задишах дълбоко и живително. След половин час все още не се бях измъкнал от необятните полета, но в далечината се виждаше синя табела и навес. Автобусна спирка.

Четвърт час по-късно се качих в автобуса, купих си билет с парите от портфейла на Ескил Монсен и се осведомих, че автобусът стига до Елверюм, откъдето щях да се прибера в Осло с влак. Седнах срещу две платиненоруси жени около трийсетте. Въобще не ме удостоиха с поглед.

Задрямах. Събуди ме воят на сирена. Автобусът намали и сви вляво. Подмина ни полицейска кола със син буркан. Сигурно патрулка нула две, помислих си. Забелязах как едната блондинка ме погледна и побърза инстинктивно да отмести очи. Намекът колко съм отблъскващ стана твърде явен. Не успя. Усмихнах се криво и погледнах през прозореца.

Слънцето огряваше родния град на стария Рогер Браун, когато новият слезе от влака в петнайсет и десет, а в зиналата паст на обезобразените скулптури на тигри пред централната гара на Осло духаше леденостуден вятър. Пресякох площада и продължих към улица „Шипер“.

Наркодилърите и проститутките по „Толбю“ ме погледнаха, ала не ме сподириха с обичайните си предложения, както правеха със стария Рогер Браун. Спрях пред входа на хотел „Леон“ и вдигнах очи към фасадата с бели рани от олющена мазилка. Под единия прозорец висеше плакат, който обещаваше стая за четиристотин крони на нощ.

Влязох и се отправих към рецепцията или РЕЦЕЦПИЯТА, както пишеше на табелата над главата на мъжа зад гишето.

— Да? — каза той вместо обичайното „добре дошли“.

Бях свикнал с други обноски в хотелите, които старият Рогер Браун посещаваше. Лицето на рецепциониста лъщеше от пот. Сигурно работеше здраво или пиеше много кафе. Или просто беше тревожна натура. Неспокойният поглед, сновящ напред-назад, говореше в полза на последното ми предположение.

— Имате ли единични стаи? — попитах.

— Да. За колко време?

— За едно денонощие.

— За цяло денонощие ли?

За пръв път идвах в хотел „Леон“, но бях минавал с колата покрай него и предполагах, че предлагат стаи за няколко часа на професионални жрици на любовта. Тоест жени, които поради недостиг на физическа красота или ум не бяха съумели да използват телата си, за да се сдобият с къща, проектирана от Уве Банг, и със собствена галерия в квартал Фрогнер.

Кимнах.

— Четиристотин — изстреля мъжът. — При условие че платите предварително.

Говореше с шведски акцент, предпочитан по една или друга причина от вокалистите на естрадни групи и от проповедниците.

Хвърлих пред него комбинираната дебитна и кредитна карта на Ескил Монсен. От опит знам, че служителите изобщо не ги е грижа дали подписът съвпада, но за всеки случай във влака се научих да го имитирам. Проблемът се състоеше в снимката. Дори приглушеното осветление, при което е правена снимката, не можеше да скрие от рецепциониста, че между бузестия тип с дълга къдрава коса и черна брада на снимката и мен — скулест и с бръсната глава — няма никаква прилика. Мъжът огледа внимателно картата.

— Вие не сте човекът от снимката — отсече, без да вдига очи към мен.

Почаках да ме погледне.

— Рак — казах аз.

— Какво?

— Химиотерапия.

Той примига три пъти.

— Три курса на лечение.

Адамовата му ябълка подскочи, когато преглътна. Забелязах колебанието му. Хайде де! Налагаше се веднага да легна, защото изпитвах ужасни болки във врата. Приковах очи в него, но той отмести поглед.

— Съжалявам — вдигна картата срещу мен. — Нямам желание да си навличам неприятности. Намирам се под наблюдение. Имате ли пари в брой?

Поклатих отрицателно глава. След като си купих билет за влака, ми останаха само банкнота от двеста крони и монета от десет.

— Съжалявам — повтори той и протегна ръка, а картата докосна рамото ми, сякаш ме умоляваше да си я прибера.

Взех я и излязох.

Не виждах смисъл да се пробвам в други хотели. Щом в „Леон“ не приемаха картата, значи и в другите хотели щяха да постъпят по същия начин. А имаше опасност и да се обадят в полицията.

Преминах към план Б.

Бях нов в града. Чужденец. Без пари, без приятели, без минало и без самоличност. Фасадите, улиците и хората по тях ми изглеждаха по-различни, отколкото през очите на Рогер Браун. Пред слънцето се изпречи тънък облачен слой и температурата се понижи с още няколко градуса.

На централната гара попитах с кой автобус се стига до Тунсехаген. Качих се. Незнайно защо шофьорът ми говореше на английски. От спирката в Тунсехаген до къщата на Уве има само няколко баира, но докато стигна дотам, вече зъзнех от студ. Пообиколих квартала, за да се уверя, че наблизо няма полицаи. Бързо се втурнах към вратата и отключих.

Вътре беше топло. Отопление с регулируем термостат. Въведох паролата „Наташа“, за да деактивирам алармата, и влязох в стаята с функции на всекидневна и спалня. Миришеше като при последното ми посещение: на неизмити съдове, непрано спално бельо, оръжейно масло и сяра. Уве лежеше в леглото, както го оставих предишния ден. Оттогава сякаш беше изминала седмица.

Намерих дистанционното, легнах в леглото до Уве и включих телевизора. Прегледах информацията от телетекста. Не пишеше нищо за изчезнали патрулки или за мъртви полицаи. Полицаите от участъка в Елверюм със сигурност очакваха големи неприятности и отдавна бяха започнали акция по издирването на служебния автомобил, но явно предпочитаха да не избързват с оповестяването на информацията, защото се надяваха всичко да се дължи на съвсем банално недоразумение. Рано или късно щяха да открият колата. А колко ли време щеше да им трябва, за да установят, че трупът в зеления анцуг със заличени резки по върховете на пръстите не е арестантът Уве Шикерюд? Минимум едно денонощие. Максимум две.

Някои неща просто не ми бяха известни. Не че новият Рогер Браун знаеше какви са процедурите в полицията. Той просто осъзнаваше, че е необходимо да вземе бързи решения, базирани на информация от несигурни източници; да предприеме действия, макар и рисковани, вместо да губи време в колебания, докато стане прекалено късно; да допусне страха, за да се мотивира, но да не му се предаде напълно, да не му позволи да го парализира.

Затова затворих очи и заспах.

Събудих се. Часовникът на телетекста показваше 20:03. А отдолу беше публикувано съобщение за четирима души, трима от които полицаи, загинали при пътна злополука близо до Елверюм. Сутринта бил подаден сигнал за изчезнала полицейска кола и следобед намерили останките й в горичка до река Трекелва. Обявен за изчезнал бил петият пътник в колата, също полицай. Предполагаха, че е изхвръкнал от колата и е паднал в реката. В момента провеждали акция по издирване на тялото. На две мили от мястото на злополуката намерили откраднат автовоз с емблемата „Кухни Сигдал“. Полицията умоляваше зрителите, които разполагат с данни за шофьора, да позвънят на горещата телефонна линия.

След като разберат, че арестантът Шикерюд не е сред загиналите, рано или късно ще посетят дома му. Налагаше се да си намеря подслон другаде.

Поех си дъх. Наведох се над трупа на Уве, взех телефона от нощното шкафче и набрах единствения номер, който знаех наизуст.

Тя вдигна на третото прозвъняване.

Вместо обичайното, смутено, но нежно „Здрасти“, Лоте отрони едва доловимо „Да?“.

Затворих, без да се обадя. Исках да разбера единствено дали си е вкъщи. Надявах се и вечерта да я заваря у тях.

Изгасих телевизора и станах. След двеминутно търсене намерих два пистолета: единия в шкафчето в банята, другия — напъхан зад телевизора. Спрях се на малкия черен пистолет зад телевизора. От кухненския долап извадих две кутии: едната с бойни патрони, другата с халосни. Напълних пистолета с бойни патрони, заредих го и спуснах предпазителя. Затъкнах оръжието на кръста си, както видях да прави Клас Граф. Влязох в банята и оставих другия пистолет на мястото му. Затворих вратичката на шкафчето и се огледах в огледалото: лице с фини черти, ясни линии, брутално оголена глава, ярък, почти трескав блясък на очите, устните едновременно отпуснати и категорични, мълчаливи и красноречиви.

Където и да осъмнех утре сутринта, на съвестта ми щеше да тежи убийство. Предумишлено убийство.