Ю Несбьо
Ловци на глави (25)

Епилог

Първият сняг падна и се стопи. В интернет прочетох, че опцията за покупка и правото да излага картината „Залавянето на калидонския глиган“ са били продадени на търг в Париж. Спечелила го галерия „Гети“ в Лос Анджелис. Сега галерията щяла да попълни постоянната си експозиция с картината на Рубенс и — освен ако до две години някой не предяви претенции за права върху творбата — да се възползва от опцията и да се превърне в едноличен собственик на картината. В статията бяха поместени и няколко кратки изречения за произхода на картината. Дълги години се водели спорове дали е копие, или оригинал на друг художник, защото никакви източници не били помествали информация за калидонски глиган, рисуван от Рубенс. Сега обаче експертите единодушно установили, че картината е дело именно на прочутия художник. В статията не пишеше нито откъде се е появила картината, нито дали норвежката държава е продавач, нито на каква цена е купена картината.

С Диана очаквахме дете и тя осъзна колко трудно ще й бъде сама да организира изложби в галерията. Затова — и след като се посъветва с мен — реши да си намери партньор, който да се занимава с по-практическата страна на нещата — например със счетоводството — за да може тя да се съсредоточи върху изкуството и художниците. Освен това обявихме къщата за продажба. Единодушно се съгласихме, че предпочитаме детето ни да расте в по-малка къща в околностите на големия град. Вече получих много тлъсто предложение от човек, който веднага видял обявата във вестника и поиска да му покажа къщата още същата вечер. Познах го на секундата. Костюм на „Корнелиани“ и очила в стил „голям съм задръстеняк“.

— Е, не е шедьовърът на Уве Банг — изкоментира той, след като набързо прелетя над всички стаи, докато аз едва го догонвах. — Но ще я купя. Колко искате за нея?

Повторих цената, обявена във вестника.

— Давам още един милион — каза той — и срок да ми отговорите до вдругиден.

Обещах му да обмисля предложението му и го изпратих до вратата. Подаде ми визитката си. Нямаше нито длъжност, нито име, нито мобилен телефон. Името на посредническата фирма за подбор на персонал беше написано със съвсем дребни букви и на практика не можеше да се прочете.

— Кажете — подхвана той на прага, — вие не бяхте ли „кралят на хълма“? — И без да дочака отговора ми, продължи: — Обмисляме разширение на дейността си. Вероятно ще се свържем с вас.

Ние. Изписано с малки букви.

Изчаках срока да изтече, без да спомена за предложението нито пред брокера, нито пред Диана. Повече не чух нищо от „ние“.

Понеже съм верен на принципа никога да не започвам работа, преди да се разсъмне, и във въпросния ден — както винаги — пристигнах последен на паркинга пред „Алфа“. „Първите ще бъдат последни.“ Тази привилегия си я бях измислил сам и започнах да я прилагал по свое усмотрение. Полагаше се единствено на най-добрия ловец на глави във фирмата. Позицията ми изключва възможността някой да заеме моето място на паркинга, макар на хартия служебните паркинги да са еднакво достъпни и да функционират на принципа „кой превари — той завари“.

Във въпросния ден обаче на мястото ми беше спряла кола. Непознат фолксваген „Пасат“, вероятно собственост на някой клиент, сметнал за нормално да паркира там само защото наблизо виси табела с надпис „Алфа“; полуидиот, който не е успял да прочете голямата табела с надпис „ПАРКИНГ ЗА ПОСЕТИТЕЛИ“ до входа.

Все пак ме загложди леко съмнение. Ами ако някой от „Алфа“ е стигнал до извода, че вече не съм… Дори не се осмелих да си довърша мисълта.

Докато се оглеждах за друго място, от офис сградата излезе мъж и се насочи към „Пасат“-а. Върви като типичен шофьор на „Пасат“, прецених аз и задишах по-спокойно, защото този мъж не представляваше конкурент за мястото, а просто клиент.

Демонстративно спрях колата си пред „Пасат“-а и зачаках с надежда. Може пък денят ми да започне обещаващо, помислих си в онзи момент, може пък да ми се удаде възможност да наругая един идиот. И той действително почука леко по страничното ми стъкло. Погледнах през прозореца и видях костюма му на височината на корема.

Почаках малко и едва тогава отворих прозореца. Стъклото се плъзна надолу бавно, но все пак по-бързо, отколкото ми се искаше.

— Вижте… — подхвана той.

Прекъснах го с отрепетирано бавното си темпо.

— Добър деееен. С какво мога да ви помогна, уважаеми господине?

Дори не го удостоих с поглед и вече се готвех да му изнеса опреснителна лекция на тема „защо трябва да четем табелите“.

— Бихте ли преместили малко колата си. Запушили сте ме.

— На мен ми се струва, че по-скоро вие сте заели моето място, госп…

Шумът на радио в гръмотевична буря най-сетне стигна до мозъка ми. Погледнах през прозореца. Сърцето ми почти спря да бие.

— Ще я преместя, разбира се — съгласих се охотно аз. — Дайте ми само секунда.

Започнах трескаво да търся копчето, за да вдигна прозореца, но фината моторика сякаш се бе изпарила.

— Почакайте — спря ме Бреде Спере. — С вас не се ли познаваме?

— Съмнявам се — отвърнах и се помъчих да изрека думите със спокоен, отпуснат бас.

— Сигурен ли сте? Определено съм ви виждал някъде.

Мамка му, как е възможно да запомни мнимия далечен братовчед на братята Монсен, появил се в Института по съдебна медицина? И то при положение че тогавашната ми версия беше с обръсната глава и облекло на обирджия, а сегашната — с дълга гъста коса, костюм на Ерменеджилдо Дзеня и току-що изгладена риза на Борели. Знаех, че не бива да отричам твърде агресивно: ако поставя Спере в отбранителна позиция, той ще напрегне паметта си и ще се сети къде ме е виждал. Поех си дълбоко въздух. Чувствах се изморен, по-изморен, отколкото трябваше, защото в този ден се налагаше да покажа най-доброто, на което съм способен; да оправдая някогашната си слава.

— Кой знае? — окопитих се аз. — Честно казано, и вие ми се струвате някак познат…

Отначало той се слиса от неочакваната ми контраатака. После се усмихна чаровно, по момчешки. Именно тази усмивка му бе спечелила любовта на фотографите и операторите.

— Сигурно сме ме гледали по телевизията. Постоянно гостувам в разни предавания…

— Вероятно се познаваме оттам.

— Дали? — учуди се той. — По коя програма са ви давали?

— По същата като вас. Щом твърдите, че сме се виждали. Защото телевизионният екран не е прозорец, през който да се видим, нали? От вашата страна на камерата прилича по-скоро на… огледало?

Спере се обърка.

— Шегувам се. Ще преместя колата. Приятен ден.

Затворих прозореца и дадох назад. Носеха се слухове, че Спере чука новата съпруга на Од Г. Дюбвад; чука и старата. И дори чука самия Дюбвад.

Спере излезе от паркинга и спря, преди да завие. В продължение на две секунди се намирахме очи в очи, макар и в колите си. По погледа му разбрах, че се чувства измамен и едва сега е прозрял истината. Кимнах му учтиво, настъпих газта и изчезнах. Погледнах в огледалото за обратно виждане и прошепнах:

— Само така, Рогер.

Влязох в офиса на „Алфа“ и извиках едно оглушително „Добро утро, Уда!“. Фердинанд се втурна към мен.

— Е? — попитах го аз. — Дойдоха ли?

— Да, готови са — отвърна той, докато подтичваше зад мен в коридора. — Впрочем тук се отби и един полицай. Висок, рус и много… готин.

— Какво искаше?

— Да разбере какво ни е разказал за себе си Клас Граф в интервютата.

— Че той почина отдавна. Още ли разследват случая?

— С убийството са приключили. Сега се опитват да разберат от кого е откраднал картината Граф. Никой не е подал сигнал за кражба. Затова полицаите искат да проучат с какви хора е контактувал.

— Ти не прегледа ли днешния вестник? Отново са се появили съмнения дали е оригинална творба на Рубенс. Вероятно Граф не я е откраднал, а я е наследил.

— Нищо чудно.

— Какво каза на полицая?

— Дадох му доклада от интервюто с Граф, разбира се, но май не намери нищо интересно. Каза, че пак ще се свърже с нас, ако се появи нещо ново.

— И ти се надяваш да го направи, нали?

Фердинанд се разсмя пискливо.

— Както и да е. Това ще бъде твоя грижа, Ферди. Разчитам на теб.

Видях как той едновременно хвръкна в небесата и се строполи. Вменената отговорност му даваше самочувствие, а галеното име го потискаше. Навсякъде трябва да има баланс. Стигнахме до края на коридора. Спрях пред вратата и си нагласих възела на вратовръзката. Хората вътре се готвеха за последното интервю. Щеше да се проведе само проформа, защото кандидатът вече бе одобрен и назначен, само дето клиентите ни не знаеха. Въобразяваха си, че мнението им по въпроса е от значение.

— Ферди, ще пуснем кандидата да влезе точно след две минути — наредих му аз. — Сто и двайсет секунди.

Той кимна и си погледна часовника.

— Само още нещо. Името й е Ида — поправи ме той.

Отворих вратата и влязох. Те станаха. Столовете изскърцаха.

— Господа, извинете ме за закъснението — стиснах им ръцете. — Един човек беше заел мястото ми на паркинга.

— Ужасно — отбеляза председателят на борда на директорите в „Патфайндър“ и се обърна към началника на отдел „Информация“, който кимна отривисто в знак на съгласие.

Третият човек от „Патфайндър“, облечен в червен пуловер с V-образно деколте и евтина бяла риза отдолу — несъмнено нищожен инженер — представляваше служителите там.

— Интервюто с кандидата за поста е насрочено за дванайсет часа. Предлагам да започваме.

Седнах на късия край на масата. Другият вече бе подготвен за мъжа, когото след половин час всички присъстващи от „Патфайндър“ единодушно щяха да смятат за най-подходящия нов шеф на фирмата. Осветлението щеше да го покаже в най-добрата му светлина, столът — със същия дизайн като нашите — имаше малко по-високи крака, а пред мястото му оставих папка с неговите инициали и позлатена писалка „Монблан“.

— Готови сме — кимна председателят на борда на директорите. — Първо обаче искам да ви призная нещо. Както знаете, Клас Граф успя да спечели симпатията ни след проведеното интервю.

— Така е — съгласи се и началникът на отдел „Информация“. — Останахме с убеждението, че сте намерили идеалния кандидат за поста.

— Е, той наистина беше чужденец, но говореше норвежки, все едно му е майчин език — отбеляза председателят, а вратът му се извиваше като змия. — А докато вие го изпращахте, се съгласихме, че в крайна сметка холандците притежават много по-добър нюх за износ на стоки отколкото норвежците.

— И вероятно за нас ще бъде полезно да почерпим идеи от човек с повече опит в международни компании — допълни началникът на отдел „Информация“.

— А когато ни съобщихте, че Граф не ви се струва точния човек за поста, страшно се изненадахме, Рогер.

— Така ли?

— Да, дори сметнахме, че не умеете да преценявате хората. Не съм ви го казвал, но обмисляхме да оттеглим поръчката и да се свържем директно с Граф.

— И направихте ли го? — попитах с крива усмивка аз.

— Питаме се обаче как сте забелязали, че в този човек има нещо гнило? — продължи началникът на отдел „Информация“ и по лицето му пробяга усмивка, докато двамата с колегата му се спогледаха.

— Как инстинктивно усетихте онова, за което ние останахме напълно слепи? — изкашля се силно председателят. — Как сте постигнали такова съвършенство при преценката на непознати хора?

Кимнах. Избутах книжата на пет сантиметра към вътрешността на масата и се облегнах на стола с висока облегалка. Той се олюля съвсем леко назад. Погледнах през прозореца светлината. Видях и предстоящия мрак. Сто секунди. В стаята настана пълна тишина.

— Това ми е работата — казах.

С крайчеца на окото си зърнах как тримата си кимнаха красноречиво и добавих:

— Освен това още тогава обмислях една по-внушителна кандидатура.

Тримата се обърнаха към мен. Бях готов. Сигурно така се чувства и диригентът в секундите преди началото на концерта, когато погледите на всички музиканти от симфоничния оркестър са приковани в палката му и той чува как шепотът на тръпнещата в очакване публика зад гърба му постепенно утихва.

— Затова днес ви повиках тук. Мъжът, с когото ще ви запозная, е новата звезда не само на норвежкия, но и на международния икономически небосклон. Преди няколко месеца ми се струваше нереалистично да се надявам, че ще го отмъкна от работното му място, защото там той е Исус, Бог и Светия Дух.

Местех погледа си от човек на човек.

— Без да ви давам напразни обещания, ще кажа само, че успях да го склоня поне да се яви на разговор с вас. А ако съумеем да го привлечем… — завъртях очи, все едно говорех за мечта, за утопия, но все пак…

Председателят и началникът на отдел „Информация“ не се стърпяха и преместиха столовете си към мен, както очаквах. Дори представителят на служителите в „Патфайндър“, досега скръстил ръце пред гърдите си, ги сложи върху масата и се наведе напред.

— Кой е той? Кой е той? — прошепна началникът на отдел „Информация“.

Сто и двайсет.

Вратата се отвори и се появи мъж на трийсет и девет години в костюм от „Камикадзе“ на булевард „Бугставайен“, където „Алфа“ ползва петнайсет процента отстъпка. Преди да го изпрати при нас, Фердинанд му бе посипал дясната ръка с талк в телесен цвят, защото както вече знаем, дланите на този мъж се потяха обилно. Кандидатът вече беше отлично подготвен за интервюто. Бях му дал точни инструкции. Представлението беше режисирано до последната подробност. Той си беше боядисал косата на слепоочията съвсем дискретно в сиво. Някога този мъж притежаваше литография на Едвард Мунк, озаглавена „Брошката“.

— Господа, запознайте се с Йеремиас Ландер — представих го аз.

Аз съм ловец на глави. Не е голяма философия, ала аз съм „кралят на хълма“.