Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hodejegerne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Ю Несбьо

Заглавие: Ловци на глави

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: норвежка

ISBN: 978-954-357-220-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1912

История

  1. — Добавяне

Пета глава
Самопризнание

Според разпространеното схващане с издаването на „Полицейски разпити и признания“ от Инбау, Рийд и Бъкли през 1962-а се полагат основите на онова, което впоследствие се превръща в господстващата техника при разпит в Западния свят. Реално погледнато, тази техника е господстваща и преди това. Деветте стъпки на разпита по Инбау, Рийд и Бъкли просто обобщават стогодишния опит на ФБР, свързан с изтръгването на самопризнания. Методът действа безотказно и при виновни, и при невинни. С развитието на ДНК технологията доказателственият материал можеше да се изследва и за кратко време учените откриха, че само в САЩ има стотици несправедливо осъдени хора. Решенията за около една четвърт от сгрешените присъди са взети въз основа на самопризнания, изкопчени по модела на деветте стъпки. Този факт показва достатъчно красноречиво каква прекрасна работа върши методът.

Моята цел е да накарам кандидата да признае, че не струва, че не го бива за работата. Ако издържи деветте стъпки, без да признае нищо, значи се смята за достатъчно квалифициран. А аз търся точно такива кандидати. Непрекъснато говоря за мъже, защото деветте стъпки най-вече дават резултат, когато ги прилагаш върху мъже. Опитът ми с жени, определено не незначителен, сочи, че жените много рядко кандидатстват за работно място, за което не притежават нужната или дори по-висока квалификация. Даже тогава няма нищо по-лесно на света от това да я смачкаш психически и тя да признае, че не притежава необходимите качества. И при мъжете се случва да направят лъжливи самопризнания, но в това няма нищо страшно, защото лъжите им не се наказват със затвор. Просто се разделят с възможността да получат водеща длъжност, където способността да устояваш на натиск е сред основните ни изисквания. Нямам никакви скрупули, що се отнася до използването на Инбау, Рийд и Бъкли. Тяхната техника е като скалпела в свят на алтернативни методи за лечение, билки и психологически брътвежи.

Първата стъпка представлява директна конфронтация и затова мнозина кандидати признават некомпетентността си още в самото начало. Разпитващият му дава ясно да разбере, че разполага с подробна информация за него и с доказателства, че въпросният кандидат не притежава нужната квалификация.

— Възможно е да съм прибързал, като съм изразил интерес към кандидатурата ви, Граф — подхванах и се облегнах на стола. — Направих някои проучвания и се оказа, че според акционерите в „ХОТЕ“ не сте оправдали очакванията им като мениджър. Били сте мекушав, липсвал ви е хъс и компанията е била купена по ваша вина. Точно с това са свързани и най-големите опасения на „Патфайндър“ и сигурно разбирате, че няма как да гледам на вас като на кандидат със сериозни шансове да получи работата. Но… — вдигнах чашата с кафе — … нека се насладим на кафето и да сменим темата. Как върви ремонтът?

Клас Граф седеше с изправен гръб срещу мен пред имитацията на масичка на Ногучи. Впил поглед в мен, се засмя и подхвърли:

— Три милиона и половина. Плюс акционерни опции, разбира се.

— Моля?

— Ако ръководството на „Патфайндър“ се опасява, че опциите ще ме изкушат да направя предприятието апетитна хапка за по-големите компании, можеш да ги успокоиш: в договора ще добавим клауза, според която опциите отпадат, в случай че фирмата се продаде. Така, лишен от какъвто и да било чадър, заедно с ръководството ще ни движат еднакви стимули да работим за разрастването на „Патфайндър“ и да я превърнем в силно предприятие, което няма да се превърне в жертва на големите компании, а ще изкупува малки фирми. Стойността на опциите се изчислява по модела на Блек и Шолс и се прибавя към твърдата заплата, след като се приспадне твоята премия от една трета.

Усмихнах се, доколкото ми беше възможно.

— Боя се, че приемате нещата за вече решени, Граф. Но има няколко пречки. Не забравяйте, че сте чужденец, а норвежките фирми предпочитат да назначават свои сънародници…

— Роджър, вчера буквално точеше лиги по мен в галерията на съпругата ти. И съвсем правилно. След като изслушах предложението ти, се поставих на твое място и на мястото на „Патфайндър“. Бързо се досетих, че макар да съм холандски поданик, много трудно ще намерите по-подходящ кандидат от мен. За жалост снощи не бях заинтересован от офертата. Но за дванайсет часа човек премисля добре нещата. За такъв период, например, стигаш до извода, че ремонтът на един апартамент няма как да ти предложи особено вълнуващи предизвикателства — Клас преплете покафенелите си пръсти. — Вече е време отново да вляза в играта. Е, вероятно ще намеря и по-привлекателна компания от „Патфайндър“, но и тя има потенциал, а човек с възгледи за бъдещето, който разполага с подкрепата на ръководството, има шансове да я превърне в нещо наистина интересно. Впрочем не е никак сигурно, че с ръководството споделяме еднакви виждания, затова твоята задача е да ни запознаеш възможно най-бързо, за да разберем дали има смисъл да продължаваме.

— Слушайте, Граф…

— Не се съмнявам, че методите ти работят при повечето хора, Роджър. Но в моя случай те подканвам да пропуснем целия театър и да се върнем на неофициалното обръщение. Нали уж щяхме само да си побъбрим?

Вдигна чашата с кафе като за наздравица. Възползвах се от възможността да изляза в таймаут. И аз вдигнах чашата си.

— Виждаш ми се напрегнат, Роджър. Да не би поръчката за подбора на подходящ кандидат за „Патфайндър“ да е възложена и на други посреднически фирми?

Често гълтателният ми рефлекс се нарушава при изненада. Побързах да преглътна кафето, за да не изстрелям струя кафява течност върху „Сара се разсъблича“.

— Разбирам, принуден си да действаш безпощадно, Роджър — усмихна се Граф и се наведе към мен.

Усетих топлината на тялото му. Лъхна ме дискретен аромат на кедър, руска кожа и цитрусови плодове. „Declaration“ на Картие? Или нещо подобно на същата цена.

— Не се чувствам ни най-малко засегнат, Роджър. Ти си професионалист, аз — също. Искаш клиентът да остане доволен от свършената работа. Все пак за това ти плащат. А колкото по-интересен е кандидатът, толкова по-важно е да го провериш най-обстойно. Идеята ти да ми подхвърлиш, че акционерите в „ХОТЕ“ не са доволни от мен, не е съвсем глупава. Вероятно и аз на твое място щях да постъпя така.

Направо не вярвах на ушите си. Той запрати първата стъпка от разпита право в лицето ми и недвусмислено ми показа, че съм разкрит. Предложи да прескочим театъра. А после премина на втората стъпка от модела на Инбау, Рийд и Бъкли, която се нарича „проявете съчувствие към заподозрения, като възстановите нормалния ход на беседата“. А най-невероятното беше, че макар да знаех отлично какво прави Граф, у мен се породи чувството, за което толкова много бях чел: неудържимото желание на заподозрения да хвърли картите на масата. Направо ми идеше да избухна в гръмогласен смях.

— Не разбирам накъде биеш, Клас.

Мъчех се да звуча непринудено, ала усетих металическа нотка в гласа си. Мислите ми сякаш газеха из плодов сироп. Не успях да се мобилизирам за контраатака преди следващия му въпрос:

— Моята мотивация не е свързана с парите, Роджър, но ако искаш, не пречи да ги притиснем да увеличат заплатата. Една трета от повече пари…

… означава повече пари. Той пое разпита изцяло в свои ръце и от втората стъпка мина на седмата: Представяне на алтернативен въпрос. В нашия случай: предоставяш на заподозрения алтернативна мотивация, за да направи признание. Изпълнението му беше брилянтно. Би могъл, разбира се, да намеси в разговора семейството ми, да ми каже колко биха се гордели с мен покойните ми родители или съпругата ми, когато разберат как съм успял да издействам по-голяма заплата за излъчения от мен кандидат: от неговото възнаграждение зависи комисионната за фирмата посредник, а върху нейната основа се изчислява и моята премия. Клас Граф обаче съзнаваше, че така би отишъл твърде далеч. Съзнаваше го, разбира се: бях се изправил очи в очи не с кого да е, а с човек, който явно ме превъзхожда.

— Добре, Клас, предавам се — чух гласа си. — Напълно си прав.

Граф се облегна на стола. Спечели. Отдъхна си и се усмихна. Не победоносно. Просто остана доволен, че всичко това вече е зад гърба му. Свикнал е да побеждава, отбелязах върху листа, макар да знаех, че ще го изхвърля в коша.

Странно, но не ме обзе усещането за претърпяно поражение. По-скоро изпитах облекчение. Да, дори настроението ми се повиши.

— Въпреки всичко трябва да запиша обичайните сведения заради клиента — обясних. — Имаш ли нещо против да продължим?

Клас Граф затвори очи, долепи върховете на пръстите на двете си ръце и поклати глава.

— Чудесно — възкликнах. — Разкажи ми за живота си.

Докато говореше, си водех записки. Бил най-малкият, имал две сестри. Израснал в Ротердам — пристанищен град с безпощадни нрави. Семейството му обаче представлявало част от привилегированите. Баща му заемал ръководна длъжност във „Филипс“. Клас и двете му сестри научили норвежки по време на дългите летни ваканции във вилата на баба си и дядо си в Сун. Клас бил в обтегнати отношения с баща си, който го смятал за разглезен и недисциплиниран.

— И имаше право — усмихна се Клас. — Бях свикнал да постигам високи резултати и в училище, и на пистата без никакви усилия. Когато навърших шестнайсет, всичко вече ме отегчаваше и започнах да се подвизавам из така наречените съмнителни среди. В Ротердам не е никак трудно да си намериш такава компания. Тогава нямах приятели. И сред новите си познанства не успях да си намеря приятел. Разполагах обаче с пари. И започнах систематично да изпробвам как ще ми се отрази всичко забранено: алкохол, хашиш, дребни кражби, а постепенно и по-сериозни престъпления. У дома татко ми вярваше, когато го баламосвах, че тренирам бокс и затова се прибирам с подуто лице, течащ нос и кървясали очи. А аз прекарвах все повече време по тези места, където хората ме пускаха и, което е по-важното, където ме оставяха на мира. Не знам дали този живот ми е допадал. Типовете от тези среди ме смятаха за особняк, за самотен тийнейджър и нямаха представа какво да очакват от мен. Точно това ми харесваше. С течение на времето новият ми начин на живот започна да се отразява на постиженията ми в училище, но на мен не ми пукаше. Баща ми обаче се усети. Тогава бях доволен, че най-сетне съм успял да постигна заветната си цел: да спечеля вниманието му. Той ме разпитваше спокойно и сериозно, а аз му се зъбех. Понякога забелязвах как се намира на ръба да изгуби търпение. Обожавах тези моменти. Изпрати ме при баба и дядо в Осло. Там изкарах последните две години от гимназията. Какви бяха отношенията ти с баща ти, Роджър?

Отбелязах три думи, започващи със „само“: Самоуверен. Саморазголващ се. Самоанализ.

— С него почти не общувахме. Бяхме много различни.

— Бяхме. Значи баща ти е починал?

— С майка ми загинаха при автомобилна катастрофа.

— Къде работеше баща ти? — полюбопитства Граф.

— В дипломатическата сфера. В британското посолство. С майка ми се запознали в Осло.

Граф наклони глава и ме огледа внимателно.

— Липсва ли ти?

— Не. Твоят баща жив ли е? — попитах аз.

— Съмнявам се.

— Как така се съмняваш?

Клас Граф си пое дъх и долепи длани.

— Изчезна, когато бях на осемнайсет. Една вечер просто не се прибра. От офиса ни казаха, че си тръгнал в шест, както обикновено. Майка ми позвъни в полицията само след няколко часа. Заеха се веднага да го издирват, защото по онова време имаше много случаи на богати бизнесмени в Европа, отвлечени от леви терористични групи. По магистралата не бяха регистрирани пътни инциденти, в болниците не беше постъпвал човек с фамилията Граф. Името на баща ми не фигурираше в списъците с авиопасажери, напуснали града, а колата му не беше засечена никъде. Така и не го откриха.

— Какво се е случило според теб?

— Нямам представа. Възможно е да е отишъл в Германия, да е отседнал в някой мотел под фалшиво име, да е направил неуспешен опит да се застреля, а после да е потеглил посред нощ из гората и да се е удавил с колата в някое тъмно езеро. Или пък двама мъже с пистолети на задната седалка да са го отвлекли на паркинга пред офиса на „Филипс“. Той се е опитал да се съпротивлява и е получил куршум в тила. Още същата нощ са го закарали заедно с колата в някое депо за автомобилно рециклиране, сплескали са го на метална палачинка, а после са го нарязали на малки парчета. Не е изключен и друг сценарий: сега баща ми да седи някъде с коктейл в едната ръка и компаньонка в другата.

Мъчех се да прочета повече по лицето на Граф, да доловя нещо недоизказано в гласа му. Нищо. Или тази мисъл бе минавала твърде често през ума му, или той беше същински дявол, непоклатим като скала. Колебаех се кое е за предпочитане.

— Значи на осемнайсет години си живеел в Осло, а баща ти е бил обявен за изчезнал. Бил си младеж с проблеми. Какво направи?

— Завърших средното си образование с отличен успех и постъпих в Холандския кралски корпус за морски пехотинци — осведоми ме Граф.

— Пехотинци. Звучи като място, където приемат само мачовци?

— Точно така е.

— От стотина кандидати влиза един.

— Нещо такова. Повикаха ме на приемни тестове. В продължение на месец с удивителна последователност се стараят да те съсипят. А после — ако издържиш — четири години работят за възстановяването ти.

— Гледал съм такива неща по филмите.

— Вярвай ми, Роджър, точно това не си го виждал на филм.

Погледнах го. Вярвах му.

— После постъпих в антитерористичната организация ББЕ в Дорн. Останах там осем години. Разгледах целия свят: Суринам, Холандските Антили, Индонезия, Афганистан. Ходих на зимни тренировъчни упражнения в Харща и на Вос. По време на една кампания за залавяне на наркотици в Суринам ме плениха и ме подложиха на жестоки разпити.

— Колко екзотично! Но ти не обели дума, нали?

— Дума ли? — усмихна се Клас Граф. — Разбъбрих се като селска клюкарка. Наркобароните не си играят на разпити.

Наведох се напред.

— А какво правят?

Граф ме изгледа продължително с повдигната вежда.

— Едва ли искаш да узнаеш, Роджър.

Останах леко разочарован, но кимнах и се отпуснах назад.

— И твоите другари бяха избити, така ли?

— Не. Когато удариха позициите, които издадох, моите хора вече не бяха там. Прекарах два месеца в мазе и се хранех с изгнили плодове, а вместо вода пиех течността от личинките на комарите. ББЕ ме спасиха оттам. Стопих се, станах четирийсет и пет килограма.

Погледнах го и се опитах да си представя как са го измъчвали. Как е понасял издевателствата. И как е изглеждала четирийсет и пет килограмовата версия на Клас Граф. Различно, разбира се. Или може би все пак не толкова различно.

— Не е никак чудно, че си напуснал ББЕ.

— Не това беше причината. Осемте години, прекарани там, са най-хубавите години в живота ми, Роджър. Между мен и другарите ми имаше приятелство и сплотеност, каквито има и по филмите. Но освен това там усвоих онова, което впоследствие се превърна в мой занаят.

— А именно?

— Издирването на хора. В ББЕ има тъй нареченият отдел TRACK — група, специализирана да издирва хора при всякакви обстоятелства и навсякъде по света. Именно такива „момчета“ ме намериха в мазето. Кандидатствах за работа при тях, одобриха ме и там научих всичко — от древни индиански методи за разчитане на следи до разпити на свидетели и най-модерните електронни проследяващи устройства. Така се свързах с „ХОТЕ“. Бяха произвели предавател с големината на копче за риза. Идеята им беше да го закрепят за някого и така да проследяват всичките му движения чрез приемник, какъвто сме гледали в шпионските филми още от шейсетте, но до момента никой не бе успявал да го разработи така, че да работи задоволително. И копчето на „ХОТЕ“ се оказа неизползваемо: влияеше се от телесната пот, блокираше при температура под десет градуса, а сигналите му преминаваха само през съвсем тънки стени. Шефът на „ХОТЕ“ обаче ме хареса. Нямаше синове…

— А ти си нямал баща.

Граф ме удостои със снизходителна усмивка.

— Продължавай — подканих го аз.

— След осемте години военна служба започнах да следвам инженерство в Хага. Разходите по обучението ми пое „ХОТЕ“. През първата година от престоя ми в компанията създадохме проследяващо устройство, което работеше безотказно при екстремни обстоятелства. След пет години бях номер две в командното звено. След осем поех лидерската позиция, а останалото вече ти е известно.

Облегнах се на стола и отпих от кафето. Уцелихме десетката. Имахме победител. Дори написах на листа назначен. Вероятно по тази причина се поколебах дали да продължа с въпросите. Сигурно някаква интуиция ми подсказа да спра дотук. Или нещо друго.

— Още нещо ли искаш да ме питаш? — предположи Граф.

— Не говорихме за брака ти — помъчих се да се измъкна аз.

— Казах ти важните неща. Искаш ли да чуеш и за брака ми?

Поклатих глава и реших да приключа беседата. Но съдбата се намеси. И то в лицето на самия Клас Граф.

— Много хубава картина имаш в кабинета си — той погледна към стената. — На Опи ли е?

— „Сара се разсъблича“. Подарък от Диана. Колекционер ли си?

— Започнах.

Вътрешният ми глас продължаваше да протестира, но беше твърде късно. Преди да се усетя, попитах:

— И коя е най-ценната ти придобивка?

— Една картина с маслени бои. Намерих я в тайната стая зад кухнята. Никой от семейството ми не е подозирал, че баба ми притежава такава творба.

— Интересно — усетих как сърцето ми прескочи. Сигурно от напрежението покрай апартамента на Ландер. — И каква е тази картина?

Той ме изгледа продължително. По устните му се изписа лека усмивка. Канеше се да ми отговори. Обзе ме странно предчувствие, от което стомахът ми се сви, както мускулите на боксьора се свиват инстинктивно в очакване на удара. Но устните му промениха формата си. И най-проникновеното предчувствие не би могло да ме подготви за отговора, който чух:

— „Залавянето на калидонския глиган“.

— „Залавянето…“ — за две секунди устата ми пресъхна. — Онова залавяне?

— Знаеш ли за коя картина говоря?

— Ако става дума за творбата на… на…

— Петер Паул Рубенс.

Впрегнах всичките си сили, за да не издам вълнението си. Но пред очите ми блестеше светлинно табло като онова в мъглата на Лофтус Роуд: „Куинс Парк Рейнджърс“ най-неочаквано запратиха топката в мрежата на противниковия отбор и животът им се преобърна на сто и осемдесет градуса. Чакаше ни „Уембли“.