Ю Несбьо
Ловци на глави (17)

Шестнайсета глава
Кола нула едно

Болницата се намираше в селска местност из околностите на Елверюм. С облекчение наблюдавах как белите сгради с вид на дюшеци се изгубиха зад гърба ми. Почувствах се спокоен, защото не забелязах сребристосивия лексус на Граф.

Возехме се в старо, но запазено волво с превъзходно бръмчащ двигател. Сигурно волвото е било на банда обирджии, преди да го пребоядисат като полицейска кола, предположих аз.

— Къде се намираме? — попитах от задната седалка, приклещен между внушителните фигури, на Ендриде и Ескил Монсен.

Дрехите ми, тоест дрехите на Уве, бяха на химическо и един санитар ми зае чифт маратонки и зелен анцуг с инициалите на болницата. Уведоми ме строго, че съм длъжен да ги върна, и то изпрани. Освен това ми върнаха всички ключове и портфейла на Уве.

— В Хедмарк — отвърна Сюндед от седалката до шофьора, известна в афроамериканските гангстерски среди като the gunshot seat^[1].

— А къде отиваме?

— Не тя засяга — тросна се младият пъпчив шофьор и ме прониза с леденостуден поглед от огледалото.

Bad cop^[2]. Черно шушляково яке с подплата и надпис с жълти букви на гърба: „Клуб Кодо-дзен Елверюм“. Предположих, че става дума за мистериозно, нашумяло наскоро, макар и древно бойно изкуство. Сигурно енергичното дъвчене на дъвки е развило мускулатурата на челюстите му, които, в сравнение с останалата част от тялото му, изглеждаха направо огромни.

Пъпчивко, слабичък, с тесни рамене, държеше ръцете си върху волана под формата на латинско V.

— Гледай си пътя — тихо нареди Сюндед.

Пъпчивко измърмори нещо и сърдито се вторачи в правата ивица асфалт, прорязваща равния терен.

— Шикерюд, отиваме в полицейския участък на Елверюм — обясни Сюндед. — Дойдох от Осло, за да те разпитам днес, а ако се наложи, ще продължим и утре. И вдругиден. Надявам се да си точен, защото Хедмарк не ми е от любимите места.

Барабанеше с пръсти по пътническо куфарче с вид на козметична чанта, което Ендриде прехвърли върху коленете му просто защото отзад нямаше място за него.

— Точен съм — уверих го аз.

И двете ми ръце започнаха да изтръпват. Близнаците Монсен дишаха в такт, а това означаваше, че ме приклещваха като тубичка с майонеза на всяка четвърта секунда. Обмислях дали да не ги помоля поне да не дишат с еднаква честота, но се отказах. След преживяването да лежа пред пистолета на Граф присъствието на двамата здравеняци ми се струваше направо успокоително. Върнах се във времето, когато като малък веднъж татко ме взе със себе си на работа, защото мама беше болна. Седях между двама сериозни, но дружелюбни мъже на задната седалка на лимузината на посолството. Всички бяха облечени изискано. Но татко ми се стори най-хубав, с шофьорска шапка. Караше много спокойно и елегантно. После ме почерпи със сладолед и ме похвали, задето съм се държал като истински джентълмен.

Радиото изпращя.

— Шшт — предупреди Пъпчивко, макар че всички мълчаха.

— Съобщение до всички патрули — обади се носов женски глас.

— Тоест до двата патрула — промърмори Пъпчивко и усили звука.

— Егмон Карлсен е подал сигнал за кражба на автовоз.

Останалата част от съобщението се удави в смеха на Пъпчивко и близнаците Монсен. Телата им се разтресоха и ми направиха доста приятен масаж. Май лекарствата още ми действаха. Пъпчивко вдигна микрофона и попита:

— Карлсен трезвен ли ти звучеше? Край.

— Не съвсем — отвърна женският глас.

— Значи пак е карал пиян и е забравил. Обади се в кръчмата „Бамсе пъб“. Автовозът сигурно стои пред заведението. Осемнайсет колела с надпис „Кухни Сигдал“. Край.

Остави микрофона. Забелязах как настроението в колата се разведри и реших да използвам случая:

— Разбрах, че е извършено убийство, но бих искал да питам какво общо имам аз?

Посрещнаха въпроса ми с мълчание, ала Сюндед явно мислеше. Внезапно се обърна към задната седалка и прикова очи в мен.

— Добре, и аз предпочитам да приключим по-бързо. Знаем, че вие сте извършили убийството, господин Шикерюд. Няма да ни се измъкнете. Налице е труп, местопрестъпление и разполагаме с доказателства срещу вас.

Очакваха да изпадна в шок, в ужас, сърцето ми да подскочи, да спре или каквото там става с него, когато чуеш как полицаят ти съобщава с тържествуваща усмивка, че има доказателства, за да те изпрати зад решетките до живот. Аз обаче запазих пълно спокойствие, защото в ушите ми не звучеше тържествуващият глас на полицая, а Инбау, Рийд и Бъкли. Първа стъпка. Директна конфронтация или, както пише в наръчника: още в самото начало следователят трябва да заяви съвсем недвусмислено, че полицията знае всичко. Използвайте „ние“ и „полицията“, никога — „аз“. И „знаем“, а не „смятаме“. Постарайте се да разколебаете самооценката на разпитвания, като се обръщате с „господине“ към хора с нисък социален статус и на малко име към високопоставени личности.

— Между нас казано — продължи Сюндед и понижи глас, явно с цел да създаде впечатление, че ми съобщава нещо строго поверително, — ако се вярва на слуховете, смъртта на Синдре О не е голяма загуба. Ако вие не му бяхте светили маслото, някой друг щеше да го направи.

Едва потиснах прозявката си. Втора стъпка. Проявете съчувствие към заподозрения, като възстановите нормалния ход на беседата.

Мълчах, а Сюндед продължи:

— Имам добри новини. Ако признаете веднага, ще ви издействаме намаление на присъдата.

Ау, Конкретното обещание! Инбау, Рийд и Бъкли забраняват използването на тази тактика. Само отчаяните прибягват до подобен юридически капан. Мъжът пред мен наистина нямаше търпение да се махне от Хедмарк.

— Защо го направихте, Шикерюд?

Погледнах през страничния прозорец. Поле. Ферма. Поле. Ферма. Поле. Ручей. Поле. Прекрасно сънотворно.

— Е, Шикерюд?

Пръстите на Сюндед барабаняха по козметичната чанта.

— Лъжете — отсякох.

Барабаненето спря.

— Моля?

— Лъжете, Сюндед. Нямам представа кой е Синдре О, а вие не разполагате с никакви улики срещу мен.

Смехът му прозвуча като градинска косачка.

— Нямаме ли? Разкажете ни къде сте били през последните двайсет и четири часа. Ще ни направите ли тази услуга, Шикерюд?

— Може и да се съглася, ако първо вие ми обясните за какво става дума.

— Дай му да се разбере! — извика Пъпчивко. — Ендриде, дай му…

— Я млъквай — посече го Сюндед и се обърна към мен. — И защо да ви обясняваме, Шикерюд?

— Защото само така имате шанс да поговоря с вас. В противен случай ще си трая до появата на адвоката ми. Той живее в Осло — забелязах как усмивката на Сюндед се изпари и се ожесточих: — Ще пристигне най-рано утре, ако имаме късмет.

Сюндед наклони глава и ме изгледа с интереса на колекционер, който изучава насекомо и се пита дали да го пощади, за да си попълни сбирката, или да го стъпче.

— Добре тогава, Шикерюд. Всичко започна, когато полицаят до вас прие сигнал за изоставен трактор насред пътя. Намерихме го. На браната му ято гарги си бяха устроили обяд. Вече бяха излапали меките части от кучето. Собственикът на трактора Синдре О не ни отвори по обясними причини: намерихме го на люлеещия се стол, където сте го зарязали. В хамбара намерихме мерцедес с повреден двигател, регистриран на ваше име, Шикерюд. Накрая полицаите от Елверюм свързаха мъртвото куче с рутинен доклад от болницата за мъж в безсъзнание, целия в кал и ухапан от куче. Позвъниха и дежурната сестра им съобщи, че в джоба на припадналия намерили кредитна карта на името на Уве Шикерюд. И хоп — ето ни тук.

Кимнах. Знаех как са ме намерили те, но как, по дяволите, е успял да ме намери Граф? Въпросът се въртеше безплодно из заспалия ми мозък. Толкова заспал, че едва сега ми хрумна ужасяващата мисъл: ами ако Граф има връзки и в местната полиция? И някой се е погрижил Граф да изпревари полицаите и да пристигне преди тях в болницата? Не! Полицаите влязоха и ми спасиха живота. Грешка! Сюндед ме спаси — непосветеният следовател, изпратен от КРИПОС. Усетих пристъп на паническо главоболие при следващия възникнал въпрос: ако опасенията ми наистина се потвърдят, ще се чувствам ли в безопасност в затворническата килия? Изведнъж синхронизираното дишане на близнаците Монсен вече не ми се струваше успокоително. Всъщност вече всичко ме плашеше, сякаш не можех да вярвам на никого. На абсолютно никого. Освен евентуално на един човек. На непосветения. На мъжа с козметичната чанта. Трябваше да сваля картите на масата, да разкажа на Сюндед всичко, да се погрижа да ме закара в друг полицейски участък, защото този в Елверюм явно е корумпиран. В патрулната в момента пътуваше най-малко една къртица. Радиото отново изпращя.

— Кола нула едно, обади се.

Пъпчивко грабна микрофона.

— Кажи, Лисе.

— Пред „Бамсе пъб“ няма автовоз. Край.

Цялата истина, която се канех да разкажа на Сюндед, включваше и кражбите на картини, разбира се. Но как щях да ги убедя, че съм застрелял Уве при самоотбрана и смъртта му е плод на нещастен случай? Че по вина на Граф Уве се е намирал под въздействието на силна наркоза и не е осъзнавал какво прави?

— Стегни се, Лисе. Поразпитай наоколо. Няма как да скриеш осемнайсетметров автовоз в селото.

Женският глас отговори намусено:

— Според Карлсен трябва да го намериш, нали си полицай и ти се пада шурей. Край.

— Няма да стане! Забрави, Лисе.

— Карлсен не смята, че иска много от теб. Все пак от двете му грозни сестри ти си взел по-симпатичната.

Гръмогласният смях на близнаците разтресе цялото ми тяло.

— Кажи на този тиквеник, че днес, за разлика от повечето дни, наистина имаме работа — просъска Пъпчивко. — Край.

Действително не ми стигаше умът каква стратегия да избера в тази игра. Беше въпрос на време да разкрият самоличността ми. Дали да ги извадя веднага от заблуждението, или да си мълча, питах се аз.

— Ваш ред е, Шикерюд — подкани ме Сюндед. — Проверих ви. Стар познайник сте. По документи не сте семеен. Защо лекарят спомена, че имате съпруга? Диана или нещо подобно?

Козът ми изгоря. Въздъхнах и се загледах през прозореца. Пустош, ниви. В отсрещното платно не се движеха никакви автомобили, не се виждаха къщи, само облак прах, вдигнат от трактор или кола някъде из полето.

— Не знам — отговорих.

Мисли рационално, не изпускай шахматната дъска от поглед.

— Как бихте окачествили отношенията си със Синдре О, Шикерюд?

Вече започна да ми омръзва да се обръщат към мен с чуждо име. Готвех се да му отговоря, но изведнъж ме осени прозрението, че греша. За пореден път. Та нали полицаите ме смятаха за Уве Шикерюд! От болницата им бяха съобщили за пациент с това име. Ако Клас Граф е получил от полицията информация за пострадалия, защо дойде в болничната ми стая, при положение че той не е чувал за човек на име Шикерюд? Защото никой не знаеше за моите отношения с Уве Шикерюд! Изобщо не се връзваше. Граф ме е намерил по друг начин.

Облакът прах от полето се приближаваше.

— Чухте ли какво ви попитах, Шикерюд?

Граф ме намери във вилата, а после и в болницата, макар че там не носех мобилен телефон. Граф нямаше контакти нито в „Теленур“, нито в полицията. Но как тогава успяваше да ме открие?

— Шикерюд! Ало!

Облакът прах от страничния път приближаваше с много по-висока скорост, отколкото изглеждаше първоначално. Загледан в кръстовището отпред, виждах как превозното средство се насочва към нас и всеки момент ще се сблъскаме. Дано шофьорът на другата кола все пак съобрази, че ние, а не той, се намираме на главния път. Вероятно е най-добре Пъпчивко да му напомни за съществуването ни, като натисне клаксона. Да му напомни. Да натисне клаксона. Какво ми каза Граф на излизане от болничната стая? „Диана е напълно права. Имате разкошна коса.“ Затворих очи и усетих пръстите й в косата ми, когато ме милваше в гаража. Ароматът, който се носеше от нея. Диана миришеше различно. На него, на Граф, не, не на Граф. На „ХОТЕ“. Насочва се към нас. Всички парчета от пъзела се подредиха като на забавен каданс. Как не се сетих по-рано? Отворих очи:

— Грози ни смъртна опасност, Сюндед.

— Единствен вие се намирате в опасност, Шикерюд, или както там се казвате.

— Какво?

Сюндед погледна в огледалото и вдигна кредитната карта, която ми показа в болницата.

— Не приличате на този тип от снимката. Проверих Уве Шикерюд в архива на превъзпитаните и установих, че е висок един и седемдесет и пет. А вие сте… колко? Метър и шейсет и пет?

В колата настана тишина. Вторачих се към облака прах, който се приближаваше с удивителна бързина. Не беше лека кола, а автовоз с ремарке. Вече можех спокойно да прочета какво пише отстрани: „Кухни Сигдал“.

— Един и шейсет и осем — отговорих.

— И кой сте вие всъщност, дявол да ви вземе? — избоботи сърдито Сюндед.

— Казвам се Рогер Браун. А отляво е откраднатият автовоз на Карлсен.

Главите на пътниците и на шофьора се обърнаха наляво.

— Какво става? — изръмжа Сюндед.

— Много просто: автовоза го кара тип на име Клас Граф. Знае, че се возя в тази кола и има намерение да ме убие.

— Как…

— С помощта на проследяващо устройство с GPS може да ме намери където и да отида. Следи ме, откакто вчера сутринта съпругата ми ме погали по косата в гаража. Върху ръката й е имало желе, съдържащо микроскопични предаватели, които полепват по косата и не могат да се отмият.

— Я зарежете тези врели-некипели! — изръмжа следователят от КРИПОС.

— Сюндед… — обади се Пъпчивко, — това е автовозът на Карлсен.

— Най-добре да спрем и да обърнем. Иначе ще ни убие всички. Спри!

— Продължавай! — нареди Сюндед.

— Нима не разбирате какво ще се случи! — извиках аз. — След малко ще умреш, Сюндед.

Разсмя се със звука на косачка, но тревата сякаш беше твърде избуяла. Защото и той вече осъзнаваше, че е твърде късно.