Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hodejegerne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Ю Несбьо

Заглавие: Ловци на глави

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: норвежка

ISBN: 978-954-357-220-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1912

История

  1. — Добавяне

Двайсет и първа глава
Покана

От спирката пред Държавната болница се качих на трамвай и платих на кондуктора в брой с пояснението, че пътувам до центъра. Той се усмихна малко пренебрежително, докато ми връщаше рестото: явно цената на билета е една и съща, независимо след колко спирки ще сляза. Аз, разбира се, и преди съм се возил на трамвай, като малък, но не помнех добре какъв е редът. Слизай от задната врата, дръж си билета в ръката, за да го покажеш на контрольора, натисни копчето за „стоп“ по-рано, а не в последния момент, не разсейвай водача. Много неща се бяха променили. Шумът от релсите вече не е толкова оглушителен за сметка на рекламните пана по прозорците, обърнати с лицата навън. Пътниците по седалките обаче изглеждаха вглъбени във вътрешния си свят. В центъра слязох от трамвая и се качих на автобус, който ме понесе към североизточната част на града. Обясниха ми, че имам право да пътувам с билета от трамвая. Прекрасно. Платих съвсем нищожна цена, за да се придвижвам из града, а досега дори не бях подозирал, че това е възможно. Местоположението ми непрекъснато се променяше. Представлявах мигаща точица върху GPS джаджата на Клас Граф. Сякаш усещах объркването му: какво, по дяволите, става, да не би да пренасят някъде трупа?

Слязох от автобуса в Орвол и поех нагоре към Тунсехаген. Можех да сляза и на по-близка спирка до апартамента на Уве, но всичко, което правех, имаше определен замисъл. В квартала цареше предобедно спокойствие. Прегърбена старица вървеше едва-едва по тротоара с чанта на лошо смазани колелца. Чуваше се как скърцат пронизително. И все пак ми се усмихна, все едно денят е хубав, светът — чудесен, а животът — прекрасен. Какво ли си мисли сега Клас Граф? Сигурно предполага, че катафалка пренася тялото на Браун до родния му дом или нещо подобно, но и се пита защо, дявол да го вземе, се движи толкова бавно, да не би да има задръстване?

Срещу мен се зададоха две натрапчиво гримирани тийнейджърки с дъвки в устата, ранички и плътно прилепнали панталони, които само притискаха бедрата им, но не решаваха проблемите им с теглото. Гледаха ме изпод вежди, без да престават да разговарят на висок глас за вълненията си. Докато се разминавахме, чух:

— … голяма несправедливост!

Вероятно бяха избягали от час и отиваха в някоя сладкарница в Орвол, а възмутилата ги несправедливост няма нищо общо с факта, че осемдесет процента от техните връстници на земята нямат пари да си позволят сладките кравайчета с крем, с които след секунди щяха да се натъпчат. Ако с Диана бяхме задържали детето, дъщеря ни — Диана нарече нероденото Ейолф, но бяха сигурен, че е момиче — някой ден, още докато учи в гимназията, щеше да ме погледне със същите натежали от туш мигли и да ми се развика колко несправедливо е да не я пускам с приятелката й на Ибиса. А аз… щях да го преживея някак.

Пътят минаваше през парк с голямо езеро в средата и аз поех по една от кафявите пътечки към дърветата от другата страна. Не съкращавах разстоянието, просто исках точицата върху устройството на Граф да напусне очертанията на главните улици на картата. Труповете може и да се возят в автомобили, но не се движат из паркове. Това представляваше потвърждение на съмненията, които посях в главата на холандския ловец на глави с обаждането ми за добро утро от жилището на Лоте: Роджър Браун е възкръснал от мъртвите; той не е бил в моргата на Държавната болница, както е показвал GPS-ът, а в болнично легло в същата сграда; но нали по новините съобщиха, че всички пътници в полицейската кола са загинали?

Вероятно не мога да съпреживявам чужди емоции, умея обаче да преценявам хорската интелигентност. Понеже много ме бива в това, ме използват като консултант при назначаването на мениджъри в най-големите норвежки компании. Докато обикалях езерото, си представих как разсъждава Клас Граф в момента. Съвсем тривиално: трябва да тръгне след мен, да ми види сметката, макар че сега рискът стана много по-голям. Защото вече съм в състояние не само да осуетя плановете на „ХОТЕ“ да глътнат „Патфайндър“, но и да го улича в убийството на Синдре О. Ако успея да оцелея до съдебния процес, разбира се.

Накратко, изпратих му покана, на която е невъзможно да откаже.

Стигнах до другата страна на парка и минавайки покрай нагъсто разположените брези, погалих тънката бяла, лющеща се кора, притиснах пръсти до твърдото стъбло, одрасках с нокти повърхността му. Помирисах върховете на пръстите си, спрях се, затворих очи и вдишах аромата. В съзнанието ми нахлуха спомени от детските ми години за игри, смях, изненади, изпълнени с трепетен страх, радост и открития. Припомних си всички онези неща, които смятах за изгубени, но те си бяха заровени в паметта ми, не можеха да изчезнат, приличаха на водни деца. Старият Рогер Браун не би бил в състояние да ги открие, ала новият беше. Колко ли щеше да живее новият? Едва ли му оставаше много живот. Това обаче не го притесняваше: щеше да изживее последните си мигове по-пълноценно, отколкото старият бе изживял трийсет и трите си години.

Стигнах до къщата на Уве Шикерюд. Вече се бях стоплил. Седнах на един пън в горичката, откъдето се откриваше задоволителен изглед към пътя с жилищните сгради. Установих, че гледката от източните квартали не се различава кой знае колко от гледката от западните. Всички ние, независимо в коя част на града живеем, виждаме сградата на Централната поща и хотел „Плаза“. Осло не изглежда нито по-грозен, нито по-хубав. Единствената разлика, се състои в това, че от източните квартали се виждат западните. Това ме подсети за Айфеловата кула: когато през 1889-а Густав Айфел построил прочутата си кула за световното изложение в Париж, критиците отсекли, че най-хубавата гледка във френската столица се открива от Айфеловата кула, защото е единственото място, откъдето човек не я вижда. Сигурно и Клас Граф смята, че изглежда приемливо, понеже не се вижда през очите на другите. Или през моите например. А аз го виждах и го мразех. Ненавиждах го с толкова всепоглъщаща и поразително люта омраза, че чак се плашех от чувствата си.

Ала омразата ми не беше мътна; напротив, беше чиста, непресторена, почти невинна. Така, представях си аз, кръстоносецът е мразел богохулниците. Затова осъдих Граф на смъртно наказание със същата премерена наивна омраза, с която американецът с дълбоки християнски убеждения изпраща осъдените на смърт свои ближни на дръвника. Тази омраза ми донесе доста прозрения. Накара ме например да осъзная, че чувствата ми към баща ми не са били омраза. Гняв? Да. Презрение? Вероятно да. Съчувствие? Определено. Защо? Сигурно съм имал не една причина. Сега разбрах, че съм изпитвал гняв срещу него, защото дълбоко в себе си приличам на него и нося наследствената предразположеност да стана същия като баща си: впиянчен, гол като пушка тъпкач на жени, който смята, че изток си е изток и няма как да стане запад. Превърнах се окончателно в негово подобие.

Смехът се надигна в мен и не се помъчих да го спра. Отекна между дърветата. Една птичка литна от клона над главата ми и видях задаващата се по пътя кола. Сребристосив лексус GS 430.

Дойде по-рано, отколкото очаквах. Изправих се веднага и тръгнах към къщата на Уве Шикерюд. Застанах на стълбите и понечих да пъхна ключа в ключалката. Погледнах ръката си. Треморът беше едва забележим, но не ми убегна. Говореха инстинктите ми, страхът, заложен от прастари времена у човека. Клас Граф се оказа от онзи тип животни, които всяват страх у останалите животни.

Улучих ключалката още при първия опит. Завъртях ключа, отворих вратата и бързо влязох в къщата. Седнах на леглото, облегнах се на таблата с гръб към прозореца. Проверих дали завивката покрива тялото на Уве до мен.

Зачаках. Часовникът отмерваше секундите. И ударите на сърцето ми: два в секунда.

Клас Граф прояви благоразумие, разбира се. Най-напред изчака да се увери, че съм сам. Въпреки това вече не ме смяташе за безопасен. Първо, очевидно бях замесен в изчезването на кучето му. Второ, вероятно се бе отбил при нея, бе видял трупа й и вече знаеше, че съм способен на убийство.

Не го чух да отваря вратата. Не чух стъпките му. Той просто изникна пред мен изневиделица. Гласът му прозвуча меко, а усмивката изразяваше искрено съжаление:

— Извини ме, задето нахълтах така, Роджър.

Клас Граф беше облечен в черно: черни широки панталони, черни обувки, черно поло, черни ръкавици. На главата — черна вълнена шапка. Единствено сребристосивият „Глок“ се отличаваше от цялостната гама на облеклото му.

— Не се притеснявай. Време е за посещение — отвърнах.