Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hodejegerne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Ю Несбьо

Заглавие: Ловци на глави

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: норвежка

ISBN: 978-954-357-220-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1912

История

  1. — Добавяне

Трета глава
На вернисажа

Един и шейсет и осем. И без да ходя при психолог със закърнял мозък, осъзнавам как в мен непрекъснато говори потребността да компенсирам физическата си нищожност и ме амбицира да се доказвам. Всеизвестно е, че изненадващо голяма част от най-големите постижения на света са дело на дребни мъже. Завоювали сме империи, стигнали сме до гениални изводи, покорявали сме с чара си най-красивите жени на филмовия екран. Накратко, винаги сме се целили нависоко. След като установили, че някои слепци са добри музиканти, а някои аутисти могат да вадят наум корен квадратен от шестцифрени числа, разни учени идиоти стигнали до извода: всички физически недъзи са скрита благословия. Първо, това са пълни глупости. Второ, аз все пак не съм джудже, а малко под средния ръст. Трето, ръстът на над седемдесет процента от хората, заемащи високи длъжности в икономическия сектор, надвишава средния за страната, в която работят. Високият ръст се свързва с интелигентност, добри доходи и челно място в класациите за най-харесвана личност. Когато избирам човек за важен пост, ръстът е сред основните ми критерии. Високите хора внушават уважение, доверие и авторитет. Те се виждат, не могат да се скрият. Приличат на мачти, които вятърът е прочистил от мръсотия. Ръстът им ги задължава да отстояват същността си. Дребосъците се подвизават в най-мътните води на дъното. Винаги кроят тайни планове и програмата им неизменно е свързана с ниския им ръст.

Глупости, разбира се, ала когато избирам кандидат за работно място, се спирам на висок мъж не защото въпросният човек ще изпълнява задълженията си най-добре, а защото клиентът търси точно такъв мениджър. Намирам на фирмата клиент сносна глава, разположена върху високо тяло. Първата преценка са поверили на мен, защото не са достатъчно квалифицирани, а второто го виждат с очите си. Така и фрашканите с пари псевдоценители на изкуството, които идват на вернисажите на Диана, не притежават нужната квалификация, за да оценят даден портрет, но могат да прочетат подписа на художника. Светът гъмжи от хора, готови да платят луди пари за лоши картини на добри художници. И от посредствени умове върху високи тела.

Подкарах новото си волво S80 по криволичещия път нагоре до красивия ми и скъпичък дом във Воксенколен. Купих го, защото по време на огледа лицето на Диана придоби страдалческо изражение. Вената на челото й, която винаги се издува, докато правим любов, посиня и започна да пулсира над очите й с форма на бадеми. Тя вдигна дясната си ръка и приглади късата си красива сламеноруса коса зад ухото, сякаш за да чува по-добре и да се увери с ушите си, че очите й не я лъжат — това е къщата на мечтите й. Без да отрони дума, знаех какво чувства. Брокерът ни предупреди за постъпило предложение от хора, готови да платят милион и половина над обявената цена. Огънят в очите на Диана угасна, ала аз бях решил да купя тази къща. Защото само такава жертва би изкупила греха ми, задето я убедих да не роди детето. Изтъкнах й какви ли не аргументи — вече дори не си ги спомням — но не й признах истината. А именно: макар да живеехме само двамата върху площ от триста и двайсет безумно скъпи квадратни метра, при нас нямаше място за деца. По-точно — за дете и за мен. Познавах добре Диана. За разлика от мен тя беше извратено моногамна. Ако беше родила детето, щях да го намразя от първия ден. Затова предпочетох да й осигуря ново начало. Дом, галерия.

Свих по алеята. Гаражната порта, разпознала колата, се отвори автоматично. Волвото се плъзна в хладния мрак, а двигателят заглъхна, докато портата зад мен се затваряше. Излязох от гаража през страничната врата и тръгнах по застланата с каменни плочи пътека към къщата — великолепна постройка от 1937-а, проектирана от Уве Банг — функционалистът, според когото целите на естетиката оправдават високите разходи. Тези му възгледи го правеха сродната душа на Диана. Често обмислях дали да не се преместим другаде, в някоя по-малка, по-обикновена, по-практична къща. Ала всеки път, когато се прибирах вкъщи и контурите изпъкваха под ниското следобедно слънце в играта на светлина и сенки, а есенната гора отзад пламтеше като червено злато, знаех, че това е невъзможно. Не можех да го направя, защото я обичах и не бих й го причинил. Любовта ми включваше къщата, галерията, която гълташе цяло състояние, скъпите доказателства за обичта ми, съвършено ненужни на Диана, и не по джоба ни стандарт на живот. Правех всичко това, за да потуша копнежа й да има дете.

Отключих си, събух си обувките и деактивирах алармата в рамките на позволените двайсет секунди. Иначе веднага подава сигнал в „Триполис“. С Диана дълго обсъждахме какъв да бъде кодът, преди да постигнем съгласие. Тя предложи „Деймиън“ — името на любимия й художник Деймиън Хърст — но аз знаех, че е нарекла така нероденото ни дете, и затова настоях кодът да се състои от букви и числа, които не могат да се налучкат. И тя отстъпи. Както обикновено, сломих с твърдост нейната твърдост; Или по-точно нейната мекота. Защото Диана е отстъпчива. Не слаба, а мека и гъвкава като глината, където и най-лекият натиск оставя следи. Забележително — колкото повече отстъпва, толкова по-голяма и силна става. А аз ставам все по-слаб и фигурата й се извисява над мен като гигантски ангел на небе от вина, чувство за неизпълнен дълг и гузна съвест. Независимо колко се претрепвам от работа, колко глави нося на клиентите ни, каква част от парите за допълнителни възнаграждения от централата в Стокхолм печеля, компенсацията пак не е достатъчна.

Качих се по стълбите към хола и кухнята, свалих си вратовръзката, отворих хладилника „Sub Zero“ и си извадих бутилка „Сан Мигел“. Не от обичайната „Especial“, а от „1516“ — бира с изключително мек вкус. Диана я предпочита, защото я приготвят от чист ечемик. От прозореца на хола се открива гледка към градината, гаража и съседските къщи. Осло, фиорда, протокът Скагерак, Германия, светът. Установих, че съм пресушил съдържанието на бутилката. Взех си още една и слязох на първия етаж да се преоблека за вернисажа.

Докато минавах покрай Забранената стая, забелязах, че вратата е открехната. Бутнах я и веднага забелязах, че Диана е сложила свежи цветя до малката каменна фигура върху ниската масичка под прозореца, която напомня олтар. Освен масичката в стаята няма други мебели и каменната фигура прилича на дете монах с доволна будистка усмивка. До цветята имаше чифт малки детски обувки и жълта дрънкалка.

Влязох, отпих от бирата, приклекнах и погалих с пръст гладкото голо теме на каменната фигура. Тя представлява така наречената „мидзуко джидзо“ — фигура, която според японската традиция закриля погубените при аборт деца. „Мидзуко“ означава „водно дете“. Аз й донесох тази статуя след безуспешен лов на глави в Токио. Тогава Диана беше съкрушена — бяха изминали едва няколко месеца след аборта. Исках да я утеша с нещо. Продавачът в Токио говореше ужасен английски и не успях да разбера подробности, но явно според японците след смъртта на зародиша душата на детето се връща в първоначалното си течно състояние и то се превръща във водно дете. Това водно дете очаква да се прероди — като добавим щипка будизъм в японски стил. Междувременно е нужно да се извършват така наречените „мидзуко кио“ — церемонии и прости жертвоприношения, които закрилят от отмъщение душата на нероденото дете, както и родителите. Последното го спестих на Диана. В началото се зарадвах, че й го подарих, защото тя сякаш намери утеха в каменната статуя. Но постепенно нейното джидзо я обсеби напълно и искаше да го държи в спалнята ни. Тогава се принудих да тропна с крак. Настоях занапред Диана да не принася пожертвования и да не се моли на статуята. Но в този случай не бях груб, защото знаех, че има опасност да изгубя Диана. Не можех да си позволя да я изгубя.

Влязох в кабинета си, включих компютъра, порових из интернет и намерих изображение с висока разделителна способност на „Брошката“ от Едвард Мунк. Наричаха я още „Ева Мудочи“. Триста и петдесет хиляди на легалния пазар. Не повече от двеста хиляди на моя. Петдесет процента от сумата щеше да отиде за укриватели, двайсет — за Шикерюд. За мен щяха да останат осемдесет хиляди. Както винаги, не си струваше трудът, а още по-малко рискът. Снимката, черно-бяла, имаше размери 58 на 45 см. Щеше да се събере точно на лист А2. Осемдесет хиляди. Няма да стигнат да платя следващата тримесечна вноска по жилищния ни кредит. Да не говорим да покрия миналогодишния дефицит на галерията. Обещах на счетоводителя да внеса сумата до края на ноември, но по една или друга причина вече все по-рядко се появяват стойностни картини. От последната — „Модел на високи токчета“ на Сьорен Ундсагер — изминаха повече от три месеца, а тя ми донесе само шейсет хиляди. Налага се нещо да се промени. „Рейнджърс“ трябва да вкарат най-неочаквано победен гол, който — заслужено или не — да ги прати на „Уембли“. Такива чудеса се случват, така бях чувал. Въздъхнах и изпратих „Ева Мудочи“ към принтера.

Понеже се очакваше да пием шампанско, си поръчах такси. Качих се и както обикновено, казах само името на галерията, за да проверя как се справяме с маркетинга. И както обикновено, шофьорът се огледа въпросително в огледалото.

— Улица „Ерлинг Шалгсон“ — въздъхнах.

С Диана дълго обсъждахме къде да е местоположението на галерията, преди тя да се спре на конкретна сграда. Настоявах да се намира по оста Шилебек — Фрогнер, защото там живеят платежоспособните клиенти и там се помещават други престижни галерии. Избереш ли да се отделиш от скупчените на едно място изложбени зали, обричаш новооткритата си галерия на преждевременна смърт. Диана смяташе за образец „Серпентайн“ до лондонския Хайд Парк и реши галерията й да гледа към някой голям оживен булевард като например „Бюгдьой але“ или „Гамле Драменсвай“, но да се намира на тиха уличка, която дава възможност за спокоен размисъл. Освен това уединеното местоположение подчертавало изключителността и сигнализирало, че тази галерия е само за посветени, за ценители.

Съгласих се с Диана. Не очаквах наемът за помещението да ме разори.

Тя обаче изрази желание да наеме допълнително помещение за салон, където гостите да се оттеглят за кратък коктейл след вернисажите. Диана вече беше разгледала свободно заведение на „Ерлинг Шалгсон“ и й се сторило идеално за целта по всички критерии. Аз измислих името на галерията: „Галерия Е“. „Е“ заради Ерлинг Шалгсон. Освен това най-успешната галерия в града използваше същия модел: „Галерия К“. Надявах се с това име да покажем на клиентите, че сме ориентирани към състоятелните, към ценителите на качественото изкуство, към стилните клиенти.

Когато убедих Диана да наречем така галерията й, не използвах аргумента, че „Е“ навява асоциация с „единствената“ галерия, защото съпругата ми не харесва евтини ефекти.

Подписахме договора за наем, а после започна мащабен ремонт. С него и фалитът ми.

Таксито спря пред галерията. Забелязах, че до тротоара са паркирани повече ягуари и лексуси от обикновено. Добър знак, но причината можеше да е прием в намиращите се наоколо посолства, или парти, което Селина Миделфарт[1] е организирала в гедерейската си крепост.

Влязох в галерията. Посрещна ме дискретна амбиентна музика от осемдесетте с акцент върху партията на баса. Следваха „Голдберг вариациите“ на Бах. Аз записах този диск за Диана.

Макар часът да беше едва осем и половина, вътре беше наполовина пълно. И това взех за добър знак, защото клиентите на „Галерия Е“ обикновено рядко се появяваха преди девет. Диана ми обясни, че претъпканите вернисажи се смятали за белег на простащина, по-малкото посетители подчертавали изключителността на галерията. Моят опит сочеше обаче, че колкото повече са хората, толкова повече са продадените картини. Кимнах надясно, после наляво, без да получа отговор. Насочих се към подвижния бар. Редовният барман на Диана, Ник, ми подаде чаша шампанско.

— Скъпо ли е? — попитах и отпих от горчивите мехурчета.

— Шестстотин.

— Значи очакваме да продадем голяма част от картините. Кой е художникът?

— Атле Ньорум.

— Знам как се казва, Ник. Питам те кой от всички присъстващи е.

— Онзи там.

Ник кимна с голямата си абаносовочерна глава надясно.

— Дето стои до жена ти.

Едва зърнах художника — едър атлетичен тип — и тя прикова погледа ми. Белите кожени панталони, прилепнали към дългите й стройни крака, я правеха да изглежда още по-висока. Косата от двете страни на равния бретон се спускаше право надолу и тази своеобразна правоъгълна рамка подсилваше приликата с героините от японските комикси. Свободната копринена блуза, покриваща тесните й мускулести рамене, блестеше в синкавобяло под светлината на прожекторите, а гърдите й, които виждах в профил, очертаваха две безупречно оформени вълни. Боже мой, онези диамантени обици наистина щяха да й отиват! Неохотно откъснах очи от нея и плъзнах поглед над останалата част от помещението. Гостите разговаряха учтиво пред картините. Сред присъстващите различих обичайните богати, преуспели финансисти (костюм с вратовръзка) и неподправени знаменитости (костюм с риза тип тениска), от онези, които наистина са постигнали нещо. Жените (дизайнерски облекла) бяха актриси, писателки и политички. Освен гореспоменатите сред гостите имаше и най-различни представители на младите, уж обещаващи и привидно бедни художници бунтари, които за себе си наричах „Куинс Парк Рейнджърс“. В началото, докато галерията прохождаше, изразих погнусата си от присъствието на подобни елементи в списъка с поканените, но Диана ме убеди, че имаме нужда от нещо „пикантно“ сред посетителите, от живец, от нещо малко по-опасно от меценатите, от пресметливите инвеститори и от гостите, идващи с цел да подхранват имиджа си на ценители на изкуството. Не че имам нещо против, но знаех защо тази измет присъства на вернисажите: бяха се примолили на Диана да ги покани. Макар прекрасно да разбираше, че тези бунтари идват с единствената цел да намерят купувачи за собствените си картини, Диана, както знаеха всички, не можеше да отказва, ако някой я помоли за услуга. Забелязах как голяма част от гостите — предимно мъже — поглеждат крадешком съпругата ми. Да имат да вземат. Никой от тях няма шансове да завоюва красавица като нея. Това не е просто предположение, а неопровержим логичен факт, както и твърдението, че тя е най-красивата. И е моя. Не исках да се измъчвам със съмнения доколко този факт е неопровержим. На първо време се успокоих с мисълта, че Диана явно е перманентно ослепяла за всички останали мъже.

Преброих господата с вратовръзки. По принцип те купуват картини. Квадратен метър от произведенията на Ньорум вървеше около петдесет хиляди. Понеже галерията печели петдесет и пет процента комисиона, нужно е да продадем няколко негови картини, за да наречем тазвечерния вернисаж доходоносен. Надявах се да осъществим изгодни продажби, защото не се появяват често художници като Ньорум.

Заприиждаха хора и аз се отместих, за да освободя достъп до подноса с шампанско.

Насочих се към жена ми и Ньорум с намерението да му споделя какво безгранично благоговение изпитвам пред таланта му. Щях да преувелича, разбира се, но нямаше и да го излъжа съвсем: този тип безспорно има дарба. Тъкмо се канех да му протегна ръка, когато някакъв негов познат, фонтан, сипещ слюнка, се втурна към него и го замъкна при кискаща се в шепата си жена, на която явно много й се пишкаше.

— Изглежда чудесно — обърнах се към Диана.

— Привет, скъпи.

Тя ми се усмихна и махна на близначките да обиколят още веднъж гостите с подноса, отрупан със закуски. Сушито свърши, но предложих да се възползваме от новите кетъринг услуги на „Алжир“ — северноафриканска кухня с френски привкус, много пикантна и вкусна. Сега видях, че Диана пак е поръчала храна от „Багателе“. И тях ги биваше, няма спор. Само дето излизаха три пъти по-скъпо.

— Добри новини, мили — Диана ме хвана за ръка. — Сещаш ли се за онова работно място във фирмата в Хуртен, за което ми спомена?

— Фирмата се казва „Патфайндър“. Какво за нея?

— Намерих идеалния кандидат.

Погледнах я леко учуден. В работата ми като ловец на глави от време на време се възползвам от познанствата на Диана и от контактите й с клиенти, сред които немалко известни икономисти, и то без капка гузна съвест, защото все пак аз финансирам огромните разходи по галерията й. Интересното този път беше, че Диана ми предложи конкретен кандидат за конкретно работно място.

Съпругата ми ме хвана под ръка, наклони глава към мен и прошепна:

— Името му е Клас Граф. Баща холандец, майка норвежка. Или обратното. Така или иначе напуснал работа преди три месеца и наскоро се преместил в Норвегия, за да ремонтира наследствен имот. Работил е като главен мениджър на една от водещите европейски компании за GPS технологии в Ротердам. Преди американците да я купят, бил един от собствениците.

— Ротердам — повторих и отпих глътка шампанско. — Как се казва тази компания?

— „ХОТЕ“.

Едва не се задавих с шампанското.

— „ХОТЕ“ ли? Сигурна ли си?

— Напълно.

— И този граф е бил неин главен мениджър? Точно главен мениджър, не друга позиция, така ли?

— Всъщност фамилното му име е Граф. Не мисля, че той е…

— Добре, добре, имаш ли му телефонния номер?

— Не.

Изпъшках. „ХОТЕ“. „Патфайндър“ смятаха тази компания за образец. Точно като „Патфайндър“ в момента, и „ХОТЕ“ бяха малко предприятие за производство на технологии, специализирано в областта на GPS технологиите за отбранителната индустрия в Европа. Техният бивш главен мениджър беше просто идеалният кандидат. Нямах никакво време за губене. Всички посреднически фирми за подбор на кадри твърдят, че приемат само поръчки, отправени единствено към тях, защото единствено по този начин работят мотивирано и системно. Но ако морковът е достатъчно голям и оранжев — брутната годишна заплата наближава седемцифрена сума — всички забравят за принципите си. А шефската позиция в „Патфайндър“ представлява много голям, много оранжев и много изкусителен морков. Поръчка за намиране на подходящ кандидат постъпи в три фирми за подбор на кадри: „Алфа“, „ИСКО“ и „Корн/Фери интернешънъл“. Три от най-добрите. Затова тук не става дума само за пари. Когато работим на принципа „ако не намерите решения, няма да ви се плати“, първо получаваме еднократна сума за покриване на разходите, а после — още една сума, ако излъченият от нас кандидат отговаря на критериите, обсъдени с клиента. За да получим крупното възнаграждение обаче е нужно клиентът да назначи препоръчания от нас човек. Супер, а? Но в действителност най-важна е борбата да спечелиш. Да се превърнеш в „краля на хълма“. Да се извисиш над останалите.

Наведох се към Диана.

— Скъпа, чуй ме. Важно е. Имаш ли идея как да се свържа с този човек?

— Изглеждаш неустоимо сладък, когато станеш нетърпелив, скъпи — засмя се тя.

— Знаеш ли къде…

— Да, разбира се.

— Къде, къде?

— Ето го там — посочи тя.

Пред една от експресивните картини на Ньорум — окървавен мъж в садомазохистична кожена маска — стоеше елегантен, строен мъж в костюм. Светлината от прожекторите се отразяваше в лъскавия му череп със слънчев загар. Вените на слепоочието му бяха твърди, възлести; костюмът — ушит по мярка. По мое предположение „Севил Роу“. Риза без вратовръзка.

— Да го доведа ли, скъпи?

Кимнах и я проследих с поглед. Приготвих се. Забелязах колко благосклонно ми кимна, след като Диана ме посочи. Приближиха се. Усмихнах се, но не твърде широко и му протегнах ръка малко преди да застане пред мен, но без да избързвам. Обърнах срещу него цялото си тяло, погледнах го право в очите. Седемдесет и осем процента.

— Приятно ми е, Роджър Браун — произнесох и малкото си име на английски.

— Клас Граф. Удоволствието е мое.

Като изключим, че използва нетипична за норвежците вежлива фраза, говореше безупречно норвежки. Стисна ръката ми здраво, но без да прекалява и без да надвишава препоръчителните от етикета три секунди; дланта му беше топла и суха; погледът — спокоен, любопитен, буден; усмивката — непринудено дружелюбна. Единствената ми забележка се отнасяше към ръста му: надявах се да е по-висок. Той обаче нямаше и един и осемдесет. Почувствах се малко разочарован, още повече че холандците държат световния рекорд по антропометричен напредък със средна височина от 183,4 см.

Прозвуча акорд G11sus4 на китара. По-конкретно началният акорд от парчето на „Бийтълс“ „А Hard Day’s Night“ от едноименния албум, излязъл през 1964-а. Знаех го, защото не друг, а аз програмирах телефона — марка „Прада“ — да звъни с тази мелодия, преди да го подаря на Диана. Тя поднесе елегантното красиво бижу към ухото си, кимна да я извиним и се отдалечи.

— Разбрах, че живеете тук съвсем отскоро, господин Граф.

Давах си ясна сметка, че звуча като стар радиотеатър с моето прекалено официално обръщение, но предназначението на встъпителната фраза е да се приспособиш към събеседника и да подчертаеш колко по-висок статус има той с цел да го предразположиш. Преобразяването му щеше да настъпи веднага.

— На улица „Оскар“ наследих апартамент от баба ми. От няколко години никой не живее там и трябва да го ремонтирам.

— Така ли?

Повдигнах вежди с любопитна усмивка, но без да се натрапвам. Въпросителното ми изражение целеше да го подтикне да сподели още подробности, ако е човек, който познава и спазва социалните норми.

— Да. Отразява ми се добре след дългогодишен изтощителен труд.

Не виждах причина да не премина направо към въпроса.

— В „ХОТЕ“, доколкото разбрах.

Той ме погледна леко изненадан.

— Чували ли сте за тази фирма?

— „Патфайндър“ — основният конкурент на „ХОТЕ“ — е клиент на посредническата агенция за подбор на кадри, където работя. Името на тази фирма звучи ли ви познато?

— Горе-долу. Седалището им беше в Хуртен, ако не се лъжа. Малка, но много амбициозна компания, нали?

— През последните няколко месеца, когато сте се отдалечили от бранша, „Патфайндър“ се разрасна много.

— В бранша на GPS технологиите нещата се случват с бързи темпове — отбеляза Граф и повъртя чашата с шампанско в ръка. — Всички планират експанзия. Мотото е „разрасни се или умри“.

— И аз останах с такова впечатление. Сигурно затова продадохте „ХОТЕ“ на по-голяма компания?

Граф се усмихна и по покафенялата му кожа около бледосините очи се появиха фини бръчици.

— Най-бързият начин да се разрасне една фирма е като стане част от голяма компания. Това е всеизвестен факт. Според експертите, фирмите, които не са сред петте гиганта за производство на GPS технологии, са обречени на гибел.

— Но вие май не сте съгласен с тях?

— По мое мнение иновациите и гъвкавостта са най-важните условия една фирма да оцелее. А докато има достатъчно финансиране, малка единица, отговаряща на тези две условия, е по-важна от стремежа към окрупняване. Честно да си призная, макар продажбата на „ХОТЕ“ да ми донесе голяма печалба, не одобрявах това решение и веднага след това подадох молба за напускане. Явно не споделям господстващото мнение — по лицето му отново пробяга усмивка, която омекоти суровото му, но добре поддържано лице. — Вероятно просто в мен говори партизанинът. Ти какво мислиш?

Заговори ми на „ти“, добър знак.

— Знам единствено, че „Патфайндър“ си търсят усилено нов шеф — отвърнах и кимнах на Ник да донесе още шампанско за двама ни. — Мениджър, способен да устои на опитите на големи чуждестранни компании да глътнат фирмата.

— Така ли?

— Като те слушам, ми се струва, че си много подходящ кандидат за тази позиция. Какво ще кажеш?

Граф се разсмя. Смехът му звучеше приятно.

— Съжалявам, Роджър, но ме чака цял апартамент, който има нужда от сериозен ремонт.

Използва малкото ми име.

— Не те питах дали си заинтересован от работата, Клас. А дали ти се говори за нея.

— Роджър, нямаш представа в какво състояние е жилището. Старо е и е огромно. Вчера намерих още една стая зад кухнята.

Погледнах го. Заслугата костюмът да му стои толкова добре не беше само на Севил Роу. Клас Граф се намираше в отлична физическа форма. Не, не отлична, впечатляваща — ето това беше точната дума. Защото по тялото му не изпъкваха напомпани мускули. Жилавото му телосложение прозираше дискретно във вените на врата му, в позата му, в ниската честота на дишането му, в сините артерии, напомнящи медицински маркучи, които се открояваха върху опакото на дланите му. И все пак през плата се забелязваше колко са твърди мускулите му. Издръжлив е, помислих си. Безпощадно издръжлив. Вече бях взел решение: исках главата му.

— Харесваш ли изкуството, Клас? — попитах и му подадох чаша шампанско от подноса на Ник.

— И да, и не. Харесвам изкуство, което показва. А тук виждам предимно творби с претенции за красота и истина, но без такова съдържание. Вероятно са били замислени да носят послание, липсва обаче комуникативният талант. Ако не виждам красота и истина, значи я няма. Съвсем просто е. Творец, който твърди, че не го разбират, почти винаги е бездарен творец, когото за жалост са разбрали.

— На същото мнение съм — отбелязах и вдигнах чашата си.

— Склонен съм да простя липсата на талант на повечето хора, вероятно защото самият аз не притежавам особени заложби — Граф навлажни леко тънките си устни с шампанското. — Но не мога го простя на творците. Ние, бездарните, се скъсваме от работа и даваме пари, за да имат възможността те да се развиват вместо нас. Съгласен съм, така да бъде. В замяна искам от тях поне да се стремят да се усъвършенстват.

Отдавна го разбрах. Знаех, че резултатите от евентуални тестове и дълбочинни интервюта ще потвърдят убеждението ми: това е моят човек. Дори „ISKO“ и „Mercury Urval“ да имат две години на разположение, пак няма да намерят по-идеален кандидат за позицията в „Патфайндър“.

— Слушай, Клас, по настояване на Диана се налага да се срещнем.

Подадох му визитката си. На нея нямаше адрес, факс или уебсайт. Отпечатано беше само името ми, мобилният ми телефон и „Алфа“ с дребни букви в единия ъгъл.

— Както вече казах… — подхвана Граф и погледна визитката ми.

— Чуй ме — прекъснах го аз. — Само онези, които не знаят кое е най-доброто за тях, се противопоставят на Диана. Нямам представа за какво ще си говорим. Предпочитам да е за изкуство, за бъдещето или за ремонт на къщи. По някаква случайност познавам неколцина от най-способните строителни работници, които не искат непосилни суми. Все едно, за мен е важно да говорим. Какво ще кажеш за утре в три?

Граф ме погледна. Няколко минути усмивката не слезе от устните му. После поглади брадичката си с тясната си ръка.

— Мислех, че изконното предназначение на визитките е да предоставят на получателя достатъчно информация къде да посети собственика на визитката.

Извадих писалката си марка „Конклин“, написах адреса на офиса ми от задната страна и видях как визитката потъна в джоба на сакото му.

— Очаквам с нетърпение да си поговорим по-обстойно, Роджър, но сега трябва да се прибирам и да събера сили за поредния залп от ругатни, които ще се наложи да изсипя върху полските дърводелци в дома ми. Поздрави от мен очарователната си съпруга.

Граф направи вдървен, почти военен поклон, обърна се на пети и тръгна към вратата.

Докато го изпращах с поглед, Диана се приближи и застана до мен.

— Как мина, скъпи?

— Превъзходен екземпляр. Само погледни походката му. Прилича на хищник от семейство Котки. Идеален е.

— А това ще рече…

— Дори успя да се престори успешно, че работата не го интересува. Боже мой, ще изловя главата му и ще я окача на стената като ловен трофей: натъпкана с парцали като чучело и с оцветени зъби.

Тя плесна радостно с ръце все едно е малко момиче.

— Значи ти бях полезна? Наистина ли ти помогнах?

Протегнах ръка и я прегърнах през раменете. Галерията беше пълна по просташки, но на мен това ми хареса.

— След това твое постижение ти връчвам сертификат за професионален ловец на глави, цвете мое. Как вървят продажбите?

— Тази вечер не продаваме. Не ти ли казах?

За миг у мен се породи надеждата, че ми се е счуло.

— Да не би това да е само… изложба?

— Атле не иска да се разделя с картините си — тя се усмихна извинително. — Разбирам го. Сигурно и ти не би се разделил с нещо толкова прекрасно?

Затворих очи и преглътнах. Помислих си: дръж се меко с нея.

— Глупаво ли ти се струва, Рогер? — чух угрижения й глас, а после и моя:

— Не, не.

Тя долепи устни до бузата ми.

— Толкова си мил, скъпи. Ще продаваме друг път. Сега си градим имидж на изключителна галерия. Нали и ти си ми казвал колко важно е това.

Насилих се да се усмихна.

— Разбира се, скъпа. Най-добре да сме изключителни.

Тя грейна.

— Имам и една изненада. Ангажирах диджей за партито след изложбата! Онзи от „Бло“, който пуска соул от седемдесетте — най-добрият в града по твоите думи…

Тя плесна с ръце. Имах чувството, че усмивката ми се отлепи от лицето, падна и се строши на пода. Ала в отражението ми във вдигнатата й чаша с шампанско, усмивката ми продължаваше да си стои на мястото. Акордът G11sus4 на Джон Ленън отново отекна и Диана извади телефона от задния си джоб. Гледах я как чурулика на някой, който се питаше дали да дойде.

— Ама разбира се, Миа! Вземи и детето. Ще я преоблечеш в кабинета ми. Искаме детска глъчка, разбира се! Тъкмо ще освежи атмосферата. Имам само едно условие: да ми дадеш да я гушкам.

Господи, колко обичам тази жена.

Погледът ми отново се плъзна над събралото се множество. И се спря изведнъж върху малко, бледо лице. Приличаше на нея. На Лоте. Същите тъжни очи, които видях тук за пръв път. Но не беше тя. Затворена страница. И все пак образът й продължи да ме преследва като бездомно куче цяла вечер.

Бележки

[1] Селина Миделфарт (р. 1973) — изявена норвежка икономистка и светска лъвица. Собственик е на скъпа къща в Осло, където преди са живели видни дипломати от ГДР. — Бел.прев.