Ю Несбьо
Ловци на глави (14)

Тринайсета глава
Метан

Носех се по Е6, натискайки газта до дупка. Дъждът удряше предното стъкло, а чистачките на мерцедеса на Уве отчаяно се мятаха наляво-надясно. 13:15. Станах от сън едва преди четири часа, а вече се случиха куп неща: измъкнах се невредим след опит за убийство, режисиран от съпругата ми, хвърлих трупа на партньора ми в езеро, спасих го, защото се оказа жив, а той се опита да ме застреля; после, с малко късмет, му теглих куршума и го превърнах отново в труп, а себе си — в убиец. Сега бях изминал половината път до Елверюм. От асфалта се вдигаха водни пръски, подобни на разплискано мляко, и аз се наведох инстинктивно над волана, за да не пропусна табелата за отбивката. Не биваше да го допускам, защото отивах на място, чийто адрес просто не можех да въведа в GPS-а на „Патфайндър“.

Преди да се омета от къщата на Шикерюд, намерих сухи дрехи в един шкаф и се преоблякох. Грабнах ключовете за мерцедеса му и взех всички пари и кредитни карти от портфейла му. Оставих го на леглото, без да го местя. Ако алармата се включи, единствено леглото не попада под обхвата на камерите. Прибрах и пистолета „Глок“ — стори ми се най-разумно да не оставям оръжието на убийството на местопрестъплението — и ключовете за вилата в покрайнините на Елверюм, където провеждахме срещите си. Там беше място за размисъл, за обсъждане на настоящи и за споделяне на бъдещи планове. Там никой не би се сетил да ме потърси просто защото никой не подозираше, че знам за съществуването на тази вила. Нямаше къде другаде да се покрия, освен ако не исках да въвлека и Лоте в белята. А в какво се състоеше белята? В следното: в момента ме преследва побъркан холандец, специализирал именно как да издирва хора. Не след дълго ще ме погне и полицията, в случай че имат малко повече мозък, отколкото предполагам. Ако изобщо искам да оцелея, трябва да ги затрудня, като например сменя колата. Най-лесният начин да заловиш престъпник е да запишеш седемцифрения регистрационен номер на автомобила, с който се движи. След като излязох, заключих жилището на Уве, чух писукането на автоматично активиращата се аларма и поех към моята къща. Понеже се досещах за опасността Граф да ме причака там, паркирах на съседна уличка. Оставих мокрите си дрехи в багажника, извадих Рубенс изпод кората на тавана, сложих го в папката, заключих колата и намерих мерцедеса на Уве на мястото, където го видях сутринта. Качих се, оставих папката на седалката до шофьорското място и потеглих към Елверюм.

Ето го и разклонението. Появи се изневиделица и се наложи да набия спирачки, но много предпазливо. Поради лошата видимост и аквапланинга имаше сериозна опасност автомобилът отзад да се натресе в мен, а моментът не беше никак подходящ за ченгета или камшичен удар.

И изведнъж поех из селската местност. Над къщите висяха гъсти валма мъгла, а трептящите полета от двете страни на пътя постепенно се смаляваха и лъкатушеха все повече. Изпод гумите на автовоза пред мен, който рекламираше „Кухни Сигдал“, хвърчаха водни пръски. Посрещнах следващия завой с облекчение. Пътят пред мен се освободи. Дупките в асфалта ставаха все по-големи и все повече, а къщите оредяха. На третия завой поех по чакълест път. После завих за четвърти път. Шибана пустош. Натежалите от дъждовни капки, надвесени ниско клони дращеха автомобила като пръстите на слепец, който се опитва да разпознае човека пред себе си. След двайсетминутно убийствено мудно шофиране, като през това време не видях нито една къща, спрях. Нахлузих качулката на пуловера на Уве и затичах под дъжда. Минах покрай хамбара със странно наклонена пристройка. Според Уве Синдре О, сърдитият самотник — собственик на вилата — бил толкова стиснат, че дори не излял стабилна основа за пристройката и тя непрекъснато потъвала в земята. Самият аз не бях разговарял никога със селянина. Уве имаше тази грижа. Все пак го бях виждал от разстояние и лесно познах прегърбената му слаботелесна фигура на стълбите пред жилищната сграда. Един господ знае как е успял да чуе колата в тази буря. В краката му се умилкваше тлъста котка.

— Добър ден! — извиках отдалеч.

Не получих отговор.

— Добър ден, О! — повторих.

Пак нищо. Спрях се пред стълбите под дъжда и зачаках. Котката слезе при мен. А аз си мислех, че котките не обичат дъжда! Имаше очи с формата на бадеми, точно като Диана. Притисна се към мен като към стар познат. Или по-скоро като към напълно непознат. Селянинът свали карабината. По думите на Уве О използвал мерника на старата пушка, за да проверява кой идва, понеже бил голям скъперник и не искал да харчи пари за бинокъл. По същата причина обаче не купувал и боеприпаси, та карабината не представляваше опасност. Предположих, че рутинната процедура с оръжието постига и друг, желан от селянина, ефект: намалява броя на посетителите му. О плю през парапета.

— А къде е Шикерюд, Браун?

Гласът му скърцаше, все едно е несмазана врата, а името „Шикерюд“ прозвуча като заклинание от устата му. Нямах представа откъде знаеше как се казвам. Със сигурност не от Уве.

— Ще дойде по-късно — отговорих. — Може ли да оставя колата в хамбара?

— Ще ти излезе доста солено. — О плю отново. — Тази кола не е твоя, на Шикерюд е. Той как ще пристигне?

Поех си дълбоко дъх.

— На ски. Колко искаш?

— Петстотин на денонощие.

— Пет… стотин?

— Ако ли не, остави я на пътя. Ще ти излезе безплатно — ухили се той.

Отделих от пачката три от двестакроновите банкноти на Уве, изкачих се по стълбите и ги оставих в протегнатата костелива ръка на О. Той прибра парите в издутия си портфейл и пак плю.

— Ще ми върнеш рестото по-късно.

Не отговори, влезе си в къщата и затръшна вратата зад гърба си.

Вкарах на заден ход колата в хамбара и в тъмното едва не я нанизах на острите железни зъби на дисковата брана. За мой късмет браната, закрепена за задната част на трактора „Масей Фъргюсън“, беше вдигната и вместо да пробие задните калници или да спука гумите, одраска капака на багажника и ме предупреди навреме, преди десет остриета да пробият задното стъкло.

Паркирах до трактора, взех папката и се втурнах към вилата. Понеже боровата гора е много гъста и не пропускаше дъждовните капки, влязох в непретенциозната дървена къщичка с изненадващо суха коса. Чудех се дали да запаля камината, но се отказах. Щом вече си направих труда да скрия колата, не бива да изпращам димни сигнали, че във вилата има хора. Чак сега изпитах силен глад. Съблякох дънковото яке на Уве и го метнах върху облегалката на един стол в кухнята. Прерових долапите и най-сетне намерих една-единствена консервна кутия с яхния, останала от последното ни идване тук. В чекмеджетата не открих нито прибори, нито отварачка за консерви, но все пак успях да пробия кутията с дулото на пистолета „Глок“. Седнах и излапах с пръсти соленото мазно ястие. После се загледах в дъжда, който се лееше над гората и над малкия двор между вилата и външния клозет. Влязох в спалнята, мушнах папката с картината под дюшека и легнах на по-долното от двете легла. Вече не бях в състояние да мисля. Вероятно заради огромното количество адреналин, произведено от тялото ми през деня, се събудих внезапно и осъзнах, че съм спал. Погледнах си часовника. Четири следобед. Извадих мобилния телефон и видях осем неприети повиквания. Четири от Диана. Явно се опитваше да играе ролята на притеснена съпруга, която иска да попита къде съм се дянал, докато над рамото й наднича Граф. Три пъти ми беше звънил Фердинанд. Сигурно очаква да подготвя препоръката или инструкции какво да предприеме по-нататък с „Патфайндър“. Осмото обаждане беше от номер, който първоначално ме озадачи, защото го бях изтрил от списъка с номерата, но не и от паметта и сърцето си. Докато гледах номера, съобразих, че за повече от трийсет години съзнателен живот съм събрал адреси и телефонни номера на бивши състуденти, любовници, колеги и бизнес партньори в мрежа, заемаща два мегабайта в „Аутлук“, но можех да разчитам само на един човек. На момиче, с което бях общувал едва три седмици. По-точно: което чуках три седмици. Млада датчанка с кафяви очи, отвратителен стил на обличане, навик да отговаря едносрично и име, състоящо се от четири букви. Не знам за кого от двама ни този факт е по-трагичен.

Позвъних на бюро „Информация“ и поисках номер в чужбина. Повечето телефонни централи в Норвегия затварят в четири часа, защото по-голямата част от служителите явно се прибират по домовете си при своите болни половинки, ако се вярва на статистиката в страната с най-краткото работно време, най-големия бюджет на здравеопазването и най-многото отсъстващи по болест. Изненадващо за мен, телефонистката на „ХОТЕ“ отговори. Не разполагах нито с име, нито с отдел, но реших да се пробвам.

— Би ли ме свързала с новия, миличка?

— Кого имате предвид, господине?

— Нали се сещаш. Началникът на техническия отдел.

— Фелзенбринк не е нов, господине.

— За мен е нов. И така, там ли е Фелзенбринк, миличка?

Само след четири секунди говорех с холандец, който не само още стоеше на работното си място, ами и звучеше свежо и учтиво, макар стрелката да сочеше една минута след четири.

— Казвам се Рогер Браун и работя в „Алфа“ — фирма за подбор на кадри. — Самата истина. — Господин Клас Граф ми даде вашето име за връзка. — Пълна лъжа.

— Точно така — отвърна мъжът без никаква изненада. — Не съм работил с по-способен мениджър от Клас Граф.

— Тоест… — подхванах аз.

— Да, господине, най-искрено ви го препоръчвам. Той е перфектният кандидат за „Патфайндър“, а впрочем и за всяка друга компания.

Поколебах се как да продължа, но промених решението си.

— Благодаря ви, господи Фензелбринк.

— Фелзенбринк. Няма защо.

Прибрах телефона в джоба си. Не знаех защо, но нещо ми подсказваше, че съм сгафил. Навън дъждът валеше като из ведро и понеже нямах по-интересно занимание, извадих картината на Рубенс и започнах да я разглеждам на светлината от прозореца. По лицето на Мелеагър е изписан гняв, докато пронизва плячката. Сега разбрах на кого ми прилича Мелеагър. На Клас Граф. Хрумна ми и друго. Съвпадение, разбира се, но веднъж Диана ми разказа, че името й било римският вариант на гръцкото Артемида — богинята на ловците и на родилките. Нали Артемида е изпратила ловеца Мелеагър? Прозях се и се опитах да си представя къде съм аз на тази картина, но осъзнах, че греша: обратното е — Артемида е изпратила глигана. Разтърках очи, клепачите ми още тежаха от умора.

Изведнъж ми се стори, че нещо се е променило, а аз не съм го забелязал, погълнат от картината. Погледнах през прозореца. Шумът. Дъждът беше спрял.

Прибрах картината в папката и реших да я скрия на сигурно място. Налагаше се да изляза от вилата, за да напазарувам и да свърша разни неща, а определено не вярвах на този смок Синдре О. Огледах се. Погледът ми падна върху клозета с покрив от незаковани дъски. Излязох на двора. Потръпнах от студ. Трябваше да си взема якето, помислих си. Съвсем скоро нощите щяха да станат доста мразовити.

Клозетът представляваше барака с най-необходимото: четири стени с процепи между дъските, които осигуряват естествено проветряване на помещението, и дървен сандък с кръгла дупка, покрита с четириъгълен, грубо скован капак. Отместих три картонени ролки, останали от изразходена тоалетна хартия, и едно телевизионно списание, откъдето ме гледаха точковидните зеници на Рюне Рюдберг^[1], и се покатерих върху дървения сандък. Протегнах се към дъските, нахвърлени небрежно напречно върху гредите, и за деветмилионен път си пожелах да съм още няколко сантиметра по-висок. Накрая все пак отместих една дъска, мушнах папката под нея и отново наместих дъската на мястото й. Докато стоях така, разкрачен над клозета, замръзнах и се вторачих през процеп между дъските.

Навън цареше пълна тишина. Чуваше се само как капките падат от дърветата. И въпреки това не бях чул нито пращене на клон, нито жвакане на обувки по калната пътека. Дори кучето, застанало до стопанина си сред дърветата, не бе издало звук. Ако бях във вилата, изобщо нямаше да ги видя, защото се намираха извън полезрението ми. Кучето приличаше на купчина мускули, челюсти и зъби, опаковани в тялото на боксер, само че е по-дребно и малко по-плътно. Нека повторя: мразя псета. Клас Граф беше облечен в камуфлажно пончо и зелено кепе. В ръцете си не държеше оръжие, а какво криеше под пончото можех само да гадая. Внезапно осъзнах, че това е перфектното място за замисъла на Граф. Пусто, без потенциални свидетели, а да скриеш труп би било лесно като детска игра.

Кучето и стопанинът му тръгнаха едновременно като по негласна команда.

Сърцето ми заби от страх, ала все пак се възхитих искрено колко бързо и безшумно се приближават откъм гората. Минаха покрай стената на вилата, а после — без да се колебаят — през вратата, която оставиха широко отворена.

Разполагах само с няколко секунди, преди Граф да забележи якето ми върху облегалката на стола и да се досети, че макар да не съм във вилата, се намирам някъде наблизо, а… мамка му!… щеше да намери и пистолета до празната консервна кутия върху кухненския плот. Мозъкът ми работеше на светкавични обороти, но стигнах до един-единствен извод: нямам нито оръжие, нито възможност за отстъпление, нито план, нито време. Ако хукна да бягам, след максимум десет секунди ще усетя как в ахилесовото ми сухожилие се забиват зъбите на двайсеткилограмов нийтърски териер, а в главата ми — деветмилиметрово олово. Накратко, лайняна работа. В създалата се ситуация очаквах мозъкът ми да продиктува на нервната ми система да изпадне в паника, но за моя изненада той постъпи другояче. Спря и се върна назад. Към израза „лайняна работа“.

План. Отчаян и гнусен — откъдето и да го погледнеш — план. Но все пак план с огромно предимство: нямах друг.

Взех едно от празните картонени ролки от тоалетна хартия и лапнах единия му край. Помъчих се да стисна здраво устни около него. Вдигнах капака на клозета. Лъхна ме остра отвратителна миризма. Под капака се намираше септичен резервоар, дълбок половин метър, пълен с течна смес от изпражнения, урина, тоалетна хартия и дъждовна вода, стичаща се от вътрешната страна на стените. За да се занесе резервоарът до мястото, където го изпразвахме навътре в гората, бяха нужни поне двама мъже. Цялата тази процедура представляваше истински кошмар. Буквално. С Уве намерихме сили да го направим един-единствен път и след това три нощи подред сънувах само плискаща се мръсотия. Очевидно и О си правеше оглушки: резервоарът беше пълен почти до ръба. В случая този факт ме зарадва. Тук дори нийтърски териер не би подушил друго освен фекалии.

Сложих внимателно капака на клозета върху главата си, подпрях се с длани от двете страни на дупката и бавно се спуснах вътре. Не мога да опиша какво е усещането да потъваш в лайна, които леко притискат тялото ти, докато се потапяш с опънати китки. Главата ми се изравни с ръба на дупката и капакът си дойде на мястото. Обонянието ми, вероятно претоварено, си взе отпуск и усетих само увеличена активност на слъзните канали. Горният, по-течен слой в резервоара беше леденостуден, но по-надолу ставаше топло, сигурно заради протичащите химични процеси. Не бях ли чел някъде, че във външните тоалетни се отделят метанови газове и ако вдишаш голямо количество от тях, има опасност да умреш от отравяне? Усетих твърда почва под краката си и приклекнах. Носът ми течеше, по бузите ми се търкаляха сълзи. Отметнах глава назад и се постарах дупката на ролката от тоалетна хартия да сочи право нагоре. Затворих очи и се помъчих да се отпусна, за да потисна позивите за повръщане. Предпазливо се наведох още по-ниско. Ушните ми канали се напълниха с лайна и престанах да чувам. Насилих се да дишам през ролката. Получи се. Не биваше да дишам твърде дълбоко. Смърт от удавяне в стари изпражнения — мои и на Уве — би била натоварена с богата символика. Ала аз не изпитвах никакво желание за ирония. Исках да живея.

Чу се как някой отваря врата.

После се приближиха тежки стъпки, от които земята потрепери. Краката му потропваха. После настъпи тишина. Последваха леки, прокрадващи се стъпки. Кучето. Капакът на клозета се вдигна. Знаех, че в момента Граф се взира в мен, във вътрешностите ми. Пред него се откриваше гледка към отвора на ролка от тоалетна хартия, водеща направо в трахеята ми. Дишах съвсем повърхностно. Картонената ролка, вече навлажнена, омекваше. Съвсем скоро щеше да се нагърчи, да започне да пропуска водата и да се свие.

Чу се тупване. Какво става, запитах се аз.

Следващият звук нямаше как да се сбърка: внезапна експлозия, която премина в жаловито съскане на червата и после заглъхна. Край на изпълнението сложи стон на облекчение.

Мамка му, помислих си.

Предположението ми се потвърди. Само след няколко секунди чух плясък и усетих как нещо тупна върху обърнатото ми нагоре лице. За миг смъртта ми се стори доста приемлива алтернатива. Но не за дълго. Колкото и парадоксално да звучи, макар да бях отчаян от живота си като никога дотогава, изпитвах по-силно желание за живот откогато и да било. Последва още един, по-продължителен стон. Явно се напъваше. Молех се да не улучи отвора на ролката! Усетих пристъп на паника. Внезапно въздухът от ролката сякаш не ми достигаше. Нов плясък.

Виеше ми се свят, а бедрените ми мускули ме боляха заради заетата поза. Поизправих се малко. Лицето ми се подаде над повърхността. Примигах няколко пъти и се вгледах право в белия космат задник на Клас Граф и в открояващия се солиден — дори повече от солиден, направо внушителен — член. И понеже дори когато се бои за живота си, мъжът пак завижда на другите мъже с по-голям пенис, се сетих за Диана. Знаех, че ако Клас Граф не ме изпревари, ще го убия. Граф стана, а през дупката нахлу светлина. Нещо не беше както трябва. Какво липсваше? Затворих очи и пак приклекнах ниско. Световъртежът стана неконтролируем. Дали умирах от отравяне с метан?

Известно време цареше тишина. Нима всичко свърши? Внезапно, докато си поемах дъх, усетих, че през носа ми не влиза нищо. Нещо бе блокирало притока на въздух в ролката. Първичните ми инстинкти надделяха, размахах ръце. Трябваше да си подам главата навън! Лицето ми проби повърхността и чух глух тропот. Примигах няколко пъти. Тъмнина. Чух тежки стъпки, скърцане на панти, стъпки на куче и отново скърцане. Изплюх ролката и разбрах какво се е случило. Нещо бяло бе полепнало по отвора: тоалетната хартия, с която се бе избърсал Граф.

Излязох от резервоара и се вторачих през процепите на дъските точно навреме, за да видя как Граф изпрати кучето в гората, а самият той влезе във вилата. Кучето се насочи към планината. Проследих го с очи, докато се изгуби сред дърветата. Неволно от гърдите ми се изтръгна стон, вероятно защото в мен за миг се събуди успокоение от преминалата опасност и надежда за спасение. Да не си посмял, скастрих се наум. Не се надявай. Не ставай чувствителен. Недей да влагаш емоции. Действай аналитично. Хайде, Браун. Разсъждавай. Прости числа. Поглед над шахматната дъска. Добре. Как ме бе намерил Граф? Откъде, по дяволите, бе разбрал местонахождението ми? Диана не е чувала за тази вила. С кого е разговарял? Никакъв отговор. Какво ми остава? Трябва да се махна оттук. Обстоятелствата донякъде работеха в моя полза: започна да се смрачава, а новият ми костюм от мръсотия, покриващ цялото ми тяло, щеше да замаскира миризмата ми. Имах обаче главоболие, а и замайването ми се влошаваше с всяка секунда. Не можех да чакам да се стъмни съвсем. Плъзнах се по външната част на резервоара и се озовах върху наклона зад клозета. Приклекнах и реших да поема към гората. Оттам можех да сляза до хамбара и да офейкам с колата. Защото ключовете за колата са в джоба на панталоните ми, нали? Опипах джобовете си. В левия имах само банкноти, кредитната карта на Уве, моите ключове и ключовете за къщата на Уве. В десния… Въздъхнах с облекчение, когато пръстите ми напипаха ключовете за колата под мобилния телефон.

Мобилният телефон.

Ама разбира се.

Наземните телекомуникационни станции засичат сигналите на мобилните телефони. Могат да определят местоположението им само най-общо, а не да го локализират с точност, но станциите на „Теленур“ са засекли телефона ми в околността, а тук няма много възможности: къщата на Синдре О е единствената в радиус от няколко километра. За да се сдобие с тази информация, Граф явно е използвал връзките си в телекомуникационната компания. Вече нищо не ме учудваше. Всичко започна да ми се изяснява. Поведението на Фелзенбринк, който звучеше като човек, очакващ моето обаждане, сложи край на съмненията ми. Всичко това не е просто любовен триъгълник между мен, жена ми и разгонен холандец. Ако се окажех прав, значи съм загазил много по-сериозно, отколкото можех да си представя.