Ю Несбьо
Ловци на глави (21)

Двайсета глава
Възкресение от мъртвите

Събудих се и погледнах часовника. Осем. Време беше да започвам. Предстоеше ми важен ден, както казват. Лоте спеше настрани, с гръб към мен, завита в чаршаф. Предпочиташе го вместо завивка. Претърколих се, станах и се облякох. Вътре беше ужасен студ. Чувствах се премръзнал. Промъкнах се на пръсти в коридора, облякох си якето, сложих си шапката и ръкавиците и отидох в кухнята. В едно чекмедже намерих найлонов илик и го пъхнах в джоба си. Отворих хладилника. Първият ми ден като убиец, застрелял жена. Звучеше ми като заглавие на криминална хроника във вестник. Обикновено прескачах такива новини — струваха ми се мъчителни и банални. Извадих кутия със сок от грейпфрут с намерението да пия направо от кутията, но реших все пак да си извадя чаша от горния шкаф. Не бива да зарежеш всичко само защото си убиец. След като изпих сока, изплакнах чашата и прибрах сока в хладилника. Влязох във всекидневната и седнах на дивана. Малкият черен пистолет в джоба на якето ме прободе в корема и го извадих. Все още миришеше. Знаех, че тази миризма винаги ще ми напомня за убийството. За екзекуцията. Един изстрел се оказа достатъчен. Отблизо, докато ме притегляше в обятията си. Стрелях, стиснат в прегръдката й, и я улучих в лявото око. Дали беше съзнателно? Вероятно да. Вероятно съм искал да й отнема нещо, както тя се опита да ми отнеме всичко. И коварната лъжкиня обгърна оловото, куршумът с форма на фалос навлезе в нея, както някога навлизах аз. Никога повече. Вече беше мъртва. Мислите ме спохождаха като кратки изречения, които констатират само фактическите положения. Чудесно, трябва да продължавам в същия дух, да запазя студенината си, да не допускам чувства. Все още имах какво да губя.

Вдигнах дистанционното и пуснах телевизора. В телетекста нямаше нищо ново. Вероятно редакционният екип не започва работа толкова рано сутринта. Според вчерашната информация четирите трупа щели да бъдат идентифицирани в рамките на утрешния ден, тоест днешния, и един от пострадалите все още се намирал в неизвестност. Един от пострадалите? Бяха променили „полицай“, нали? Нима знаеха, че изчезналият е арестант? Може би да, може би не. Нямаше информация за акцията по издирването му. Надвесих се над ръкохватката на дивана и издърпах слушалката на жълтия стационарен телефон. Когато се обаждах на Лоте, винаги си представях този телефон, а до него — алените й устни, защото чувах как ги навлажнява с върха на езика си до ухото ми. Набрах 1881 и помолих за два номера. Телефонистката ми съобщи, че ще ми ги пусне на запис, но аз я прекъснах:

— Държа да ги чуя лично от вас, защото понякога шпикерите на записа не ги произнасят достатъчно ясно.

Записах номерата и я накарах да ме свърже с първия. Централата на КРИПОС отговори на второто прозвъняване.

Представих се като Рюнар Братли — роднина на Ендриде и Ескил Монсен, когото роднините на покойниците помолили да вземе дрехите им. Никой обаче не ме уведомил къде трябва да се явя и кого да потърся за съдействие.

— Един момент — каза секретарката и постави повикването в режим на задържане.

Зазвуча песента „Wonderwall“, изпълнена на панфлейта. Замислих се за истинския Рюнар Братли — кандидат за шефски пост, когото нарочно не назначих, макар безспорно да бе най-квалифицираният. Освен това притежаваше внушителен ръст. Дори по време на последното интервю се оплака, че се налагало да седи сгънат на две във ферарито си — инвестиция, която той с хлапашка усмивка определи като детска приумица, плод на криза на четирийсетте или нещо подобно. Записах си: Открит, с достатъчно самочувствие да не крие глупавите си постъпки. С други думи, представянето му протече като по учебник. Единственият смущаващ факт се оказа коментарът му:

— Когато си удрям главата в тавана на колата, направо ви за…

Спря дотук, отмести погледа си от мен, обърна се към представителите на клиента ни и продължи да разказва за намеренията си да замени ферарито с джип, който би се осмелил да повери на съпругата си. Всички около масата се смяха. Включително аз. Само леко потреперване по лицето ми издаде, че съм се досетил за продължението на започнатото от него изречение: „… направо ви завиждам, задето сте толкова нисък.“ Незабавно го зачеркнах от списъка на потенциалните избраници. За жалост не притежаваше интересни качества.

— Телата се намират в Института по съдебна медицина — обади се гласът на секретарката. — В сградата на Държавната болница в Осло.

— Така ли? — престорих се на учуден аз, без да преигравам. — И защо?

— Такава е рутинната процедура, когато има съмнение за криминално деяние. Огледът на местопрестъплението сочи, че колата е била блъсната от автовоза.

— Разбирам. Явно затова роднините на починалите ме помолиха за помощ. Аз живея в Осло.

Жената не отговори. Представих си как върти очи с досада и барабани по масата с дългите си изрядно лакирани нокти. Не беше изключено и да греша, разбира се. Да работиш като ловец на глави не означава непременно, че познаваш отлично човешката природа и умееш да съпреживяваш емоциите на другите. Ако се стремиш към върховете в бранша, това по-скоро би ти попречило да се издигнеш.

— Бихте ли предали на човека, който отговаря за телата, че пътувам към института? — попитах. — Името ми е Рюнар Братли.

Долових колебанието й. Това задължение не влиза в длъжностната й характеристика. В обществените служби длъжностните характеристики се съставят само формално, вярвайте ми, непрекъснато чета такива глупости.

— Искам само да помогна на близките им и затова държа някой да ме посрещне и да приключим възможно най-бързо — поясних.

— Ще видя какво мога да направя за вас — отвърна тя.

Затворих и набрах втория номер. Отговори ми на петото прозвъняване.

— Да? — обади се нетърпелив, раздразнен мъжки глас.

Опитах се да разбера по шумовете зад него къде се намира: в моята къща или в апартамента си.

— Бау — казах и затворих.

Така предупредих Клас Граф. Нямах представа какво ще предприеме, но бях сигурен, че ще включи устройството си и ще провери къде е призракът. Застанаха на прага на спалнята. В полумрака видях очертанията на тялото й, завито в чаршаф. Успях да устоя на внезапния импулс да се съблека, да се мушна под чаршафите и да се сгуша до нея. Изпитах странното усещане, че всичко случило се не беше свързано с Диана, а с мен. Тихо затворих вратата на спалнята и излязох. Както и на идване, по стълбището не срещнах нито един съсед, когото да поздравя с „добро утро“ или „добър вечер“. И на улицата никой не отговори на вежливото ми кимване, никой не ме погледна, никой не показа, че забелязва моето съществуване. Осъзнах как всъщност се чувствам: все едно ме няма.

Време беше да се появя отново.

 

 

Държавната болница се намира на един от многочислените хълмове в Осло, извисяващ се над града. Преди да я построят, на мястото имаше дом за душевноболни. После промениха названието в „здравно заведение за луди“. След това го нарекоха „приют“, а накрая „психиатрична клиника“. Все пак хората осъзнаха, че независимо как ще го именуват, все ще означава лудница, най-общо казано. Лично аз не одобрявам тази игра на думи, но е възможно, разбира се, според факторите, решаващи как да се наричат такива болници, хората по принцип да представляват пасмина идиоти, изтъкани от предразсъдъци, а това да налага да бъдат заблуждавани непрекъснато. Не е изключено да са прави, ала с облекчение чух как жената зад стъкленото гише каза:

— За да идентифицирате труповете, ще трябва да слезете в моргата, Братли.

Очевидно няма проблем да наречеш някого „труп в моргата“. Никой не подчертава колко възмутително е да използваш названието „труп“, защото мъртвецът притежава и други качества освен смъртта. Никой не протестира, задето определението „труп“ принизява човека до парче месо, чието сърцето е спряло да бие; и какво от това? Или вероятно причината никой да не протестира се дължи на факта, че труповете не могат да си извоюват малцинствен статус — нали винаги ще бъдат мнозинство.

— Слезте по онези стълби — посочи тя. — Ще се обадя да предупредя за идването ви.

Послушах я. Стъпките ми отекнаха между белите празни стени. Не се чуваше нищо друго. В дъното на тесния бял коридор на долния етаж стоеше мъж в зелената униформа на болничния персонал. Само единият му крак се намираше пред отворената врата. Заприлича ми на хирург, но прекалено небрежната му стойка и мустакът ми подсказаха, че е доста по-долу в йерархията.

— Братли? — извика въпросително той.

Силният му глас сякаш съзнателно оскверни покоя на спящите мъртъвци. Ехото се разнесе из целия коридор.

— Да — отвърнах и забързах към него, за да не последва втори вик.

Той ме пусна да вляза преди него в нещо като дрешник. Приближи се до един шкаф и го отвори.

— От КРИПОС се обадиха да ми съобщят, че ще дойдете да вземете вещите на братята Монсен — продължи той с мощния си глас.

Кимнах. Сърцето ми биеше по-силно, отколкото се надявах, но не и толкова силно, колкото се опасявах. Все пак се намирах в доста критична фаза от плана, защото именно тук беше уязвимото му място.

— Какъв им се падате?

— Трети братовчед — непринудено обясних аз. — Опечалените ме помолиха да взема дрехите на покойниците. Само дрехите, без ценностите.

Предварително се бях спрял на думата „опечалените“. Вероятно звучеше твърде претенциозно, но понеже не знаех дали близнаците Монсен са семейни и дали родителите им са живи, се налагаше да боравя предпазливо с определенията, за да покрия всички възможности.

— Защо госпожа Монсен не ги вземе? — попита ме портиерът. — Нали ще дойде в дванайсет.

Преглътнах.

— Няма да понесе кървавата гледка.

— Я вие ще я понесете, така ли? — ухили се той.

— Да — кратко отвърнах аз и искрено се надявах да не последват още въпроси.

Портиерът вдигна рамене и ми подаде лист, закрепен върху подложка за писане.

— Подпишете се, че сте получили вещите им.

Надрасках едно „Р“ и след него направих вълнообразна линия, после едно „Б“ и завърших подписа със завъртулка. Портиерът огледа замислено документа.

— Ще ми покажете ли лична карта, Братли?

Точно от това се опасявах. Планът ми се пропука. Потупах джобовете на панталоните и се усмихнах със съжаление:

— Оставил съм портфейла си в колата долу на паркинга.

— Искате да кажете: горе на паркинга?

— Не, паркирах до Изследователския институт.

— Чак там ли?

Забелязах с какво недоверие ме изгледа. Предварително бях обмислил и такова развитие на нещата, разбира се. Бях планирал, ако служителят настоява да донеса документ за самоличност, да се махна и да не се върна. Не беше фатално, но нямаше да постигна целта си. Изчаках. Още първите две думи ми дадоха да разбера, че решението му няма да бъде в моя полза:

— Съжалявам, Братли. Длъжен съм да играя на сигурно. Не се засягайте, просто в случаите на убийства при нас пристигат какви ли не странни индивиди с изключително нетрадиционни приумици.

Престорих се на смаян.

— Да не искате да кажете, че непознати хора идват да вземат дрехите на убитите?

— Няма да повярвате, ако ви разкажа какви случаи сме имали. От думите ви излиза, че не сте виждали близнаците Монсен, а само сте прочели за тях във вестника. Съжалявам, но нещата стоят така.

— Добре, връщам се след минута — тръгнах към вратата.

Спрях, хрумна ми нещо и реших да изиграя и последната си карта. По-точно: кредитната карта.

— Докато не съм забравил, искам да ви дам нещо — бръкнах в задния си джоб. — При последната ни среща Ендриде ми остави кредитната си карта. Моля ви да я предадете на майка му…

Портиерът я пое и погледна името и снимката на брадатия млад мъж. Без да бързам, излязох и чух гласа му зад гърба си:

— И това върши работа, Братли. Вземете вещите им.

Обърнах се с облекчение. Извадих найлоновия плик от джоба на панталоните си и напъхах вътре дрехите на двамата братя.

— Взехте ли всичко?

Опипах задните джобове на униформените панталони на Ендриде. Още беше там — плика с подстриганата ми коса. Кимнах.

Наложих си да се овладея, за да не хукна навън с всички сили. Възкръснах от мъртвите, появих се отново на този свят и усещането ме изпълни с необикновено вътрешно въодушевление. Колелетата пак се въртяха, сърцето ми биеше, а кръвта и съдбата ми поеха по обичайния си кръговрат. Изкачих стълбите на няколко скока, подминах жената зад стъкленото гише с леки стъпки и тъкмо се канех да натисна дръжката на вратата, когато чух познат глас зад гърба си:

— Почакайте, мистър!

Разбира се. Беше твърде лесно, за да е истина.

Бавно се обърнах. Към мен се приближи познат мъж. Показа ми служебната си карта. Тайното увлечение на Диана. През ума ми мина еретичната мисъл: с мен е свършено.

— КРИПОС — представи се мъжът с плътен глас на капитан на самолет. Радио в гръмотевична буря, чийто сигнал прекъсва. — Може ли да погово’им, мистър? — Като пишеща машина с износен клавиш.

Шири се мнението, че обикновено си представяме хората от филмите и от телевизията като по-едри, отколкото са в действителност. В случая с Бреде Спере стана точно обратното. Той се оказа още по-висок, отколкото си го представях. Насилих се да не помръдна, докато се приближаваше към мен. Извисяваше се като кула. И високо горе, изпод русия му хлапашки бретон, подстриган и обуздан, та да изглежда допустимо див, две стоманеносиви очи се вторачиха в мен. Един от слуховете за Бреде Спере гласеше, че е имал връзка с нашумял и много мъжествен норвежки политик. В днешно време мълвата, определяща те като обратен, е категоричното доказателство, че си известен: емблемата за принадлежността ти към елита, така да се каже. Един младеж — модел от модната агенция на барон фон Булдог, беше си изпросил покана за вернисажите на Диана — ми разказа веднъж как самият той позволил на „полицейския бог“, както с благоговение се изрази, да го „содомизира“.

— Не виждам причина да не си поговорим — отвърнах със суховата усмивка и с надеждата да не издам страха от проникване в тялото ми.

— Чудесно, мистър. Току-що разбрах, че сте трети братовчед на близнаците Монсен и ги познавате добре. Ще ни помогнете ли да ги идентифицираме?

Едва преглътнах. Учтивата форма и предизвикателното обръщение „мистър“ наведнъж ми дойдоха в повече, но погледът на Спере остана неутрален. Дали прилагаше някакъв трик, за да подчертае колко цени статуса ми, или го правеше по навик, като професионален рефлекс? Чух как гласът ми заекна на въпроса „Да ги идентифицираме?“, все едно думата ми беше съвършено непозната.

— Майка им ще пристигне след няколко часа — поясни Спере. — Така ще спестим доста време. Ще ви бъ’ем много благо’арни. Процедурата трае броени секунди.

Не изпитвах никакво желание да го правя. Цялото ми тяло се съпротивляваше и мозъкът ми пищеше незабавно да откажа и да се махна оттук. Защото вече бях възкръснал и представлявах движеща се мишена на GPS приемника на Клас Граф. Въпрос на време беше той да поднови лова. Вече усещах мириса на куче във въздуха, чувствах пристъпа на приближаваща се паника. Ала друга част от мозъка, онази на новия ми глас, ми нашепваше, че не бива да отказвам. Всичко ще трае някакви си секунди.

— Разбира се — отвърнах и едва не се усмихнах.

Сетих се, че усмивката ми би се разтълкувала като неуместна реакция при положение че ми предстои да идентифицирам труповете на двама мои роднини.

Върнахме се по пътя, по който дойдох.

Портиерът ми кимна с усмивка, когато минахме през дрешника.

— Предупреждавам ви, че покойниците са обезобразени — отбеляза Спере и отвори тежка метална врата.

Влязохме в моргата. Потръпнах. Всички тук ми напомняше на вътрешността на хладилник: бели стени, таван и под, няколко градуса над нулата и месо с изтекъл срок на годност.

Четирите трупа стояха наредени върху метални кушетки. Краката им се подаваха изпод бели чаршафи и установих, че сцените във филмите отговарят на действителността: на големите пръсти на краката им висяха окачени метални табелки.

— Готов ли сте? — попита Спере.

Отмахна два чаршафа бързо и елегантно като фокусник.

— Пътните злополуки са най-тежките случаи — продължи той и се олюля на пети. — Трудно се идентифицират, както виждате — внезапно ми се стори, че Спере говори необичайно бавно. — В колата са се возили петима души, но намерихме само четири тела. Вероятно петият е паднал в реката и течението го е отнесло.

Гледах го втренчено, преглъщах едва-едва и дишах тежко през носа. Всичко това беше само поза, разбира се, защото дори без дрехи близнаците Монсен изглеждаха по-добре отколкото в останките от колата. Освен това вътре не миришеше на нищо: нито на изпражнения или на газове, нито на кръв, нито на бензин, нито на човешки вътрешности. Хрумна ми, че хората придават прекалено голямо значение на зрителните възприятия, а всъщност звукът и мирисът тероризират сетивата много по-ефективно: например шумът от главата на мъртва жена, току-що пронизана в окото, която тупва върху пода.

— Това са близнаците Монсен — прошепнах.

— Да, това и ние го установихме. Въпросът е…

Спере направи продължителна — наистина много дълга — пауза с цел да подсили ефекта от думите си. Боже мой.

— Кой е Ендриде и кой — Ескил?

Въпреки студа в моргата дрехите ми лепнеха от пот. Дали Спере говореше умишлено толкова бавно? Да не би да прилага нов, непознат ми, метод на разпит, запитах се аз.

Погледът ми се плъзна над голите тела и обходи белезите, оставени от самия мен. Раните, прорязващи корема, още зееха, а по ръбовете им личаха черни кървави корички.

— Това е Ендриде — посочих решително аз. — Другият е Ескил.

— Хм — доволно изсумтя Спере и започна да пише. — Сигурно сте ги познавали отлично. Дори колегите им не успяха да ги различат.

— С близнаците бяхме много близки — кимнах с опечален вид. — Особено в последно време. Може ли да си тръгвам?

— Разбира се — отвърна Спере, но продължи да пише по начин, който изобщо не ме предразполагаше да напусна моргата.

Погледнах часовника зад главата му.

— Еднояйчни близнаци — Спере пишеше ли, пишеше. — Каква ирония, не мислите ли?

Какво, по дяволите, пише? Едното име е Ендриде, друго — Ескил, какво толкова има за писане?

Не биваше да го питам, но не се сдържах:

— Къде видяхте ирония?

Спере вдигна очи и престана да пише.

— Ами заченати са в една и съща секунда в една и съща яйцеклетка и са починали в една и съща секунда в една и съща кола.

— Тук няма ирония.

— Така ли?

— Или поне аз не виждам такава.

— Мм. Май сте прав. Имах предвид не ирония, а парадокс.

Кръвта ми кипна.

— И парадокс не е.

— Добре, но все пак е странно. Сякаш всичко е подчинено на космическа логика, нали?

Изгубих самоконтрол, стиснах плика, а кокалчетата на пръстите ми побеляха.

— Няма нито ирония, нито пародия, нито космическа логика — гласът ми трепереше и повиших тон. — Просто случайна симетрия на живота и смъртта, която дори не може да се нарече напълно случайна, понеже и братята Монсен като повечето еднояйчни близнаци са прекарвали много време в непосредствена близост един до друг. Светкавицата се е стоварила върху тях, докато са били заедно. Не търсете нищо повече.

Последните думи ги изкрещях.

Спере ме погледна умислено. Стоеше с палец и показалец от двете страни на устата си. Разтърка си брадичката. Познавах този поглед. Спере беше един от малцината. Притежаваше поглед на разпитващ, поглед, който умее да разобличава лъжата.

— Братли, какво ви измъчва?

— Съжалявам — усмихнах се унило и тутакси осъзнах, че се налага да призная някаква истина, защото ме гледаше жив детектор на лъжата. — Снощи се скарахме с жена ми, а днес се случи това нещастие. Не съм на себе си. Извинете ме. Ще си тръгвам.

Обърнах се и се отправих към вратата. Спере каза нещо, вероятно поздрав за довиждане, но не чух какво заради трясъка на металната врата зад гърба ми. Басовото й дрънчене отекна в коридора.