Ю Несбьо
Ловци на глави (15)

Четиринайсета глава
„Масей Фъргюсън“

Предпазливо подадох глава и погледнах към вилата. Нямаше как да разбера какво става зад тъмните стъкла на прозорците. Граф не беше запалил осветлението. Е, така или иначе не можех да остана тук. Изчаках вятърът да разлюлее листата на дърветата и хукнах. След седем секунди стигнах до гората и се скрих зад дърветата. Седемте секунди обаче ме изтощиха. Дробовете ме боляха, главата ми пулсираше, виеше ми се свят като при първото ми и единствено посещение в увеселителен парк. Баща ми ме заведе там по случай деветия ми рожден ден и той и аз се оказахме сами, като изключим тримата полупияни тийнейджъри, които пиеха кока-кола и нещо прозрачно. На отчайващо неправилния си норвежки татко се спазари да му направят отстъпка от цената на билета за единствената отворена атракция: адска машина, чийто смисъл явно бе да те мята напред-назад, докато повърнеш захарния памук и родителите ти решат да те утешат с пуканки и лимонада. Първоначално отказах да си рискувам живота на тази паянтова машина, но татко настоя и дори ми помогна да затегнем ремъците, които евентуално щяха да ме спасят. И сега, четвърт век по-късно, се озовах в същия мръсен сюрреалистичен увеселителен парк, където вонеше на урина и на шарлатанство, а на мен ми се повдигаше от страх през цялото време.

Наблизо чух гърголене на поток. Извадих мобилния си телефон и го хвърлих в потока. Намери ме сега, шибан индианец от бетонната джунгла. После хукнах по меката горска пътека към къщата на Синдре О. Мракът вече отдавна се спускаше между дърветата, но поради липса на високи храсталаци лесно напредвах. Само след няколко минути зърнах лампите пред къщата. Изтичах малко по-надолу, към задната страна на хамбара. Имах доста причини да очаквам О да ми поиска обяснение, ако ме види в това състояние, а следващата му стъпка вероятно ще бъде да се обади на местния шериф. Промъкнах се до вратата на хамбара и вдигнах резето. Влязох. Главата. Дробовете. Примигах в мрака, едва успях да различа очертанията на колата и на трактора. Какво всъщност ми причини този метан? Нима ще ослепея? Метан. Метанол. Имаше нещо.

Зад гърба си долових пъхтене и едва доловим шум от кучешки лапи. После тишина. Досетих се какво ме дебне, но дори не успях да се обърна. То скочи. Всичко замря, дори сърцето ми престана да бие. Паднах по очи. Не знам дали нийтърски териер би успял да скочи върху средно висок баскетболист и да захапе тила му, но — вероятно вече съм споменал — нямам нищо общо с баскетболистите. Докато падах, в мозъка ми се разрази болка. Ноктите дращеха гърба ми. Чух звука от плът, поддала се на зъбите на звяра; пращене на кости. На моите кости. Опитах се да сграбча животното, но ръцете ми не се подчиниха. Сякаш челюстите, стиснали врата ми, блокираха сигналите на мозъка ми и тялото ми не приемаше заповедите му. Проснат по корем, дори не успях да изплюя дървените стърготини, които влязоха в устата ми. Заради натиска върху сънната артерия до мозъка не стигаше кислород. Зрителното ми поле се стесни. Очаквах съвсем скоро да изгубя съзнание. Значи така ще умра, мина ми през ума — между челюстите на противно, дебело и безформено псе. Тази мисъл ми се стори, меко казано, съкрушителна. Направо да побеснееш. В главата ми бушуваше огън, леденостудена жега плъзна по цялото ми тяло, чак до върховете на пръстите ми. Усетих сатанинско тържество и внезапна вибрираща сила — едновременно живителна и предвещаваща смърт. Изправих се, а кучето увисна на гърба ми като живо наметало. Олюлявайки се, размахах ръце, но не успях да го хвана. Знаех, че този прилив на енергия представлява сетният отчаян опит на тялото, последният му шанс, преди кучето да ме изпрати в небитието. Зрителното ми поле заприлича на началото на филм за Джеймс Бонд. Във въведението — или в заключението, в моя случай — двете страни на екрана са черни. Само през малка кръгла дупка се вижда как мъж в смокинг те взема на прицел с пистолета си. Сега през тази дупка видях син трактор „Масей Фъргюсън“. До мозъка ми достигна една последна мисъл: мразя псетата.

Обърнах се с гръб към трактора, отпуснах се на пети, та тежестта на кучето да се премести върху тях, и се наведох рязко назад. Паднах. Поеха ни острите зъби на дисковата брана. Съдейки по звука от разпорена кучешка кожа, разбрах, че няма да напусна този свят сам. Зрителното ми поле се стесни още повече и всичко потъна в мрак.

Вероятно известно време съм бил в безсъзнание.

Когато се съвзех, лежах на пода и гледах право в зейнала кучешка паст. Тялото на животното се люлееше във въздуха, свито в ембрионална поза. В гърба му бяха забити два метални зъба. Изправих се на крака. Помещението се завъртя пред очите ми, олюлях се няколко пъти, преди да успея да се задържа. Опипах тила си и по ръката ми полепна кръв, потекла от мястото, където зъбите на кучето бяха пробили кожата ми. И сякаш ме обзе лудост, защото вместо да се кача в колата, се вторачих захласнат в кучето; Чувствах се като творец, автор на шедьовър. Калидонско куче на шиш. Наистина прекрасно. Особено като се има предвид, че стоеше с отворена уста дори в смъртта си. Вероятно челюстите му се бяха вцепенили заради шока, или просто тази порода кучета умират така. Все едно! Любувах се на изражението му — хем гневно, хем удивено. Освен дето бе живяло твърде кратко, бе принудено да понесе и унижението на позорната смърт. Искаше ми се да го заплюя, но устата ми беше пресъхнала.

Извадих ключовете за колата от джоба си и с несигурни крачки се приближих до мерцедеса на Уве. Отключих вратата и завъртях ключа. Никаква реакция. Опитах отново и натиснах газта. И колата беше мъртва.

Мъчех се да видя нещо през предното стъкло. Простенах, излязох и вдигнах капака на двигателя. В тъмнината едва успях да забележа стърчащите прерязани кабели. Нямам представа за какво служат. Знам само, че докато са живи, поддържат чудото, наречено задвижване на автомобил. Проклет да е този полунемец! Надявах се Клас Граф все още да се намира във вилата, очаквайки появата ми. Вероятно обаче е започнал да се пита къде е изчезнало псето му. Спокойно, Браун. И така, можех да се махна оттук само по един начин: с трактора на Синдре О. Ще се придвижвам много бавно и Граф лесно ще ме настигне. Затова трябва да намеря колата, с която е дошъл — сивият лексус сигурно се намира наблизо, по пътя — и да я обезвредя, както постъпи той с мерцедеса.

С бързи крачки се отправих към къщата на Синдре. Очаквах да се появи на стълбите. Входната врата стоеше притворена, но той не излезе. Почуках и бутнах вратата. В антрето видях карабината му, подпряна на стената до чифт кални гумени ботуши.

— О?

Виках го по име, но звучах по-скоро като че ли се моля някой да продължи да ми разказва история. Донякъде отговаряше на истината. Прекосих антрето, без да спирам да повтарям едносричното му име. Стори ми се, че мярнах движение, и се обърнах. Кръвта, останала в тялото ми, се смрази. Черното, прилично на животно чудовище спря в същата секунда и се вторачи в мен с разширени от ужас бели очи, проблясващи на черния фон на тялото му. Вдигнах дясната си ръка. То вдигна лявата. Вдигнах лявата — то вдигна дясната. Стоях пред огледало. Въздъхнах с облекчение. Засъхналата по мен мръсотия покриваше с плътен слой обувките, тялото, лицето и косата ми. Продължих нататък. Отворих вратата към всекидневната. Той седеше на люлеещ се стол с глуповата усмивка на лице. Тлъстата котка, сгушила се в скута му, ме гледаше с курвенските, бадемовидни очи на Диана. Надигна се и скочи на пода. Лапите й се приземиха меко и тя пое към мен с полюшващи се хълбоци. Спря. Е, не ухаех на рози и лавандула. След кратко колебание обаче продължи да се приближава, като мъркаше гърлено и предразполагащо. Котките са много адаптивни животни. Знаят кога трябва да си намерят нов стопанин. Предишният беше мъртъв. Усмивката на Синдре О всъщност се дължеше на кървавото продължение на ъглите на устата му. От разпорената му буза се подаваше синьо-черен език. Виждаха се венците и зъбите на долната челюст. Сърдитият селянин ми напомняше на добрия стар Пак Ман, но причината за смъртта му не се криеше в неестествено широката му усмивка. Две кървави резки на врата му във формата на буквата Х издаваха, че е бил удушен в гръб с гарота — тънко найлоново въже или стоманена тел. Издишах шумно през носа, докато мозъкът ми правеше бърза възстановка на събитията, без дори да съм я искал: Клас Граф минава покрай къщата, забелязва следите от автомобилни гуми, които завиват в калния двор; вероятно паркира лексуса малко по-нататък, връща се, наднича в хамбара и се уверява, че колата ми е там; Синдре О стои на стълбите, гледа го недоверчиво и лукаво; изхрачва се и отговаря уклончиво на въпросите на Граф къде се намирам аз. Дали Граф му предлага пари? Дали влизат вътре? При всички случаи О е нащрек, защото когато Клас Граф мята гаротата над главата му, О явно успява да отклони куката надолу и гаротата не стига врата му. Сбиват се и връвта се впива в челюстта на селянина, Граф я дръпва и разпаря бузите на О. Понеже е силен, Граф накрая все пак съумява да омотае смъртоносните върви около шията на обречения старец. Тихо убийство с безсловесен свидетел. Но защо Граф не го е застрелял с пистолет? Би било по-просто. Най-близките съседи се намират на няколко километра, няма опасност да чуят изстрела. Вероятно, за да не ме предупреди за идването си. Изведнъж ме осенява най-логичното обяснение: Граф не е разполагал с огнестрелно оръжие. Изругах. Вече разполага. Защото лично му осигурих пистолета „Глок“, който оставих върху кухненския плот във вилата. Дали е възможно да има по-голям идиот от мен?

Чух, че нещо капе върху пода. Котката, застанала между краката ми, лочеше с розовия си език кръвта, стичаща се от ръба на раздраната ми риза. Налегна ме упойваща умора. Поех си дълбоко въздух. Налагаше се да се съсредоточа, да не спирам да мисля и да действам. Само така ще държа парализиращия страх на разстояние. Първо се заех да търся ключовете за трактора. Обходих стаите. Рових из разни чекмеджета. В спалнята намерих празна кутия за патрони. От коридора откачих един шал и омотах врата си с него. Поне спрях кръвта. Нито следа от ключовете за трактора. Погледнах си часовника. Граф сигурно вече се чуди какво става с кучето. Накрая се върнах във всекидневната, наведох се над трупа на О и прерових джобовете му. Ето ги! На ключодържателя дори пишеше „Масей Фъргюсън“. Налагаше се да действам много бързо. Нямах право на грешки. Трябваше да бъда прецизен. Веднага съобразих: когато намерят трупа на О, ще търсят следи от ДНК на местопрестъплението. Втурнах се в кухнята, намокрих парцал и избърсах кръвта от пода във всички стаи, където бях влизал, както и предметите, по които имаше опасност да съм оставил пръстови отпечатъци. Канех се да изляза, но в антрето погледът ми падна върху карабината. Ами ако все пак извадя малко късмет, помислих си, ако все пак в пълнителя има патрон? Грабнах карабината и я заредих — или поне така си представях, че трябва да я подготвя за стрелба. Започнах да дърпам онова, което сметнах за затвор или както там се нарича, чу се щракване и накрая успях да отворя патронника. В мрака се вдигна малък червен облак ръжда. Вътре нямаше патрони. Чух звук и вдигнах очи. Котката ме гледаше от прага със смесица от тъга и укор, сякаш ми казваше: не можеш да ме оставиш тук просто така. Понечих да я ритна и изругах, а коварното създание се стресна и избяга във всекидневната. Бързо избърсах карабината, оставих я на мястото й, излязох и затворих зад себе си вратата с ритник.

Тракторът потегли с рев. Продължи да бръмчи оглушително, докато го изкарвах от хамбара. Изобщо не си направих труда да затварям вратата, защото чувах как тракторът реве с цяло гърло: „Клас Граф! Браун се опитва да ти се измъкне! Бързо, бързо!“

Натиснах силно педала за газта. Поех по пътя, по който дойдох. Навън цареше непрогледен мрак, само светлината от фаровете на трактора танцуваше по осеяния с дупки път. Напразно се оглеждах за лексуса. Нали уж трябваше да е наблизо! Не, вече не можех да разсъждавам трезво. Клас Граф вероятно е спрял по-нататък. Ударих си шамар. Мигай, дишай, не се предавай на умората, недей да униваш. Ето така. Газ до дупка. Настойчив, непрекъснат рев. Накъде? Надалеч. Светлината пред мен се стесни, мракът ме притисна. Отново получих тунелно зрение. Съвсем скоро щях да изпадна в безсъзнание. Мъчех се да дишам дълбоко. Кислород за мозъка. Важно е да изпитваш страх, да не заспиваш, да не умираш!

Над монотонното бръмчене на трактора се разнесе друг звук. Знаех какво означава и стиснах още по-здраво волана. Зад мен се движеше автомобил, фаровете му се отразиха в огледалото ми.

Колата се приближаваше, но без да бърза. И защо да бърза? Намираме се само двамата в тази пустош. Разполагаме с цялото време на света. Реших да не го пускам да ме изпревари, за да не ми препречи пътя. Карах в средата на чакълестия път. Наведох се над волана с надеждата да се смаля и да затрудня Граф, докато ме взема на мушка с пистолета „Глок“. След завоя пътят вече се простира прав и широк. Като шофьор, който познава отлично обстановката, Граф настъпи здраво газта и се изравни с мен. Опитах се да свия рязко вдясно, за да го изблъскам в канавката, но закъснях. Той успя да се промуши. Летях към канавката. Отчаяно завъртях волана и се върнах на чакъла. Все още се движех по пътя, но две червени светлини вещаеха края ми: стоповете на колата пред мен сигнализираха, че шофьорът е спрял. И аз спрях, но не изгасих двигателя. Не исках да умра тук, самотен, в някакъв шибан селски район, като безсловесна овца. Имах един шанс да оцелея: да го изкарам от колата и да го прегазя, да мина през него със задните колела, набраздени с огромни грайфери, и да го размажа като тесто за курабии.

Вратата до шофьорското място се отвори. С върха на обувката си натиснах съвсем леко педала за газта, за да изпробвам колко бързо реагира двигателят. Не реагираше никак бързо. Виеше ми се свят, всичко се размиваше пред очите ми, ала все пак различих фигурата на идващия към мен мъж. Направих отчаян опит да не изгубвам съзнание. Напрегнах очи и зърнах висок, слаб мъж. Висок и слаб? Клас Граф не е висок и слаб.

— Синдре?

— What^[1]? — отроних, макар баща ми да бе набил в главата ми, че се казва „I beg your pardon?“, „sorry, Sir?“ или „how can I accomodate you, madame?“^[2]. Свлякох се върху седалката. Татко не позволяваше на мама да ме взема в скута си. Така щяла да ме разглези. Виждаш ли ме сега, татко? Сега ще ми разрешиш ли да седна на коленете ти, татко?

В тъмнината чух колеблив, напевен глас с приятен норвежки акцент:

— Are you from the…^[3] ъъъ… приюта за бежанци?

— От приюта за бежанци? — повторих.

Той дойде до трактора. Хвърлих му бърз поглед и се вкопчих във волана.

— О, извинете — продължи мъжът. — Просто ми заприличахте на… онези от… Да не сте паднали в някоя торна яма?

— Да, претърпях злополука.

— Виждам. Спрях ви, защото познах трактора на Синдре и видях, че отзад на браната виси куче.

Значи все пак не бях успял да постигна задоволителна концентрация. Ха-ха. Забравил съм да махна проклетия пес, чуваш ли, татко? До мозъка ми не стига достатъчно кръв. Прекалено много съм…

Престанах да усещам пръстите си. Видях как пускат волана и припаднах.