Ю Несбьо
Ловци на глави (5)

Четвърта глава
Завоевание

— Закъсня — отбеляза Фердинанд при влизането ми в кабинета. — И си снощен.

— Свали си краката от бюрото — наредих, заобиколих го, включих компютъра и дръпнах шнура на щорите.

Светлината вече не беше толкова натрапчива. Свалих си очилата.

— Това означава ли, че вернисажът пожъна голям успех? — изхленчи Фердинанд в онзи гласов регистър, който пронизва мозъка ми до болка.

— Танцувахме по масите — отвърнах и погледнах часовника. Девет и половина.

— Защо светът е устроен така, че най-забавните купони стават в мое отсъствие? — въздъхна Фердинанд. — Имаше ли известни хора?

— Известни на кого? На теб ли?

— Светски особи, глупако.

Фердинанд придружи думите си с характерния удар във въздуха с чупка в китката. Бях престанал да се дразня от жеста, който според него му придавал вид на модел в ревю.

— Неколцина.

— Ари Бен^[1]?

— Не позна. Не си забравил за срещата с Ландер и клиента тук в дванайсет днес, нали?

— Знам, знам. Ханк фон Хелвете^[2]? Вендела Шишебум^[3]?

— Излизай от кабинета ми. Имам работа.

Фердинанд си придаде обидено изражение, но престана да ми досажда. Докато вратата се хлопваше зад гърба му, вече пишех името на Клас Граф в Гугъл. След няколко минути знаех, че шест години е бил главен мениджър и съсобственик в „ХОТЕ“, зад гърба си има брак с белгийски фотомодел и през 1985-а е станал шампион на Холандия по военен петобой. Изобщо не се изненадах, че не открих нищо повече за него. Това никак не ме смущаваше. Днес в пет часа щях да приложа олекотената версия на Инбау, Рийд и Бъкли и да разбера каквото ми е нужно. Преди това обаче имах да свърша една работа. Съвсем дребно завоевание. Облегнах се и затворих очи. Обожавах тръпката, но ненавиждах чакането. Отсега сърцето ми биеше учестено. В главата ми се прокрадна изкусителна мисъл: колко по-доволен щях да се чувствам, ако ми предстоеше завоевание, което би накарало сърцето ми направо да блъска в гърдите. Осемдесет хиляди. Тази сума е по-нищожна отколкото звучеше. В моите джобове щеше да се стопи по-бързо отколкото делът на Уве Шикерюд — в неговите. Понякога му завиждах за простия му живот, за самотата му. По време на беседата за поста на началник охрана, главно гледах да се уверя, че около него не слухтят твърде много уши. Защо избрах точно него? Първо, държеше се отбранително агресивно. Второ, парираше въпросите ми по начин, който ме наведе на мисълта, че тази разпитна техника му е позната. Затова направо се слисах, когато не го открих в регистъра на осъжданите лица. Свързах се с една жена — наш информатор, но извън официалните списъци на назначените при нас служители. Нейната позиция й осигурява достъп до „архива на превъзпитаните“, където се вписват имената на всички оправдани обвиняеми. Данните в този архив не подлежат на унищожение. Нашият информатор ми съобщи, че съм на прав път: Уве Шикерюд бил привикван на доста разпити в полицията и познавал отлично деветте стъпки на разпита по Рийд. Не бил осъждан. Това ми подсказа, че този тип не е идиот, а страда от тежка форма на дислексия.

Шикерюд е сравнително дребен мъж с тъмна гъста коса като моята. Накарах го да се подстриже, преди да започне работа като началник охрана. Обясних му, че хората няма да се доверят на съмнителен тип с вид на импресарио на залязваща хеви рок банда. С прическата му се справих, ала не и с покафенелите му от шведски тютюн зъби. Нямаше как да променя и лицето му — издължено, с форма на гребло и силно издадена напред челюст. Понякога имам чувството, че покритите му с петна от тютюн зъби най-ненадейно ще захапят нещо във въздуха подобно на онези странни създания от филмите за извънземни. Ала не биваше да възлагам такива големи очаквания на човек със скромните амбиции на Шикерюд. Той е мързелив и иска да стане богат. Ето в това се изразяват конфликтите между желанията му и личностните му качества. Шикерюд притежава вродена склонност към криминални прояви и насилие, но мечтае за живот в мир и съгласие. Изпитва неистова потребност да си намери приятели, ала хората сякаш надушват, че в него се крие нещо гнило, и го отбягват. Шикерюд — непоправим, искрен романтик по природа, претърпявал безброй разочарования — търси любовта при проститутки. В момента е безнадеждно влюбен в Наташа — руска уличница с препълнен график — и отказва да й изневери, въпреки че тя — доколкото успях да разбера — изобщо не проявява особен интерес към него. Уве Шикерюд е свободно плаваща мина, човек без котва, без собствена воля и без движеща сила; човек, който се носи по течението към неизбежна гибел. Човек като него би могъл да бъде спасен от друг, който мята въже около него и дава посока и смисъл на живота му. От човек като мен. Който би могъл да препоръча за началник охрана общителен, отруден млад мъж без досие. Останалото се оказа лесна работа.

Изключих компютъра и излязох.

— Ще се върна след час, Ида.

Докато слизах по стълбите, името ми прозвуча грешно. Определено се казваше не Ида, а Уда.

В дванайсет спрях на паркинга пред магазин от веригата „Рими“, който според GPS-a ми се намира на триста метра от адреса на Ландер. Устройството получих като подарък от „Патфайндър“ — сигурно като утешителна премия, в случай че не успеем да надвием конкуренцията и да им намерим най-подходящия кандидат за шефското място. Именно от „Патфайндър“ бързо ме въведоха в същността на GPS — Global Positioning System^[4]. Обясниха ми как мрежа от двайсет и четири сателита, разположени върху околоземни орбити, определят с помощта на радиосигнали и атомен часовник местоположението ти на планетата — твоето и на GPS предавателя ти — с точност до три метра. Ако сигналът е уловен от четири или повече сателита, GPS-ът ти съобщава дори височината, тоест дали си на земята, или си се качил на дърво. Тази навигационна система — точно като Интернет — е разработена за целите на американската отбрана. С нея смятали да насочват ракети „Томахоук“, бомби от хеликоптери „Пейв лоу“ и какви ли не още падащи от небето изненади, които военните искат да пуснат върху главите на точно определени хора. „Патфайндър“ не се стесняваха да намекнат, че са разработили и предаватели, осигуряващи им достъп до информация от наземни GPS станции, чието съществуване се пази в тайна: мрежата не се влияе от атмосферните условия, а предавателите проникват дори през дебели стени. Началникът в „Патфайндър“ ме осведоми и за още една подробност: за да заработи GPS системата, е нужно в изчисленията да се вземе предвид, че една секунда на Земята не е равна на една секунда за сателит, движещ се с бясна скорост из космоса — там времето се изкривява и човек остарява по-бавно. Сателитите чисто и просто доказват теорията за относителността на Айнщайн.

Волвото ми се мушна в редицата с автомобили от същата ценова категория. Изключих двигателя. Никой нямаше да запомни колата ми. Взех черната папка и поех по склона към къщата на Ландер. Оставих сакото си в колата. Бях се дегизирал в син гащеризон без емблеми или лого. Шапката с козирка скриваше косата ми, а слънчевите очила не ми придаваха подозрителен вид, защото за щастие Осло е град, благословен с прекрасни слънчеви есенни дни. За всеки случай погледнах надолу, докато се разминавах с момиче от филипински произход — от онези, дето бутат детски колички вместо богаташките в квартала. На улицата на Ландер не се виждаше жива душа. Слънцето блестеше в панорамните прозорци. Погледнах часовника „Breitling Air-wolf“ — подарък от Диана за трийсет и третия ми рожден ден. Дванайсет и шест. От шест минути алармата в къщата на Йеремиас Ландер е деактивирана. Това се бе случило при пълна секретност и осъществено от компютър в апаратната на охранителната фирма „Триполис“ посредством програмнотехнически трик. Временното изключване на системата нямаше да бъде регистрирано в дневния протокол за неизправности и токови удари. Денят, когато препоръчах кой да бъде началникът на охраната в „Триполис“, се оказа наистина благословен.

Качих се до входната врата и се ослушах. Отдалеч долиташе цвърчене на птички и кучешки лай. В интервюто Ландер каза, че нямат нито куче, нито домашна помощница, съпругата му ходи на работа, а децата — на училище. Не можех да бъда сто процента сигурен дали думите на интервюираните са истина. Обикновено предприемам действия при деветдесет и девет процента и половина, а половината процент несигурност ми е от голяма полза заради силния прилив на адреналин: така зрението, слухът и обонянието ми се изострят.

Извадих ключа, който Уве ми даде в „Sushi & Coffee“. Всички клиенти на охранителната фирма оставят в „Триполис“ резервен ключ за жилището си в случай на необходимост да се влезе при кражба, пожар или повреда в системата, докато не са в града. Мушнах ключа в ключалката и го завъртях. Чу се меко щракване.

Влязох. Дискретната алармена система на стената спеше със затворени пластмасови очи. Сложих си ръкавиците и ги залепих с тиксо за ръкавите, за да не паднат косми по пода. Дръпнах гумената шапка за къпане изпод козирката и я нахлузих върху ушите си. Най-важното е да не оставям никакви следи от ДНК. Веднъж Уве ме попита защо не си обръсна главата. Отказах се да му обяснявам, че след Диана косата ми е последното, с което искам да се разделя.

Разполагах с достатъчно време, но минах бързо през коридора. На стената над стълбите към всекидневната висяха закачени портрети на деца — вероятно на Ландер. Недоумявам защо зрели хора плащат на бездарни художници, за да нарисуват тъжни плачещи версии на прекрасните им деца. Нима на тези родители им е приятно да гледат как гостите в дома им се изчервяват? Всекидневната изглеждаше скъпа, но скучно обзаведена. Единствената атракция представляваше сигнално червеното кресло на Пеше, наподобяващо разкрачена родилка с набъбнала гръд. На голямата топка пред креслото човек можеше да отмори краката си. Покупката на тази мебел едва ли беше идея на Йеремиас Ландер. Картината се намираше над креслото. С Ева Мудочи, британска цигуларка, Мунк се запознал точно след края на миналия век. Нарисувал портрета й направо върху камък. И преди бях виждал различни отпечатки, но едва сега, на тази светлина, разбрах на кого ми прилича Ева Мудочи. На Лоте. На Лоте Мадсен. Лицето, изобразено върху картината, притежаваше същата бледност и меланхолия в погледа като жената, която толкова упорито се мъчех да излича от паметта си.

Свалих картината и я сложих върху масата с гърба нагоре. Изрязах я с помощта на нож с прибиращо се острие. Литографията, отпечатана върху бежова хартия, стоеше в модерна рамка, та не ми се наложи да отстранявам разни щифтове или гвоздеи. Накратко, лесна работа. Най-неочаквано се разнесе звук. От аларма. Пронизителната пулсираща сирена в диапазон от хиляда до осем хиляди херца разцепи въздуха и заглуши всички останали звуци. Чуваше се на разстояние няколкостотин метра. Замръзнах. Алармата спря след няколко секунди. Явно собственикът на автомобила я бе задействал по невнимание. Отново се хванах на работа. Отворих папката, сложих вътре литографията и извадих лист с размер А2 с изображението на госпожица Мудочи — бях го разпечатал вкъщи. За четири минути сложих лъжливото копие в рамката и го окачих на стената. Наклоних глава на една страна и огледах делото си. Понякога минават няколко седмици, преди жертвите ни да забележат кражбата, макар често да използвам съвсем прости фалшификати. През пролетта например подмених картина с маслени бои на Кнют Русе — „Кон с малък ездач“ — с картинка, сканирана от книга и после уголемена. Собственикът подаде сигнал за кражба чак след четири седмици. Госпожица Мудочи вероятно ще бъде разобличена заради белотата на листа, но и това ще отнеме време. Когато това се случи, трудно биха уточнили деня на кражбата, а след многото почиствания в къщата няма да са останали следи от ДНК. Знаех, че търсят ДНК. Миналата година с Шикерюд направихме четири удара за по-малко от четири месеца и онова конте с непрестанното желание да се появява в медиите, онзи жираф със светла коса на име старши инспектор Бреде Спере, заяви открито в „Афтенпостен“, че в града върлува банда професионални крадци на картини. Макар че не ставаше въпрос за безценни произведения на изкуството, Отделът за борба с кражбите — за да задуши тази престъпна практика още в зародиш — щял да прилага методи, които иначе се използват предимно при разследването на убийства и крупни сделки с наркотици. Във вестника Спере уверяваше жителите на Осло, че са решили да вземат сериозни мерки. На снимката момчешкият му перчем се развяваше на вятъра, а в обектива гледаха непоколебимите му стоманеносиви очи, запечатани от фотографа. Той, разбира се, не каза истината, а именно: жителите в района на кражбите — заможни хора с политическо влияние и силна воля да обезпечат сигурността на вещите си — притискат полицията да постави техния случай сред приоритетите си. Често казано, изтръпнах, когато по това време Диана ми каза, че напористият полицай от вестниците се отбил в галерията и я разпитвал дали някой от посетителите й не се интересува какви творби притежават в домовете си нейни клиенти, защото явно крадците разполагат с подробна информация за картините. Диана забеляза притеснения ми вид и ме попита каква е причината. Усмихнах се.

— Не понасям съперник на по-малко от два метра до теб — отговорих.

За моя изненада Диана се изчерви, а после се засмя.

Бързо се върнах до входната врата, свалих внимателно шапката за къпане и ръкавиците и избърсах дръжката от двете страни. После излязох и заключих. Улицата изглеждаше все така тиха и сухите листа по земята пращяха под невъзмутимата слънчева светлина.

Докато вървях към колата, погледнах часовника. Дванайсет и четиринайсет. Това си беше рекорд. И пулсът ми беше висок, но под контрол. След четирийсет и шест минути Уве Шикерюд щеше да активира алармата в дома на Ландер. Горе-долу по същото време Ландер щеше да стане от стола в някоя от залите ни за събеседване, да се ръкува с председателя на борда на директорите, да изрази съжалението си за последен път и да излезе от сградата, тоест и извън моя контрол. Но вече се намираше в конюшнята ми от кандидати. Фердинанд щеше — както го бях инструктирал — да обясни на клиента ни, че са изгубили много след отказа на Ландер и ако искат кандидати като него да не им се изплъзват, е необходимо да вдигнат предлаганата заплата с двайсет процента. Една трета от повече пари означава повече пари, гласи една тривиална мъдрост.

И това беше само началото. След два часа и четирийсет и шест минути щях да тръгна на лов за едър дивеч. За Граф. Не ми плащат висока заплата. И какво от това? Майната му на Стокхолм, майната му на Бреде Спере. Аз съм „кралят на хълма“. Подсвирквах си, а сухите листа пращяха под обувките ми.