Ю Несбьо
Ловци на глави (16)

Петнайсета глава
Време за посещение

Събудих се. Намирах се на небето. Лежах върху облаците. Всичко светеше в бяло, а един ангел ме гледаше нежно. Попита ме дали знам къде съм. Кимнах, а тя ми съобщи, че един човек искал да говори с мен, но не било спешно, можело да почака. Да, помислих си, ще го накарам да почака, защото когато разбере какво съм направил, ще ме изхвърли на секундата от тази нежна, прелестна белота и аз ще падам, докато се озова там, където ми е мястото: в ковачницата, в леярската пещ, във вечната киселинна вана на греховете ми.

Затворих очи и отговорих, че предпочитам да не ме безпокоят.

Ангелът кимна с разбиране, зави ме грижливо в облака и излезе с тракащото си сабо. От коридора долетяха гласове, после вратата зад нея се затвори.

Опипах превръзката около врата ми. В паметта ми изплуваха откъслечни спомени. Лицето на високия слаб мъж, надвесен над мен; задната седалка на автомобил, който кара из завоите с бясна скорост; двама санитари с бели престилки ми помагат да легна върху носилка. Душ. Взех си душ в легнало положение! Приятна, топла вода. После пак се отнесох. И сега исках да го направя, но мозъкът ми съобщи, че този лукс е много краткотраен, а времето продължава да тече неумолимо, земното кълбо — да се върти, а ходът на събитията не може да бъде спрян. Те просто бяха решили да изчакат малко, да затаят дъх за миг.

Мисли.

Да, мисленето е мъчителен процес. Лесно е да се откажеш, да се обезсърчиш, да не се изправиш срещу гравитацията на съдбата. Просто в тривиалния глупав ход на събитията има нещо ужасно досадно. Направо побъркващо.

Затова трябва да мисля.

Изключвам възможността навън да чака Клас Граф. Сигурно са дошли от полицията. Погледнах си часовника. Осем сутринта. Ако полицаите са открили трупа на Синдре О и съм заподозрян в убийство, никак не ми се вярва да се появи един-единствен представител на органите на реда, на всичкото отгоре готов да чака навън. Вероятно някакъв разследващ е дошъл да ме разпита какво се е случило или защо съм се движил с трактор, или… А може би тайно се надявам посетителят ми да е от полицията. Дойде ми до гуша, искам само да се измъкна жив и вероятно ще постъпя най-добре, ако им разкажа всичко. Легнал, усещам как в мен напира смях. Да, неукротим смях!

Вратата се отвори, шумът от коридора нахлу в болничната стая и към мен се насочи мъж в бяла престилка — започна да разглежда картона ми.

— Ухапване от куче? — попита той, вдигна глава и ми се усмихна.

Познах го веднага. Вратата зад гърба му се затвори и останахме сами.

— Съжалявам, но просто нямах търпение да чакам повече — прошепна Клас Граф.

Бялата престилка му отива. Един Господ знае как се е сдобил с нея. Един Господ знае и как ме е намерил. Нали уж пуснах телефона си в потока. Обаче и Господ, и аз знаем какво предстои. И сякаш за да не остави и капка съмнение, Граф бръкна в джоба си и извади пистолет. Моят пистолет. Или по-точно: пистолетът на Уве. Ако трябва да съм още по-прецизен: „Глок“ 17 с деветмилиметрови оловни куршуми, които при удар в тъкан се деформират и пръсват, а компактното олово завлича безформена маса плът, мускули, кости и мозък, която на свой ред — след като премине през тялото ти — се лепва върху стената зад теб и се получава гледка, доста приличаща на картина от Барнаби Фърнъс. Дулото на пистолета сочеше към мен. Чувал съм, че в такива критични ситуации устата ти пресъхва. Уверих се лично.

— Надявам се, нямаш нищо против да използвам твоя пистолет, Роджър. Моя не го взех в Норвегия. В днешно време не позволяват да внасяш оръжие на борда на самолета. А и откъде да предположа, че ще се стигне… — той разпери красноречиво ръце — … дотук. Освен това с твоя пистолет няма опасност да стигнат до мен при разследването, нали, Роджър?

Мълчах.

— Нали? — повтори той.

— Защо… — подхванах с пресъхнало гърло, а гласът ми звучеше дрезгаво като пустинен вятър.

Клас Граф очакваше продължението с неподправено любопитство.

— Защо правиш всичко това? — прошепнах. — Само заради една жена, която познаваш от съвсем скоро?

— Диана ли имаш предвид? — смръщи вежди той. — Значи си разбрал, че с нея…

— Да — прекъснах го, за да си спестя продължението.

— Идиот ли си, Роджър? — изсмя се той. — Нали не си въобразяваш, че тук става дума за нас тримата?

Не му отговорих. Вече бях прозрял как стоят нещата, разбира се. Не се касаеше за тривиални неща като живот, чувства и любими хора.

— Диана е само средство, Роджър. Наложи се да я използвам, за да се добера до теб, защото отначало ти не се хвана на въдицата.

— Да се добереш до мен?

— До теб, да. Планираме го от четири месеца, откакто научихме, че „Патфайндър“ си търсят нов административен директор.

— Кои сте вие?

— Познай.

— „ХОТЕ“.

— И новите ни американски собственици. През пролетта, когато дойдоха при нас, бяхме — как да се изразя — малко закъсали финансово. Наложи се да приемем няколко условия, за да се осъществи спасителната акция на компанията ни, замаскирана като покупка. Едно от тези условия е да им осигурим „Патфайндър“.

— Да им осигурите „Патфайндър“? И как например?

— И двамата с теб отлично знаем кой управлява реално една компания: административният директор. Акционерите и бордът на директорите вземат решения само проформа. В крайна сметка именно от административния директор зависи на кого ще бъде продадена компанията. Докато работех в „ХОТЕ“, съвсем целенасочено подавах на борда само трохи от информацията, с която разполагах, и така им създавах усещане за несигурност. Те винаги се осланяха на моите решения. Впрочем това беше най-доброто за тях. Искам да кажа, че всеки що-годе компетентен мениджър, който се ползва с доверието на борда на директорите, би могъл да изманипулира шепа дезинформирани собственици и да ги убеди колко необходимо е да следват съветите му.

— Преувеличаваш.

— Мислиш ли? Доколкото ми е известно, и ти си изкарваш хляба именно като баламосваш така наречените директори на фирми.

Беше прав, разбира се. Подозренията, които ме нападнаха, след като Фелзенбринк от „ХОТЕ“ безрезервно препоръча Граф за шеф на най-върлия им конкурент, се потвърдиха.

— Значи „ХОТЕ“ иска да… — подхванах аз.

— Да, „ХОТЕ“ иска да глътне „Патфайндър“.

— Такова условие ли ви поставиха американците, преди да ви избавят от финансовото затруднение?

— Парите, които ние, собствениците на „ХОТЕ“ получихме, са замразени в сметките, докато не изпълним обещанието си да купим „Патфайндър“. Нищо от казаното дотук не е на хартия, разбира се.

Кимнах.

— Значи цялата тази история, че си подал оставка в знак на протест срещу новите собственици на „ХОТЕ“, е само инсценировка с цел да се представиш убедително като най-подходящия кандидат за шефското място в „Патфайндър“?

— Точно така.

— А след като станеш административен директор на „Патфайндър“, имаш за задача да принудиш компанията да премине в ръцете на американците, така ли?

— Стига с тези думи. Какво значи да ги принудя? След няколко месеца „Патфайндър“ ще разберат, че технологията им не е тайна за „ХОТЕ“, и дори без моя помощ ще осъзнаят колко нищожни са шансовете им без чужда подкрепа. Сътрудничеството ще им се стори най-разумното решение.

— Защото ти ще си издал на „ХОТЕ“ същността на технологията им?

Усмивката на Граф се прокрадна тънка и бяла като тения.

— Това е, както споменах, перфектният брак.

— Искаш да кажеш „перфектният брак по принуда“?

— Наричай го, както ти харесва. Щом съчетаем технологиите на „ХОТЕ“ и „Патфайндър“, ще си осигурим поръчки за GPS-и от всички големи охранителни фирми в западното полукълбо. Както и в източното… Струва си човек да приложи леко манипулативна стратегия, нали?

— И в плановете ви фигурира точката аз да ти осигуря поста в „Патфайндър“?

— Признай, че кандидатурата ми е много силна.

Застанал до долната част на леглото, с гръб към вратата, Клас Граф държеше пистолета на височината на кръста си.

— Искахме обаче да бъдем сто процента сигурни в назначението ми. Бързо разбрахме с кои фирми за подбор на кадри са се свързали „Патфайндър“ и направихме малко проучвания. Оказа се, че ти си човек със сериозна репутация, Роджър Браун. Щом препоръчаш някой кандидат, назначават него. Направо си рекордьор. Затова държахме всичко да мине през теб.

— Поласкан съм. Но защо просто не се свърза с „Патфайндър“? Защо не им каза, че длъжността те интересува.

— Роджър, какви ги говориш! Та аз съм бивш директор на компанията, символизираща големия лош хищен вълк, забрави ли? Ако бях отишъл директно при тях, веднага щях да задействам всички предупредителни аларми. Трябваше не аз да ги потърся, а някой „да ме намери“. Например ловец на глави. И да ме убеди да кандидатствам. Само така щеше да изглежда достоверно, че постъпвам на работа в „Патфайндър“ без задни намерения.

— Разбирам. Но защо използва Диана? Защо просто не се свърза с мен?

— Не се преструвай на глупак, Роджър. Ако сам се бях предложил, веднага щеше да се усъмниш и нямаше да ме докоснеш дори с ръкавица.

Беше прав: наистина се правех на глупак. Истинският глупак обаче беше той: глупав и горд от гениалните си алчни планове, Граф не съумяваше да устои на изкушението да се изфука с тях въпреки опасността проклетата врата да се отвори и в стаята да влезе човек от персонала. Очаквах това всеки миг, нали все пак се намирах в болница!

— Грешиш, като смяташ, че в работата си се ръководя от благородни мотиви, Клас — отвърнах и си помислих: по принцип човек не екзекутира хора, към които се обръща на малко име. — Препоръчвам работата да получи кандидатът с най-големи шансове, а не непременно онзи с най-ценните качества за въпросната фирма.

— И все пак — намръщи се Граф. — Дори ловец на глави като теб не е съвсем безскрупулен, нали?

— Доколкото разбирам, не познаваш хората от моя бранш. Не биваше да намесваш Диана.

— Ами? — Граф явно се забавляваше.

— Как я подмами?

— Наистина ли искаш да знаеш, Роджър? — повдигна леко пистолета. На около метър. Между очите ми ли ще се прицели?

— Умирам да разбера, Клас.

— Както желаеш.

Свали пистолета.

— Отбих се няколко пъти в галерията й. Купих две-три картини по нейна препоръка. Поканих я на кафе. Разговаряхме на всякакви теми, дори за интимни неща, както могат да разговарят единствено напълно непознати хора. Обсъдихме проблемите в семейните отношения…

— Обсъждали сте брака ни? — изплъзна се от устата ми.

— Иска ли питане. Та аз съм разведен и подхождам с разбиране към чуждите брачни неволи. Например напълно разбирам защо красива, зряла и плодовита жена като Диана не приема мисълта, че съпругът й отказва да имат деца. И се измъчва, задето я е убедил да направи аборт, понеже плодът имал синдрома на Даун — Клас Граф се усмихна широко като О на люлеещия се стол. — Особено като вземем предвид, че просто обожавам децата.

Кръвта и разумът напуснаха главата ми и оставиха една-единствена мисъл: искам да убия този мъж.

— Нима… си й казал, че искаш да имаш деца?

— Не, казах й, че искам да имам деца от нея — тихо ме поправи Граф.

Напрегнах всички сили, за да овладея гласа си:

— Диана никога не би ме напуснала заради някакъв мошеник като…

— Заведох я в апартамента ми и й показах така наречената картина на Рубенс.

— Така наречената…? — обърках се аз.

— Да, картината не е истинска, разбира се. Представлява сполучлива стара репродукция от времето на Рубенс. Немците дълго са я смятали за оригинал. Баба ми я показа още докато живеех при нея. Съжалявам, че ви излъгах.

Новината вероятно би трябвало да ме разтърси, но се чувствах емоционално опустошен и я приех равнодушно. Същевременно съобразих, че Граф несъмнено е разбрал за подмяната.

— Така или иначе, репродукцията си свърши работата — продължи Граф. — Когато Диана видя творбата, която все още смята за произведение на Рубенс, веднага стигна до заключението, че не само искам да имаме дете, но и съм в състояние да осигуря всичко необходимо и на нея, и на него. Накратко: мога да й дам живота, за който мечтае.

— И тя…

— Тя, разбира се, се съгласи да съдейства на бъдещия си съпруг да получи директорски пост, защото освен голяма заплата, ще му донесе и всеобщо уважение.

— Да не би да ми казваш, че… онази вечер в галерията… е била театър от началото до края?

— Точно така. Като изключим, че не стигнахме до желания край. Диана ми се обади и ми съобщи, че си решил да препоръчаш друг кандидат — той забели театрално иронично очи. — Представяш ли си какъв шок изпитах, Роджър? Какво разочарование? Какъв гняв? Просто недоумявах защо не ме харесваш. Кажи ми, Роджър, какво имаш против мен? Какво съм ти сторил?

Преглътнах. Струваше ми се необяснимо спокоен, все едно разполага с цялото време на света, за да ми тегли куршума в черепа, в сърцето или в която част на тялото е решил.

— Прекалено си дребен — обясних.

— Моля?

— Значи си накарал Диана да постави гумената топка с курацит в колата ми? Идеята е била да ме отрови, преди да успея да напиша препоръката и да те зачеркна?

— Курацит? — смръщи вежди Граф. — Интересно? Убеден си, че съпругата ти е склонна да извърши убийство заради едно дете и малко пари? Доколкото я познавам, си прав. Но аз не я помолих да те убива. Гумената топка съдържаше смес от кеталар и дормикум — анестетик с мигновено действие. Доста силен е и наистина не е съвсем безвреден. Планът беше да те упоим, когато се качиш в колата си сутринта, а Диана да те закара на уреченото място.

— А именно?

— В една вила, която наех. Прилича на онази, където се надявах да те намеря снощи. Само че собственикът й е по-симпатичен и не проявява такова любопитство.

— И там щяхте да ме…

— … да те убедим.

— Как?

— Знаеш. Да те изкушим с нещо. Да те заплашим, ако е необходимо.

— Да ме измъчвате?

— Мъченията си имат своята забавна страна, но първо, мразя да причинявам физическа болка на друг човек. Второ, след определен етап изтезанията са неефективни, макар хората да не го осъзнават. Нямахме намерение да те измъчваме много. Само колкото е нужно, за да предвкусиш какво следва и да събудим подсъзнателния страх от болката, който всеки носи у себе си. Именно страхът, а не болката ни прави отстъпчиви. Затова при разпита целенасоченият професионалист трябва да се задоволява с леки мъчения, въздействащи по-скоро на асоциативно ниво… — Граф се ухили. — Поне според наръчника на ЦРУ. Той май е по-добър от модела на ФБР, който използваш. Съгласен ли си, Роджър?

Потта се стичаше под превръзката на врата ми.

— И какво целеше?

— Да напишеш и подпишеш препоръка за мен. Дори щяхме да я сложим в плик и да я изпратим по пощата вместо теб.

— Ами ако откажех? Щяхте ли да продължите да ме измъчвате?

— Роджър, ние не сме чудовища. Ако откажеше, щяхме само да те задържим във вилата, докато „Алфа“ възложи изготвянето на препоръката на друг твой колега. Очаквахме да те замести Фердинанд, нали така му е името?

— Ферди, да — кимнах мрачно аз.

— Точно така. Той ми се стори много позитивно настроен. Също като председателя на борда на директорите и началника на отдел „Информация“. Ти нямаш ли същото впечатление, Роджър? Не си ли съгласен с мен, че единствено можеше да ме спре негативна оценка на качествата ми и то от самия Роджър Браун? Както сам разбираш, не се налагаше да те нараняваме физически.

— Лъжеш.

— Така ли?

— Изобщо не си възнамерявал да ми пощадиш живота. Защо ти е да ме пускаш? Държал си ме като заложник, значи рискуваш да те издам на полицията.

— Щях да ти отправя доста съблазнително предложение. Животът ти срещу доживотно мълчание.

— Отхвърлените съпрузи не са благонадеждни бизнес партньори, Граф. Знаеш го отлично.

Граф потърка дулото на пистолета о брадичката си.

— Правилно. Така си е. Сигурно щяхме да те убием. Но пред Диана представих плана другояче. И тя ми повярва.

— Защото е искала да ти повярва.

— Естрогенът заслепява, Роджър.

Не знаех какво повече да кажа. Защо, по дяволите, не влиза никой?

— Намерих табелка с надпис „Моля, не влизайте“ в гардероба, откъдето взех лекарската престилка — обясни Граф, все едно прочел мислите ми. — Май слагат такива табелки на вратите, когато пациентите използват подлога.

Дулото вече сочеше към мен и видях как пръстът му обхвана здраво спусъка. Граф не вдигна пистолета. Явно възнамеряваше да стреля от височината на таза си, както правеше Джеймс Кагни с невероятна точност в гангстерските филми от 40-те и 50-те години. За жалост, нещо ми подсказваше, че и Клас Граф притежава неговата точност на прицела.

— Табелката ми се стори подходяща и за нашия случай — поясни Клас Граф и присви леко очи, сигурно в очакване на изстрела. — Смъртта все пак е нещо много лично, не мислиш ли?

Затворих очи. През цялото време съм бил прав: намирах се на небето.

— Извинете, докторе! — отекна нечий глас в стаята.

Отворих очи. Зад Граф се появиха трима мъже, а вратата всеки миг щеше да се затвори зад тях.

— Идваме от полицията — обясни гласът на мъж в цивилно облекло. — Касае се за убийство и за жалост сме принудени да пренебрегнем надписа на вратата.

Забелязах, че моят ангел спасител действително прилича на Джеймс Кагни. Вероятно заради сивото палто или заради лекарството, което ми бяха дали. Двамата му колеги, облечени в черни полицейски униформи с шахматни рефлексни ленти (които впрочем ми напомняха на детски шушлякови гащеризони), ми се струваха също нереални — приличаха си, все едно са две капки вода: тлъсти като шопари, високи като камбанарии.

Граф застина на място и се вторачи разгневен в мен, без да се обръща. Пистолетът, скрит от погледите на полицаите, все още сочеше към мен.

— Дано не ви попречим с това дребно убийство, докторе — продължи цивилният, без да крие раздразнението си от факта, че облеченият в бяла престилка мъж напълно го игнорира.

— Не се притеснявайте — отвърна Граф, все още с гръб към тях. — С пациента тъкмо привършваме.

Загърна се с престилката, затъквайки пистолета в колана си.

— Аз… аз… — смотолевих, а Граф ме прекъсна:

— Не се вълнувайте прекалено. Ще информираме съпругата ви Диана за състоянието ви. Оставете това на нас. Нали?

Примигах няколко пъти. Граф се наведе над леглото и ме потупа по коляното над завивката.

— Ще й съобщим новините много внимателно, нали?

Кимнах мълчаливо. Сигурно получавам халюцинации от лекарствата, помислих си, не може да е истина.

Граф се изправи и се усмихна:

— Диана е напълно права. Имате разкошна коса.

Обърна се, наведе глава над картона ми и на излизане от стаята тихо каза на полицаите:

— Ваш е до второ нареждане.

Вратата зад него се затвори. Джеймс Кагни се приближи:

— Казвам се Сюндед.

Кимнах. Превръзката се впи в кожата на врата ми.

— Идвате тъкмо навреме, Сюндед.

— С „дед“ накрая, нали разбрахте? Сюндед — повтори сериозно той. — Работя като следовател в отдел „Убийства“. КРИПОС ме изпратиха тук. КРИПОС е…

— Знам какво е КРИПОС — прекъснах го аз.

— Чудесно. Това са Ендриде и Ескил Монсен от полицейския участък в Елверюм.

Огледах ги с възхищение: близнаци, огромни като моржове, облечени в еднакви униформи и с еднакво оформени мустаци. Сториха ми се много внушителни, като се има предвид какви мизерни пари получават блюстителите на реда.

— Първо ще ви обясня какви права имате — подхвана Сюндед.

— Почакайте! — извиках. — Какво означава това?

Сюндед се усмихна изморено.

— Означава, че сте арестуван, господин Шикерюд.

— Ш… — прехапах си езика.

Сюндед размаха нещо като кредитна карта. Синя кредитна карта. Картата на Уве. От моя джоб. Сюндед повдигна въпросително вежда.

— Шибана работа — казах. — За какво съм арестуван?

— За убийството на Синдре О.

Вторачих се в Сюндед, докато с простички думи — а не с прословутата фраза от американските филми, звучаща като „Отче наш“ — той ми обясни, че имам право на адвокат и да запазя мълчание. Освен това главният лекар им позволил да ме отведат веднага щом се събудя. Все пак имах само няколко шева на врата.

— Няма проблеми — прекъснах го, преди да е довършил. — С удоволствие ще дойда с вас.