Ю Несбьо
Ловци на глави (24)

Двайсет и трета глава
Последно интервю
Вечерна редакция

Музикалният мотив, съпровождащ заставката на информационно-дискусионната програма „Вечерна редакция“, представлява съвсем обикновена мелодия, изпълнена на китара. Напомня на зрителя за боса нова, поклащащи се бедра и пъстроцветни коктейли, а не за сухи факти, политика и потискащи обществени проблеми. Или за престъпления, каквато беше темата за тази вечер. Заставката трае съвсем кратко, за да внуши на зрителите, че „Вечерна редакция“ е предаване без излишни празнословия, където водещият и гостите говорят само по същество. Вероятно затова предаването започна с кадър от камера, разположена върху операторския кран в „Студио 3“, който показваше участниците в програмата от птичи поглед. После камерата се снижи рязко и на екрана се появи водещият Од Г. Дюбвад в крупен план. Както обикновено, в същия миг той вдигна очи от книжата пред себе си и си свали очилата. Този трик сигурно е идея на продуцента, за да се създаде впечатление, че новината е съвсем прясна и Дюбвад току-що я е прочел.

Од Г. Дюбвад има гъста, късо подстригана коса, прошарена на слепоочията, и вечно четирийсетгодишно лице. На трийсет беше изглеждал като четирийсетгодишен, на петдесет щеше да изглежда пак така. Од Г. Дюбвад е завършил социология, притежава аналитичен ум, умение да се изразява и таблоидни заложби. Безспорно не това е причина ръководството на канала да му повери дискусионна програма, а дългогодишният му стаж като новинар. Работата му се състои в четене на написан предварително текст с подходяща интонация, подходящо изражение, в подходящ костюм и подходяща вратовръзка, ала Дюбвад бе намерил толкова подходяща интонация, изражение и вратовръзка, че си осигури доверие, с каквото не се ползваше нито един съвременен човек в Норвегия. Това обществено доверие му трябва, за да изнесе на плещите си предаване като „Вечерна редакция“. Странно, но репутацията му на недосегаем само печели от публичните му изявления колко много обича телевизионния си рейтинг и разказите как на съвещанията на редакционната колегия именно той, а не ръководството на канала, настоявал в предаването да заложат на комерсиални проблеми. Од Г. Дюбвад иска атмосферата в студиото да се нажежава от провокативните изказвания на гостите, а не да породи съмнения, разнопосочни мнения и разсъждения — това е по-скоро ролята на вестникарските хроники. Когато медиите го разпитват по този въпрос, неизменният му отговор гласи:

— Защо да отстъпвам дебатите за кралското семейство, за правата на хомосексуалните родители да осиновяват деца и за злоупотребите със социалните помощи на несериозни актьори, щом ние от „Вечерна редакция“ можем да ги обсъдим?

Предаването пожъна безспорен успех и Од Г. Дюбвад се превърна в звезда. След скандален и шумен бракоразводен процес нарастващата му популярност му осигури и млада съпруга в лицето на известна водеща от канала.

— Тази вечер ще говорим по две теми — обяви той с глас, леко разтреперан от едва прикрит ентусиазъм, докато гледаше настойчиво от екрана. — В първата част от предаването ще обсъдим една от най-кървавите драми в историята на Норвегия. След едномесечна непрекъсната работа полицията смята, че най-сетне е успяла да разнищи така наречения „случай Граф“, който включва осем убийства: мъж е убит във фермата си в околностите на Елверюм; откраднат автовоз прегази четирима полицаи; намерена беше жена, застреляна в дома си в Осло. После двамата главни герои загинаха в престрелка помежду си в къща в Тунсехаген. Както вече знаете, разигралата се кървава драма е записана на филмова лента, защото къщата се е намирала под видеонаблюдение и е била обезопасена с аларма. През последните седмици копия от записа изтекоха в медиите и плъзнаха в интернет пространството.

Од Г. Дюбвад сгъсти патоса:

— И за капак на всичко в центъра на събитията се намира световноизвестна картина: „Залавянето на калидонския глиган“ на Петер Паул Рубенс. Творбата изчезнала по време на Втората световна война и се смяташе за изгубена, но преди четири седмици я намериха в… — Дюбвад нямаше търпение да съобщи къде и заекна — в… е-е-един клозет!

След това въведение Од Г. Дюбвад се принуди да кацне малко, преди да продължи полета си.

— При нас в студиото сме поканили гост, който ще ни помогне да обобщим случая Граф. Бреде Спере…

Направи кратка пауза — уговорения знак с оператора, който трябваше да превключи на втора камера. На екрана се появи единственият гост в студиото — висок рус хубавец — в средно близък план. Гостът имаше твърде скъп костюм за държавен служител. Върху разкопчаната на гърдите му риза блестяха седефени копчета. За облеклото му вероятно отговаряше стилистът на „ELLE“, когото Спере чукаше при пълна — или почти пълна — дискретност. Няма никаква опасност женската аудитория да превключи на друг канал, помислих си аз.

— Вие оглавявахте разследването на КРИПОС. Имате близо петнайсетгодишен професионален опит зад гърба си. Сблъсквали ли сте се с нещо подобно?

— Всеки случай е различен — отвърна Бреде Спере с непринудена самоувереност.

Не беше нужно да си ясновидец, за да се досетиш, че след предаването феновете му щяха да наводнят телефона му със съобщения: самотни майки, които живеят в околностите на Осло, имат собствен автомобил и много свободно време през следващата седмица, щяха да питат дали е обвързан и иска да излезе на чаша кафе с интересна компания; щяха да му пишат и млади момчета с предпочитания към по-улегнали мъже. А някои щяха да прескочат всички увертюри и направо да му изпратят снимка, на която се харесват: с чаровна усмивка, нова прическа, хубави дрехи и добре подбрано деколте. Сигурно на някои снимки дори нямаше да има лице. На други — дрехи.

— Но за всички ни е ясно, че не всеки ден разследваме осем убийства — продължи Спере.

Понеже се изрази малко лековато за случая, побърза да добави:

— Това е прецедент и тук, и в други страни, с които обикновено се сравняваме.

— Бреде Спере — Дюбвад винаги се стараеше да повтаря имената на гостите си, та зрителите да ги запомнят, — този случай получи силен международен отзвук. Освен убийството на осмина души интерес събуди и фактът, че ключова роля в престъплението играе световноизвестна картина, нали?

— Е, да, картина, известна сред ценителите на изкуството.

— Според мен съвсем спокойно можем да я наречем световноизвестна! — възкликна Од Г. Дюбвад и се помъчи да улови погледа на Бреде Спере, вероятно за да му напомни какво са се разбрали преди началото на предаването: да действаме като тандем, като двама съотборници с общата цел да разкажат на зрителите невероятна история.

Думите на Спере подронваха славата на картината и така ощетяваха сензационната стойност на историята.

— И все пак вероятно картината на Рубенс е била в центъра на вниманието на служителите от КРИПОС, които трябваше да наредят пъзела без свидетелски показания и наличието на оцелели. Прав ли съм, Спере?

— Напълно.

— Утре ще представите окончателния доклад от разследването, но бихте ли разказали на зрителите какво всъщност представлява случаят Граф? Моля ви да обрисувате хода на събитията от игла до конец.

Бреде Спере кимна. Но вместо да започне да говори, вдигна чашата с вода и отпи. Г. Дюбвад се усмихна широко в десния ъгъл на кадъра. Не беше изключено двамата да се разбрали предварително да приложат този художествен похват и чрез преднамерената пауза да подразнят любопитството на зрителите, да ги накарат да седнат на ръба на канапето и да се вторачат в екрана с широко отворени очи и уши. Или пък Спере реши да поеме режисурата в свои ръце. Полицаят остави чашата и си пое дъх.

— Преди да ме преместят в КРИПОС, работех в Отдела за борба с кражбите, както сигурно знаете. Занимавах се с разследване на зачестилите през последните години случаи на кражби на картини. Почеркът подсказваше, че в Осло върлува организирана престъпна група. Още тогава държахме на прицел охранителната фирма „Триполис“, защото собствениците на повечето ограбени жилища са техни клиенти. Сега знаем, че единственият служител, който стои зад кражбите, е работел именно в „Триполис“. Уве Шикерюд е разполагал с достъп до ключовете за жилищата и е можел да изключва алармите. Явно е намерил начин да изтрива докладите за повредите в системата. Предполагаме, че Шикерюд е извършил повечето грабежи. Имал е обаче нужда от човек с връзки в артистичните среди, който да общува с други ценители в Осло и да му предоставя информация къде какви картини има.

— И тогава се е намесил Клас Граф?

— Да. Самият той е притежавал немалка колекция в апартамента си на улица „Оскар“ и се е подвизавал в артистичните среди, главно в кръговете, посещаващи „Галерия Е“, където неведнъж е бил засичан. Там е разговарял с хора, самите те собственици на скъпи картини, или от които е черпел сведения кой притежава скъпи картини. Информацията Граф е предоставял на Шикерюд.

— Какво е правел Шикерюд с откраднатите картини?

— Благодарение на анонимен сигнал, подаден в полицията, заловихме укривател в Гьотеборг — стар познайник на органите на реда. Вече призна за участието си в престъпната схема на Шикерюд. На разпита в шведския полицейски участък укривателят разказал, че последно Шикерюд му съобщил по телефона за кражба на картина от Рубенс и за намеренията си в най-скоро време да му я занесе. Укривателят се усъмнил Шикерюд да е направил чак такъв удар. И наистина нито картината, нито Шикерюд се появили в Гьотеборг…

— Да — избоботи Г. Дюбвад с трагична нотка в гласа. — Защото какво се е случило?

Спере се усмихна снизходително, сякаш мелодраматичното поведение на водещия му се струваше малко комично, и продължи:

— Явно Шикерюд и Граф са решили да се откажат от посредничеството на укривателя и сами да продадат картината. Нека не забравяме, че комисионната на укривателите възлиза на петдесет процента от печалбата, а в случая с картината на Рубенс говорим за много крупна сума. Граф, бивш мениджър на холандска компания за високи технологии, търгуваща с Русия и бившите страни от Източния блок, е имал многобройни познати, като не всички от тях са развивали законна дейност. Граф и Шикерюд са видели възможност да обезпечат бъдещето си до живот.

— Но Граф е създавал впечатление на човек с достатъчно средства.

— Компанията, в която е бил мениджър, се е намирала пред фалит и той се е разделил с шефския си пост преди няколко месеца. Явно години наред е разполагал с много пари. Известно ни е също, че е кандидатствал за работа в норвежка фирма със седалище в Хуртен.

— И така, Шикерюд не се е явил на уреченото място за среща с укривателя, защото с Граф са решили сами да продадат картината. Какво се е случило после?

— Преди да намерят купувач, е трябвало да я скрият на сигурно място. Затова са отишли в специално наета за срещите им вила, собственост на Синдре О.

— Намира се близо до Елверюм.

— Точно така. Според съседите във вилата не живеел никой, само от време на време идвали двама мъже. Не познавали никого и се стараели да не привличат хорското внимание.

— Смятате, че тези мъже са били Граф и Шикерюд?

— Двамата са невероятни професионалисти и са проявявали нечувана предпазливост при общуването помежду си. Не са оставили никакви следи, доказващи, че са се познавали. Никой не ги е засичал заедно. Разпечатките на телефонните им разговори не показват да се разговаряли.

— А после се е случило нещо непредвидено?

— Да. Не знаем точно какво. Отишли са във вилата, за да скрият картината. Всъщност е съвсем нормално помежду им да настъпи разрив: когато сумите станат тлъсти, у престъпниците се прокрадва съмнение в партньора, на когото довчера са имали доверие… Вероятно са се спречкали. Били са дрогирани. Лабораторните тестове показаха наличието на наркотици в кръвта им.

— Наркотици?

— Комбинация от кеталар и дормикум. Силни упойващи вещества. Не са популярни сред наркоманите в Осло. Предполагаме, че Граф ги е донесъл от Амстердам. Под въздействието на наркотиците предпазливостта на двамата е отстъпила на заден план и накрая са изпуснали напълно нещата от контрол. Отнели са живота на Синдре О. А после…

— Секунда — прекъсна го Дюбвад. — Бихте ли разяснили на нашите зрители как е било извършено убийството?

Спере вдигна едната си вежда, сякаш за да изрази известно неудоволствие от нескрития афинитет на водещия към кървави истории. Все пак се съгласи да отговори:

— Можем само да гадаем. Вероятно Шикерюд и Граф са пренесли купона в дома на Синдре О и са се похвалили с кражбата на прочутата картина. О се е опитал да съобщи в полицията, възможно е да ги е заплашил. И Клас Граф го е удушил с гарота.

— Какво представлява гаротата?

— Тънка метална жица или пластмасова връв, която се стяга около врата на жертвата и блокира притока на кислород до мозъка.

— И жертвата умира?

— Ами… да.

Някой натисна копче върху пулта в апаратната и на монитора, който показва какво се излъчва на хилядите телевизионни приемници, Од Г. Дюбвад кимна бавно, докато гледаше Спере със заучена смесица от отвращение и сериозност. Водещият изчака зрителите да асимилират информацията. Една, две, три секунди. Равняват се на три телевизионни години. Операторът сигурно се изприщи. Од Г. Дюбвад най-сетне реши да сложи край на мълчанието:

— Откъде знаете, че го е убил Граф?

— Разполагаме с веществени доказателства. Намерихме гаротата в джоба на якето на Граф. А по нея — кръв на Синдре О и частици от кожата на Граф.

— И знаете, че и Граф, и Шикерюд са се намирали в стаята на Синдре О в часа на убийството?

— Да.

— Откъде сте толкова сигурни? Разполагате ли с други веществени доказателства?

— Да — Спере се размърда неспокойно на стола.

— Какви по-точно?

Бреде Спете се прокашля и хвърли бърз поглед на Дюбвад. Навярно двамата бяха обсъждали този въпрос преди началото на предаването. Спере вероятно бе помолил водещия да прескочат подробностите, но Дюбвад бе настоял да ги споменат, за да придадат допълнителна достоверност на историята. Спере реши да отговори:

— Намерихме следи върху и около трупа на Синдре О. Следи от екскременти.

— Какви екскременти? — прекъсна го Дюбвад. — Човешки ли?

— Да. Изпратихме ги за ДНК анализ. Съвпадат с ДНК профила на Уве Шикерюд. Но част от екскрементите бяха на Клас Граф.

Дюбвад разпери ръце.

— Какво е станало между тези двама души, Спере?

— Няма как да знаем в подробности, разбира се, но по всичко личи, че Граф и Шикерюд са… — пое си дъх — … се мазали със собствените изпражнения. Някои хора го правят.

— С други думи, говорим, за сериозно болни индивиди.

— Както споменах, били са под въздействието на силни наркотици. Но, да. Безспорно не са… ъъъ… съвсем нормални.

— Защото извращенията не свършват дотук, нали?

— Така е.

Спере млъкна, когато Дюбвад вдигна предупредително показалец — знак към следователя да направи кратка пауза, за да даде възможност на зрителите да смелят информацията и ефектът от следващите разкрития да бъде още по-силен. Спере продължи:

— Уве Шикерюд е решил, вероятно поради състоянието си, да си поиграе на садистична игра с кучето на Клас Граф. Нанизал го върху зъбите на брана, прикачена за трактор. Но кучето, участвало в боеве, го захапало за врата в разгара на схватката. После Шикерюд потеглил с трактора и кучето, както било увиснало на браната. Бил толкова друсан, че не можел дори да кара по права линия. Спрял го шофьор на лек автомобил. Човекът, в пълно неведение с кого си има работа, постъпил както повелява дългът на всеки съвестен гражданин: качил ранения Шикерюд в колата си и го закарал в болницата.

— Какъв контраст в… човешкия морал — възкликна Дюбвад.

— Звучи съвсем точно. Въпросният шофьор ни разказа в какво състояние е намерил Шикерюд: целия омазан в изпражнения. Помислил си, че Шикерюд е паднал в яма с тор, но санитарите от болницата, измили Шикерюд, бяха категорични: изпражненията са човешки, не животински. Те имат опит с… с…

— Как са постъпили в болницата с Шикерюд?

— Приели са го в безсъзнание, но са го измили, превързали са раната и са го положили в болнично легло.

— Там ли са открили следи от наркотици в кръвта му?

— Не, направили са му изследвания, но когато разследването напредна, пробите вече бяха унищожени според правилата в болницата. Наличието на наркотици в кръвта му се установи при аутопсията.

— Добре, но нека се върнем малко по-назад. Намираме се в следната ситуация: Шикерюд е в болницата, а Граф е още в къщата на О. Какво се е случило след това?

— Понеже Шикерюд не се върнал, Клас Граф очаквал неприятности. Разбрал за изчезването на трактора, докарал колата си и тръгнал с нея из района да търси съучастника си. Вероятно е имал полицейско радио в колата и е разбрал, че полицията е намерила трактора, а на зазоряване и трупа на Синдре О.

— Точно така. И Граф се е почувствал натясно. Не е знаел къде е партньорът му, полицията е намерила трупа на О, фермата се е превърнала в местопрестъпление, а огледът би могъл да отведе следователите до откраднатата картина на Рубенс. Какво си е мислел Граф в онзи миг?

Спере се поколеба. Защо? В полицейските доклади следователите избягват да описват мислите на хората, а се придържат към доказуемите действия и думи. Най-много да си позволят да опишат мисли, които хората са споделили. В аферата „Граф“ полицията не разполагаше с никакви показания. От друга страна обаче, Спере осъзнаваше необходимостта да направи предположение, да даде своя принос за възстановката на историята, за да… за да… Не смееше да потърси причината, защото знаеше къде ще го отведат разсъжденията му. А именно: харесваше му медиите да му звънят за коментари, да го питат за разяснения; обичаше минувачите да му кимат одобрително по улицата, а феновете да му пращат съобщения със снимки. Ако Спере престане да им дава информация, и те ще спрат да го търсят. И до какво се свежда цялата работа? До въпроса кое да предпочете: професионализъм или медийно внимание; уважение или популярност?

— Граф си е помислил, че ситуацията се заплита — отговори Бреде Спере. — Обикалял е района с колата и до сутринта се е мъчил да намери Шикерюд. По полицейското радио е пристигнало съобщение за ареста на Уве Шикерюд, приет в болница. Обявили са предстоящия му разпит. Граф е разбрал, че ситуацията не е просто заплетена, а е направо отчайваща. Не е очаквал Шикерюд да издържи разпита, без да обели дума. Знаел е, че полицаите ще го притиснат и ще предложат да му намалят присъдата, ако им съдейства и предаде партньора си. Граф не се е надявал Шикерюд да поеме вината за убийството на Синдре О.

— Логично — кимна Дюбвад, наведен напред, сякаш за да пришпори следователя.

— И Граф е осъзнал какъв е единственият изход: да освободи Уве Шикерюд от полицията, преди да е започнал разпитът. Или…

Спере не се нуждаеше от дискретно вдигнатия показалец на Дюбвад, за да се досети, че тук една кратка пауза е съвсем на място.

— Или да го убие.

Телевизионните сигнали сякаш изпращяха в сгъстения, сух въздух на студиото, готов всеки миг да се възпламени под лъчите на прожекторите. Спере продължи:

— И Граф е започнал да търси чужд автомобил. На един паркинг се е натъкнал на оставен там автовоз. Понеже имал зад гърба си опит в елитен отряд на холандската армия, Граф знаел как да запали двигателя. Взел полицейското радио със себе си и внимателно огледал маршрута, по който щяла да мине полицейската кола с Шикерюд по пътя от болницата до Елверюм. Причакал е колата до едно кръстовище и…

Дюбвад се намеси с драматичен анонс:

— А после се случила най-голямата трагедия в цялата тази история.

— Да — Спере наведе глава.

— Знам, че това е тежка тема за вас, Бреде.

Дюбвад използва малкото му име. Ключов момент в тактиката.

— Дайте Спере в крупен план — нареди режисьорът в слушалката на оператора зад камера едно.

Спере си пое дълбоко дъх.

— В последвалата катастрофа загинаха четирима съвестни полицаи, сред които мой близък колега от КРИПОС, Юар Сюндед.

На екрана показаха Бреде с внимателно приближение. Средностатистическият зрител едва ли бе забелязал как лицето на Спере постепенно изпълва все по-голяма част от телевизора му. Повечето зрители усетиха само как вниманието им се съсредоточава върху фигурата на следователя, а атмосферата в студиото става по-задушевна и те сякаш проникнат в най-съкровените кътчета на душата на този внушителен, дълбоко разтърсен полицай.

— Полицейската кола е изхвърчала над мантинелата и е паднала между дърветата до реката — продължи Дюбвад. — Цяло чудо е, че Уве Шикерюд е оцелял.

— Да — Спере се окопити. — Излязъл е от останките със собствени сили или с помощта на Граф. Зарязали са автовоза и са се върнали в Осло с колата на Граф. Полицаите открили катастрофиралия служебен автомобил и изчезването на единия труп, но предположили, че е паднал в реката. Освен това Шикерюд успял да облече тялото на единия полицай в своите дрехи и така да заблуди органите на реда за самоличността на изчезналия.

— Граф и Шикерюд са се отървали от полицията, но ги е разтресла здрава параноя, нали?

— Да. Шикерюд отлично е знаел, че когато Граф е блъснал полицейската кола с автовоза, му е било все едно дали Шикерюд ще оцелее. Затова Шикерюд се е почувствал в смъртна опасност. Граф е имал поне две основателни причини да му види сметката. Първо, Шикерюд е бил свидетел на убийството на Синдре О и, второ, Граф е предпочитал да не дели с никого печалбата от картината на Рубенс. Шикерюд е очаквал Граф да го нападне при първата удобна възможност.

Г. Дюбвад се наведе оживено напред.

— И навлизаме в последното действие на разигралата се драма. Двамата престъпници са пристигнали в Осло. Шикерюд се е прибрал в дома си. Но не за да разпуска. Знаел е, че се налага да изпревари Граф, да го ликвидира, преди да бъде ликвидиран. От богатия си оръжеен арсенал е извадил малък черен пистолет марка…

— „Рорбау Р9“ — обясни Спере. — Деветмилиметров, полуавтоматичен, побира шест куршума в пълн…

— И въоръжен с него, е отишъл на мястото, където е очаквал да намери Граф. В апартамента на любовницата му. Нали така?

— Не сме сигурни какви точно са били отношенията помежду им. Знаем само, че са се срещали редовно. В спалнята й открихме отпечатъци на Граф.

— И така, Шикерюд е отишъл в жилището на любовницата с огнестрелно оръжие в ръка. Тя му е отворила, пуснала го е вътре и той я е застрелял. После е претърсил апартамента й, но не е намерил Клас Граф. Шикерюд е оставил трупа й в леглото и се е върнал в дома си. Явно непрекъснато е носел оръжието със себе си, независимо къде се намира, дори в леглото. И после се е появил Клас Граф…

— Да. Не знаем как е влязъл, вероятно с шперц. Нямал е представа, че е активирал беззвучната аларма и камерите в жилището са се включили.

— Значи полицията разполага с видеозапис на последния двубой между двамата престъпници. Бихте ли разказали накратко какво се е случило за онези от нашите зрители, които не са имали възможността да потърсят записа в интернет?

— Започнала е престрелка. Първо Граф е стрелял два пъти със своя „Глок 17“. За всеобщо учудване и двата пъти не е улучил.

— В смисъл?

— Пропуснал е да улучи съвсем близка мишена, а е бил добре обучен командос.

— Стената ли е уцелил?

— Не.

— Как така?

— Не намерихме куршуми в стената над леглото. Излетели са през прозореца. Бил е широко отворен.

— Как разбрахте?

— Навън намерихме куршуми от пистолета.

— Виж ти.

— В гората зад къщата, в къщичка за кукумявки, закачена на едно дърво — Спере се усмихна с вид на човек, който осъзнава колко скромно представя успеха си и как принизява значението му.

— Разбирам. А после?

— Шикерюд е отвърнал на удара с картечен пистолет „Узи“, който държал в леглото си. На записа се вижда как куршумите улучват Граф в слабините и в корема. Той изпуска пистолета, но пак го вдига и успява да изстреля трети, последен куршум. Улучил е Шикерюд в челото над дясното око. Раната е причинила тежки разкъсвания в мозъка, но в реалността не става като по филмите, където всеки изстрел в главата води до мигновена смърт. Шикерюд е успял да произведе последен залп, преди да умре. Този залп е убил Клас Граф.

Последва продължително мълчание. Вероятно режисьорът на предаването показа на Од Г. Дюбвад един пръст — знак, че до края на ефирното време остава една минута и е време да обобщят темата и да пристъпят към заключението. Водещият се облегна на стола, вече по-спокоен.

— Тоест разследващите от КРИПОС никога не са имали съмнения относно хода на събитията?

— Точно така — отвърна Спере, погледна твърдо Дюбвад, после разпери ръце: — Е, за подробностите винаги ще имаме съмнения. Налице са някои объркващи моменти. Например съдебният патолог, пристигнал на местопрестъплението, твърдеше, че телесната температура на трупа на Шикерюд е паднала твърде бързо и е характерна за труп на човек, починал почти денонощие по-рано. После обаче полицаите забелязаха отворения прозорец — нали тогава настъпи първият за сезона мразовит ден в Осло — и намериха обяснение за странния факт. Неясноти се появяват непрекъснато. Такова е естеството на работата ни.

— Да, дори и Шикерюд да не се вижда на записа, все пак куршумът в главата му е…

— … от пистолета на Граф, да — усмихна се Спере. — Веществените доказателства по случая са — както колегите ви журналисти обичат да се изразяват — „неоспорими“.

С премерено широка усмивка — знак, че краят на предаването наближава — Г. Дюбвад събра книжата пред себе си на купчина. Канеше се да благодари на Бреде Спере, да погледне право в обектива на камера едно и да зачекне втората тема за тази вечер: поредния дебат за субсидиите за земеделците. Водещият обаче спря с полуотворена уста и вглъбен поглед. Дали не му съобщиха нещо в слушалката? Нещо, което е забравил да спомене?

— В заключение искам да ви попитам още нещо, Спере — подхвана той със спокоен, обигран тон. — Какво всъщност знаете за застреляната жена?

— Не много — вдигна рамене Спере. — Както споменах, била е любовница на Граф. Един от съседите е виждал Граф да я посещава. Тя няма досие, но от Интерпол разбрахме, че преди много години била замесена в трафик на наркотици. Тогава живеела с родителите си в Суринам. Имала връзка с един от тамошните наркобарони. Холандските специални части го убили, а тя им съдействала да заловят и останалите от бандата.

— Не е ли била осъдена?

— Била е твърде млада, за да бъде подведена под съдебна отговорност. И бременна. Властите екстрадирали нея и семейството й обратно в родината им.

— Тоест къде?

— В Дания. Оттогава живяла там, и то спокойно, доколкото ни е известно. Преди три месеца обаче се преместила в Осло и така се стигнало до трагичния й край.

— Като казахте „край“, време е да ви благодаря за участието, Бреде Спере — Од Г. Дюбвад си свали очилата и впери поглед в камера едно. — Нима Норвегия е решена на всяка цена да отглежда собствени домати? Във „Вечерна редакция“ предстои да ви срещнем с…

Натиснах копчето на дистанционното с левия си палец и картината на екрана изгасна. При обичайни обстоятелства бих го направил с десния, но дясната ми ръка беше заета. И макар че вече не я чувствах заради нарушеното си кръвообращение, за нищо на света не исках да я преместя. Върху нея се бе отпуснала най-красивата глава, която бях виждал. Тя се обърна към мен, а ръката й отметна завивката, за да ме вижда нормално:

— Наистина ли спа в леглото й, след като я застреля? До трупа й? Колко широко е това легло?

— Сто и един сантиметра, според каталога на „ИКЕА“.

Големите сини очи на Диана се вторачиха в мен с ужас.

Но в тях долових и известна доза възхищение, ако не греша. Облечена беше в ефирна роба на „Ив Сен Лоран“. Сега платът докосваше кожата ми и я разхлаждаше, но когато телата ни се притискаха, ми се струваше парещ, горещ.

Тя се надигна на лакти.

— Как я застреля?

Затворих очи и простенах.

— Диана! Нали се разбрахме да не говорим за това.

— Да, но вече съм готова за този разговор, Рогер, кълна ти се.

— Скъпа, чуй ме…

— Не! Утре ще излезе полицейският доклад по случая. Така или иначе ще разбера подробностите. Предпочитам да ги чуя от теб.

— Сигурна ли си? — въздъхнах аз.

— Напълно.

— В окото.

— В кое от двете?

— В това — докоснах с пръст изящно оформената й лява вежда.

Тя затвори очи и задиша дълбоко и бавно. Вдишваше и издишваше.

— С какво я застреля?

— С малък черен пистолет.

— А къде…?

— Намерих го в дома на Уве — плъзнах пръста си по веждата й и продължих по високите й скули. — И го оставих там. Без отпечатъците ми, разбира се.

— Къде се намирахте, когато я уби?

— В коридора.

Дишането на Диана се учести осезаемо.

— Тя каза ли нещо? Изплаши ли се? Разбра ли какво става?

— Нямам представа. Влязох и стрелях веднага.

— Какво изпита?

— Тъга.

Тя се усмихна леко.

— Тъга? Наистина ли?

— Да.

— Макар че тя се опита да те подмами в капана на Клас?

Пръстът ми спря. Дори сега, месец по-късно, не ми харесваше, че тя използва малкото му име. Но Диана беше права, разбира се. Задачата на Лоте беше да ми стане любовница, да ме запознае с Клас Граф и да ме убеди да го извикам на интервю за поста в „Патфайндър“, а после да се увери, че съм го препоръчал. Колко време й трябваше да ме накара да се хвана на въдицата? Три секунди? А аз се съпротивлявах безпомощно, докато тя ме дърпаше все по-близо към себе си. После обаче се случи нещо странно. Аз я зарязах. Наистина странно: мъж, който обича жена си толкова много, че доброволно се отказва от жертвоготовна любовница без никакви претенции. Наложи се да променят плана.

— Изпитах съчувствие към нея. Бях последният мъж в живота на Лоте и като всички останали я бях измамил.

При споменаването на името й Диана потръпна. Добре.

— Да сменим ли темата? — предложих аз.

— Не, искам да говорим за това.

— Добре, хайде тогава да поговорим как Граф успя да те прелъсти и да те убеди да ме изманипулираш.

— Давай! — засмя се тихо тя.

— Обичаше ли го?

Тя се обърна към мен и ме изгледа продължително.

Повторих въпроса.

Тя въздъхна и се сгуши в мен:

— Бях влюбена.

— Влюбена?

— Искаше да ми направи дете. И аз се влюбих.

— Просто така?

— Да. Не е никак просто, Рогер.

Беше права, разбира се. Не е никак просто.

— И ти беше склонна да пожертваш всичко в името на това дете? Дори мен?

— Да. Дори теб.

— Дори това да означава, че ще платя с живота си?

Тя отпусна слепоочието си върху рамото ми.

— Не, не. Много добре знаеш, планирах само да те убеди да напишеш препоръката.

— Наистина ли повярва на думите му, Диана?

Тя мълчеше.

— Наистина ли повярва, Диана?

— Да. Или поне така мисля. Разбери ме, Рогер, исках да му вярвам.

— Нима желанието ти да му вярваш, е стигнало дотам да сложиш гумено топче с дормикум под седалката ми?

— Да.

— А когато слезе в гаража, си имала задачата да ме закараш до уреченото място, където той да ми приложи убежденията си, така ли?

— Нали вече го обсъдихме, Рогер. Той ме увери, че този план крие най-малко рискове за всички ни. Аз, разбира се, трябваше да си дам сметка, че е пълна лудост. А вероятно донякъде съм си давала сметка. Не разбирам какво повече искаш да знаеш.

Замълчахме, всеки погълнат от собствените си мисли. Слушахме тишината. През лятото чувахме дъжда и вятъра в листата на дърветата в градината отвън, но сега короните им се поклащаха голи и безмълвни. Единствената ни утеха беше, че скоро ще дойде пролетта. Вероятно.

— Колко време беше влюбена? — попитах я аз.

— Докато осъзнах в какво се забърквам. Онази нощ, когато ти не се прибра…

— Да?

— Исках да умра.

— Не те питах колко време си била влюбена в него, а в мен.

Тя се засмя тихо.

— Няма как да знам, преди влюбването да е свършило.

Диана лъжеше само в редки случаи. Не че не можеше. Напротив, умееше да лъже превъзходно. Просто не искаше да го прави. Красивите хора нямат нужда от обвивка, нито да заучават всички защитни механизми, които ние, останалите, развиваме, за да се справим с разочарованията и отхвърлянето. Но когато жени като Диана решат да излъжат, това се случва без предупреждение и действа безотказно. Не защото жените имат по-незначителни морални скрупули от мъжете, а защото владеят по-успешно изкуството на измамата. Точно затова онази вечер отидох при Диана: знаех, че тя е перфектният кандидат за работата.

След като влязох в коридора на къщата ни, известно време останах заслушан в стъпките й по паркета. После се качих във всекидневната. Тя спря, изпусна телефона си върху ниската масичка и прошепна, задавена от ридания:

— Рогер…

Очите й се наляха със сълзи. Не направих нищо, за да я спра, когато се хвърли на врата ми.

— Слава богу, жив си! От два дни не мога да се свържа с теб! Къде беше?

Диана не ме излъга. Плачеше, защото си мислеше, че ме е изгубила, след като ме бе прогонила от живота си — мен и любовта ми, — както стопанин изпраща кучето си при ветеринаря за умъртвяване. Не, Диана беше искрена. Или поне така ми подсказваше интуицията. Вече споменах — не съм голям познавач на човешката природа, а Диана умее да лъже превъзходно. Докато я изчаквах да си измие лицето в банята, проверих изходящите обаждания от телефона й, за да съм сигурен дали наистина се беше опитвала да се свърже с мен. За всеки случай.

Тя се върна и й разказах всичко. Абсолютно всичко. Къде съм ходил, как съм постъпил, какво се е случило; как с Уве крадем картини, как съм намерил телефона й под леглото на Клас Граф, как ме подведе датчанката Лоте; за разговора ми с Граф в болницата, който ме наведе на мисълта, че той и Лоте се познават и именно тя е неговият съучастник. Не Диана, а бледото момиче с кафяви очи и вълшебни пръсти, преводачката, която владееше испански и държеше на чуждите съдби повече отколкото на своята, бе намазала косата ми с желето, съдържащо предаватели. Тогава разбрах, че желето е било в косата ми още преди да намеря Шикерюд в колата. Диана ме гледаше с широко отворени очи, но ме изслуша мълчаливо.

— В болницата Граф спомена, че съм те убедил да направиш аборт, защото плодът страдал от синдрома на Даун.

— Синдромът на Даун ли? — най-сетне се обади Диана след неколкоминутно мълчание. — Откъде е останал с такова впечатление? Не съм му казвала подобно нещо…

— Знам. Аз си го измислих, когато Лоте ми сподели, че родителите й я принудили да направи аборт като тийнейджърка. Излъгах я, за да се представя в по-добра светлина.

— И тя… тя…

— Да. Няма кой друг да го е казал на Клас Граф освен нея.

Изчаках Диана да смели информацията и й обясних какво съм планирал. Тя прикова в мен ужасените си очи и извика:

— Не мога да го направя, Рогер!

— Можеш — възразих. — Можеш и ще го направиш, скъпа — така се изрази новият Рогер Браун.

— Ама… ама…

— Той те е излъгал, Диана. Не може да те забремени. Стерилен е.

— Как така стерилен?

— Аз ще ти направя дете. Обещавам. Само направи каквото те моля.

Тя се противеше, плачеше и ме умоляваше, но накрая склони. А когато по-късно същата вечер тръгнах към дома на Лоте, за да се превърна в убиец, инструктирах Диана как да действа с непоклатимото убеждение, че ще се справи. Виждах как ще посрещне Граф с ослепителна лицемерна усмивка и чаша коняк в ръка, как двамата ще вдигнат наздравица за победата, за бъдещето, за още незаченатото дете, което тя ще настоява да заченат възможно най-бързо, още тази нощ, веднага!

Подскочих, защото Диана ощипа едното зърно на гърдите ми.

— За какво си мислиш?

— За онази нощ — придърпах завивката. — Нали Граф дойде тук. Лежали сте в същото легло, където лежим сега с теб.

— Е, и? А ти си спал до труп.

Досега се въздържах, но въпросът напираше на устните ми:

— Правихте ли секс?

— Издържа много време, скъпи — засмя се тихо тя.

— Правихте ли?

— Нека го кажа така: капките дормикум, останали в гуменото топче, които изцедих в питието му за добре дошъл, подействаха по-бързо, отколкото очаквах. Докато се освежа и се върна при него, вече спеше като дете. А на следващата сутрин…

— Оттеглям въпроса — избързах аз.

Диана се засмя и ме погали по корема.

— На следващата сутрин беше съвсем бодър. Не заради мен, а заради телефонното обаждане, което го събуди.

— Моето предупреждение.

— Да. Облече се и излезе веднага.

— Къде държеше пистолета?

— В джоба на якето си.

— Той провери ли го, преди да тръгне?

— Не знам. Нямаше как да забележи разлика, защото оръжието тежеше пак толкова. Смених само най-горните три патрона в пълнителя.

— Да, но върху халосните патрони, които ти дадох, имаше изписана с червено латинската буква „В“.

— Ако е проверил, вероятно си е помислил, че е съкращение от „butt“, задник.

Смехът на двама души изпълни стаята. Слушах го с удоволствие. Ако всичко протече безпроблемно и тестът наистина отчита правилно, не след дълго стаята ще се изпълни със смеха на трима. А той ще измести другия звук, ехото, което още ме буди посред нощ: още чувам изстрелите на Граф, виждам дима от дулото на пистолета му и си спомням как, макар и за частица от секундата, ми мина през ума, че Диана не е подменила патроните с халосни и пак е минала на страната на Граф. Преследва ме ехото, дрънченето на гилзите върху паркета, осеян отпреди със стари гилзи от бойни и халосни патрони, изстреляни по различно време. Бяха толкова много, че полицаите нямаше как да ги отсеят, дори да се съмняваха дали записът отразява реалния ход на събитията.

— Страхуваше ли се? — попита Диана.

— От какво?

— Така и не ми разказа как си се почувствал. А на кадрите от записа те няма…

— Кадр… — отдръпнах се, за да огледам по-добре лицето й. — Да не си гледала записа в интернет?

Тя не отговори. Все още не знаех толкова много неща за тази жена. Вероятно цял живот ще си остане загадка за мен.

— Да. Страхувах се.

— От какво? Нали знаеше, че в пистолета му няма…

— Само първите три патрона бяха халосни. Трябваше да го предизвикам да ги изстреля, защото в противен случай криминалистите щяха да открият неизползвани халосни патрони в пълнителя и да схванат постановката, нали? Съществуваше опасността Граф да е проверил предварително пълнителя или да има неизвестен за мен съучастник.

Млъкнах.

— Страхуваше ли се за нещо друго? — тихо попита Диана.

Знаех, че и тя мисли за същото, за което и аз.

— Да. Страхувах се за още нещо — обърнах се към нея.

Учестеното й дихание ме лъхна като топла вълна по лицето.

— Боях се да не те убие през нощта. Граф изобщо не възнамеряваше да се жени за теб, а ти представляваше опасен свидетел. Осъзнавах, че рискувам живота ти, като те използвам за примамка.

— През цялото време чувствах каква опасност ме грози, скъпи — прошепна тя. — Затова още на вратата му дадох питието и не го събудих, докато не му звънна телефонът. Знаех, че след като чуе гласа на призрака от телефона, веднага ще се махне. А и смених първите три патрона в пистолета му, нали?

— Да.

Както споменах и по-рано, Диана не е от жените в обтегнати отношения с простите числа и логиката.

Тя погали корема ми.

— Освен това оценявам високо факта, че нарочно ме постави в смъртна опасност…

— Как така?

Плъзна ръка към члена ми. Обгърна топките ми, претегли ги и внимателно ги стисна.

— Балансът е много съществена част от всички работещи хармонични взаимоотношения — продължи Диана. — Баланс на дълга, на срама, на гузната съвест.

Предъвквах думите й, опитах се да ги смеля, да подтикна мозъка си да асимилира тази доста оскъдна храна.

— Да не би да искаш да кажеш… — подхванах аз, но спрях. После започнах отначало: — Да не искаш да кажеш, че си се подложила на смъртна опасност, защото е трябвало да ми се…

— … да ти се реванширам за злодеянието си. Както „Галерия Е“ беше справедлива цена, която трябваше да платиш заради аборта.

— Отдавна ли си разсъждавала по този въпрос?

— Да, разбира се. И ти си го обмислял неведнъж.

— Така е. Покаяние…

— Покаяние, да. Хората често подценяват това средство за постигане на душевна хармония.

Тя стисна малко по-силно тестисите ми, а аз се помъчих да се отпусна, да се насладя на болката. Вдишах аромата й. Усещането беше приятно, но се питах дали някога ще вдишам мирис, достатъчно силен да притъпи ужасната смрад на човешки екскременти? Дали някога щях да чуя нещо, което да заглуши хъхренето от надупчените дробове на Граф? След като го застрелях, имах чувството, че той ме гледа втренчено със съкрушените си онеправдани очи, докато притисках вкочанените пръсти на Уве към дръжката и спусъка на „Узи“-то и към малкия черен пистолет „Рорбау“, с който застрелях и Лоте. Дали някога щях да вкуся храна, която да заличи вкуса на мъртвата плът на Уве? След като приключих с Граф, се надвесих над Уве и забих кучешките си зъби в тила му. Стиснах челюсти и успях да пробия кожата. Устата ми се напълни с вкуса на труп. Не потече почти никаква кръв. С неимоверни усилия потиснах гаденето и избърсах потеклата слюнка. Огледах резултата. Би могъл да мине за ухапване от куче, ако следователят търсеше доказателства за това, реших аз. Измъкнах се през отворения прозорец зад леглото на Уве, за да не попадна в обсега на камерата. Бързо се шмугнах в гората, кръстосвах разни пътеки и улици. Поздравявах дружелюбно хората, излезли на разходка. С изкачването въздухът ставаше все по-студен и ми помогна да запазя хладнокръвие, докато стигнах до Грефсентопен. Там седнах на земята и се загледах в есенните багри, които зимата вече бе започнала да изсмуква от гората под краката ми. Гледах града, фиорда, светлината. Светлината винаги предвещава настъпването на мрака.

Усетих как кръвта нахлу в пениса ми и започна да пулсира.

— Ела — прошепна тя, долепила устни до ухото ми.

Притеглих я в обятията си с последователното усърдие на мъж, който носи отговорността за сериозна работа. Харесва му да я върши, но все пак е работа. И той работи, докато завие сирената. Сирената вие, а тя внимателно закрива ушите му с длани. Той не може да се сдържа повече и излива в утробата й топла, животворна сперма и то не за първи път. А после тя заспива. Той остава буден, заслушан в дишането й, и усеща удовлетворение от добре свършената работа. Знае, че никога повече няма да бъде същото, но може да стане подобно, да заживеят сносно, той да се грижи за нея, за тях. Все още е способен да обича. И сякаш това само по себе си не е достатъчно убедително, мъжът намира смисъл, причина да обича в един позабравен спомен за откровение на футболен мач в лондонската мъгла: „Защото те се нуждаят от мен.“