Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (7)

7.

По-късно, докато Хънтър напускаше двореца на губернатора, в коридора се появи мисис Хаклет. Тя се приближи към него.

— Капитан Хънтър.

— Да, мисис Хаклет.

— Искам да се извиня за безобразното поведение на съпруга ми.

— Не е необходимо да се извинявате.

— Напротив, капитане. Мисля, че е напълно необходимо. Той се държа като същинско прасе и простак.

— Мадам, съпругът ви сам се извини като истински джентълмен, с което смятам въпроса за приключен. — Кимна й. — Приятна вечер.

— Капитан Хънтър.

Той спря на вратата и се обърна.

— Да, мадам?

— Вие сте изключително привлекателен мъж.

— Мадам, вие сте изключително любезна. С нетърпение очаквам следващата ни среща.

— Аз също, капитане.

Хънтър си тръгна с мисълта, че няма да е зле мистър Хаклет да наглежда жена си. И преди беше виждал подобни неща — жена от добро потекло, отгледана в имението на някой дребен благородник в провинцията, намира приключения в двора (както несъмнено бе намерила мисис Хаклет), стига съпругът й да си затваря очите — а мистър Хаклет несъмненото бе правил. Все пак да се озове в Индиите, далеч от дома, далеч от ограниченията на класата си и порядките… Хънтър беше виждал това и преди.

Тръгна по калдъръмената улица, оставяйки имението зад себе си. Мина покрай лятната кухня. Все още беше ярко осветена и слугите работеха вътре. Всички къщи в Порт Роял имаха отделни летни кухни — необходимост, наложена от горещия климат. През отворения прозорец Хънтър видя русото момиче, което бе сервирало вечерята. Махна й.

Тя му махна в отговор и отново се зае с работата си.

 

 

Пред хана на мисис Денби бе вързана заловена мечка. Хънтър гледаше как децата мятат камъни по безпомощното животно; смееха се, подскачаха и крещяха, а мечката ръмжеше и опъваше яката си верига. Две курви започнаха да я удрят с пръчки. Хънтър мина покрай тях и влезе в кръчмата.

Тренчър седеше в ъгъла и пиеше, хванал чашата със здравата си ръка. Хънтър го повика и го дръпна настрани.

— Какво има, капитане? — нетърпеливо попита Тренчър.

— Искам да ми намериш едни момчета.

— Кои, капитане?

— Лазю, мистър Ендърс, Сансон. И Мавъра.

Тренчър се ухили.

— Тук ли ги искаш?

— Не. Разбери къде са, аз ще ги намеря после. Уиспър къде е?

— В „Синята коза“ — отвърна Тренчър. — В задната стая.

— А Черното око е на Фароу стрийт, нали?

— Май да. Значи искаш и Чифутина, така ли?

— Имам ти доверие — рече Хънтър. — Засега си дръж езика зад зъбите.

— Ще вземеш ли и мен, капитане?

— Ако правиш каквото ти кажа.

— Кълна се в Божиите рани, капитане.

— Тогава си отваряй очите — каза Хънтър и излезе на калната улица. Нощният въздух бе топъл и неподвижен, какъвто бе и през деня. Отнякъде се чу тихо подрънкване на китара, от другаде — пиянски смях, последван от изстрел. Хънтър тръгна по Ридж стрийт към „Синята коза“.

Градчето Порт Роял бе грубо разделено на части, ориентирани спрямо пристанището. Най-близо до него се намираха таверните, бардаците и игралните домове. Зад тях, по-далеч от бурната активност при водата, улиците бяха по-тихи. Тук човек можеше да намери бакалии и хлебарници, работилници за мебели, снабдители на провизии, ковачи и златари. Още по-назад, в южната част на залива, се намираха малкото прилични ханове и частни домове. „Синята коза“ беше прилична кръчма.

Хънтър влезе и кимна на джентълмените, които пиеха по масите. Разпозна най-добрия лекар в района, мистър Пъркинс, съветника мистър Пикъринг, началника на затвора „Брайдуел“ и неколцина други уважавани господа.

По принцип обикновените капери не се посрещаха добре в „Синята коза“, но Хънтър бе изключение. Това бе просто признаване на факта, че търговията в града зависи от постоянните приходи от успешните каперски рейдове. Хънтър бе опитен и дързък капитан и като такъв се смяташе за важен член на общността. Трите му набега предишната година донесоха повече от двеста хиляди пистола и дублона в Порт Роял. Голяма част от тези пари се озова в джобовете на тези господа и те го поздравяваха подобаващо.

Мисис Уикъм, съдържателната на „Синята коза“, не го посрещна така топло. Тя беше вдовица и преди няколко години бе прибрала Уиспър при себе си. Когато Хънтър пристигна, тя веднага разбра, че е дошъл да го види, затова посочи с палец към вратата в дъното.

— Натам, капитане.

— Благодаря, мисис Уикъм.

Тръгна направо към задната стая, почука и отвори вратата, преди да чуе отговор — знаеше, че такъв няма да последва. Помещението бе тъмно, осветявано от една-единствена свещ. Хънтър примигна, за да свикне със слабата светлина. Чу се ритмично скърцане. Накрая успя да различи Уиспър, който седеше в ъгъла в люлеещ се стол. Беше насочил пистолет към корема му.

— Добра вечер, Уиспър.

Отговорът беше тих и съскащ.

— Добра и на теб, капитан Хънтър. Сам ли си?

— Да.

— Тогава влизай — изхриптя домакинът. — Малко отрова за дяволи? — Уиспър посочи бъчвата до себе си, която служеше като маса. Върху нея имаше чаши и малка глинена бутилка ром.

— С удоволствие, Уиспър.

Хънтър гледаше как домакинът налива тъмнокафявата течност в чашите. Очите му свикнаха с тъмнината и вече различаваше по-добре събеседника си.

Уиспър^[1] — никой не знаеше истинското му име — бе едър, набит мъж с големи бледи длани. Навремето беше един от успешните капери. После замина за Матансерос с Едмъндс и бе единственият оцелял, след като Казала му преряза гърлото и го остави да умре. По някакво чудо Уиспър оживя, но изгуби гласа си. Това, както и големият бял белег под брадичката, беше красноречиво доказателство за бурното му минало.

След завръщането си в Порт Роял Уиспър се криеше в тази задна стая — силен, жизнен мъж, но лишен от кураж; стоманата го бе напуснала. Беше уплашен — винаги държеше оръжие в ръка и второ някъде наблизо. Сега, докато той се люлееше в стола си, Хънтър забеляза блясъка на къса сабя на пода до него.

— Какво те води насам, капитане? Матансерос ли?

Явно на лицето на Хънтър се бе изписала изненада, защото Уиспър избухна в смях. Смехът му беше ужасяващ — пронизително хриптене и свистене като от заврял чайник. Уиспър отметна глава назад и разкри съвсем бледия белег.

— Стреснах ли те, капитане? Да не би да си изненадан, че знам?

— Другите знаят ли? — попита Хънтър.

— Някои — изсъска Уиспър. — Или подозират. Но не разбират. Чух историята за плаването на Мортън.

— Аха.

— Заминаваш ли, капитане?

— Разкажи ми за Матансерос, Уиспър.

— Карта ли искаш?

— Да.

— Петнайсет шилинга.

— Дадено — отвърна Хънтър. Знаеше, че ще плати двайсет, за да си осигури приятелското му отношение и мълчанието му пред евентуални следващи посетители. А от своя страна, Уиспър щеше да разбере задължението, съдържащо се в допълнителните пет шилинга. И щеше да знае, че Хънтър ще го убие, ако се разприказва пред някой друг за Матансерос.

Уиспър извади парче насмолен плат и въглен. Постави плата на коляното си и бързо започна да чертае.

— Името „Матансерос“ означава „клане“ на езика на доновете — прошепна той. — Островът е с формата на буквата U, ето така. Входът на залива гледа на изток, към океана. Тази точка — той посочи лявата страна на буквата — е Пунта Матансерос. Точно там Казала е построил крепостта си. Теренът е нисък. Крепостта е на не повече от петдесет крачки над нивото на водата.

Хънтър кимна и изчака Уиспър да сръбне шумно глътка от отровата за дяволи.

— Крепостта има осем страни. Стените са от камък, трийсет стъпки високи. Вътре има испански гарнизон от запасняци.

— Колко са?

— Някои казват, че са двеста. Други — триста. Чувал съм дори за четиристотин, но не ми се вярва.

Хънтър кимна. Значи трябваше да приеме, че войниците са около триста.

— А оръдията?

— Разположени са само по две страни на крепостта — дрезгаво отвърна Уиспър. — Една батарея е насочена към океана, право на изток. Другата гледа към устието на залива, на юг.

— Какви са оръдията?

Отново се чу смразяващият смях.

— Точно това е най-интересното, капитан Хънтър. Оръдията са кулверини, двайсет и четири фунтови, от лят бронз.

— Колко са?

— Десет, може би дванайсет.

Интересно, помисли си Хънтър. Кулверините — англичаните ги наричаха кулверини — не бяха най-мощният клас оръжия и вече не се предпочитаха на корабите. Късото оръдие ги бе заменило и се бе превърнало в стандарт за военните кораби на всички държави.

Кулверините бяха по-стари оръдия. Тежаха повече от два тона и стволовете им бяха дълги цели петнайсет стъпки. Такива дълги цеви ги правеха убийствено точни на големи разстояния. Можеха да изстрелват тежки гюлета и се зареждаха бързо. В ръцете на опитни артилеристи кулверините можеха да произвеждат по един изстрел в минута.

— Значи укреплението е добро — кимна Хънтър. — Кой е главният артилерист?

— Боскет.

— Чувал съм за него — рече Хънтър. — Нали именно той потопи „Ренаун“?

— Същият — изсъска Уиспър.

Значи артилерийските разчети бяха добре тренирани. Хънтър се намръщи.

— Уиспър, знаеш ли дали кулверините са на фиксирани платформи?

Уиспър дълго се люля в стола си, преди да отговори:

— Ти си луд, капитан Хънтър.

— Това пък защо?

— Замислил си атака по суша.

Хънтър кимна.

— Никога няма да успееш — заяви Уиспър и потупа картата в скута си. — Едмъндс си помисли за подобно нещо, но се отказа, когато видя острова. Виж, ако акостираш на запад — той посочи заоблената част на буквата U, — тук има малък залив, който може да ти е от полза. Но за да стигнеш до главния залив на Матансерос по суша, трябва да прекосиш хребета Лерес, за да стигнеш до другата страна.

Хънтър махна нетърпеливо с ръка.

— Толкова ли е трудно да се прекоси един хребет?

— Невъзможно е — отвърна Уиспър. — Обикновен човек не може да го направи. От западното заливче теренът леко се изкачва до петстотин стъпки или повече. Но това е гореща и гъста джунгла с много блата и без прясна вода. Задължително ще има патрули. Ако те не те открият и не умреш от треска, ще се озовеш в подножието на хребета. Западната страна на Лерес е отвесна скала, извисяваща се на триста стъпки. И пиле не може да кацне по нея. Вятърът е непрестанен и много силен.

— Ако успея да го изкача, какво следва? — попита Хънтър.

— Източният склон е полегат и не представлява трудност — отвърна Уиспър. — Но никога няма да стигнеш до него, повярвай ми.

— Ако все пак стигна, как стои въпросът с батареите на Матансерос?

Уиспър сви леко рамене.

— Те са обърнати към морето, капитан Хънтър. Казала не е глупак. Знае, че не може да бъде атакуван по суша.

— Винаги има начин.

Уиспър дълго се люля в стола си, преди да отговори.

— Невинаги — рече накрая. — Невинаги.

 

 

Дон Диего де Рамано, известен също като Черното око или просто като Чифутина, седеше прегърбен над работната си маса в магазина на Фароу стрийт. Примигна късогледо към перлата, която държеше с палеца и показалеца на лявата си ръка. Това бяха единствените останали му пръсти на тази ръка.

— Отлично качество е — рече той и върна перлата на Хънтър. — Съветвам те да я задържиш.

Черното око замига бързо. Очите му бяха късогледи и розови като на заек. От тях почти непрекъснато течаха сълзи, които той от време на време изтриваше с ръка. Дясното му око имаше голямо черно петно до зеницата, на което се дължеше и прякорът му.

— Не е нужно да ти го казвам, Хънтър.

— Не, дон Диего.

Чифутина кимна и стана от пейката. Прекоси тясното си магазинче и затвори вратата към улицата. После затвори и капаците на прозореца и се обърна към Хънтър.

— Е?

— Как си със здравето, дон Диего?

— Здравето, та здравето — измърмори дон Диего и пъхна ръце в джобовете на широката си роба. Беше докачлив по отношение на осакатената си ръка. — Здравето ми няма значение, както винаги. Не е нужно да ти казвам това.

— Търговията върви ли? — попита Хънтър и се огледа. По грубите маси бяха изложени злато и скъпоценности. Чифутина въртеше магазинчето вече близо две години.

Дон Диего седна. Погледна към Хънтър, поглади брадата си и избърса сълзите.

— Хънтър — рече той, — стига си шикалкавил. Говори направо.

— Питах се дали още работиш с барут — рече Хънтър.

— Барут ли? Барут? — Чифутина впери поглед през магазина и се намръщи, сякаш не знаеше значението на думата. — Не. Не работя с барут. Не и след това — посочи почернялото си око, — и това — вдигна лишената си от пръсти лява ръка. — Вече не работя с барут.

— Решението ти може ли да се промени?

— Никога.

— Никога е много време.

— Никога, и точка по въпроса, Хънтър.

— Дори и ако става въпрос за нападение срещу Казала?

Чифутина изсумтя.

— Казала — тежко повтори той. — Казала е в Матансерос и не може да бъде нападнат.

— Аз смятам да го направя — тихо рече Хънтър.

— Същото смяташе и капитан Едмъндс по̀ миналата година. — Дон Диего се намръщи при спомена. Беше един от спонсорите на онази експедиция. Инвестицията му — петдесет лири — беше изгубена. — Матансерос е неуязвим, Хънтър. Не позволявай на суетата да замъгли разума ти. Крепостта не може да бъде превзета. — Избърса сълзите от бузите си. — А освен това там няма нищо.

— Няма нищо в крепостта — съгласи се Хънтър. — А в залива?

— В залива? В залива? — Черното око отново се загледа в нищото. — Какво има в залива? А, явно онези нао^[2] със съкровища, които се изгубиха през августовската буря, нали?

— Един от тях.

— Откъде знаеш това?

— Зная го.

— Един нао? — Чифутина замига още по-бързо. Почеса нос с показалеца на осакатената си ръка — сигурен знак, че здравата се е замислил. — Сигурно е пълен с тютюн и канела — мрачно рече той.

— Сигурно е пълен със злато и перли — отвърна Хънтър. — Иначе щеше да продължи направо към Испания и да рискува да бъде заловен. Спрял е при Матансерос само защото съкровището му е толкова голямо, че не е смеел да поеме риска.

— Може би, може би…

Хънтър наблюдаваше внимателно Чифутина. Беше страхотен актьор.

— Да предположим, че си прав — рече най-сетне той. — Но това не ме интересува. Един нао в пристанището на Матансерос е в такава безопасност, в каквато щеше да бъде и в самия Кадис. Защитава го крепост, при това крепост, която не може да бъде превзета.

— Така е — каза Хънтър. — Но артилерийските батареи, пазещи залива, могат да бъдат унищожени — ако здравето ти е добро и ако се съгласиш отново да работиш с барут.

— Ласкаеш ме.

— Бъди сигурен, че не е така.

— Какво общо има това със здравето ми?

— Планът ми — рече Хънтър — не е лишен от трудности.

Дон Диего се намръщи.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да дойда с теб?

— Разбира се. Да не си помисли нещо друго?

— Мислех си, че искаш пари. Значи искаш да дойда?

— Много е важно, дон Диего.

Чифутина изведнъж скочи на крака.

— Да нападнем Казала — с внезапна възбуда рече той и закрачи напред-назад. — От десет години всяка нощ сънувам смъртта му, Хънтър. Мечтаех… — Спря и погледна към Хънтър. — Ти също си имаш причини.

— Така е — кимна Хънтър.

— Но може ли да се осъществи такова нещо? Честно?

— Честно, дон Диего.

— Тогава искам да чуя плана ти — развълнувано каза Чифутина. — И ми кажи какъв барут ти трябва.

— Трябва ми изобретение — рече Хънтър. — Трябва да изработиш нещо, което още не съществува.

Чифутина избърса сълзите си.

— Разказвай — рече той. — Разказвай.

 

 

Мистър Ендърс, бръснар, хирург и кормчия виртуоз, деликатно постави пиявицата на врата на пациента си. Мъжът, който се бе излегнал в стола с покрито с кърпа лице, изстена, когато плужекът докосна плътта му. Пиявицата веднага започна да се издува от кръвта.

Мистър Ендърс тихичко си затананика.

— Ето така — рече той. — След мъничко ще се почувствате много по-добре. Помнете ми думите, ще дишате по-лесно и ще покажете на дамите това-онова. — Потупа бузата на човека през кърпата. — Ще изляза навън за глътка въздух и след малко се връщам.

С тези думи мистър Ендърс излезе от бръснарницата — беше видял Хънтър да му прави знак отвън. Мистър Ендърс бе дребен човек с бързи, деликатни движения; сякаш по-скоро танцуваше, отколкото вървеше. Бизнесът му в пристанището вървеше добре, защото повечето пациенти оцеляваха след намесата му, което не можеше да се каже за другите хирурзи. Но най-голямото му умение и истинската му любов бе управлението на кораб. Ендърс, истински морски виртуоз, бе рядка птица — от онези перфектни кормчии, които сякаш се сливаха с кораба, който насочваха.

— От бръснене ли се нуждаете, капитане? — попита той.

— От екипаж.

— Значи току-що си намерихте корабен хирург — рече Ендърс. — И какво е естеството на пътуването?

— Сеч на кампеш — отвърна Хънтър и се ухили.

— Винаги съм обичал да сека кампеш — рече Ендърс. — И чий по-точно ще бъде той?

— На Казала.

Ендърс моментално заряза шеговития тон.

— Казала? Да не би да заминаваш за Матансерос?

— Тихо — каза Хънтър и стрелна с поглед улицата.

— Капитане, капитане. Самоубийството е грях пред Бога.

— Знаеш, че имам нужда от теб — рече Хънтър.

— Но животът е сладък, капитане.

— Златото също — отвърна Хънтър.

Ендърс замълча и се намръщи. И той като Чифутина, а и като всеки друг в Порт Роял, знаеше, че в крепостта Матансерос няма злато.

— Може би ще обясниш?

— По-добре да не го правя.

— Кога вдигаш котва?

— След два дни.

— И ще чуем причините в Бичия залив?

— Имаш думата ми.

Ендърс мълчаливо протегна ръка и се ръкува с Хънтър. Пациентът в бръснарницата започна да се гърчи и сумти.

— Господи, горкият човечец — възкликна Ендърс и изтича вътре. Пиявицата се беше издула като балон от кръвта и по дървения под падаха червени капки. Ендърс я махна и пациентът изкрещя. — Хайде, хайде, успокойте се, Ваше Превъзходителство.

— Вие сте един проклет пират и негодяй — заяви сър Джеймс Алмънт, махна кърпата от лицето си и я притисна към ухапания си врат.

 

 

Лазю се намираше в един вертеп на Лайм стрийт сред група кикотещи се жени. Беше от Франция, а името бе изопачено от Лес Ю (Очите), защото притежаваше големи, блестящи и почти легендарни очи. Лазю виждаше великолепно в тъмното; Хънтър неведнъж се бе възползвал от това, за да прокарва корабите си през рифове и плитчини. Освен това тази стройна и ловка като котка личност бе превъзходен стрелец.

— Хънтър — изръмжа Лазю, като прегръщаше през кръста едно приятно закръглено момиче. — Ела да се позабавляваме.

Момичетата се закискаха и заиграха с косите си.

— Две думи насаме.

— Толкова си досаден — отвърна Лазю и целуна момичетата поред. — Сега се връщам, милички.

Двамата се отдалечиха в ъгъла и едно момиче им донесе бутилка отрова за дяволи и чаши.

Хънтър погледна дългата до раменете сплъстена коса и голобрадото лице на Лазю.

— На градус ли си?

— Не чак толкова, капитане — отвърна Лазю и се изсмя дрезгаво. — Казвай каквото имаш да казваш.

— Заминавам след два дни.

— Така ли? — Лазю като че ли изтрезня на мига. Големите бдителни очи загледаха напрегнато Хънтър. — За къде?

— За Матансерос.

Лазю се разсмя гръмогласно. Странно беше да чуеш подобен звук да излиза от толкова слабо тяло.

— Матансерос означава клане и доколкото знам, името е подбрано подходящо.

— Въпреки това — рече Хънтър.

— Явно имаш основателни причини.

— Така е.

Лазю кимна, не очакваше да научи повече. Умният капитан не разкрива подробности за рейда си, докато не излезе в открито море.

— Толкова ли са основателни, колкото е голяма опасността?

— Да.

Лазю го погледна изпитателно.

— И за пътуването ти трябва жена?

— Точно затова съм тук.

Лазю отново се разсмя и почеса разсеяно малките си гърди. Макар да се обличаше, да се държеше и да се биеше като мъж, Лазю всъщност беше жена. Малцина знаеха историята й и Хънтър бе един от тях.

Лазю бе дъщеря на жена на бретонски моряк. Съпругът й бил на плаване, когато открила, че е бременна, и след известно време родила син. Мъжът й обаче така и не се върнал — всъщност от него вече не дошла нито вест — и след няколко месеца жената отново забременяла. Уплашена от неизбежния скандал, тя се преместила в друго село в провинцията, където родила дъщеря си Лазю.

Минала година и синът й умрял. Междувременно средствата на майката привършили и тя била принудена да се върне в родното село и да живее при родителите си. За да прикрие безчестието си, преоблякла дъщеря си като момче и измамата била толкова добра, че никой в селото, дори дядото и бабата на детето, не заподозрели истината. Лазю израснала като момче и на тринадесетгодишна възраст станала кочияш на местен благородник; по-късно постъпила във френската армия и живяла няколко години с войниците, без да разкрият пола й. Накрая — или поне според разказа й — се влюбила в един красив млад офицер от кавалерията и му разкрила тайната си. Двамата имали страстна връзка, но той така и не се оженил за нея. Когато всичко приключило, тя предпочела да дойде в Западните Индии, където отново влязла в мъжката си роля.

В град като Порт Роял подобна тайна не можеше да се пази дълго и всъщност всички знаеха, че Лазю е жена. Пък и по време на каперските рейдове тя имаше навик да разголва гърдите си, за да смути и ужаси неприятеля. В града обаче по принцип се отнасяха с нея като с мъж и никой не повдигаше темата.

Лазю се разсмя.

— Ти си се побъркал, щом си решил да атакуваш Матансерос.

— Ще дойдеш ли?

Тя се разсмя отново.

— Само защото нямам нещо по-добро за правене. — И се върна при кикотещите се курви на масата.

* * *

Хънтър намери Мавъра рано сутринта. Играеше глик с двама холандски корсари в комарджийницата „Жълтият разбойник“.

Мавъра, наричан също Баса, бе огромен мъж с гигантска глава, яки мускули по раменете и гърдите, тежки ръце и едри длани, в които картите направо се губеха. Викаха му Мавъра поради причини, които бяха отдавна забравени; а дори и да беше склонен да разкаже за произхода си, той не можеше да го направи, защото езикът му беше отрязан от един испански плантатор на Еспаньола. Като цяло, всички приемаха, че Мавъра не е никакъв мавър, а е от онзи район на Африка, известен като Нубия — пустинна страна покрай Нил, населена с огромни чернокожи хора.

Името Баса идваше от едно пристанище на брега на Гвинея, където търговците на роби понякога спираха, но всички бяха единодушни, че Мавъра не може да е оттам, тъй като местните бяха болнави и много по-светли.

Това, че Мавъра бе ням и трябваше да общува със знаци, допълнително засилваше впечатлението, което оставяше. Понякога новопристигналите в града приемаха, че Баса е колкото ням, толкова и тъп, и докато наблюдаваше играта на карти, Хънтър започна да подозира, че същото се случва и в този момент. Взе си едно канче вино, седна на съседната маса и започна да се наслаждава на зрелището.

Холандците бяха контета, облечени в елегантни скъпи панталони и бродирани копринени ризи. Пиеха сериозно. Мавъра не пиеше; всъщност той никога не докосваше чашката. Говореше се, че не понася алкохол и че веднъж се напил и убил петима мъже с голи ръце, преди да дойде на себе си. Независимо дали това бе вярно, със сигурност се знаеше, че Мавъра е убил плантатора, който отрязал езика му, а после видял сметката на жена му и на половината домакинство, преди да избяга в пиратските пристанища в западната част на Еспаньола, а оттам — в Порт Роял.

Хънтър наблюдаваше играта. Подпийналите холандци залагаха безразсъдно, подмятаха шеги и се смееха. Мавъра седеше невъзмутимо пред купчинка жълтици. Гликът бе бърза игра, която не толерираше небрежните залози. И наистина, пред очите на Хънтър Мавъра извади три еднакви карти, показа ги и прибра парите на холандците.

Те го зяпнаха за момент, след което започнаха да крещят „Измама!“ на няколко езика. Мавъра поклати спокойно огромната си глава и прибра парите в джоба си.

Холандците настояха за ново раздаване, но Мавъра им напомни със знак, че нямат пари за залагане.

Тогава холандците настръхнаха, закрещяха още по-силно и започнаха да сочат Мавъра. Баса си остана все така невъзмутим, но едно момче от прислугата приближи масата им и гигантът му даде златна монета.

Холандците явно не схванаха, че Мавъра плаща предварително за евентуалните щети, които щеше да нанесе на комарджийницата. Момчето взе жълтицата и избяга на безопасно разстояние.

Холандците вече бяха скочили на крака и крещяха проклятия към Мавъра, който си остана седнал. Лицето му бе безизразно, но очите му се стрелкаха от единия към другия. Холандците се разгорещиха още повече, протегнаха ръце и шумно настояха да им върне парите.

Мавъра поклати глава.

Тогава един от холандците извади кама и я размаха пред Мавъра, само на няколко инча от носа му. Гигантът си остана невъзмутим. Стоеше абсолютно неподвижен, скръстил ръце на гърдите.

Другият холандец понечи да извади пистолет от колана си и тогава Мавъра се задейства. Грамадната му черна ръка се стрелна напред, сграбчи камата на първия и заби острието й на половин педя в масата. После удари втория холандец в стомаха и той се преви, кашляйки. Мавъра го изрита в лицето и мъжът полетя през помещението. Баса се обърна към първия холандец, в чиито очи вече се четеше ужас. Подхвана го, вдигна го високо над главата си, отиде до вратата и го метна на улицата. Холандецът пльосна по лице в калта.

Мавъра се върна в помещението, извади ножа от масата, пъхна го в колана си и отиде да седне до Хънтър. Едва тогава си позволи да се усмихне.

— Новаци — отбеляза Хънтър.

Мавъра кимна ухилен. После се намръщи, посочи Хънтър и го погледна въпросително.

— Дойдох да те видя.

Мавъра сви рамене.

— Отплаваме след два дни.

Мавъра оформи с устни думата „Накъде?“.

— Матансерос — рече Хънтър.

Мавъра го изгледа с отвращение.

— Не проявяваш ли интерес?

Мавъра се ухили и прокара пръст през гърлото си.

— Казвам ти, може да се направи — рече Хънтър. — Страх ли те е от високо?

Мавъра направи жест, сякаш се катереше по въже, и поклати глава.

— Нямам предвид такелаж — каза Хънтър. — А отвесни скали. Високи отвесни скали — триста или четиристотин фута.

Мавъра се почеса по главата. Погледна към тавана — явно си представяше височината. Накрая кимна.

— Можеш ли да го направиш?

Той кимна отново.

— Дори при силен вятър? Добре. Значи идваш с нас.

Хънтър понечи да стане, но Мавъра го бутна обратно на стола. Подрънка с монетите в джоба си и го посочи въпросително.

— Не се безпокой — каза Хънтър. — Заслужава си.

Мавъра се усмихна, а Хънтър си тръгна.

 

 

Откри Сансон в стая на втория етаж на „Гербът на кралицата“. Почука на вратата и зачака. Чу кикот и въздишка. Почука отново.

— Пръждосвай се, по дяволите! — разнесе се изненадващо висок глас.

Хънтър се поколеба, но почука за трети път.

— Кръв Божия, кой е пък сега? — обади се гласът от другата страна.

— Хънтър.

— Проклет да съм. Влизай!

Хънтър бутна вратата и я отвори широко, но не влезе. Миг по-късно нощното гърне и съдържанието му префучаха покрай него.

От стаята се чу тих кикот.

— Предпазлив, както винаги. Ще надживееш всички ни. Влизай.

Хънтър влезе. На светлината на единствената свещ различи седналия в леглото Сансон. До него имаше русокосо момиче.

— Прекъсна ни, синко — рече Сансон. — Да се молим да имаш основателна причина.

— Имам — отвърна Хънтър.

Последва момент на неловко мълчание, през който двамата мъже се взираха един в друг. После Сансон почеса гъстата си черна брада.

— Трябва ли да позная защо си дошъл?

— Не — отвърна Хънтър и стрелна момичето с очи.

— А — рече Сансон и се обърна към момичето. — Моя прелестна прасковке… — Целуна връхчетата на пръстите й и посочи изхода.

Момичето скочи голо от леглото, награби дрехите си и побърза да се изнесе.

— Такова възхитително създание — въздъхна Сансон.

Хънтър затвори вратата.

— Французойка, между другото — рече Сансон. — Французойките са най-добрите любовници, не мислиш ли?

— Определено са най-добрите курви.

Сансон се разсмя. Беше едър, тежък мъж, създаващ впечатление за нещо мрачно — черна коса, черни вежди, сключващи се над носа, черна брада, тъмна кожа. Гласът му обаче бе изненадващо висок, особено когато се смееше.

— Не мога ли да те придумам да се съгласиш, че французойките са по-добри от англичанките?

— Само в разпространяването на болести.

Сансон се разсмя от сърце.

— Хънтър, чувството ти за хумор е невероятно. Ще пийнеш ли чашка вино с мен?

— С удоволствие.

Сансон наля от бутилката на нощната масичка. Хънтър взе чашата си и я вдигна за тост.

— За твое здраве.

— И за твое — отвърна Сансон и пиха. Не сваляха очи един от друг.

Колкото до Хънтър, той определено нямаше доверие на Сансон. Не го искаше в експедицията, но французинът бе необходим за успеха на начинанието. Защото Сансон, въпреки неговата гордост, суета и самохвалство, бе най-безмилостният убиец на Карибите. Всъщност произхождаше от фамилия френски палачи.

Самото му име — Сансон, което означава „без звук“ — беше ироничен коментар за потайния начин, по който работеше. Навсякъде го познаваха и се страхуваха от него. Говореше се, че баща му Шарл Сансон бил кралски палач в Диеп. Носеха се слухове, че самият Сансон бил за кратко свещеник в Лиеж, но лудориите му с монахините от близкия манастир го навели на мисълта, че ще е по-безопасно да напусне страната.

Порт Роял обаче не беше място, където се обръщаше особено внимание на миналото. Тук Сансон бе известен с умелото боравене със сабята, пистолета и любимото му оръжие — арбалета.

Сансон отново се разсмя.

— Е, синко, кажи какво не ти дава покой.

— Вдигам котва след два дни. За Матансерос.

Този път смях нямаше.

— Искаш да тръгна с теб за Матансерос?

— Да.

Сансон наля още вино.

— Не искам да отивам там — рече той. — Никой, който има и капка здрав разум, няма да отиде на Матансерос. Защо си решил да плаваш натам?

Хънтър не отговори.

Сансон намръщено загледа босите си крака и размърда пръсти.

— Трябва да е заради галеоните — рече накрая. — Онези, които се изгубиха в бурята, са стигнали до Матансерос. Това ли е?

Хънтър сви рамене.

— Предпазлив, както винаги — отбеляза Сансон. — Е, какви са условията ти за тази безумна експедиция?

— Ще ти дам четири дяла.

— Четири дяла? Стиснат човек си, капитан Хънтър. Гордостта ми е наранена, щом мислиш, че струвам само четири дяла.

— Пет дяла — каза Хънтър с изражението на човек, който прави отстъпка.

— Пет? Да кажем осем и да си стиснем ръцете.

— Да кажем пет и да си стиснем ръцете.

— Хънтър. Късно е, а аз не съм от търпеливите. Седем?

— Шест.

— Кръв Божия, наистина си голяма циция.

— Шест — повтори Хънтър.

— Седем. Изпий още едно вино.

Хънтър го погледна и реши, че пазарлъкът не е толкова важен. По-лесно щеше да контролира Сансон, ако убиецът имаше чувството, че е направил добра сделка. Щеше да бъде труден и без настроение, ако си мислеше, че са го изиграли.

— Добре, да бъдат седем — рече Хънтър.

— Приятелю, това се казва здрав разум. — Сансон протегна ръка. — А сега ми кажи как смяташ да атакуваш.

Изслуша плана, без да каже нито дума, и когато Хънтър приключи, се плесна по бедрата.

— Вярна е приказката за испанския мързел, френската елегантност и английското коварство.

— Мисля, че ще проработи — рече Хънтър.

— Изобщо не се съмнявам — отвърна Сансон.

Когато Хънтър излезе от малката стая, небето над Порт Роял започваше да изсветлява.