Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pirate Latitudes, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Майкъл Крайтън
Пиратски ширини
Американска
Първо издание
Редактор: Боряна Даракчиева
ИК „Бард“ ООД, София, 2010
ISBN 978-954-655-101-6
История
- — Добавяне
5.
Ан Шарп се беше отпуснала в топлата вода и слушаше бръщолевенето на огромната черна жена, която сновеше из стаята. Не разбираше почти нищо от думите й, макар че тя май говореше на английски; напевният ритъм и странното произношение й бяха абсолютно чужди и странни. Черната жена говореше колко мил човек бил губернатор Алмънт. Ан Шарп не я беше грижа за добротата на губернатора. От съвсем ранна възраст се беше научила да се справя с мъжете.
Затвори очи и напевната реч на черната жена се смени със звъна на църковни камбани. Ан бе започнала да мрази този монотонен и постоянен звук още в Лондон.
Тя беше най-малката от три деца, дъщеря на бивш моряк и настоящ майстор на платна в Уопинг. Когато около Коледа завърлува чумата, двамата й по-големи братя станаха пазачи. Работата им бе да стоят пред вратите на домовете със заразени и да следят обитателите им да не излизат по никакъв повод. Самата Ан работеше като болногледачка в няколко богати семейства.
Ужасите, които бе видяла през следващите седмици, се смесваха в паметта й. Църковните камбани биеха ден и нощ. Всички гробища се препълниха; не след дълго вече нямаше отделни гробове и хвърляха телата с десетки в дълбоки траншеи, като набързо ги засипваха с вар и пръст. По улиците се движеха натоварени с трупове каруци; гробарите спираха пред всяка къща, за да извикат „Изкарайте мъртвите си“. Миризмата на разлагащи се тела проникваше навсякъде.
Същото се отнасяше и за страха. Тя си спомняше как един мъж падна мъртъв на улицата и пълната му с пари кесия тупна до него. Хората минаваха покрай трупа, но никой не смееше да вземе кесията. Отнесоха трупа, но парите си останаха да лежат недокоснати.
На всички пазари продавачите и касапите държаха купи оцет до стоката си. Купувачите пускаха монетите в тях; пари не се предаваха от ръка на ръка. Всички се опитваха да плащат точната сума.
Много се търсеха всякакви амулети, медальони, еликсири и магии. Самата Ан си бе купила медальон с някаква отвратително смърдяща билка, но вещицата й бе казала, че растението ще я предпази от чумата. Винаги го носеше със себе си.
Смъртните случаи ставаха все повече. Най-големият й брат стана жертва на чумата. Един ден го забеляза на улицата; имаше големи подутини по врата и венците му кървяха. Повече не го видя.
Другият й брат бе сполетян от участта на мнозина пазачи. Докато пазел една къща през нощта, заключените вътре обитатели полудели от ужаса на болестта. Избили вратата и го застреляли, за да избягат. Ан само чу за случилото се. Така и не видя брат си.
Накрая тя също се озова заключена в дома на семейството на някой си мистър Суол. Работеше като болногледачка на възрастната мисис Суол — майката на мистър Суол — когато господарят се появи с подутини. Къщата бе поставена под карантина. Ан се грижеше за болните колкото можа. Членовете на семейството измряха един по един и телата им бяха натоварени на каруците. Накрая тя остана сама в къщата и по някакво чудо си оставаше здрава.
Именно тогава открадна няколко златни предмета и малкото пари, които успя да намери, и една нощ избяга през прозореца на втория етаж, като се промъкна по покривите на Лондон. Полицаят я хвана на следващата сутрин и настоя да научи откъде младо момиче като нея е намерило толкова много злато. Взе й откраднатото и я прибра в затвора „Брайдуел“.
Ан остана там няколко седмици, докато известният с гражданското си чувство джентълмен лорд Амбритън не я забеляза при една обиколка на затвора. Ан отдавна беше научила, че господата я намират за привлекателна. Лорд Амбритън не правеше изключение. Той нареди да я качат в каретата му и след известни услуги, които му харесваха, й обеща да я изпрати в Новия свят.
Не след дълго Ан се озова в Плимут, а после на борда на „Годспийд“. По време на пътуването младият и жизнен капитан Мортън я хареса и тъй като в уединението на каютата си й даваше прясно месо и други вкуснотии, тя нямаше нищо против да го навестява и го правеше почти всяка нощ.
А сега беше тук, на това ново място, където всичко бе странно и непознато. Не изпитваше страх, тъй като бе сигурна, че губернаторът я харесва, също като другите джентълмени, които я харесваха и се грижеха за нея.
След като се изкъпа, й дадоха да облече боядисана вълнена рокля и памучна блуза. Това бяха най-фините дрехи, които бе носила през последните четири месеца, и тя се наслади на допира на меката тъкан. Черната жена отвори вратата и й направи знак да я последва.
— Къде отиваме?
— При губернатора.
Поведоха я по дълъг и широк коридор. Подът бе дървен, но неравен. На Ан й се стори странно, че такъв важен човек като губернатора живее в толкова груба къща. Много обикновени джентълмени в Лондон притежаваха по-хубави домове от този.
Черната жена почука на една врата. Отвори някакъв шотландец с похотлив поглед. Ан видя, че това е спалня; губернаторът стоеше до леглото облечен с нощница и се прозяваше. Шотландецът й кимна да влезе.
— А — рече губернаторът, — мис Шарп. Трябва да кажа, че външният ви вид значително се е подобрил след почистването ви.
Тя не разбра точно какво има предвид, но щом беше доволен, и тя бе доволна. Направи реверанс, както я бе учила майка й.
— Ричардс, можеш да ни оставиш.
Шотландецът кимна и излезе, като затвори вратата след себе си. Ан остана сама с губернатора. Не сваляше поглед от очите му.
— Не се плаши, мила — рече дружелюбно той. — Няма от какво да се страхуваш. Ела при прозореца. Светлината тук е по-добра.
Тя се подчини.
Известно време той я гледа мълчаливо. Накрая каза:
— Знаеш, че по време на процеса си била обвинена в магьосничество.
— Да, сър. Но това не е вярно, сър.
— Сигурен съм, че не е вярно, Ан. Но се твърди, че носиш белега на сделка с Дявола.
— Кълна се, сър — каза тя, усещайки как вълнението се надига в нея. — Нямам нищо общо с Дявола, сър.
— Вярвам ти, Ан — усмихна й се той. — Но мой дълг е да потвърдя отсъствието на стигмата.
— Кълна ви се, сър.
— Вярвам ти — повтори той. — Но трябва да се съблечеш.
— Сега ли, сър?
— Да, сега.
Тя се огледа малко колебливо.
— Можеш да оставиш дрехите си на леглото.
— Да, сър.
Той я наблюдаваше как се съблича. Ан забеляза какво става с очите му. Вече не се страхуваше. В стаята беше топло; чувстваше се удобно без дрехи.
— Ти си прекрасно дете, Ан.
— Благодаря, сър.
Остана да стои гола и той я приближи. Спря, за да сложи очилата си, след което огледа раменете й.
— Обърни се бавно.
Тя се завъртя и губернаторът се вгледа в плътта й.
— Вдигни ръце над главата си.
Тя вдигна ръце и той огледа подмишниците й.
— Стигмата обикновено се появява на подмишниците или върху гърдите — каза той. — Или пък на пуденда. — Усмихна й се. — Но ти не знаеш какво означава това, нали?
Тя поклати глава.
— Легни на леглото, Ан.
Тя легна.
— Сега ще довършим прегледа — сериозно рече той, след което пръстите му се заровиха в космите й. Той се взираше в кожата, а носът му беше само на няколко инча[1] от писаната й. И макар да се страхуваше, че може да го обиди, тя се разсмя, защото я гъделичкаше.
Той я изгледа гневно, но после също се разсмя и започна да съблича нощницата си. Облада я, без да сваля очилата си; тя усети натиска на телените рамки върху ухото си. Остави го да й се насити. Не продължи дълго. След това той изглеждаше доволен, така че и тя беше доволна.
Докато лежаха в леглото, той я разпита за живота й, за преживелиците й в Лондон и за пътуването до Ямайка. Тя му разказа как повечето жени се забавлявали една с друга или с членовете на екипажа, но уточни, че тя не го е правила — което не беше самата истина, но все пак бе спала единствено с капитан Мортън, така че можеше да мине и за вярно. След това разказа за връхлетялата ги буря малко след като видяха сушата на Индиите. И как стихията ги беше подмятала цели два дни.
Личеше, че губернатор Алмънт не слуша особено внимателно историята й. Погледът му пак беше станал странен. Въпреки това тя продължи да говори. Разказа как денят след бурята бил ясен и те видели суша с пристанище и крепост, и голям испански кораб в пристанището. И как капитан Мортън много се разтревожил да не бъдат нападнати от испанците, които със сигурност са видели кораба им. Но испанският кораб така и не вдигнал котва.
— Какво? — почти изпищя губернатор Алмънт и скочи от леглото.
— Какво има?
— Испански кораб ви е видял и не ви е нападнал?
— Не, сър — отвърна тя. — Много ни олекна, сър.
— Олекнало ви? — извика Алмънт. Не можеше да повярва на ушите ви. — Олекнало? Мили боже! Кога се случи това?
Тя сви рамене.
— Преди три или четири дни.
— И казваш, че било пристанище с крепост?
— Да.
— От коя страна беше крепостта?
Ан се смути и поклати глава.
— Не зная.
— Добре де — каза Алмънт, като набързо навличаше дрехите си, — като гледаш към острова и пристанището, крепостта отдясно или отляво се пада?
— От тази страна — отвърна тя и посочи с дясната си ръка.
— А имаше ли висок връх? Висок връх на много зелен, много малък остров?
— Да, точно такъв беше, сър.
— Господи! — изруга Алмънт. — Ричардс! Ричардс! Намери Хънтър!
И губернаторът излетя от стаята, като я остави да лежи гола на леглото. Сигурна, че го е разсърдила, Ан се разплака.