Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pirate Latitudes, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Майкъл Крайтън
Пиратски ширини
Американска
Първо издание
Редактор: Боряна Даракчиева
ИК „Бард“ ООД, София, 2010
ISBN 978-954-655-101-6
История
- — Добавяне
15.
След дните на претъпкания борд на „Касандра“ бойният кораб им се стори гигантски. Горната му палуба бе толкова огромна, че им приличаше на ширнала се равнина. Хората на Хънтър бяха принудени от войниците да се скупчат около гротмачтата. Същият екипаж, който беше напълнил слупа почти до пръсване, тук изглеждаше направо жалък. Хънтър се вгледа в лицата на хората си. Те извръщаха очи, отказваха да го погледнат; на лицата им се четеше гняв, безсилие и разочарование.
Високо над тях огромните платна плющяха на вятъра и вдигаха такъв шум, че смуглият испански офицер, застанал пред Хънтър, трябваше да крещи, за да бъде чут.
— Ти ли си капитан? — изрева той.
Хънтър кимна.
— Какво е име?
— Хънтър — извика той.
— Англичанин?
— Да.
— Ти отива при този капитан — каза мъжът и двама войници поведоха Хънтър надолу. Явно му предстоеше среща с капитана на бойния кораб. Хвърли последен поглед през рамо към намиращия се в безнадеждно положение екипаж. Вече им връзваха ръцете отзад. Испанците действаха експедитивно.
Запрепъва се по тесните стълби към оръдейната палуба и за миг видя дългата редица оръдия с готови за действие разчети. Бутнаха го грубо да върви към кърмата и докато минаваше покрай отворените люкове, видя малкия си слуп долу, завързан за бойния кораб. На борда му вече имаше испански моряци, които проверяваха такелажа и се готвеха да поемат управлението му.
Не му позволиха да се застоява — мускетът го смушка в гърба да продължи напред. Стигнаха до врата, пазена от двама тежковъоръжени и свирепи на вид стражи. Хънтър забеляза, че не носят униформи, и долови чувството им за превъзходство; двамата му хвърлиха изпълнени с презрение погледи. Единият почука на вратата и каза бързо нещо на испански. В отговор се чу изсумтяване, стражите отвориха широко вратата и избутаха Хънтър вътре. Единият влезе след него и затвори вратата.
Капитанската каюта бе изумително голяма и богато обзаведена. Всичко бе луксозно. Имаше трапезна маса с фина ленена покривка и златни подноси, подредени за вечеря на свещи. Удобно легло с покривка от обшит със злато брокат. На стената в ъгъла, над едно оръдие с отворена амбразура, висеше маслена картина с наситени цветове, изобразяваща Христос на кръста. В друг ъгъл имаше фенер, озаряващ помещението със златиста светлина.
В дъното имаше втора маса, покрита с карти. Зад нея, в тапициран с кадифе стол, седеше самият капитан.
Беше обърнат с гръб към Хънтър и наливаше вино от кристална гарафа. Хънтър различи само, че мъжът е много едър — гърбът му беше широк като на бик.
— И тъй, дали ще успея да ви убедя да изпиете с мен по чаша от това отлично бордо? — каза капитанът на доста добър английски.
Преди Хънтър да успее да отговори, мъжът се обърна и той се озова срещу кръвнишки очи на сурово лице с едър нос и черна като катран брада. Името изскочи само от устата му:
— Казала!
Испанецът се разсмя гръмко.
— Да не би да очакваше крал Чарлз?
Хънтър беше изгубил дар слово. Смътно осъзнаваше, че устните му се движат, но от гърлото му не излизаше нито звук. В същото време безброй въпроси изпълниха ума му. Защо Казала бе тук, а не на Матансерос? Означаваше ли това, че галеонът е отплавал? Или е оставил командването на крепостта на някой способен лейтенант?
А може би някой по-висшестоящ му е заповядал да замине — този боен кораб спокойно можеше да плава за Хавана.
И докато въпросите се блъскаха в главата му, Хънтър беше обхванат от ледена треска. Едва удържаше треперенето си, докато се взираше в Казала.
— Англичанино, твоето смущение ме ласкае — рече Казала. — А аз съм смутен, че не зная името ти. Сядай, разполагай се.
Хънтър не помръдна и войникът грубо го принуди да седне на стола срещу капитана.
— Така е много по-добре — отбеляза Казала. — Сега ще приемеш ли бордото? — И му подаде чашата.
С огромно усилие на волята Хънтър овладя треперенето на ръката си и взе чашата. Не пи, а я остави веднага на масата.
Казала се усмихна.
— За твое здраве, англичанино — рече той и отпи. — Трябва да пия за твое здраве, докато това все още е възможно. Няма ли да се присъединиш? Не? Хайде, англичанино. Дори Негово Превъзходителство командирът на гарнизона в Хавана не може да се похвали с такова добро вино. Френско е, О-Брион. — Замълча за момент. — Пий.
Хънтър взе чашата и отпи. Чувстваше се като омагьосан, едва ли не в транс. Но вкусът на бордото моментално развали магията; обикновеното вдигане на чашата до устните му и преглъщането на течността го накара да дойде на себе си. Шокът отмина и той започна да забелязва хиляди дребни подробности. Чу дишането на войника, който се намираше на около две крачки зад него. Видя неравната брада на Казала и реши, че е от няколко дни на кораба. Усети миризмата на чесън в дъха му, когато испанецът се наведе напред и рече:
— И тъй, англичанино. Казвай — как ти е името?
— Чарлз Хънтър — отвърна той с много по-силен и уверен глас, отколкото сам очакваше.
— Така ли? Значи съм чувал за теб. Ти ли си онзи Хънтър, който потопи „Консепсион“ миналия сезон?
— Аз съм — отвърна Хънтър.
— Същият Хънтър, който командваше рейда срещу Монте Кристо в Еспаньола и плени плантатора Рамона за откуп?
— Да.
— Рамона е абсолютна свиня, не мислиш ли? — Казала се разсмя. — И ти ли си онзи Хънтър, който залови робския кораб на Де Рютерс, докато беше на котва в Гваделупа, и избяга с целия му товар?
— Да.
— В такъв случай ми е много приятно да се запозная с теб, англичанино. Знаеш ли каква е цената ти? Не? Е, с всяка година се покачва все повече, и най-вероятно отново е скочила. Последния път чух, че крал Филип предлага двеста златни дублона за теб и още осемстотин за екипажа ти на всеки, който успее да ви залови. Може би сега сумата е още по-висока. Декретите се променят непрекъснато, както и детайлите. Преди изпращахме пиратите в Севиля, където Инквизицията може да те накара да се отречеш от греховете и ереста на един дъх. Но това е толкова досадно. Сега изпращаме само главите и запазваме мястото в трюмовете за по-доходоносни стоки.
Хънтър не каза нищо.
— Може би си мислиш — продължи Казала, — че двеста дублона са твърде скромна сума. Както вероятно се досещаш, в момента съм напълно съгласен с теб. Но все пак ще се ободриш, като научиш, че си най-скъпо оцененият пират в тези води. Това доставя ли ти удоволствие?
— Приемам го в духа, в който е замислено — отвърна Хънтър.
Казала се усмихна.
— Личи, че си роден благородник — рече той. — И искам да те уверя, че ще бъдеш обесен с цялото уважение, което се полага на един благородник. Имаш думата ми.
Хънтър леко се поклони, без да става от стола си. Гледаше как Казала се пресяга през масата към малка стъклена купа с похлупак, в която имаше широки зелени листа. Извади едно и го задъвка усърдно.
— Изглеждаш объркан, англичанино. Тази практика не ти ли е позната? Индианците от Нова Испания наричат тези листа кока. Расте високо в планините. Дъвченето им дава енергия и сила. А жените направо се разгонват — добави той и се изкиска. — Искаш ли да пробваш? Не? Изглежда, не желаеш да приемеш гостоприемството ми.
Той дъвка мълчаливо известно време, загледан в Хънтър. Накрая каза:
— Не сме ли се срещали и преди?
— Не.
— Лицето ти ми изглежда странно познато. Може би преди години, когато си бил по-млад?
Сърцето на Хънтър заби лудо.
— Не, не мисля.
— Вероятно си прав — съгласи се Казала и се загледа замислено в картината на стената. — Всички англичани ми изглеждат еднакви. Не мога да ги различа един от друг. — Отново погледна към Хънтър. — А ето че ти ме позна. На какво се дължи това?
— Външният ви вид и маниерите ви са добре известни в английските колонии.
Казала задъвка резен лимон с листата. Усмихна се, после се разсмя.
— Несъмнено — рече той. — Несъмнено.
Изведнъж се завъртя в стола си и тупна с ръка по масата.
— Достатъчно. Да говорим по работа. Как се казва корабът ти?
— „Касандра“ — отвърна Хънтър.
— И кой е собственикът.
— Аз съм собственик и капитан.
— Откъде отплавахте?
— От Порт Роял.
— Каква е целта на пътуването ви?
Тук Хънтър не отговори веднага. Ако можеше да скалъпи убедителна лъжа, щеше да я каже на мига. Но не беше така лесно да обясни присъствието на кораба си в тези води.
— Научихме, че в тези води може да бъде открит робски кораб от Гвинея.
Казала се изкиска и поклати глава.
— Англичанино, англичанино.
Хънтър се престори, че неохотно казва истината:
— Пътувахме за Августин.
Това бе най-уреденият град в испанската колония Флорида. Нямаше особени богатства, но поне можеше да се приеме, че би могъл да стане мишена за английските капери.
— Избрал си странен курс. И доста бавен. — Казала забарабани с пръсти по масата. — Защо не заобиколихте Куба от запад, през Бахамския пролив?
Хънтър сви рамене.
— Имахме основания да смятаме, че в пролива ще има испански военни кораби.
— А тук — не, така ли?
— Тук рискът беше по-малък.
Казала се замисли над думите му. Млясна шумно и отпи от виното.
— В Августин има само блата и змии — рече той. — И няма причина да рискувате през Наветрения пролив. А в този район… — Той сви рамене. — … няма селища, които да не са добре защитени. Прекалено добре за малката ти черупка и жалките ти отрепки.
Намръщи се.
— Англичанино, защо си тук?
— Казах ти истината — отвърна Хънтър. — Плавахме за Августин.
— Тази истина не ме удовлетворява — заяви Казала.
В този миг на вратата се почука и един моряк надникна в стаята и заговори бързо на испански. Хънтър не знаеше езика, но имаше известна представа от френски, затова успя да разбере, че морякът докладва на капитана, че слупът е екипиран и готов за път. Казала кимна и се изправи.
— Потегляме — рече той. — Ела с мен на палубата. Може би сред екипажа ти ще се намерят хора, по-склонни да си развържат езика.