Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (27)

27.

„Ел Тринидад“ се насочи към Маймунския залив.

На борда на „Касандра“ Сансон гледаше как големият кораб завива.

— Мътните да го вземат, поемат към сушата! — възкликна той. — Срещу слънцето!

— Това е лудост — изстена кормчията.

Сансон се завъртя към него.

— Чуй ме добре — рече той. — Завивай и влез в следата на донската свиня. Следвай я точно. Имам предвид абсолютно точно. Искам нашият нос да пори тяхната пяна, или ще ти прережа гърлото.

— Но как ще се справят срещу слънцето? — отново изстена кормчията.

— Имат очите на Лазю — отвърна Сансон. — Това може да е достатъчно.

 

 

Лазю внимаваше къде гледа. Внимаваше и какво прави с ръцете си, защото и най-небрежният жест можеше да доведе до смяна на курса. В този момент се взираше на запад, като държеше лявата си длан под носа си, за да блокира отражението на слънчевите лъчи от водата непосредствено пред кораба. Гледаше само към сушата — към полегатите зелени контури на остров Кат, които в моменти представляваха плоски очертания без никаква перспектива.

Знаеше, че когато приближат още, контурът на острова ще започне да се разделя и ще види входа на Маймунския залив. Дотогава работата й бе да поддържа най-бързия и кратък курс до точката, където можеше да различи подробности.

Височината й помагаше; от наблюдателницата на гротмачтата можеше да вижда цвета на водата на много мили напред, сложната плетеница от сини и зелени нюанси. Умът й ги регистрираше като различни дълбочини; четеше ги така, сякаш бяха измерени с лот и отбелязани на карта.

Това не беше посредствено умение. Обикновените моряци, които знаеха колко чисти са водите на Карибско море, естествено приемаха, че тъмносиньото означава дълбоко, а зеленото — още по-дълбоко. Лазю обаче не се заблуждаваше така лесно — ако дъното бе пясъчно, водата можеше да е светлосиня, въпреки че дълбочината достига петдесет фута. Тъмнозеленият цвят пък можеше да означава морска трева по дъното само на десет стъпки под повърхността. Движещото се в небето слънце също играеше странни номера — рано сутрин и през късния следобед всички цветове бяха по-наситени и тъмни, и това също трябваше да се вземе предвид.

За момента обаче дълбочината не я безпокоеше. Оглеждаше цветовете на бреговата линия с надеждата да открие някаква следа от Маймунския залив. Спомняше си, че той представлява устие на малка река, каквито бяха и повечето, годни за използване убежища. Имаше много други карибски заливчета, които не бяха безопасни за големи кораби, тъй като в кораловия риф около острова нямаше проход. За да има проход, трябваше да има приток на прясна вода, тъй като коралите не растяха в нея.

Лазю оглеждаше водата край бреговата линия. Знаеше, че проходът може и да не се намира в близост до самата река. В зависимост от теченията, извеждащи прясната вода на океана, той можеше да бъде и на четвърт миля северно или южно. Така или иначе теченията често образуваха кафеникав приток във водата и това променяше цвета на повърхността.

Тя се вглеждаше внимателно и накрая го видя, южно от сегашния курс на кораба. Даде знак на Ендърс да направи корекция на курса. Докато „Ел Тринидад“ приближаваше, Лазю бе доволна, че кормчията няма представа пред какво се намира; сигурно щеше да припадне, ако знаеше колко тесен всъщност е входът. От двете страни имаше остри корали, а празното пространство между тях бе не повече от двадесет ярда.

Удовлетворена от новия курс, Лазю затвори очи за няколко минути. Даваше си сметка за розовия цвят на слънчевата светлина по клепачите й; не обръщаше внимание на движението на кораба, на вятъра в платната и на миризмите на океана. Беше съсредоточена изцяло върху очите си и им даваше почивка. Нищо друго нямаше значение. Дишате дълбоко и бавно, като се подготвяше за предстоящото изпитание, събираше сили, съсредоточаваше се.

Знаеше какво ще се случи. Винаги протичаше по един и същи начин. Лесно начало, следвано от първата болка в очите, която става все по-силна, после сълзи, парене, горене. Знаеше, че към края на първия час ще е напълно изтощена и цялото й тяло ще се отпусне. Щеше да спи, сякаш не е мигнала цяла седмица, и вероятно щеше да рухне веднага щом слезе на палубата.

Именно за това неимоверно напрежение се подготвяше в момента — със затворени очи, поемайки бавно и дълбоко дъх.

 

 

За стоящия на руля Ендърс концентрацията бе съвсем различна. Очите му бяха отворени, но той почти не проявяваше интерес какво виждат те. Усещаше кормилото в ръцете си; натиска, който оказваше то на дланите му; наклона на палубата под краката му; съскането на водата покрай корпуса; вятъра в лицето си; вибрирането на такелажа; целия комплекс от сили и напрежения, който балансираше кораба. В пълното си съсредоточаване Ендърс се превръщаше в част от кораба, сякаш помежду им имаше физическа връзка; той бе мозъкът на тялото и познаваше състоянието му до най-малката подробност.

Знаеше скоростта до част от възела; долавяше кога някое платно е под неправилен ъгъл; усещаше, ако някой товар се премести в трюма, и къде точно; знаеше какво е количеството трюмна вода; кога корабът плава с лекота и е в най-добрата си форма; дали не я е преминал, колко още може да издържи така и колко още може да изстиска от него.

Ендърс можеше да каже всичко това и със затворени очи. Не би могъл да обясни откъде го знае — просто го знаеше. Сега, докато работеше с Лазю, бе разтревожен — именно защото му се налагаше да отстъпи част от управлението на някой друг. Сигналите й с ръце не бяха нещо, което можеше да усети директно; въпреки това ги следваше сляпо — знаеше, че трябва да й се довери. И все пак това го изнервяше; потеше се зад руля, усещаше по-силно вятъра по мокрите си бузи и правеше още корекции, когато Лазю размахваше ръце.

Тя водеше кораба на юг. Явно бе забелязала прохода в рифа и сега го насочваше към него. Скоро щяха да минат през отвора. Самата мисъл за това го накара да се изпоти още повече.

 

 

Хънтър бе зает със съвсем други грижи. Тичаше напред-назад между носа и кърмата, без да обръща внимание на Лазю и Ендърс. Испанският боен кораб приближаваше с всяка изминала минута; горният край на гротмачтата му вече се бе подал изцяло над хоризонта. Все още плаваше с всички платна, докато „Ел Тринидад“, намиращ се само на миля от острова, бе свалил повечето от своите.

Междувременно „Касандра“ бе изостанала зад по-големия кораб и бе отбила малко вляво, за да може галеонът да й покаже курса към залива. Маневрата бе необходима, но платната на Хънтър изяждаха вятъра на „Касандра“ и малкият кораб не развиваше добра скорост. И нямаше да го направи, докато не застанеше точно зад „Ел Тринидад“. Тогава слупът щеше да бъде много уязвим за испанския кораб, освен ако не се придържаше в непосредствена близост до Хънтър.

Проблемът щеше да настъпи при влизането в самия залив. Двата кораба трябваше да извършат маневрата бързо, един след друг, и ако „Ел Тринидад“ не го направеше гладко, „Касандра“ можеше да се блъсне в него и това да повреди и двата съда. Ако подобно нещо се случеше в самия проход, щеше да настъпи истински кошмар и двата кораба щяха да се разбият в рифа и да потънат. Хънтър бе сигурен, че Сансон осъзнава опасността; сигурен бе също, че французинът няма да посмее да изостане прекалено много.

Очертаваше се трудна маневра. Хънтър изтича напред и впери поглед през трептящите отблясъци към Маймунския залив. Вече виждаше заобления пръст хълмиста суша, който се протягаше от острова и образуваше защитната кука на залива.

Самият проход в рифа бе невидим за него; намираше се някъде в ослепителното сияние право напред.

Погледна към Лазю на гротмачтата и я видя да прави сигнал на Ендърс — вдигна юмрук и удари с него дланта на другата си ръка.

Ендърс незабавно излая заповеди да свалят още платна. Хънтър знаеше, че това може да означава само едно — намираха се много близо до прохода в рифа. Присви очи към отблясъците, но още не различаваше нищо.

— Мерачи! Десен и ляв борд! — извика Ендърс и не след дълго двамата моряци от двете страни на носа извикаха в отговор.

Първият изнерви Хънтър.

— Пълни пет!

Пет фатома — или тридесет фута — вече означаваше плитчина. „Ел Тринидад“ газеше три фатома, така че нямаше много свободно място. В плитки води кораловите натрупвания лесно можеха да се издигат на дузина стъпки от дъното, при това неравномерно. А острият корал разкъсваше дървения корпус като хартия.

— Cinq et demi — извика другият.

Пет и половина. Това бе по-добре. Хънтър зачака.

— Шест и отгоре!

Задиша малко по-леко. Явно бяха минали външния риф — повечето острови имаха по два рифа, плитък вътрешен и по-дълбок външен. За известно време „Ел Тринидад“ се намираше в безопасни води, преди да достигне коварния вътрешен риф.

— Moins six!

Вече ставаше по-плитко. Хънтър отново се обърна, за да погледне Лазю на гротмачтата. Беше се навела напред, изглеждаше отпусната, почти безразлична. Не успя да види изражението й.

 

 

Тялото на Лазю наистина бе отпуснато — до такава степен, че имаше опасност да падне от наблюдателния пост. Ръцете й докосваха леко парапета, беше наведена напред; раменете й, всички мускули бяха напълно отпуснати.

Лицето й обаче бе стегнато и изопнато, устата — разтеглена в неподвижна гримаса, зъбите й бяха стиснати, очите — присвити, взиращи се в отблясъците. Бяха почти затворени, и то от толкова време, че клепачите й трепереха от напрежението. Това можеше да е разсейващо, но Лазю не го забелязваше, защото отдавна бе изпаднала в нещо като транс.

Светът й се състоеше от две черни форми — острова отпред и носа на кораба точно под нея. Между тях имаше равнина от трептяща, мъчително ярка вода, която проблясваше хипнотично. Лазю не виждаше почти никакъв детайл по тази повърхност.

От време на време зърваше по някой корал. Появяваха се като мимолетни черни петънца по ослепително бялото сияние.

Друг път, при полюшването от някой порив на вятъра, за момент получаваше представа за теченията и водовъртежите, които нарушаваха равномерните отблясъци.

Иначе водата бе непрозрачно, ослепително сребро. Лазю водеше кораба през нея изцяло по памет, тъй като бе запечатала в ума си положението на плитчините, коралите и пясъците преди повече от половин час, когато се намираха по-далеч от брега и водата се виждаше ясно. Беше съставила подробна карта, използвайки отличителни белези по сушата и в самата вода.

Сега, като гледаше право надолу, към водата около кораба, която бе прозрачна, тя можеше да определи позицията на „Ел Тринидад“ спрямо тази мислена карта. Далеч под себе си видя как кръглата глава на мозъчен корал, приличащ на грамадна глава карфиол, минава покрай левия борд. Това означаваше, че трябва да се насочат на север; протегна дясната си ръка, загледа как черният силует на носа обръща и изчака, докато не се изравниха с една изсъхнала палма на брега. Тогава свали ръката си; Ендърс продължи по новия курс.

Лазю отново присви очи и се загледа напред. Пак видя пяна около коралите, която маркираше стените на канала. Плаваха право към прохода. Знаеше, че преди да стигнат до него, трябва да завият леко надясно, за да избегнат друг коралов израстък. Протегна дясната си ръка. Ендърс коригира курса.

Лазю погледна право надолу. Вторият коралов израстък мина опасно близо до корпуса; корабът се разтърси, когато коралът го одраска, но това беше всичко.

Лазю протегна лявата си ръка и Ендърс отново промени курса. Тя отново се вгледа в мъртвата палма и зачака.

Ендърс настръхна, когато чу как коралът одраска корпуса; нервите му бяха напрегнати от очакването на точно този ужасен звук и сега бяха на път да се скъсат. Наблегна на руля, но вибрирането продължи към кърмата и Ендърс осъзна, че само са целунали корала. Въздъхна с облекчение.

Усещаше как вибрирането приближава по дължината на кораба. В последния момент пусна руля — знаеше, че кормилото е най-уязвимата част от кораба под водата. Лекият сблъсък, който само остъргваше полипите от корпуса, можеше да направи кормилото на трески. После хвана руля отново и продължи да следва инструкциите на Лазю.

— Това може да пречупи гръбнака и на змия — промърмори Ендърс, докато „Ел Тринидад“ криволичеше към Маймунския залив.

— По-малко от четири! — извика мерачът.

Хънтър стоеше на носа, между двамата мерачи с лотовете, и гледаше ослепителната вода пред кораба. Не различаваше абсолютно нищо. Погледна встрани и видя кораловите образувания опасно близо до повърхността, но по някакво чудо „Ел Тринидад“ успяваше да се провре между тях.

— Trois et demi!

Стисна зъби. Дълбочина двадесет фута. Това бе абсолютният минимум. В същия миг корабът удари друг корал, но този път бе само един остър сблъсък — и толкова. Корабът беше отчупил върха на израстъка и бе продължил напред.

— Три и един!

Бяха изгубили още един фут. Корабът продължаваше напред в искрящата вода.

— Merde! — извика вторият мерач и започна да върти лота.

Хънтър знаеше какво е станало. Лотът се бе закачил за корал и морякът се мъчеше да го освободи.

— Точно три!

Хънтър се намръщи — според онова, което беше научил от испанските пленници, вече трябваше да са заседнали. Те се кълняха, че „Ел Тринидад“ гази три фатома. Явно грешаха — корабът плаваше гладко към острова. Хънтър наруга наум мореплавателните умения на испанците.

Все пак газене три фатома вероятно беше доста близо до истината, особено при кораб с подобни размери.

— Точно три!

Продължаваха да се движат. И тогава, смразяващо внезапно, пред него изникна отворът в рифа — отчайващо тесен проход между коралите. „Ел Тринидад“ се намираше точно в центъра му — невероятен късмет, защото от двете му страни имаше по не повече от пет ярда свободно разстояние.

Хънтър погледна към кърмата. Ендърс гледаше коралите от двете страни на кораба и се кръстеше.

— Пет! — дрезгаво извика мерачът и екипажът нададе радостен вик. Бяха минали рифа и се намираха в по-дълбоки води. Движеха се на север, към убежището между брега на острова и извития пръст хълмиста суша, която излизаше навътре в морето.

Хънтър вече виждаше целия Маймунски залив. От пръв поглед личеше, че не е идеално място за кораби. Водата беше дълбока при устието, но дъното бързо се надигаше в по-защитените райони. Налагаше се галеонът да хвърли котва в открити към океана води и тази перспектива го обезкуражаваше по няколко причини.

Погледна назад и видя, че „Касандра“ минава успешно през прохода, следвайки „Ел Тринидад“ толкова отблизо, че се различаваше дори тревожното изражение на мерача на носа. А зад „Касандра“ беше испанският боен кораб, на не повече от две мили от тях.

Слънцето обаче залязваше. Испанците нямаше да могат да влязат в Маймунския залив преди падането на нощта. А ако Боскет направеше опит на сутринта, Хънтър щеше да бъде готов да го посрещне.

— Хвърляйте котва! — извика Ендърс. — По-живо!

„Ел Тринидад“ се разтърси и спря в здрача. „Касандра“ се плъзна покрай него и продължи по-навътре в залива; малкият слуп не газеше толкова и можеше да навлезе в по-плитки води. Малко след това Сансон също хвърли котва и двата кораба спряха.

Бяха в безопасност. Поне за известно време.