Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (34)

34.

В ранните следобедни часове на 20 октомври 1665 г. испанският галеон „Ел Тринидад“ достигна източния пролив към Порт Роял до обраслия с храсталаци Саут Кей и капитан Хънтър даде заповед да хвърлят котва.

Намираха се на две мили от самия Порт Роял и каперите стояха на релинга и се взираха към града. Пристанището беше притихнало; все още никой не бе забелязал пристигането им, но те знаеха, че само след няколко минути ще започнат изстрелите и бурното празненство, което винаги съпътства пристигането на плячка. Подобни веселби често продължаваха два дни, ако не и повече.

Но ето че часовете минаваха, а празненство нямаше. Тъкмо обратното — градът сякаш се смълчаваше с всяка следваща минута. Нямаше изстрели, нямаше огньове, не се чуваха приветствени викове над спокойните води.

Ендърс се намръщи.

— Да не би доновете да са атакували?

Хънтър поклати глава.

— Невъзможно. — Порт Роял бе най-силното английско селище в Новия свят. Испанците можеха да нападнат Сейнт Китс или някой друг аванпост, но не и Порт Роял.

— Нещо не е наред, дума да няма.

— Скоро ще разберем — каза Хънтър.

В това време от Форт Чарлз, под чиито оръдия бяха спрели, потегли гребна лодка.

Лодката стигна до „Ел Тринидад“ и на борда се качи капитан от кралската милиция. Хънтър го познаваше — Емерсън, млад офицер в началото на кариерата си. Капитанът беше напрегнат; гласът му бе твърде висок, когато заговори.

— Кой е официалният капитан на този кораб?

— Аз — каза Хънтър и излезе напред. Усмихна се. — Как си, Питър?

Емерсън стоеше като истукан. Направи се, че не го познава.

— Сър, представете се, ако обичате.

— Питър, много добре знаеш кой съм. Какво означава това…

— Представете се, или ще бъдете наказан.

Хънтър се намръщи.

— Що за представление е това?

Все така скован и сериозен, Емерсън попита:

— Вие ли сте Чарлз Хънтър, гражданин на колонията Масачузетс, а по-късно на колонията на Негово Величество Ямайка?

— Да — отвърна Хънтър. Забеляза, че Емерсън се поти въпреки прохладната вечер.

— Идентифицирайте кораба си, ако обичате.

— Испански галеон, известен като „Ел Тринидад“.

— Испански съд?

Хънтър започна да губи търпение.

— Естествено, че е испански, под носа ти е.

— В такъв случай — каза Емерсън и си пое дъх, — мой дълг е да ви арестувам по обвинение в пиратство…

— Пиратство!

— … заедно с целия ви екипаж. Бъдете така добър да се качите в лодката с мен.

Хънтър беше изумен.

— По чие нареждане?

— По заповед на мистър Робърт Хаклет, изпълняващ длъжността губернатор на Ямайка.

— Но сър Джеймс…

— Сър Джеймс е на смъртно легло — каза Емерсън. — А сега, ако обичате, елате с мен.

Вцепенен, движещ се като в просъница, Хънтър се спусна в лодката. Войниците загребаха към брега, а той се загледа в отдалечаващия се силует на кораба си. Знаеше, че екипажът му е зашеметен също като него.

Обърна се към Емерсън.

— Какво става, по дяволите?

След като се бе озовал в лодката, Емерсън изглеждаше по-отпуснат.

— Имаше много обвинения — рече той. — Преди две седмици сър Джеймс се разболя от треска…

— Каква треска?

— Казвам ви каквото знам — отвърна Емерсън. — От много дни е прикован на легло в губернаторския дворец. Поради отсъствието му мистър Хаклет пое управлението на колонията. Помощник му е командир Скот.

— Нима?

Хънтър знаеше, че реагира бавно. Не можеше да повярва, че след всички тези приключения през изминалите шест седмици в крайна сметка ще бъде окован в затвора — и несъмнено обесен — като най-обикновен пират.

— Да — каза Емерсън. — Мистър Хаклет се държи сурово с града. Мнозина вече са в затвора или увиснаха на бесилото. Миналата седмица беше обесен Питс…

— Питс!

— … а вчера — Морели. Има и заповед за вашето арестуване.

— В кой затвор ще бъда пратен?

— „Маршълси“.

Хънтър се разсмя на нелепостта на всичко това.

— Та аз познавам тъмничаря на „Маршълси“.

— Вече не. Има нов началник. Човек на Хаклет.

— Ясно.

Хънтър не каза нищо повече. Заслуша се в плясъка на греблата и гледаше как Форт Чарлз приближава.

Когато се озоваха в укреплението, бе силно впечатлен от дисциплинираността и бдителността на войниците. Преди беше съвсем нормално да видиш по бойниците на Форт Чарлз дузина пияни стражи, които пееха мръсни песни. Тази вечер нямаше такива. Всички войници бяха стегнати, облечени в пълна униформа.

Хънтър бе ескортиран от отделение въоръжени войници в града, по Лайм стрийт, която бе необичайно притихнала, после на север по Йорк стрийт и тъмните кръчми, които обикновено светеха в този час. Тишината в града и пустите кални улици бяха поразителни.

Мъжкият затвор „Маршълси“ се намираше в края на Йорк стрийт. Представляваше голяма каменна постройка с петдесет килии на два етажа. Вътре вонеше на урина и изпражнения; из тръстиката на пода пробягваха плъхове. Затворниците се взираха в Хънтър с пусти погледи, докато го отвеждаха на светлината на факли до една килия.

Щом го заключиха вътре, той се огледа. В килията нямаше нищо — нито легло, нито нар, само слама по пода и висок прозорец с решетки. Видя как през намаляващия лунен сърп мина облак.

Когато вратата изтрака зад него, Хънтър се обърна към Емерсън.

— Кога ще бъда съден за пиратство?

— Утре — отговори Емерсън и му обърна гръб.

 

 

Процесът срещу Чарлз Хънтър се състоя на 21 октомври 1665 г., събота. Обикновено съдът не заседаваше в събота, но този път направиха изключение. Повредената от земетресение сграда бе почти празна, когато Хънтър бе доведен в нея — сам, без екипажа си — за да се изправи пред трибунала от седем мъже, седнали зад дървена маса. Трибуналът се председателстваше от самия Робърт Хаклет, като изпълняващ длъжността губернатор на колонията Ямайка.

Хънтър беше накаран да остане прав, докато му прочетат обвинението.

— Вдигнете дясната си ръка.

Направи го.

— В името на нашия суверенен господар Чарлз, крал на Великобритания, вие, Чарлз Хънтър, както и целият ви екипаж, сте обвинени както следва.

Настъпи пауза. Хънтър огледа лицата на присъстващите — Хаклет го гледаше намръщено, с едва доловима самодоволна усмивка; адмиралтейският съдия Люишъм се чувстваше видимо неудобно; командир Скот чоплеше зъбите си със златна клечка; търговците Фостър и Пурман извърнаха очи, когато Хънтър спря погледа си върху тях; лейтенант Додсън, богат офицер от милицията, опипваше нервно униформата си; тук бе и Джеймс Филипс, капитан на търговски кораб. Хънтър ги познаваше всичките и усещаше колко неловко се чувстват.

— При открито незачитане на законите на нашата страна и суверенните съглашения на нашия крал, вие сте се обединили със скверни замисли и сте действали заедно, всявайки по суша и вода смут и разруха сред поданиците и собствеността на Негово Христолюбиво Величество Филип Испански. И подбудени от най-долни намерения, сте нападнали испанското селище на остров Матансерос, за да грабите, палите и унищожавате всички кораби и съдове, които се озоват на пътя ви.

Освен това сте обвинени в незаконна съпротива срещу испански кораб в проливите южно от Матансерос и за потопяването на същия, погубвайки живота и собствеността на всички на борда.

И накрая ви обвиняваме, че наред с всичко това вие и вашите сподвижници сте замислили и извършили по най-отвратителен начин нападение срещу гореспоменатите испански кораби и владения и сте избивали испански поданици. Как пледирате, Чарлз Хънтър?

Последва кратка пауза.

— Невинен — каза Хънтър.

За него процесът вече беше пародия. Приетият от Парламента закон от 1612 г. постановяваше, че съдът трябва да се състои от хора, които нямат пряк или непряк интерес от конкретното дело. А всички членове на този трибунал желаеха да се възползват от осъждането на Хънтър и от конфискуването на неговия кораб и съкровищата му.

Онова, което го смущаваше, бе подробното обвинение. Никой, освен него самия и хората му, не би могъл да знае какво се е случило при рейда срещу Матансерос. А ето че в обвинението присъстваше и успешната му отбрана срещу испанския боен кораб. Откъде съдът бе научил всичко това? Не му оставаше друго, освен да приеме, че някой от екипажа е проговорил през нощта — най-вероятно принуден с мъчения.

Съдът прие пледоарията му без абсолютно никаква реакция. Хаклет се наведе напред.

— Мистър Хънтър — каза той спокойно, — този трибунал е наясно с високото положение, което имате в колония Ямайка. Нямаме желание този процес да се основава на куха церемония, от която правосъдието може и да не спечели. Ще вземете ли думата, за да се защитите?

Това бе изненада. Хънтър замълча за момент, преди да отговори. Хаклет нарушаваше правилата на съдебната процедура. Несъмнено го правеше в своя полза. Въпреки това възможността бе твърде добра, за да бъде подмината.

— Ако достойните членове на този честен съд нямат нищо против — каза Хънтър без капка ирония, — готов съм да го направя.

Членовете на трибунала кимнаха достолепно, внимателно и разумно.

Хънтър ги изгледа един по един, преди да започне:

— Господа, никой от вас не е по-добре запознат от мен със свещения договор, сключен между Негово Величество крал Чарлз и испанския двор. Никога не бих нарушил без провокация този новосъздаден съюз между нашите държави. Но такива провокации имаше, при това в изобилие. Моят кораб „Касандра“ бе заловен от испански линеен кораб и целият ми екипаж бе заловен без повод. Освен това двама от хората ми бяха убити от капитана на въпросния кораб, някой си Казала. Накрая, самият Казала е нападнал английски търговски кораб, на който наред с другите стоки, за които не зная нищо, се е намирала лейди Сара Алмънт, племенница на губернатора на тази колония. Този испанец Казала, офицер на крал Филип, унищожил английския кораб „Интрепид“, избивайки най-кръвожадно всички на борда. Сред загиналите е и капитан Уорнър, фаворит на Негово Величество Чарлз. Уверен съм, че Негово Величество много скърби за загубата на този джентълмен.

Хънтър замълча. Трибуналът не знаеше тази информация и бе очевидно, че чутото никак не им харесва.

Крал Чарлз приемаше много лично нещата и обикновено доброто му настроение отиваше по дяволите, когато някой от приятелите му биваше наранен или дори обиден, да не говорим, ако бъде убит.

— В отговор на тези провокации — продължи Хънтър, — ние атакувахме испанската крепост Матансерос, като освободихме лейди Сара и взехме репарации в размер, който намерихме за разумен и уместен. Това в никакъв случай не е пиратство, господа. Това е почетно отмъщение за отвратителните престъпления в открито море. Именно това е същността и естеството на моите действия.

Отново замълча и се взря в членовете на трибунала. Гледаха го безстрастно. Хънтър осъзна, че всички те знаят истината.

— Лейди Сара Алмънт може да свидетелства за моите показания, както и всеки друг от хората ми, стига да бъде призован. В повдигнатото срещу мен обвинение няма истина, тъй като действията ми не могат да бъдат наречени пиратство, ако е имало провокация. А такава имаше, при това изключително сериозна.

Завърши и се вгледа в лицата пред себе си. Бяха спокойни, безстрастни и безизразни. Побиха го тръпки.

Хаклет отново се наведе над масата.

— Имате ли да кажете още нещо в своя защита, мистър Чарлз Хънтър?

— Нямам — отвърна Хънтър. — Казах всичко, което имах за казване.

— При това много убедително, ако позволите да отбележа — каза Хаклет. Останалите шестима замърмориха и закимаха утвърдително. — Но истината в речта ви е друг въпрос, който трябва да разгледаме. Бъдете така добър да информирате съда с каква задача отплава вашият кораб.

— Добив на кампеш — отвърна Хънтър.

— Получихте ли разрешителни документи?

— Получих, от самия сър Джеймс Алмънт.

— И къде са те?

— Изгубиха се с „Касандра“ — каза Хънтър. — Но не се съмнявам, че сър Джеймс ще потвърди, че ги подписа.

— Сър Джеймс — каза Хаклет — е тежко болен и не е в състояние да потвърди или отрече каквото и да било пред този съд. Въпреки това мисля, че можем да приемем думата ви, че тези документи са ви били връчени.

Хънтър леко се поклони.

— Така — продължи Хаклет. — Къде бяхте заловени от испанския боен кораб? В какви води?

Хънтър моментално усети дилемата, пред която бе изправен. Поколеба се, преди да отговори, макар да знаеше, че колебанието ще навреди на достоверността на думите му. Реши да каже истината — или почти истината.

— В Наветрения пролив, северно от Пуерто Рико.

— Северно от Пуерто Рико? — с престорена изненада повтори Хаклет. — Нима в онези райони има кампеш?

— Не — отвърна Хънтър, — но бяхме попаднали в силна буря за два дни, която ни отнесе далеч от първоначалния ни маршрут.

— Наистина трябва да е била много силна, тъй като Пуерто Рико се намира на североизток, а кампеш може да се намери на югозапад от Ямайка.

— Не мога да бъда държан отговорен за бури — каза Хънтър.

— По кое време ви настигна бурята?

— На дванадесети и тринадесети септември.

— Странно — рече Хаклет. — В тези дни времето в Ямайка беше чудесно.

— Времето в открито море невинаги е същото като на сушата — отвърна Хънтър. — Всички знаят това.

— Съдът ви благодари за урока по морско дело, мистър Хънтър — каза Хаклет. — Макар да ми се струва, че не можете да научите на нещо ново събралите се тук джентълмени, нали? — Засмя се тихо. — И тъй, мистър Хънтър — простете, че не се обръщам към вас с „капитан Хънтър“ — твърдите ли, че никога, по никое време, не сте възнамерявали да нападнете с кораба и екипажа си каквото и да било испанско селище или владение?

— Твърдя.

— И никога не сте обсъждали подобно незаконно нападение?

— Не съм.

Хънтър говореше напълно уверено — знаеше, че никой от екипажа му няма да посмее да му противоречи по този въпрос. Да признае за гласуването в Бичия залив означаваше със сигурност да бъде осъден като пират.

— Заклевате ли се в смъртната си душа, че не сте обсъждали подобно намерение с когото и да било от екипажа ви?

— Заклевам се.

Хаклет замълча за момент.

— Нека се уверя, че съм разбрал правилно твърденията ви. Тръгнали сте на най-обикновена експедиция за кампеш, но по едно злощастно стечение на обстоятелствата сте били завлечени далеч на север от буря, която не е докоснала тези брегове. След това сте били пленени без никаква провокация от испански боен кораб. Дотук вярно ли е?

— Да.

— След това сте научили, че същият боен кораб е атакувал английски търговски съд и е отвлякъл лейди Сара Алмънт, което ви дава основание да отмъстите. Така ли е?

— Да.

Хаклет отново замълча.

— Как разбрахте, че испанският кораб е заловил лейди Сара Алмънт?

— Тя беше на борда му, когато ни плениха — отвърна Хънтър. — Така научих от един испански войник, който си беше развързал езика.

— Какво щастливо стечение на обстоятелствата.

— Но истината е точно такава. След като избягахме — което, надявам се, не може да се разглежда като престъпление от този трибунал — ние последвахме бойния кораб до Матансерос и там видяхме как отвеждат лейди Сара в крепостта.

— Значи сте нападнали само за да спасите доброто име на тази англичанка? — Гласът на Хаклет бе пропит със сарказъм.

Хънтър изгледа един по един членовете на трибунала.

— Господа, доколкото разбирам, задачата на този трибунал не е да определи дали съм светец — тук се разнесе смях, — а дали съм пират. Разбира се, знаех за галеона в залива на Матансерос. Разбира се, той бе изключително ценна плячка. Но въпреки това се моля съдът да разбере, че това нападение бе провокирано — и става въпрос за недвусмислена провокация, която не допуска правни каламбури, нито технически подробности.

Погледна към съдебния секретар, чието задължение бе да води записки за процеса. С изумление видя, че човекът си стои най-безгрижно и не записва.

— Споделете, как успяхте да избягате от испанския кораб, след като ви плениха? — попита Хаклет.

— Това стана възможно благодарение на французина Сансон, който прояви изключителна храброст.

— Значи имате високо мнение за този Сансон?

— Да, защото му дължа живота си.

— Тъй да бъде — рече Хаклет и се извърна в стола си. — Извикайте първия свидетел, мистър Андре Сансон!

Андре Сансон!

Хънтър се обърна изумен към вратата и видя как Сансон влиза в залата. Французинът крачеше бързо, с плавни котешки движения. Зае мястото си на свидетелската банка и вдигна дясната си ръка.

— Андре Сансон, обещавате ли и заклевате ли се тържествено в Светото писание да бъдете правдив и верен свидетел между краля и този подсъдим относно факта или фактите за пиратство и грабителство, в което е обвинен?

— Заклевам се.

Сансон свали ръката си и погледна Хънтър. Погледът му бе съкрушен и изпълнен със съжаление. Задържа го за няколко секунди, след което Хаклет заговори.

— Мистър Сансон.

— Сър.

— Мистър Сансон, мистър Хънтър ни разказа своята версия за това как е протекло това плаване. Бихме желали да чуем историята с ваши думи като свидетел, чиято доблест вече бе отбелязана от обвиняемия. Моля, бихте ли ни казали каква бе целта на плаването на „Касандра“ — както я разбирахте първоначално?

— Добив на кампеш.

— А в някой по-късен момент научихте ли, че целта е друга?

— Да.

— Моля, обяснете на съда.

— След като отплавахме на девети септември, мистър Хънтър насочи кораба към Бичия залив. Там той обяви на някои от екипажа, че целта му е Матансерос и испанските съкровища там.

— И каква беше реакцията ви?

— Бях шокиран — отвърна Сансон. — Напомних на мистър Хънтър, че подобно нападение е пиратство, което се наказва със смърт.

— А той как отговори?

— С ужасни клетви и ругатни — каза Сансон. — И ме заплаши, че ако не се съглася да участвам, ще ме убие като куче, ще насече тялото ми на парчета и ще го хвърли на акулите.

— Значи сте участвали във всичко последвало по принуда, а не доброволно?

— Точно така.

Хънтър зяпна Сансон. Французинът говореше спокойно и невъзмутимо. В тона му нямаше и намек, че лъже. Поглеждаше непрекъснато към Хънтър, сякаш го предизвикваше да отхвърли историята, която разказваше така уверено.

— След това какво се случи?

— Поехме към Матансерос, където се надявахме да предприемем изненадваща атака.

— Извинете, имате предвид атака без провокация ли?

— Да.

— Моля, продължете.

— По пътя попаднахме на испански боен кораб. Тъй като ни превъзхождаха, испанците ни заловиха като пирати.

— И какво направихте вие?

— Нямах желание да умра в Хавана като пират — каза Сансон, — особено след като бях принуден от мистър Хънтър да се подчинявам на заповедите му. Затова се скрих, а по-късно успях да помогна на другарите си да избягат, като предполагах, че те ще решат да се върнат в Порт Роял.

— А те не го ли направиха?

— Не го направиха. Веднага щом си върна командването на кораба, мистър Хънтър ни принуди да продължим към Матансерос и да изпълним първоначалния му замисъл.

Хънтър не издържа.

— Принудил съм ви? Как мога да принудя шейсетима мъже?

— Тишина! — изрева Хаклет. — Подсъдимият да мълчи, или ще бъде изведен от съда. — Обърна се към Сансон. — Какви бяха отношенията ви с обвиняемия през това време?

— Лоши — отвърна Сансон. — Той ме държа окован през останалата част от пътуването.

— След това последва завладяването на Матансерос и галеона, така ли?

— Тъй вярно, господа — каза Сансон. — И аз се озовах в „Касандра“ по следния начин. Мистър Хънтър се качи на кораба и реши, че той е негоден за плаване след атаката срещу Матансерос. Затова ми даде командването, което е един вид изоставяне, тъй като не вярваше, че „Касандра“ ще оцелее в открито море. Остави с мен и неколцина моряци, които бяха на моето мнение. Поехме към Порт Роял, когато ни застигна ураган и корабът ни бе разбит, а всички загинаха. Аз самият успях да се добера с лодка до Тортуга, откъдето се прибрах тук.

— Чували ли сте за лейди Сара Алмънт?

— Не.

— Съвсем нищо ли?

— Не и до този момент — отвърна Сансон. — Съществува ли такава персона?

— Така значи — каза Хаклет и хвърли бърз поглед към Хънтър. — Мистър Хънтър твърди, че я е спасил от Матансерос и я е довел тук жива и здрава.

— Не е имало такава жена с него, когато напусна Матансерос — каза Сансон. — Ако позволите да предположа, вероятно мистър Хънтър е нападнал английски търговски кораб и я е пленил, за да оправдае злодеянията си.

— Какво удобно стечение на обстоятелствата — каза Хаклет. — Но защо не сме чули нищо за въпросния търговски кораб?

— Вероятно Хънтър е убил всички на борда, след което го е потопил — отвърна Сансон. — На връщане от Матансерос.

— И един последен въпрос. Спомняте ли си за буря на дванадесети и тринадесети септември?

— Буря? Не, господа. Нямаше никаква буря.

Хаклет кимна.

— Благодаря, мистър Сансон. Можете да си вървите.

— За мен бе чест — каза Сансон и напусна помещението.

Вратата се затвори с глух екот. Настъпи дълго мълчание. Членовете на трибунала се обърнаха към Хънтър, който трепереше и бе побелял от ярост, но въпреки това се мъчеше да запази самообладание.

— Мистър Хънтър — каза Хаклет, — можете ли да се сетите за някои подробности, които да обяснят несъответствието между историята, която ни разказахте, и показанията на мистър Сансон, когото така високо уважавате, както сам се изразихте?

— Той е един лъжец, сър. Противен долен лъжец.

— Съдът е готов да разгледа подобно обвинение, ако можете да го запознаете с подробности, които да послужат като доказателство във ваша полза, мистър Хънтър.

— Имам само честната си дума — рече Хънтър, — но можете да намерите убедителни доказателства от самата лейди Сара Алмънт, която ще опровергае приказките на французина във всяко отношение.

— Със сигурност ще я призовем като свидетел — каза Хаклет. — Но преди да го направим, остава още един озадачаващ въпрос. Атаката срещу Матансерос, била тя оправдана или не, се е състояла на двадесет и първи септември. Вие се върнахте в Порт Роял на двадесети октомври. Човек може да предположи, че подобно забавяне за пиратите означава, че са отплавали до някой затънтен остров, за да скрият награбеното съкровище и така да измамят краля. Какво е вашето обяснение?

— Бяхме въвлечени в морско сражение — каза Хънтър. — След това три дни се борихме с ураган. Спряхме за ремонт на един остров при Бока дел Драгон за четири дни. А след като вдигнахме отново платна, бяхме нападнати от кракен…

— Моля за извинение. Имате предвид чудовище от дълбините?

— Да.

— Колко изумително. — Хаклет се разсмя и останалите членове на трибунала се присъединиха към смеха му. — Въображението ви при опитите си да обясните това едномесечно забавяне заслужава моите адмирации, ако не и доверието ми.

Изпълняващият длъжността губернатор се обърна в стола си.

— Повикайте за показания лейди Сара Алмънт.

— Лейди Сара Алмънт!

Миг по-късно, бледа и изпита, лейди Сара влезе в залата, положи клетва и зачака въпросите. Хаклет се загледа в нея с най-загрижена физиономия.

— Лейди Сара, първо бих искал да ви посрещна с добре дошла в колония Ямайка и да ви се извиня за крайно неприятните обстоятелства, които са първото ви преживяване в този район.

— Благодаря, мистър Хаклет — отвърна тя с лек поклон. Нито веднъж не погледна към Хънтър. Това го обезпокои.

— Лейди Сара — каза Хаклет, — за този трибунал стана много важно да научи дали сте била заловена от испанци и след това спасена от капитан Хънтър, или сте заловена именно от капитан Хънтър. Можете ли да ни осветлите по този въпрос?

— Да.

— Моля, направете го.

— Бях на борда на търговския кораб „Интрепид“, плаващ от Бристол за Порт Роял, когато…

Гласът й замря. Последва дълго мълчание. Погледна към Хънтър. Той се взря в очите й; в тях се четеше страх, какъвто не бе виждал никога досега.

— Продължете, ако обичате.

— … когато забелязахме испански кораб на хоризонта. Той откри огън по нас и бяхме заловени. Бях изненадана да открия, че капитанът на испанския кораб е англичанин.

— Имате предвид обвиняемия Чарлз Хънтър, който в момента стои пред нас?

— Да.

— Моля, продължете.

Хънтър почти не чу останалия й разказ — как я качил на галеона, след което избил английския екипаж и подпалил кораба. Как бил казал на лейди Сара, че ще твърди, че я е спасил от испанците, за да оправдае нападението си срещу Матансерос. Тя даваше показанията си с писклив, напрегнат глас, говореше бързо, сякаш искаше всичко това да приключи колкото се може по-скоро.

— Благодаря ви, лейди Сара. Свободна сте.

Тя излезе от помещението.

Трибуналът се обърна към Хънтър — седмина мъже с безизразни физиономии, които го разглеждаха така, сякаш вече бе труп. Мълчанието се проточи.

— От свидетелката не чухме нищо за буйните ви приключения в Бока дел Драгон, нито за морското чудовище. Имате ли някакви доказателства за тях? — мило попита Хаклет.

— Само това — каза Хънтър и бързо се съблече до кръста.

По гърдите му личаха раните и белезите от гигантски, големи колкото чинии смукала. Гледката сякаш беше от друг свят. Членовете на трибунала ахнаха и замърмориха помежду си.

Хаклет заудря с чукчето, за да въдвори ред.

— Интересно представление, мистър Хънтър, но недостатъчно убедително за образовани джентълмени като присъстващите тук. Всички ние несъмнено можем да си представим методите, чрез които сте изфабрикували тези следи в отчаяното положение, в което се намирате. Съдът не е убеден.

Хънтър погледна лицата на седмината мъже и видя, че са убедени. Но Хаклет отново удари с чукчето си.

— Чарлз Хънтър — каза той, — този съд с право ви намира виновен по обвинението в пиратство и разбойничество в открито море, което ви беше повдигнато. Желаете ли да изтъкнете някаква причина, поради която присъдата не бива да се изпълни?

Хънтър замълча за момент. През главата му минаха хиляди клетви и ругатни, но нито една от тях нямаше да му бъде от полза.

— Не — тихо рече той.

— Не ви чух, мистър Хънтър.

— Казах „не“.

— Тогава вие, Чарлз Хънтър, както и целият ви екипаж, сте признати за виновни и осъдени да бъдете върнати на мястото, откъдето бяхте доведени, а оттам — на мястото за екзекуция на Хай стрийт в Порт Роял, където ще бъдете обесени. След това вие и сподвижниците ви ще бъдете свалени от бесилката и телата ви ще бъдат окачени по реите на вашия кораб. Нека Бог се смили над душите ви. Тъмничар, отведете го.

Хънтър беше изведен от сградата на съда. Докато излизаше, чу смеха на Хаклет — особен, тънък, като кудкудякане. После вратата се затвори и го върнаха в затвора.