Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (13)

13.

— „Се среща с всевъзможни разбойници и злодеи“ — пръскаше слюнки сър Джеймс. — „Окуражава… подлите и кървави набези срещу испански територии“… Подли и кървави. Боже мили, този човек е луд… „Позволява Порт Роял да бъде използван като сборище на тези главорези и изверги… неподходящ за този висок пост… оправдава всякаква поквара…“ Мътните да го вземат.

Все още по нощница, сър Джеймс Алмънт размаха гневно писмото.

— Проклет разбойник и злодей — изруга той. — Кога ти даде това?

— Вчера, Ваше Превъзходителство — отвърна Ан Шарп. — Реших, че ще искате да го видите, Ваше Превъзходителство.

— Определено искам — каза Алмънт и й даде монета за старанието. — И ако има още такива, ще бъдеш наградена допълнително, Ан. — Помисли си, че момичето се оказа доста интелигентно и хитроумно. — Направи ли някакви опити за сближаване?

— Не, Ваше Превъзходителство.

— Както и предполагах — промърмори Алмънт. — Е, ще намерим начин да сложим край на интрижките на мистър Хаклет.

Отиде до прозореца и погледна навън. В светлината на ранното утро слупът „Касандра“, който тъкмо заобикаляше нос Лайм Кей, вдигна главното си платно и се насочи на изток, набирайки скорост.

* * *

Подобно на всички каперски съдове, „Касандра“ се отправи най-напред към Бичия залив — малко заливче на няколко мили източно от Порт Роял. Там мистър Ендърс спря кораба и докато платната плющяха и се вееха на лекия бриз, капитан Хънтър произнесе речта си.

Тези формалности бяха познати на всички на борда. Първо Хънтър призова да го изберат за капитан на кораба и в отговор се чу хор от одобрителни възгласи. После изложи правилата на плаването — никакво пиене, никакъв разврат и никакви грабежи без негова заповед; нарушителите се наказват със смърт. Това бяха обичайните правила и одобряването им беше чисто формално.

След това обясни подялбата на печалбата. Като капитан, той щеше да вземе тринадесет части. Сансон щеше да получи седем (тук-там се чу мърморене), а мистър Ендърс — дял и половина. На Лазю се полагаше част и четвърт, колкото и на Черното око. Останалото щеше да се подели поравно между екипажа.

Един от моряците вдигна ръка.

— Капитане, към Матансерос ли ни водиш? Там е опасно.

— Наистина е опасно — отвърна Хънтър. — Но плячката е огромна. Ще има предостатъчно за всички. Всеки, който смята опасността за прекалено голяма, ще бъде свален на сушата тук, в този залив, без това да го принизи в очите ми. Но той трябва да си тръгне, преди да ви кажа какво съкровище има там.

Зачака. Никой не помръдна, нито се обади.

— Добре тогава — рече Хънтър. — В залива на Матансерос има натоварен със скъпоценности испански нао.

Екипажът нададе буен рев. Минаха няколко минути, докато Хънтър ги накара да млъкнат. Когато моряците погледнаха отново към него, видя блясък в очите им, подхранван от жаждата за злато.

— С мен ли сте? — извика той.

Всички изреваха отново.

— Тогава — към Матансерос!