Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (19)

19.

Казала пиеше вино и унесено гледаше лицето на умиращия Господ, мислейки си за страданието, за агонията на тялото. Още от най-ранна възраст бе виждал картини на тази агония, мъчението на плътта, отпускащите се мускули и кухите очи, кръвта, изтичаща от раната в хълбока и капеща от гвоздеите в дланите и стъпалата.

Картината в каютата беше подарък от самия крал Филип. Бе произведение на любимия дворцов художник на Негово Величество, някой си Веласкес, вече покойник. Този подарък беше знак на значително уважение и Казала се бе престарал, за да я получи. Никога не тръгваше на път без нея. Тя бе най-ценното му притежание.

Онзи Веласкес не беше сложил ореол около главата на Господ. И цветът на тялото бе мъртвешки сив. Беше много реалистично, но на Казала му се искаше да има и ореол. Беше изненадан, че така благочестив крал като Филип не е настоял за добавянето му. Може би картината не му беше харесала. Може би именно затова я бе изпратил на един от военните си капитани в Нова Испания.

В особено мрачни мигове му хрумваха други мисли. Добре си даваше сметка за пропастта, разделяща финеса в двора на Филип от тежкия живот на хората, които изпращаха златото и среброто от колониите, за да поддържат този лукс. Един ден и той щеше да се върне в двора, натрупал години и богатство. Понякога си мислеше, че придворните ще му се присмиват. Понякога — в сънищата си — ги избиваше до един на ожесточени кървави дуели.

Унесът му се прекъсна от полюшването на кораба. Помисли си, че сигурно е от отлива. Това означаваше, че изгревът наближава. Скоро щяха да вдигнат котва и да продължат. Щеше да има време да убие още някой английски пират. Смяташе да ги избива един по един, докато някой не му каже истината.

Корабът продължаваше да се движи, но някак странно. Усети го инстинктивно — корабът не се поклащаше около котвеното въже, а се движеше странично. Нещо не беше наред. И точно в този момент чу тихо стържене, корабът се разтресе и остана неподвижен.

Казала изруга и изтича на горната палуба. Озова се право пред листата на палма, само на няколко инча от лицето му. Имаше още няколко дървета, издигащи се покрай брега на острова. Корабът му беше заседнал. Казала изкрещя от ярост, а изпадналият в паника екипаж се скупчи около него.

Тичешком пристигна първият помощник. Трепереше.

— Капитане, те са прерязали котвата.

— Те? — изкрещя Казала. Когато беше ядосан, гласът му ставаше висок и тънък, досущ като на жена. Изтича към отсрещния релинг и видя „Касандра“, опънала платна на свежия бриз, да се насочва към открито море. — Те?

— Пиратите избягаха — каза пребледнелият помощник.

— Избягали! Как е възможно?

— Нямам представа, капитане. Всичките стражи са мъртви.

Казала го зашлеви с все сила и го просна на палубата. Беше толкова бесен, че почти не бе в състояние да мисли. Впери поглед към отдалечаващия се слуп.

— Как е възможно да са избягали? — повтори той. — Мътните да го вземат, как са успели да го направят?

До него застана командирът на пехотата.

— Капитане, корабът е заседнал. Да пусна ли няколко души да се опитат да го избутат?

— Има отлив — отвърна Казала.

— Да, капитане.

— Е, глупако, не можем да освободим кораба, докато не дойде приливът.

Изруга на глас. Това означаваше дванадесет обръщания на пясъчния часовник. Шест часа, преди да могат да се опитат да освободят масивния кораб. А дори и тогава имаше вероятност да не успеят, ако е заседнал дълбоко. Луната намаляваше и всеки прилив бе по-слаб от предишния. Ако не успееха да се освободят при следващия прилив или онзи след него, щяха да останат тук поне три седмици.

— Глупаци! — изврещя Казала.

В далечината „Касандра“ пъргаво заобиколи южния нос и изчезна. Южния?

— Насочват се към Матансерос — рече Казала. И се разтресе от безсилна ярост.

Хънтър седеше на кърмата на „Касандра“ и чертаеше курса. С изненада откри, че вече не чувства никаква умора, макар че не бе спал цели два дни. Екипажът се бе проснал по палубата; почти всички спяха дълбоко.

— Добри мъже са — отбеляза Сансон, докато ги гледаше.

— Така е — съгласи се Хънтър.

— Някой от тях проговори ли?

— Само един.

— И Казала повярва ли му?

— Не — отвърна Хънтър. — Но може да промени мнението си.

— Имаме най-малко шест часа преднина — рече Сансон.

— Осемнайсет, ако имаме късмет.

Хънтър кимна. Матансерос се намираше на два дни плаване по вятъра; с такава преднина можеха и да стигнат до крепостта първи.

— Ще плаваме и през нощта, без никакво спиране — каза Хънтър.

Сансон кимна.

— Опънете кливера^[1] — излая Ендърс. — Хайде, по-живо.

Платното се опъна и подтиквана от свежия източен вятър, „Касандра“ запори водата в зората на деня.