Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (16)

16.

Каперите бяха подредени в две нестройни редици със завързани ръце. Казала закрачи напред-назад пред тях. В дясната си ръка държеше нож и потупваше плоската страна на острието му в дланта си. За момент настъпи пълна тишина, ако не се брои ритмичният плясък на стомана в плът.

Хънтър извърна очи към такелажа. Пътуваха на изток — вероятно за да хвърлят котва под закрилата на Хаукс Нест, южно от остров Търк. В здрача се виждаше, че „Касандра“ следва същия курс в непосредствена близост до по-големия кораб.

Казала прекъсна мислите му.

— Вашият капитан — рече той високо — не желае да ми каже коя е дестинацията ви. Твърди, че била Августин — добави той с нескрит сарказъм. — Августин. Дори дете ще излъже по-убедително. Аз обаче ви обещавам, че ще науча какви са били плановете ви. Кой от вас ще излезе напред и ще проговори?

Казала огледа двете редици. Мъжете стояха с безизразни физиономии.

— Налага ли се да ви подтиквам? А? — Казала пристъпи до един моряк. — Ти. Ще говориш ли?

Морякът не помръдна, не отвори уста, дори не мигна. След малко Казала поднови разходката си.

— Мълчанието ви не означава нищо — обяви той. — Всички вие сте еретици и разбойници и след време ще се люлеете на въжето. Дотогава човек може да живее комфортно или не, зависи от него. Онзи, който проговори, ще си прекара добре до въпросния ден — имате честната ми дума.

Отново никой не помръдна и Казала престана да крачи.

— Вие сте глупаци. Подценявате решимостта ми.

Стоеше пред Тренчър — най-младия сред каперите. Той трепереше, но държеше брадичката си вирната.

— Момко — по-меко рече Казала, — мястото ти не е сред тази сбирщина. Кажи ми, накъде бяхте тръгнали.

Тренчър отвори уста, след това я затвори. Долната му устна трепереше.

— Говори — меко го подтикна Казала. — Говори, говори…

Но моментът беше отминал. Тренчър решително стисна устни.

Казала го изгледа за момент, след което с едно-единствено светкавично движение преряза гърлото му с ножа си. Направи го толкова бързо, че Хънтър едва го видя. Кръвта шурна по ризата на момчето, очите му се разшириха от ужас и то поклати бавно глава, сякаш не вярваше на ставащото. После се свлече на колене и остана така за момент, с наведена глава, гледаше как собствената му кръв се лее по дървената палуба и по върховете на ботушите на Казала. Испанецът изруга и отстъпи назад.

Тренчър остана коленичил сякаш цяла вечност. После вдигна глава и за един дълъг мъчителен момент се загледа в Хънтър. Погледът му бе умоляващ, объркан и уплашен. Сетне очите му се извъртяха нагоре, той се просна на палубата и се разтресе в конвулсии.

Всички моряци гледаха как Тренчър умира, но никой не помръдна. Тялото му се гърчеше, обувките му драскаха по дъските на палубата. Кръвта се събираше на голяма локва около лицето му. Накрая остана да лежи неподвижен.

Казала гледаше предсмъртната му агония като обсебен. После пристъпи напред, постави крак върху врата на мъртвото момче и натисна силно. Чу се хрущене на кости.

Казала погледна към двете редици моряци.

— Ще науча истината — рече той. — Кълна се, ще я науча.

Завъртя се към помощника си и каза:

— Отведете ги долу под стража. — После кимна към Хънтър. — Него също.

И тръгна към надстройката на кърмата. Войниците завързаха ръцете на Хънтър и го поведоха надолу с останалите.

Испанският боен кораб имаше пет палуби. Горните две бяха оръдейни; част от екипажа спеше там, на опънати между топовете хамаци. Следваше палубата за войниците. Четвъртата се използваше за склад за боеприпаси, храна, такелаж, инструменти, провизии и животни. Петата и най-ниската едва ли можеше да се нарече палуба — от пода до яките греди на тавана имаше не повече от четири фута и тъй като се намираше под ватерлинията, тук нямаше проветрение. Застоялият въздух вонеше на изпражнения и трюмна вода.

Екипажът на „Касандра“ бе затворен на тази палуба. Моряците бяха принудени да седнат на грубия под, на известно разстояние един от друг. Двадесет войници бяха оставени на стража в ъглите и от време на време някой от тях обикаляше пленниците с фенер, за да провери дали ръцете им са завързани добре.

Разговорите бяха забранени, спането също и всеки, който опитваше едното или другото, получаваше груб ритник от войнишки ботуш. Не им разрешаваха да стават и ако на някой му се налагаше да се облекчи, трябваше да го прави на мястото си. С шестдесет мъже и двадесет стражи тясното затворено пространство скоро стана задушно, горещо и зловонно. Дори войниците плувнаха в пот.

Нямаше как да определят колко време е минало. Единствените звуци бяха тежкото трополене на добитъка на палубата над тях и безкрайното монотонно съскане на водата около движещия се кораб. Хънтър седеше в ъгъла и се опитваше да се концентрира върху съскането в очакване то да спре. Опита се да игнорира безнадеждността на положението — той и екипажът му бяха погребани дълбоко в недрата на могъщия боен кораб, заобиколени от стотици вражески войници и оставени изцяло на тяхната милост. Ако Казала не хвърлеше котва за през нощта, бяха обречени. Единственият шанс на Хънтър зависеше от това дали ще спрат за нощувка.

Времето се точеше, а той чакаше.

Накрая долови промяна в съскането на водата и в скърцането на такелажа. Понадигна се и се заслуша внимателно. Нямаше съмнение — корабът забавяше скорост.

Войниците, които се бяха скупчили и разговаряха тихо, също забелязаха това и започнаха да коментират помежду си. Не след дълго съскането на водата съвсем спря и Хънтър чу свистенето на котвеното въже. Котвата падна с шумен плясък във водата и Хънтър полусъзнателно отбеляза, че тя се намира някъде при носа на кораба. Иначе звукът нямаше да е така ясен.

Мина още време. Закотвеният боен кораб се поклащаше леко. Явно се намираха на някакво закътано място, ако можеше да се съди по спокойната вода. Но в същото време корабът газеше дълбоко и Казала не би го вкарал в залив, който не познава добре.

Хънтър се зачуди къде ли се намират. Надяваше се да са в заливче при остров Търк. Там имаше няколко подходящи места на завет за съдове с подобни размери.

Поклащането на кораба унасяше и той на няколко пъти усети, че задрямва. Войниците бяха заети да ритат пленниците, за да ги държат будни. В сумрака на най-долната палуба често се чуваше пъшкането и стоновете на сритваните моряци.

Хънтър се замисли за плана си. Какво ли се случваше?

След неизвестно колко време на палубата слезе един войник и излая:

— Всички да станат! Заповед на Казала! Всички на крака!

Окуражавани от испанските ботуши, моряците се изправиха един по един, приведени под ниския таван. Тази поза бе болезнена и мъчително неудобна.

Мина още време. Стражата се смени. Новите войници влязоха, като запушваха носовете си и подмятаха шеги за вонята. Хънтър ги изгледа странно — самият той отдавна бе престанал да усеща каквито и да било миризми.

Новите стражи бяха по-млади и по-небрежни към задълженията си. Явно испанците бяха убедени, че пиратите няма да им създават неприятности. Не след дълго стражите започнаха да играят карти. Хънтър извърна поглед и загледа как собствената му пот капе по дъските. Помисли си за горкия Тренчър, но не можеше да събере в гърдите си гняв или възмущение, или дори страх. Беше станал безчувствен.

Пристигна още един войник. Явно беше офицер, защото остана недоволен от небрежното отношение на младите войници. Излая им нещо и те бързо зарязаха картите.

Офицерът обиколи помещението, като гледаше изпитателно лицата на каперите. Накрая избра един от групата и го отведе. Коленете на мъжа се огънаха, когато му заповядаха да върви. Войниците го хванаха и го извлякоха.

Вратата се затвори. Стражите се преструваха известно време на бдителни и отново се отпуснаха. Но вече не играеха карти. Не след дълго двама от тях решиха да се състезават кой ще се изпикае по-надалеч. Мишената им бе един моряк в ъгъла. Играта явно много се хареса на останалите войници, които се смееха гръмко и започнаха да се преструват, че залагат огромни суми за победителя.

Хънтър смътно си даваше сметка за всичко това. Беше много уморен; краката му горяха от изтощение, гърбът го болеше. Започна да се пита защо ли бе отказал да признае на Казала истинската им цел. Това вече му се струваше безсмислено.

В този миг мислите му бяха прекъснати от пристигането на друг офицер.

— Капитан Хънтър! — излая той и Хънтър бе изведен от помещението.

Докато го бутаха и мушкаха да върви през палубите на моряците, които спяха в люлеещите се хамаци, той ясно чу отнякъде странен, жален звук.

Плач на жена.