Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (28)

28.

След напрегнатото преминаване на рифа екипажите на двата кораба ликуваха, крещяха и се смееха, поздравяваха се и си подхвърляха шеговити подигравки в здрача. Хънтър не се включи във веселбата. Застана на кърмата на галеона и загледа как бойният кораб продължава към тях въпреки бързо сгъстяващия се мрак.

Преследвачите им бяха вече на половин миля от залива; непосредствено до входа. Боскет бе много смел, щом бе приближил толкова много в тъмното. Поемаше значителен и ненужен риск.

— Защо? — зададе неизказания въпрос Ендърс, който също гледаше натам.

Хънтър поклати глава. Испанците хвърлиха котва; двамата видяха плясъка, когато тя падна във водата.

Вражеският кораб бе толкова близо, че Хънтър дочуваше командите на испански език. На кърмата кипеше бурна дейност; хвърлена бе втора котва.

— Абсолютно безсмислено — рече Ендърс. — Има на разположение мили дълбоки води, а решава да спре на четири фатома.

Хънтър продължи да гледа към бойния кораб. От кърмата бе хвърлена още една котва и много ръце задърпаха въжето. Кърмата се завъртя към брега.

— Проклет да съм — промълви Ендърс. — Да не би…

— Да — каза Хънтър. — Обръща с борд към нас. Вдигай котва.

— Вдигай котва! — изрева Ендърс на изненадания екипаж. — Вдигнете фока, бързо! По-живо с въжетата! — Обърна се към Хънтър. — Със сигурност ще се натъкнем на плитчини.

— Нямаме избор — отвърна Хънтър.

Намерението на Боскет бе пределно ясно. Беше хвърлил котва в устието на залива, точно от другата страна на рифа, но ги държеше в обсега на оръдията си. Смяташе да остане там и да обстрелва галеона през цялата нощ. Хънтър трябваше да излезе от обхвата му и да рискува с плитчините; иначе корабите му нямаше да оцелеят до сутринта.

И наистина, видяха как оръдейните люкове на испанския кораб се отварят и дулата проблеснаха. Гюлетата профучаха през такелажа на „Ел Тринидад“ и паднаха във водата около кораба.

— Размърдай кравата, Ендърс — излая Хънтър.

Сякаш в отговор последва втори залп. Този път испанците бяха по-точни. Няколко гюлета улучиха галеона, разцепвайки дърво и късайки въжета.

— По дяволите! — изруга Ендърс с такава болка в гласа, сякаш самият той бе ранен.

„Ел Тринидад“ обаче вече се отдалечаваше от обхвата на испанските оръдия и следващият залп улучи водата, вдигайки фонтани от пръски. Правотата на линията бе респектираща.

— Добър екипаж има — отбеляза Ендърс.

— Понякога проявяваш прекалено голям интерес към подобни неща — отвърна Хънтър.

Вече съвсем се бе стъмнило; видяха четвъртия залп като серия червени проблясъци по черния профил на бойния кораб. Чуха, но почти не видяха пръските от гюлетата във водата зад тях.

После хълмистият извит полуостров скри неприятеля от погледа им.

— Хвърляйте котва! — извика Ендърс, но вече бе твърде късно. В същия момент се чу тихо хрущене и „Ел Тринидад“ заседна в пясъчното дъно на Маймунския залив.

 

 

През нощта, сам в каютата си, Хънтър направи преценка на положението. Това, че бяха заседнали, изобщо не го притесняваше; корабът бе попаднал на пясъка по време на отлив и лесно можеше да се освободи след няколко часа.

Засега двата кораба бяха в безопасност. Заливът не беше идеален, но вършеше работа; храна за повече от две седмици, без да се налага екипажът да се подлага на лишения. Ако намереха вода на сушата — а това бе много вероятно — можеха да останат в Маймунския залив месеци наред.

Или поне докато не се вдигне буря. Бурята означаваше катастрофа. Маймунският залив бе от наветрената страна на острова и водите му бяха плитки. Силна буря щеше да направи корабите на трески само за няколко часа. А сега беше сезонът на ураганите; едва ли щяха да минат много дни, преди някой да връхлети отгоре им, а Хънтър не искаше да бъде тук, когато това се случи.

Боскет вероятно знаеше това. Ако беше търпелив, можеше просто да устрои блокада, да излезе на по-дълбоко и да изчака лошото време, което щеше да принуди галеона да излезе от залива и да се озове пред оръдията му.

Боскет обаче май не беше от търпеливите. Тъкмо обратното — всичко говореше, че е находчив и дързък и предпочита да приеме предизвикателството при всяка възможност. Пък и имаше добри основания да атакува, преди времето да се развали.

При всяко морско сражение лошото време действаше като изравнител на шансовете, желан от слабия и избягван от силния. Бурята тормозеше и двата кораба, но свеждаше до нула ефективността на по-мощния. Боскет сигурно знаеше, че съдовете на Хънтър са с оскъден екипаж и леко въоръжени.

В уединението на каютата си Хънтър се постави на мястото на човека, когото никога не бе срещал, и се опита да разчете мислите му. Накрая реши, че Боскет със сигурност ще атакува на сутринта.

Нападението можеше да бъде или по суша, или по вода, или и двете. Зависеше от това с колко испански войници разполага французинът и до каква степен те имаха доверие на командира си. Хънтър си спомни войниците, които ги пазеха в трюма на кораба — млади, без опит, с лоша дисциплина.

На такива не можеше да се разчита.

Не, реши Хънтър, Боскет щеше да атакува първо от кораба си. Щеше да опита да навлезе в Маймунския залив, докато галеонът не се озове в обсега му. Може би подозираше, че каперите се намират в плитки води и това прави маневрирането им трудно.

В момента бяха обърнати с кърмата към врага, а тя бе най-уязвимата част. Боскет можеше да влезе в устието на залива и да стреля, докато не потопи и двата кораба. И то без да рискува нищо, тъй като съкровището на галеона щеше да се озове на плитко и можеше да бъде прибрано от местните гмуркачи.

Хънтър повика Ендърс и заповяда испанските пленници да бъдат заключени. После нареди всички здрави капери да се въоръжат с мускети и веднага да слязат на брега.

 

 

Зората бавно се пукаше над Маймунския залив. Духаше съвсем слаб вятър; небето бе изпъстрено с перести облици, порозовели от първите лъчи на слънцето. На борда ни испанския кораб моряците се захващаха за сутрешната си работа мудно и мързеливо. Слънцето се бе издигнало доста над хоризонта, преди да се чуе заповедта за вдигане на котва.

Точно тогава от брега и от двете страни на устието на залива скритите капери откриха унищожителен огън. Стрелбата явно вцепени испанския екипаж. През първите няколко мига всички моряци, вдигащи предната котва, бяха убити. Онези, които вдигаха котвата на кърмата, също паднаха мъртви или ранени. Офицерите бяха простреляни, а хората по такелажа бяха свалени със смразяваща точност и полетяха с писъци към палубата.

После, също така внезапно, стрелбата спря. Като се изключи лютивата сива барутна мъгла, надвиснала над брега, не се виждаше нито движение, нито се чуваше шумолене на листа — нищо.

Хънтър, заел позиция в края на вдаващия се в морето тесен полуостров, наблюдаваше със задоволство през далекогледа. Чуваше обърканите викове и гледаше как наполовина вдигнатите платна плющят на вятъра. Минаха няколко минути, преди нови моряци да започнат да се катерят по въжетата и да се захванат с макарите на палубата. Започнаха боязливо, но тъй като откъм сушата не последва стрелба, станаха по-уверени.

Хънтър чакаше.

Знаеше, че има определено преимущество. В епоха, когато нито мускетите, нито мускетарите можеха да се похвалят с особена точност, всеки капер беше изключителен стрелец. Хората му можеха да свалят моряци на палубата на противников кораб, докато стояха на палубата на открития слуп, който се люлееше на вълните. Стрелбата от суша беше детска игра за тях.

Дори не можеше да се нарече добро забавление.

Хънтър изчака, докато въжето на котвата се задвижи, и даде сигнал за стрелба. Новият залп се стовари върху бойния кораб със същия унищожителен ефект. После отново се възцари тишина.

Боскет вече трябваше да е разбрал, че навлизането в кораловия проход — и приближаването до сушата — ще му струва страшно много. Може би щеше да успее да премине и да влезе в залива, но щеше да изгуби десетки, ако не и стотици хора. Още по-голям бе рискът да изгуби ключовите си хора по мачтите или дори кормчията, което щеше да направи кораба неуправляем в опасните води.

Хънтър зачака. Някой изкрещя команди, последвани от още тишина. След това видя как въжето на главната котва пльосна във водата. Бяха прерязали котвата. Не след дълго въжетата на кърмата също бяха прерязани и корабът бавно започна да се отдалечава от рифа.

Щом излезе извън обхвата на мускетите, на палубата и по такелажа отново се появиха хора. Платната бяха вдигнати. Хънтър изчака да види дали корабът няма да обърне и да се насочи към брега. Но не стана така. Испанците продължиха около стотина ярда на север и хвърлиха нова котва. Прибраха платната. Корабът леко се заклатушка на място, точно срещу хълмовете, защитаващи залива.

— Е, значи така — обади се Ендърс. — Донът не може да влезе, а ние не можем да излезем.

По пладне Маймунският залив се превърна в същинска пещ, в която не се дишаше. Хънтър крачеше по нагорещената палуба на галеона, усещаше лепкавия разтопен катран под краката си и много добре си даваше сметка за иронията на положението. Беше извършил най-дръзкия каперски рейд на века, при това с пълен успех, само за да се озове в клопка в някакво задушно заливче, заварден от един-единствен испански кораб.

Моментът бе труден за него и още по-труден за екипажа. Каперите гледаха към капитана си за насоки и нов план, а бе очевидно, че Хънтър не разполага с такива. Някои наблегнаха на рома и започнаха разпри; при една от тях се стигна до дуел, който Ендърс спря в последния момент. Хънтър обяви, че всеки, който убие някого от другарите си, моментално ще намери смъртта си. Капитанът искаше екипажа си непокътнат, а решаването на личните разногласия можеше да изчака завръщането в Порт Роял.

— Не съм сигурен, че ще го понесат — рече вечно мрачният Ендърс.

— Ще го понесат — отвърна Хънтър.

Той стоеше на палубата, в сянката на гротмачтата, заедно с лейди Сара, когато някъде отдолу проехтя изстрел.

— Какво беше това? — разтревожено попита лейди Сара.

— По дяволите! — изруга Хънтър.

Минута по-късно огромният Баса излезе на палубата, мъкнейки съпротивляващ се моряк. Ендърс ги следваше печално.

Хънтър погледна моряка. Беше прошарен мъж на име Локууд, двадесет и пет годишен. Хънтър го познаваше бегло.

— Рани Пъркинс в ухото с това — каза Ендърс и подаде пистолета на Хънтър.

Моряците бавно изпълниха палубата, навъсени и мрачни под изпепеляващото слънце. Хънтър извади собствения си пистолет от колана си и провери дали е зареден.

— Какво ще правите? — попита лейди Сара.

— Това не е ваша работа — отвърна Хънтър.

— Но…

— Извърнете се — каза Хънтър и вдигна пистолета.

Мавъра пусна моряка и той застана пред Хънтър с наведена глава, беше пиян.

— Той ме подхлъзна — каза морякът.

Хънтър го застреля в главата и мозъкът му се пръсна по планшира.

— Господи! — възкликна лейди Сара.

— Хвърлете го през борда — каза Хънтър.

Баса хвана тялото и го помъкна. Краката на мъртвия се тътреха шумно по потъналата в тишина палуба. После се чу плясък; трупът беше изчезнал.

Хънтър се обърна към екипажа си.

— Искате ли да гласувате за нов капитан? — попита той високо.

Моряците замърмориха и се извърнаха. Никой не проговори.

Не след дълго палубата отново опустя. Хората слязоха долу, за да се скрият от слънцето.

Хънтър погледна към лейди Сара. Тя не каза нищо, но го гледаше обвинително.

— Това са корави мъже — рече Хънтър. — И живеят по правила, които всички сме приели.

Тя не отговори, а се завъртя рязко и се отдалечи.

Хънтър погледна към Ендърс. Кормчията сви рамене.

Следобед съгледвачите докладваха, че на бойния кораб отново кипи дейност; всички лодки били спуснати откъм океана, извън видимостта от сушата. Явно били вързани за кораба, тъй като нито една не се появила зад него. От палубата се вдигал пушек. Били запалили огън, но неясно с каква цел. Всичко това продължи до настъпването на вечерта.

Краят на деня бе истинска благодат. В прохладния вечерен въздух Хънтър крачеше по палубата на „Ел Тринидад“ и се взираше в дългите редици оръдия. Минаваше от едно на друго, спираше да ги докосне, прокарваше пръсти по бронза, който все още бе топъл от слънцето. Разглеждаше оборудването, грижливо подредено до всяко от тях — натъпквача, торбите барут, пирамидите гюлета, запалителите и фитилите в кофите.

Всичко това бе готово за употреба — цялата тази огнева мощ, всички тези оръжия. Разполагаше с всичко необходимо, освен с хора, които да ги обслужват. А без хора оръдията спокойно можеше и да ги няма.

— Потънал сте в мисли.

Хънтър се сепна и се обърна. На няколко крачки от него стоеше лейди Сара в свободна бяла рокля. В тъмното приличаше на нощна риза.

— Не бива да се обличате така при всички тези мъже на борда.

— Беше много горещо и не можех да заспя — каза тя. — Освен това бях неспокойна. Това, което видях днес… — Гласът й замлъкна.

— Смути ли ви?

— Не съм виждала такава диващина дори у монарх. Дори Чарлз не е толкова безжалостен и своеволен.

— Чарлз си има други грижи. Най-вече удоволствията.

— Нарочно се правите, че не разбирате какво искам да кажа. — Дори в тъмното в очите й проблесна нещо като гняв.

— Мадам, в това общество… — започна Хънтър.

— Общество? Наричате това… — жестът й обхвана кораба и спящите по палубата моряци, — наричате това общество?

— Разбира се. Навсякъде, където се събират хора, има правила на поведение. Правилата на тези мъже са различни от правилата в двора на Чарлз, на Луи и дори на колонията Масачузетс, където съм роден. Но въпреки това те съществуват, за да бъдат спазвани, и нарушителите си понасят наказанието.

— Вие сте и философ. — Гласът й бе изпълнен със сарказъм.

— Казвам каквото знам. Какво би ви сполетяло в двора на Чарлз, ако не се поклоните на краля?

Тя изсумтя, усещайки накъде бие той.

— Тук е същото — продължи Хънтър. — Тези хора са свирепи и буйни. Ако искам да ги управлявам, те трябва да ми се подчиняват. За да ми се подчиняват, трябва да ме уважават. А за да ме уважават, трябва да признават властта ми, която е абсолютна.

— Говорите като крал.

— Капитанът е крал на екипажа си.

Тя пристъпи към него.

— А доставяте ли си удоволствие, подобно на крал?

Хънтър имаше само миг да осмисли думите й, преди тя да го прегърне и да го целуне енергично по устата. Отвърна на прегръдката й.

— Толкова съм уплашена — каза тя, когато се отдръпнаха. — Тук всичко е така странно.

— Мадам — рече Хънтър, — мое задължение е да ви върна жива и здрава при вашия чичо и мой приятел, губернатор сър Джеймс.

— Не е нужно да сте толкова помпозен. Да не сте пуритан?

— Само по рождение — отвърна той и отново я целуна.

— Може би ще се видим по-късно — рече тя.

— Може би.

Тя слезе долу, хвърляйки му последен поглед в тъмното. Хънтър се облегна на едно оръдие и я загледа как се отдалечава.

— Доста е пикантна, дума да няма.

Обърна се. Беше Ендърс. Кормчията се ухили.

— Премине ли границата, една благородна дама става неудържима, а?

— Така излиза — отвърна Хънтър.

Ендърс погледна редицата оръдия и потупа най-близкото. То изкънтя глухо.

— Влудяващо, нали? — рече той. — Толкова много топове, а не можем да ги използваме поради липса на хора.

— По-добре поспи малко — сухо го посъветва Хънтър и се отдалечи.

Ендърс обаче бе казал истината. Докато крачеше по палубата, Хънтър напълно забрави за жената и мислите му отново се върнаха към оръдията. Някаква неспокойна част от ума му се мъчеше с проблема отново и отново, търсеше решение. Беше убеден, че има начин да използва оръдията. Беше забравил нещо — нещо, което знаеше отдавна.

Жената явно си мислеше, че е варварин — или пуритан, което бе още по-лошо. Усмихна се в тъмното при тази мисъл. Всъщност той бе образован човек. Беше изучил всички основни категории на познанието, както бяха дефинирани още през Средните векове. Класическа история, латински и старогръцки, естествена философия, религия и музика. Навремето никоя от тези науки не бе събудила интереса му.

Още като млад практическото, емпирично познание го интересуваше далеч повече, отколкото мнението на някой отдавна мъртъв мислител. Всеки ученик знаеше, че светът е много по-голям, отколкото си е представял Аристотел. Самият Хънтър бе роден в земя, за чието съществуване гърците не са имали ни най-малка представа.

Но ето че сега някои елементи от това образование не му даваха покой. Мислите му продължаваха да се връщат към Гърция — към самата нея или към гърците — но не знаеше защо, нито във връзка с какво.

После си помисли за маслената картина в каютата на Казала. При онази среща почти не й обърна внимание, а и сега не я помнеше ясно. В картината на борда на испанския кораб обаче имаше нещо, което го интригуваше. И по някакъв начин то бе важно.

Какво бе значението й? Не знаеше нищо за изобразителното изкуство; смяташе го за незначителен талант, подходящ единствено за украса и представляващ интерес само за суетните и богати благородници, готови да платят за портрети, на които да бъдат изобразени далеч по-красиви, отколкото са. Знаеше, че самите художници са тривиални души, които скитат като цигани от една страна в друга в търсене на покровител. Те бяха бездомни, фриволни хора без корени, на които липсваше твърдата връзка с родината и сънародниците. Въпреки факта, че родителите му бяха избягали в Масачузетс от Англия, самият Хънтър се смяташе за чист англичанин и бе ревностен протестант. Той воюваше срещу испанците и католическите врагове и не разбираше онези, които не бяха патриоти като него. Да те е грижа само за рисуването — това наистина трудно можеше да се нарече вярност.

И в същото време художниците странстваха. Имаше французи в Лондон, гърци в Испания и италианци навсякъде. Дори по време на война те пътуваха свободно, особено италианците. Имаше толкова много италианци.

Защо изобщо му пукаше?

Тръгна из потъналия в мрак кораб, като минаваше от оръдие на оръдие. Докосна едно. Върху задната му част беше отпечатан девиз:

SEMPER VINCIT^[1]

Досмеша го. Невинаги, помисли си. Не и без хора, които да го зареждат, да го насочват и да стрелят. Докосна надписа, пръстите му пробягаха по буквите, по гладката извивка на S и изчистените линии на Е.

SEMPER VINCIT

В латинския имаше сила и чистота — две стегнати думи, типично военни и твърди. Италианците бяха изгубили всичко това; те бяха меки и цветисти и езикът им се бе променил, за да отрази това. Беше минало много време, откакто Цезар бе заявил без заобикалки „Veni, vidi, vici“.

VINCIT

Тази дума сякаш подсказваше нещо. Вгледа се в изчистените линии на буквите и тогава мислено видя повече линии, линии и ъгли, и умът му отново се насочи към гърците и към евклидовата геометрия, която го бе тормозила толкова много като момче. По онова време така и не успя да разбере защо е важно дали два ъгъла са еднакви и дали две прави се пресичат в една или друга точка. Какво значение имаше?

VINCIT

Спомни си картината на Казала — произведение на изкуството на един боен кораб, съвсем не на мястото си, нещо напълно ненужно и непрактично. Това бе проблемът на изкуството — то не беше практично. И не побеждаваше нищо.

VINCIT

Побеждава. Хънтър се усмихна на иронията на мотото, гравирано върху оръдие, което нямаше да победи нищо. Това оръжие за него бе толкова безсмислено, колкото и картината на Казала. Колкото постулатите на Евклид. Уморено разтърка очи.

Всички тези мисли нямаха смисъл. Въртеше се в кръг без чувство, без цел, без посока — обезсърчен мъж, попаднал в клопка и напразно търсещ решение, човек, когото не го свърта на едно място.

И тогава чу вика, от който моряците се страхуват най-много.

— Огън!