Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (29)

29.

Хънтър се втурна нагоре точно навреме, за да види шестте горящи лодки, носещи се към галеона. Бяха лодките на бойния кораб, намазани с дебел слой катран. Пламтяха ярко и осветяваха неподвижните води на залива, докато приближаваха.

Наруга се, че не е предвидил този ход; димът на палубата бе ясна улика, но той не бе успял да я разбере. Но не губи време да се обвинява. Моряците на „Ел Тринидад“ вече се изсипваха в лодките, които бяха вързани до кораба; първата от тях потегли и мъжете яростно загребаха към огнената заплаха.

Хънтър се завъртя и попита остро Ендърс:

— Къде са съгледвачите? Как е могло да се случи това?

Ендърс поклати глава.

— Не зная, постовете бяха разположени на пясъчния нос и на брега зад него.

— По дяволите!

Съгледвачите или бяха заспали, или испанците бяха слезли на сушата, бяха ги изненадали в тъмното и ги бяха избили. Хънтър загледа как хората му от първата лодка се борят с пламъците на една от испанските лодки. Опитваха се да я оттласнат с гребла и да я преобърнат. Един моряк се подпали и скочи с писъци във водата.

После самият Хънтър скочи в една лодка. Докато гребяха, моряците започнаха да се поливат със солена вода. Хънтър се огледа и видя, че Сансон също е спуснал лодка от „Касандра“, за да се бори с пламъците.

— Напрегнете гърбини, момчета! — извика Хънтър, докато приближаваха пъкъла. Дори от разстояние петдесет ярда жегата от горящите лодки беше ужасна; пламъците се виеха и подскачаха високо в нощта, горящи буци катран пращяха, хвърчаха във всички посоки и съскаха във водата.

Следващият един час беше кошмар наяве. Една по една горящите лодки бяха насочени към брега или избутани настрани, докато корпусите им не изгоряха и не потънаха.

Когато най-сетне се върна на кораба, целият в сажди и разпокъсани дрехи, Хънтър се строполи в леглото и заспа на мига.

 

 

На сутринта Ендърс го събуди с вестта, че Сансон е слязъл в трюма на „Ел Тринидад“.

— Казва, че е намерил нещо — със съмнение добави той.

Хънтър се облече и слезе долу. Откри Сансон на най-долната палуба, покрита с изпражненията на добитъка горе. Французинът се беше ухилил до уши.

— Стана случайно — рече той. — Не мога да си припиша заслугата. Ела да видиш.

Поведе го надолу към баласта. Тесният и нисък отсек беше горещ и вонеше от трюмната вода, която се плискаше напред-назад при лекото поклащане на кораба. Хънтър видя камъните, поставени тук за баласт. После се намръщи — не бяха камъни, имаха твърде правилна форма. Гюлета.

Взе едно и го претегли на ръка. Беше желязно и хлъзгаво от слузта и мръсотията.

— Около пет фунта — каза Сансон. — А на борда нямаме нищо, което да стреля с петфунтови гюлета.

Все така ухилен, той поведе Хънтър към кърмата. Трептящата светлина на фенера освети още нещо, наполовина потопено във водата. Разпозна го веднага — сакер, малко оръдие, което вече не се използваше на корабите. Сакерите бяха излезли от употреба преди трийсетина години, заместени от малки въртящи се оръдия или от големите топове.

Хънтър се наведе над оръдието и прокара длани по потопения му ствол.

— Ще стреля ли?

— От бронз е — отвърна Сансон. — Чифутина казва, че може да се използва.

Хънтър опипа метала. Тъй като бе от бронз, оръдието не беше ръждясало много. Хънтър погледна към Сансон.

— В такъв случай ще поднесем на дона един от собствените му специалитети.

Макар и малък, сакерът представляваше седем фута плътен бронз с тегло хиляда и шестстотин фунта. Измъкването му на палубата на „Ел Тринидад“ отне по-голямата част от сутринта. След това оръдието трябваше да се спусне през борда в чакащата го лодка.

Работата беше мъчителна под палещите лъчи на слънцето, а трябваше да се изпълни изключително внимателно. Ендърс крещеше заповеди и проклятия, докато не прегракна, но в крайна сметка сакерът бе спуснат леко, сякаш беше перце. Лодката потъна застрашително под тежестта му; планширите й се подаваха само на няколко инча над водата. Въпреки това беше стабилна, докато я изтегляха към отсрещния бряг.

Хънтър смяташе да постави сакера на върха на възвишението, което се издаваше от Маймунския залив. Оттам испанският боен кораб щеше да е в обхвата му и можеше да стреля по него. Позицията на оръдието щеше да е безопасна — испанците не бяха в състояние да насочат своите оръдия толкова високо, че да отговорят на огъня, а хората на Хънтър можеха да ги бомбардират, докато не им свършат гюлетата.

Същинският въпрос бе кога да открият огън. Хънтър не хранеше илюзии относно мощността на оръдието. Петфунтово гюле не можеше да се нарече сериозна заплаха; нужни бяха много изстрели, за да нанесе някаква сериозна повреда. Но ако откриеше огън през нощта, в суматохата испанците можеше да вдигнат котва и да се опитат да излязат от обсега на сакера. А при тези плитчини наоколо лесно щяха да заседнат или дори да се разбият.

Точно на това се надяваше.

Сакерът в полупотопената лодка стигна до брега и тридесет мъже го измъкнаха с пъшкане на пясъка. Там го поставиха на трупи и го завлачиха стъпка по стъпка към храстите.

Оттам сакерът трябваше да бъде издърпан сто фута нагоре до върха на хълма, през растящите нагъсто мангрови дървета и палми. Поради липсата на скрипци и макари работата беше изнурителна, но моряците се заеха енергично с нея.

Други работеха също така здраво. Чифутина наглеждаше петимата мъже, които остъргваха ръждата от железните гюлета и пълнеха торби с барут. Мавъра, който бе умел дърводелец, скова лафет с гнезда за цапфите^[1] на сакера.

Привечер оръдието бе на позиция, насочено към бойния кораб. Хънтър изчака още няколко минути, докато се стъмни съвсем, след което даде заповед за стрелба. Първото гюле прелетя над испанския кораб и вдигна пръски зад него. Второто улучи целта, третото — също. След това стана твърде тъмно, за да се вижда каквото и да било.

През следващия един час сакерът сипеше гюлета върху испанците. Най-накрая Хънтър видя в сумрака как те вдигат платна.

— Ще се опитат да избягат! — дрезгаво извика Ендърс.

Обслужващите оръдието моряци нададоха радостни викове. Последваха още залпове, докато испанците се оттегляха от мястото, където бяха хвърлили котва. Хората на Хънтър продължиха да стрелят ритмично и дори когато корабът вече не се виждаше в мрака, той даде заповед да продължат стрелбата. Гърмежите на сакера продължиха цялата нощ.

При първата светлина на утрото всички напрегнаха очи да видят плодовете на усилията си. Бойният кораб отново беше закотвен, този път на около четвърт миля навътре в морето, но слънцето се издигаше зад него и го превръщаше в черен силует. Не успяха да различат следи от поражения. Знаеха, че са причинили вреди, но засега бе невъзможно да определят какви.

Макар че зората тепърва пукваше, Хънтър бе потиснат. От начина, по който корабът се поклащаше на котвата си, беше ясно, че не е сериозно засегнат. Късметът бе на страната на испанците — бяха успели да излязат през нощта от залива, без да се ударят в корал или да заседнат.

Една от рейките на марсела висеше пречупена. Част от такелажа бе разкъсан, носовата част бе нацепена, но това бяха дребни подробности — корабът на Боскет бе цял-целеничък и самодоволно се поклащаше в осветените от слънцето води. Хънтър беше страшно уморен и потиснат. Продължи да гледа кораба още известно време, наблюдавайки движенията му.

— Кръв Божия! — изруга тихо той.

Стоящият до него Ендърс също го забеляза.

— Дълги вълни — рече той.

— Вятърът е добър — каза Хънтър.

— Да. И ще се запази още около ден.

Хънтър се взираше в дългите бавни вълни, които полюшваха испанския кораб, и изруга.

— Откъде идва?

— Предполагам, че право от юг, особено по това време на годината — отвърна Ендърс.

Всички знаеха, че трябва да очакват урагани в края на лятото, и като опитни моряци можеха да предвидят връхлитането на тези страховити бури близо два дни предварително. Първите сигнали винаги се откриваха по повърхност на океана — вълните, подгонени от бурните ветрове, движещи се със сто мили в час, се променяха на места, отдалечени от самата буря.

Хънтър погледна все още безоблачното небе.

— Колко време остава според теб?

Ендърс поклати глава.

— Най-късно до утре вечер.

— По дяволите! — изруга Хънтър.

Обърна се и погледна към галеона в Маймунския залив. „Ел Тринидад“ се поклащаше с лекота на котвата си. Имаше прилив, при това тревожно висок.

— По дяволите! — повтори той и тръгна към кораба.

Беше в отвратително настроение и крачеше напред-назад под горещото слънце, подобно на затворник в килия. Лейди Сара Алмънт избра точно този момент да говори с него. Помоли го за лодка и моряци, които да я откарат до брега.

— С каква цел? — рязко попита той. В същото време се зачуди, че тя изобщо не спомена, че не е посетил каютата й предишната нощ.

— С каква цел ли? За да набера плодове и зеленчуци за диетата ми. На борда нямате нищо подходящо.

— Молбата ви е неизпълнима — отсече той и й обърна гръб.

— Капитане! — Лейди Сара тропна с крак. — Трябва да ви уведомя, че това не е маловажен въпрос за мен. Аз съм вегетарианка и не ям месо.

Хънтър отново се обърна към нея.

— Мадам — рече той, — изобщо не ме интересуват ексцентричните ви прищевки и нямам нито време, нито нерви да им угаждам.

— Ексцентрични прищевки? — Лейди Сара се изчерви. — Трябва да знаете, че най-великите умове в историята са били вегетарианци, от Птолемей до Леонардо да Винчи. И освен това, сър, вие сте един най-обикновен простак и грубиянин.

Хънтър избухна. Гневът му по нищо не отстъпваше на нейния.

— Мадам — каза той, сочейки океана, — давате ли си сметка за огромното си невежество, че морето се е променило?

Тя млъкна объркана. Не можеше да свърже слабото вълнение с очевидната тревога, с която го гледаше Хънтър.

— Изглежда ми незначително за голям кораб като вашия.

— Такова е. За момента.

— И небето е чисто.

— Пак за момента.

— Не съм моряк, капитане — рече тя.

— Мадам — каза той, — вълните са дълги и дълбоки. И могат да означават само едно. След по-малко от два дни ще се озовем в ураган. Можете ли да разберете това?

— Ураганът е свирепа буря — каза тя, сякаш повтаряше научен урок.

— Свирепа буря — повтори той. — Ако все още сме в проклетия залив, когато ни връхлети ураганът, ще бъдем разбити на трески. Можете ли да проумеете това?

Изгледа я, кипнал от гняв, и видя, че тя наистина не проумява. Лицето й бе самата невинност. Никога не бе виждала ураган и го смяташе за малко по-свирепа морска буря.

А Хънтър беше наясно, че разликата между урагана и свирепата морска буря е като разликата между див вълк и галено кученце.

Преди тя да успее да отговори на избухването му, той се обърна и се облегна на релинга. Знаеше, че се е държал твърде грубо; собствените му тревоги не бяха нейни и той имаше всички причини да й угоди. Не беше мигнала цяла нощ, за да се грижи за обгорените моряци — нещо небивало за жена с благороден произход. Отново се обърна към нея.

— Простете — тихо рече той. — Обърнете се към Ендърс и той ще се погрижи да слезете на брега, за да продължите достойната традиция на Птолемей и Леонардо.

И млъкна.

— Капитане?

Хънтър бе вперил поглед в нищото.

— Капитане, добре ли сте?

Той неочаквано се отдалечи от нея.

— Дон Диего! — изкрещя той. — Намерете ми дон Диего!

 

 

Дон Диего се яви в каютата му и го свари да чертае ожесточено нещо върху късове хартия. Цялото писалище беше в скици.

— Не зная дали ще се получи — каза Хънтър. — Само съм чувал за него. Предложил го е онзи флорентинец Леонардо, но не му обърнали внимание.

— Войниците не се вслушват в художници — отбеляза дон Диего.

Хънтър го изгледа свирепо.

— С право или не — отвърна той.

Дон Диего погледна скиците. На всяка имаше кораб, нарисуван отгоре, с прави линии, които излизаха от бордовете. Хънтър нарисува още една.

— Идеята е проста — каза той. — На обикновените кораби всяко оръдие си има главен артилерист, който е отговорен само за своето оръдие.

— Да…

— След като оръдието се зареди и приготви за стрелба, командирът кляка зад него и се прицелва. После заповядва на подчинените си да насочат оръдието с лостове и макари така, както прецени за добре. След това хората му трябва да нагласят лафета под подходящия ъгъл — пак според неговата преценка. После стрелят. Такава е процедурата за всяко оръдие.

— Да… — каза Чифутина. Той всъщност никога не беше виждал голямо оръдие в действие, но бе запознат с принципа. Всяко оръдие се насочваше поотделно и добрите командири, които можеха да преценят точно подходящия ъгъл, се ценяха високо. И бяха рядкост.

— Освен това — продължи Хънтър — обичайният начин е да се води успореден огън. — Той начерта успоредни линии от борда на кораба. — Всяко оръдие стреля и командирът се моли да улучи целта си. В действителност обаче много оръдия пропускат, освен ако корабите не са толкова близко, че гюлето да уцели независимо от ъгъла. Например, когато се намират на петстотин ярда един от друг. Нали така?

Дон Диего кимна бавно.

— А ето какво предлага флорентинецът — каза Хънтър и начерта друг кораб. — Той казал — не разчитайте на командирите да се прицелват при всеки изстрел. Вместо това насочете всички оръдия още преди битката. И виж какво се получава.

Хънтър начерта излизащи от кораба линии, които се събираха в една-единствена точка във водата.

— Разбираш ли? Концентрираш целия огън на едно място. Всичките ти гюлета улучват целта в една и съща точка и причиняват огромни разрушения.

— Или всичките ти гюлета пропускат целта и падат в една точка в морето — каза дон Диего. — Или всичките ти гюлета улучват бушприта или някоя друга маловажна част от кораба. Честно да си призная, не виждам нищо ценно в този план.

— Ценното е в начина, по който се стреля с оръдията — каза Хънтър и потупа чертежа. — Помисли си само — ако са насочени предварително, мога да изстрелям залп само с един човек на оръдие, а може би дори с един на две оръдия. И ако целта ми е в обхват, ще знам, че всяко оръдие ще улучи.

Чифутина, който много добре знаеше колко малоброен е екипажът, плесна с ръце.

— Разбира се! — възкликна той. После се намръщи. — Но какво ще стане след първия залп?

— Оръдията ще се върнат назад от отката. Събирам всички хора в един-единствен разчет, който минава от оръдие на оръдие, презарежда го и го връща на предварително отбелязаното място. Това може да се направи сравнително бързо. Ако хората са обучени, вторият залп може да последва след десет минути.

— Но дотогава другият кораб ще е сменил местоположението си.

— Да — съгласи се Хънтър. — Ще бъде по-близо, между точката на прицела и нас. Така че огънят ще бъде по-разпръснат, но не чак толкова. Разбираш ли?

— А след втория залп?

Хънтър въздъхна.

— Съмнявам се, че ще имаме повече шансове. Ако не успея да потопя или обезвредя бойния кораб с два залпа, със сигурност ще изгубим.

— Е — рече накрая Чифутина, — два залпа все пак са по-добре от нищо.

Тонът му не беше оптимистичен. В морско сражение корабите разменяха по петдесет залпа, ако не и повече. Ако имаха равни възможности и дисциплинирани екипажи, битката можеше да се проточи цял ден и всеки кораб да изстреля над сто залпа. Само два изглеждаха смешно малко.

— Два залпа са нищо — каза Хънтър, — освен ако не успеем да улучим надстройката на кърмата или склада за боеприпаси.

Това бяха единствените наистина уязвими точки на един боен кораб. На кърмата се намираха офицерите, кормчията и кормилото. Един силен удар можеше да остави кораба неуправляем. Складът за боеприпаси на носа пък щеше го да вдигне във въздуха.

Нито една от тези мишени не беше лесна. Прицелването в носа или в кърмата увеличаваше вероятността всички оръдия да не улучат.

— Проблемът е с прицелването — каза Чифутина. — Тук в залива ли ще разположиш мишените си за тренировка?

Хънтър кимна.

— Но как ще се прицелваш, когато излезем в морето?

— Точно затова те извиках. Трябва да имам някакъв инструмент за наблюдение, за да мога да наглася кораба според противника. Става въпрос за геометрия, а аз не помня уроците.

Чифутина почеса носа си с осакатената си ръка.

— Нека помисля — каза накрая и излезе.

* * *

Невъзмутимият Ендърс преживя един от редките моменти, в които излизаше от равновесие.

— Какво искаш?

— Искам всички тридесет и две оръдия да бъдат преместени на левия борд — повтори Хънтър.

— И галеонът ще се килне наляво като бременна свиня — възрази Ендърс. Самата идея като че ли наскърбяваше чувството му за благоприличие и добро морско дело.

— Знам, че ще стане тромав — каза Хънтър. — Но ще можеш ли въпреки това да го управляваш?

— Криво-ляво — отвърна Ендърс. — Бих могъл да управлявам и папския ковчег с кърпата за маса на жена ми. Криво-ляво. — Въздъхна. — Естествено, оръдията ще бъдат преместени, след като излезем в открито море.

— Не — каза Хънтър. — Ще ги преместим тук, в залива.

Ендърс отново въздъхна.

— Значи искаш да излезеш от рифа, яхнал бременна свиня?

— Да.

— Това означава да качим товара — каза Ендърс, като се взираше в празното пространство. — Ще преместим сандъците от трюма при релинга на десния борд и ще ги завържем там. Донякъде ще помогне, но тежестта ще се качи горе и няма да имаме добър баланс. Ще се люлеем като коркова тапа. И дяволът няма да може да стреля точно с оръдията.

— Питам те само дали ще можеш да го управляваш.

Последва дълго мълчание.

— Ще мога — най-сетне отвърна Ендърс. — Ще мога да го управлявам толкова добре, колкото искаш. Но ще трябва да го балансираме отново, преди да е връхлетяла бурята. Няма да издържи и десет минути на лошо време.

— Зная — каза Хънтър.

Спогледаха се и в този миг над главите им се чу трополене — първото оръдие от десния борд беше преместено на левия.

— Поемаш огромен риск — каза Ендърс.

— Това е единственото, което ми остава — отвърна Хънтър.

 

 

Стрелбата започна ранния следобед. На брега, на петстотин ярда от кораба, бе опънато бяло платно и всяко оръдие стреляше, докато не го улучи. Положението му се отбелязваше на палубата с резка по дъските. Процесът бе дълъг, бавен и мъчителен, и продължи през нощта, когато платното бе заменено от малък огън. Около полунощ всичките тридесет и две оръдия бяха прицелени, заредени и поставени на позиция. Товарът бе качен горе и завързан за десния релинг, за да компенсира донякъде наклона. Ендърс обяви, че е доволен от баланса на кораба, но въпреки това не изглеждаше особено радостен.

Хънтър заповяда всички да поспят четири часа и обяви, че ще отплават със сутрешния отлив. Точно преди да заспи, се запита какво ли си е помислил Боскет за стрелбата в залива. Дали щеше да се досети за плана му? И ако се е досетил, какво ще направи?

Не се задържа дълго на въпроса. Така или иначе скоро щеше да научи отговора, затова затвори очи.