Джулия Куин
Виконтът, който ме обикна (8)

Глава 7

„Сред присъстващите на музикалната вечеринка на лейди Бриджъртън бяха и мисис Федърингтън с трите си по-големи дъщери Прудънс, Филипа и Пенелопе, никоя, от които не бе облечена в цвят, подходящ за тена й. Мистър Найджъл Бърбрук, който, както обикновено, говореше много, макар никой, освен Филипа Федърингтън да не му обръщаше внимание, и, разбира се, мисис Шефийлд и мис Катрин Шефийлд.

Настоящият автор предполага, че поканата за семейство Шефийлд е включвала и мис Едуина Шефийлд, но тя не присъства. Лорд Бриджъртън изглеждаше в добро настроение, въпреки отсъствието на по-младата мис Шефийлд, но за съжаление, майка му бе разочарована.

Но пък склонността на лейди Бриджъртън към сватовничество е легендарна и тя вероятно се вихри на свобода сега, когато дъщеря й се омъжи за херцога на Хейстингс.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 27 април 1814

 

Антъни знаеше, че сигурно е полудял. Не можеше да има друго обяснение. Имаше намерение да я изплаши, да я ужаси, да я накара да разбере, че никога не би могла и да се надява да се меси в делата му и да спечели, а вместо това…

Вместо това я целуна.

Първоначалното му намерение бе да я стресне, затова се приближаваше все по-близо, докато тя, невинната, се изплашеше от присъствието му. Нямаше откъде да знае какво е да има мъж толкова близо до себе си, че да усеща как топлината на тялото му прониква през дрехите й, толкова близо, че да не знае къде свършва неговият дъх и започва нейният.

Нямаше да разпознае първите пробождания на желание, нито щеше да разбере каква е тази топлина, която започваше да се вихри в самата сърцевина на съществото й.

А тя бе там. Можеше да го види изписано на лицето й.

Само че в своята невинност никога нямаше да разбере това, което опитните му очи разбираха веднага. Щеше да знае само, че той е надвиснал над нея, че е по-силен, по-властен и че тя е направила ужасна грешка, като е нахлула в личното му убежище.

Щеше да спре точно до тук и да я остави разтревожена и без дъх, но когато помежду им остана едва инч, привличането стана твърде силно. Уханието й бе прекалено омайващо, звукът от дишането й — твърде възбуждащ. Внезапно желанието, което искаше да запали в нея, започна да го изгаря, а горещите му нокти се впиха в тялото му от глава до пети. Пръстът, който се плъзгаше по бузата й, само за да я измъчва, каза си, внезапно се превърна в ръка, която обхваща тила й, докато устните му се спускат към нейните в експлозия на гняв и желание.

Тя задавено ахна и той се възползва от разтварянето на устните й, за да плъзне език между тях. Стоеше вцепенена в ръцете му, но това бе по-скоро от изненада, отколкото заради нещо друго, затова Антъни продължи с атаката и позволи на едната си ръка да се спусне по гърба й, за да обхване нежната извивка на дупето й.

— Това е лудост — прошепна в ухото й, но не направи опит да я пусне.

Отговорът й бе неразбираем, объркан стон и тялото й стана малко по-податливо в ръцете му, позволи му да я придърпа още по-близо до себе си. Знаеше, че трябва да спре, знаеше, че изобщо не биваше да започва, но кръвта му кипеше от копнеж и я усещаше толкова…

Толкова добре.

Той простена и устните му се отделиха от нейните, за да вкусят леко солената кожа на врата й. Имаше нещо в нея, което я караше да му пасва, както никоя друга жена преди, сякаш тялото му бе открило нещо, което разумът напълно отказваше да приеме.

Нещо в нея бе… както трябва.

Усещането бе както трябва. Уханието. Вкусът също. Той знаеше, че ако съблече всичките й дрехи и я вземе върху килима на кабинета си, щеше да пасне идеално под него, около него — точно както трябва.

На Антъни му се струваше, че когато не спори с него, Кейт Шефийлд, като нищо, може да се окаже най-прекрасната жена в цяла Англия.

Ръцете й, които бяха уловени в прегръдката му, бавно се размърдаха и дланите й колебливо се долепиха до гърба му. След това помръднаха устните й. Движението бе съвсем леко, едва доловимо върху челото му, но тя определено го целуваше.

Ниско, триумфално ръмжене излезе от гърлото на Антъни и той се върна на устните й, за да я целуне бурно, предизвиквайки я да продължи с това, което бе започнала.

— О, Кейт — простена и я побутна назад, докато тя не се опря на ръба на бюрото. — Боже, вкусът ти е невероятен.

— Бриджъртън? — Гласът й трепереше и думата прозвуча по-скоро като въпрос.

— Не казвай нищо — промълви той. — Каквото и да правиш, не казвай нищо.

— Но…

— Нито дума — притисна пръст към устните й, за да я прекъсне. Последното, което желаеше, бе тя да развали този чудесен момент, като си отвори устата и започне да спори.

— Но аз… — положи ръце на гърдите му и се оттласна назад, оставяйки го да се олюлява задъхано.

Антъни изруга и то доста цветисто.

Кейт избяга, не чак в другия край на стаята, а до високото кресло — достатъчно далеч, за да е извън обсега на ръцете му. Сграбчи облегалката, а след това го заобиколи, като вероятно мислеше, че ще е добре, ако помежду им има някаква солидна мебел.

Виконтът не изглеждаше в много добро настроение.

— Защо го направихте? — изрече тя с тих глас, почти шепот.

Той сви рамене и внезапно видът му стана по-малко ядосан и по-скоро безразличен.

— Защото исках.

Кейт просто го зяпна за момент, неспособна да повярва, че той може да даде толкова кратък отговор на един, макар и просто изказан, но наистина сложен въпрос. Накрая избъбри:

— Не може да сте искали.

Той се усмихна. Бавно.

— Но исках.

— Но вие не ме харесвате!

— Вярно е — съгласи се той.

— И аз не ви харесвам.

— Така казвате — заяви той любезно. — Ще трябва да повярвам на думата ви, тъй като преди няколко секунди това не бе толкова очевидно.

Кейт усети как бузите й се зачервяват от срам. Бе отвърнала на порочната му целувка и се мразеше за това почти толкова, колкото мразеше и него, че започна всичко това.

Само че той не трябваше да й се надсмива. Това бе поведение на мерзавец. Тя стисна стола, докато кокалчетата й побеляха, без да е сигурна дали го използва като защита срещу Бриджъртън, или за да възпре самата себе си да не се втурне напред и да го удуши.

— Няма да ви позволя да се ожените за Едуина — произнесе много тихо.

— Не — измърмори той и бавно тръгна напред, докато не стигна до другата страна на стола, — не съм и мислел, че ще го сторите.

Брадичката й леко се повдигна.

— А аз със сигурност няма да се омъжа за вас.

Той постави ръце на страничните облегалки на стола, наведе се напред и лицето му се озова само на няколко инча от нейното.

— Не си спомням да съм ви молил.

Кейт се дръпна назад.

— Но вие току-що ме целунахте!

Той се изсмя.

— Ако предлагах брак на всяка жена, която съм целувал, отдавна да са ме хвърлили в затвора за многоженство.

Кейт усети, че започва да трепери и се облегна на стола.

— Вие, сър — почти изкрещя, — нямате чест.

Очите му блеснаха и едната му ръка се стрелна напред, за да улови брадичката й. Държа я така няколко секунди, за да я принуди да срещне погледа му.

— Това — каза със смъртоносен глас, — не е вярно и ако бяхте мъж, щях да ви извикам на дуел заради тези думи.

Кейт остана неподвижна като че ли цяла вечност, с очи, приковани в неговите, а кожата на бузата й гореше там, където я държаха силните му пръсти. Накрая направи едничкото нещо, което се бе заклела, че никога няма да стори с този мъж.

Помоли го.

— Моля ви — прошепна, — пуснете ме.

Той го направи, ръката му я освободи с изненадваща решителност.

— Приемете извинението ми — каза с глас, който звучеше съвсем леко… изненадано?

Не, това бе невъзможно. Нищо не би могло да изненада този мъж.

— Нямах намерение да ви нараня — добави той меко.

— Така ли?

Той леко поклати глава.

— Не. Може би да ви уплаша, но не и да ви нараня.

Кейт отстъпи назад с треперещи крака.

— Вие сте само един женкар — каза, като й се искаше в гласа й да се усеща малко повече презрение и по-малко трепет.

— Знам — отвърна той и сви рамене. Напрегнатият огън в очите му намаля до леко веселие. — Такава е природата ми.

Кейт направи още една крачка назад. Нямаше сили да се опитва да следва резките промени в настроението му.

— Сега си тръгвам.

— Вървете — изрече той вежливо и махна към вратата.

— Не можете да ме спрете.

Той се усмихна.

— Не бих си и мечтал.

Тя започна да се отдръпва, като бавно вървеше заднишком, сякаш се боеше, че ако го изпусне от поглед и за секунда, той ще й се нахвърли.

— Тръгвам си — повтори ненужно.

Само че, когато ръката й бе на инч от дръжката на вратата, той се обади:

— Предполагам, че ще ви видя следващия път, когато посетя Едуина.

Кейт направо побеля. Не че можеше сама да види лицето си, разбира се, но за първи път в живота си усети как кръвта се оттича от кожата й.

— Казахте, че ще я оставите намира — изрече обвинително.

— Не — отговори той и безочливо се облегна на стола. — Казах, че не мисля, че е вероятно вие да ми „позволите“ да се оженя за нея. Което няма особено значение, тъй като нямам намерение да ви оставя да направлявате живота ми.

Кейт внезапно се почувства така, сякаш в гърлото й е заседнало гюле.

— Но не е възможно вие да искате да се ожените за нея, след като вие… след като аз…

Той направи няколко крачки към нея.

— След като вие ме целунахте?

— Аз не… — думите изгаряха гърлото й, защото бяха очевидна лъжа. Тя не бе започнала целувката, но накрая бе участвала в нея.

— О, хайде, мис Шефийлд — каза той, изправи се и скръсти ръце. — Нека не тръгваме по този път. Не се харесваме, това е вярно, но аз ви уважавам по някакъв странен, извратен начин и знам, че не сте лъжкиня.

Тя не отвърна. Наистина, какво би могла да каже? Как можеше да отговори човек на изявление, което съдържаше думите „уважавам“ и „извратен“?

— Вие отвърнахте на целувката — произнесе той с лека, доволна усмивка. — Не с особено голям ентусиазъм, трябва да призная, но това щеше да е въпрос на време.

Тя поклати глава, неспособна да повярва, че чува това.

— Как може да говорите подобни неща по-малко от минута след като заявихте намерението си да ухажвате сестра ми?

— Това леко ще обърка плановете ми, признавам — изкоментира той развеселено замислено сякаш обмисляше покупката на нов кон или си избираше вратовръзка.

Може би причината бе в небрежната му поза или в начина, по който поглаждаше брадичката си, сякаш размишляваше над въпроса, но нещо запали фитила в Кейт и, без изобщо да помисли, тя се втурна напред, сякаш всички бесове на света се бяха вселили в душата й, хвърли се върху него и започна да го удря с юмруци по гърдите.

— Никога няма да се ожените за нея! — изкрещя. — Никога! Чувате ли ме?

Той вдигна ръка, за да предпази лицето си от един удар.

— Трябва да съм глух, за да не ви чуя.

След това внезапно улови китките й и задържа ръцете й неподвижно, докато тялото й се извиваше и тресеше от гняв.

— Няма да ви позволя да я направите нещастна. Няма да ви позволя да й съсипете живота — продължи тя, а думите засядаха в гърлото й. — Тя е прекрасна и достойна, и чиста. И заслужава нещо по-добро от вас.

Антъни я гледаше внимателно, очите му следяха лицето й, което силата на гнева някак си бе направило красиво. Бузите й бяха зачервени, очите й блестяха от сълзи, които тя се бореше да сдържи и той започна да се чувства, сякаш бе най-големият мерзавец на света.

— Е, мис Шефийлд — каза меко. — Вярвам, че наистина обичате сестра си.

— Разбира се, че я обичам — избухна тя. — Защо мислите, че толкова се старая да я държа далеч от вас? Мислите, че го правя за забавление? Защото мога да ви уверя, милорд, че мога да измисля много други неща, които са по-забавни от това да съм затворена в кабинета ви.

Той грубо пусна китките й.

— Бих си помислила — каза тя като търкаше зачервената си, наранена кожа, — че любовта ми към Едуина е единственото нещо у мен, което ще разберете с абсолютна яснота. Вие, който се предполага, че сте толкова отдаден на семейството си.

Антъни не отговори, само я гледаше и се чудеше дали в тази жена не се крие много повече от това, което бе решил в началото.

— Ако вие бяхте брат на Едуина — каза Кейт със смъртоносна точност, — щяхте ли да й позволите да се омъжи за мъж като вас?

Той замълча за дълго, достатъчно, за да може тишината да му се стори странна. Накрая отвърна:

— Това няма нищо общо.

За нейна чест тя не се усмихна. Не започна да злорадства и не се надсмя. Когато проговори, думите й бяха тихи и верни:

— Мисля, че получих отговор на въпроса си.

След това се обърна на пети и се отдалечи.

— Сестра ми — каза той достатъчно силно, за да я спре по пътя към вратата, — се омъжи за херцога на Хейстингс. Запозната ли сте с репутацията му?

Тя спря, но не се обърна.

— Говори се, че е силно отдаден на жена си.

Антъни се изсмя.

— Значи не познавате репутацията му. Поне не отпреди да се ожени.

Кейт бавно се извърна.

— Ако се опитвате да ме убедите, че поправилите се женкари са най-добрите съпрузи, няма да успеете. Точно в тази стая, преди по-малко от петнадесет минути, вие казахте на Мария Росо, че не виждате причина да се отказвате от любовница заради съпругата си.

— Мисля, че казах, че това се случва, само ако човек обича жена си.

Забавен звук се чу откъм носа й — не точно изсумтяване — и бе повече от очевидно, поне в този момент, че тя не изпитва никакво уважение към него. Силно развеселена, попита:

— А вие обичате ли сестра ми, лорд Бриджъртън?

— Разбира се, че не — отвърна той, — и никога не бих обидил интелигентността ви, като отговоря другояче. Но — изрече високо, за да предотврати прекъсването, което бе сигурен, че ще последва, — познавам сестра ви само от седмица. Не виждам причина да не вярвам, че няма да започна да я обичам, ако прекараме много години в свещен брак.

Тя скръсти ръце.

— Защо ли не мога да повярвам и на дума, излизаща от вашата уста?

Той сви рамене.

— Определено не знам — само че знаеше. Самата причина да избере Едуина за съпруга бе, защото знаеше, че никога нямаше да я заобича. Харесваше я, уважаваше я и бе уверен, че тя ще бъде чудесна майка за наследниците му, но никога нямаше да я обича. Просто я нямаше искрата.

Тя поклати глава с разочарование в очите. По някаква причина това го накара да се чувства по-малко мъж.

— И аз не ви смятах за лъжец — произнесе меко. — Женкар и развратник и може би още доста други неща, но не и лъжец.

Антъни почувства думите й като удари. Нещо неприятно сграбчи сърцето му — нещо, което го караше да му се иска да избухне, да я нарани или поне да й покаже, че тя няма власт да го наранява.

— О, мис Шефийлд — извика с доста жесток глас, — няма да стигнете далеч без това.

Преди тя да успее да реагира, той бръкна в джоба си, извади ключа за кабинета и го хвърли към нея, като нарочно се целеше в краката й. Тъй като не бе предупредена, рефлексите й не бяха достатъчно бързи и тя протегна ръце да хване ключа, но нямаше никакъв шанс. Ръцете й глухо плеснаха една в друга и звукът бе последван от падането на ключа на килима.

Тя остана на място за момент, втренчена в ключа и той разбра точно в кой момент тя осъзна, че намерението му изобщо не е било тя да го хване. Остана напълно неподвижна и после вдигна очи към неговите. В тях блестеше омраза, както и нещо по-лошо.

Презрение.

Антъни се почувства така, сякаш го удрят в корема. Пребори се с абсурдния импулс да скочи напред, да грабне ключа от килима и падайки на едно коляно да й го подаде, да се извини за поведението си и да помоли за прошка.

Само че нямаше да направи нито едно от тези неща. Не искаше да поправя стореното, не искаше тя да има добро мнение за него, тъй като онази неуловима искра, която толкова очевидно липсваше между него и сестра й, за която смяташе да се ожени, сега пращеше и пламтеше толкова силно, че вероятно стаята трябваше да е светла като слънчев ден.

А нямаше нищо, което би могло да го изплаши повече от това.

Кейт остана неподвижна много по-дълго, отколкото той бе предполагал — очевидно й бе омразна мисълта да коленичи пред него дори заради ключа, който би й осигурил бягството, което толкова силно желаеше.

Антъни се насили да се усмихне, сведе поглед към пода и отново вдигна очи към лицето й.

— Не искате ли да си тръгнете, мис Шефийлд? — попита твърде любезно той.

Видя как брадичката й потрепери и тя конвулсивно преглъща. След това рязко се наведе и грабна ключа.

— Никога няма да се ожените за сестра ми — закле се с тих, напрегнат глас, от който костите му се вледениха. — Никога.

След това с решително щракване на ключалката излезе.

* * *

Два дни по-късно Кейт все още бе бясна. Не помогна особено и фактът, че в следобеда след музикалната вечеринка пристигна голям букет цветя за Едуина с картичка с надпис:

„С пожеланията ми за бързо възстановяване. Изминалата вечер бе наистина скучна без блестящото ви присъствие.

Бриджъртън“

Мери ахка и охка над бележката — въздиша колко е поетична и прекрасна, как това били думи на един наистина поразен мъж. Само че Кейт знаеше истината. Бележката бе по-скоро обида към нея, отколкото комплимент за Едуина.

„Наистина скучна“, беснееше, вперила поглед в бележката, която бе поставена на видно място на масата в дневната, и се чудеше как би могла да представи накъсването й на дребни парченца като инцидент. Може и да не знаеше много за сърдечните дела и отношенията между мъжете и жените, но бе готова да заложи живота си, че каквото и да бе почувствал виконтът през онази нощ в кабинета, то не бе скука.

Все пак не бе дошъл на посещение. Кейт не можеше да си представи защо, тъй като да изведе Едуина на разходка би било още по-голяма плесница от бележката. В моментите, в които въображението й се развихряше най-силно, й се искаше да се ласкае с мисълта, че той не се беше отбивал, защото се страхуваше да се срещне с нея, но знаеше, че това очевидно не е вярно.

Този мъж не се страхуваше от никого. Най-малко от една обикновена стара мома, която вероятно бе целунал поради смесица от любопитство, гняв и съжаление.

Кейт отиде до прозореца и се загледа към Милнър Стрийт — това не бе най-живописната гледка в Лондон, но поне я спираше да се взира в бележката. Това, което наистина я съсипваше, бе съжалението. Надяваше се, че каквото и да бе довело до тази целувка, любопитството и гнева надвишаваха съжалението.

Не мислеше, че би могла да понесе той да я съжалява.

Само че Кейт нямаше много време да разсъждава и какво можеше или не можеше да означава, тъй като същият следобед — следобедът с цветята — пристигна покана, много по-обезпокоителна от всичко, което би могъл да направи самият лорд Бриджъртън. Изглежда присъствието на семейство Шефийлд бе желано на едно парти в провинцията, което съвсем спонтанно бе организирано след седмица от лейди Бриджъртън.

Майката на самия дявол.

Нямаше начин Кейт да се измъкне от това. Само земетресение, придружено от ураган, комбинирани с торнадо биха могли да спрат Мери да не се появи на входната врата с Едуина след себе си, а нито едно от тях не бе вероятно да се случи в Англия, макар Кейт все още да таеше надежда за урагана, стига той да не включваше гръмотевици и светкавици. А Мери със сигурност не би позволила на Кейт да остане сама в Лондон. Да не говорим, че Кейт никога нямаше да позволи на Едуина да отиде без нея.

Виконтът не притежаваше скрупули. Вероятно щеше да целуне Едуина, точно както бе целунал и Кейт и тя не можеше да си представи, че Едуина би имала късмета да устои на подобни действия. Вероятно щеше да го приеме за много романтично и да се влюби в него на момента.

Дори на Кейт й бе трудно да запази самообладание, когато устните му бяха върху нейните. За един блажен момент бе забравила всичко. Не усещаше нищо, освен изключителното чувство, че е ценена и желана — не, нужна — а това бе наистина опияняващо усещане.

Бе почти достатъчно, за да накара една дама да забрави, че мъжът, който я целува, е безполезен негодник.

Почти… но не съвсем.