Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Viscount Who Loved Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 135 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Виконтът, който ме обикна

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6067

История

  1. — Добавяне

Глава 14

„И наистина, ако възникне скандал на партито на лейди Бриджъртън, тези от нас, които са в Лондон, могат да бъдат сигурни, че абсолютно всички вълнуващи клюки ще достигнат до нежните ни уши с възможно най-голяма скорост. При толкова много присъстващи клюкарки, пълният и изчерпателен доклад ни е гарантиран.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 4 май 1814

 

За частица от секундата всички замръзнаха като в театрално представление. Кейт шокирано се взираше в трите матрони. Те също се бяха втренчили ужасено.

А Антъни продължаваше да опитва да изсмуче отровата от ужилването на Кейт, без изобщо да осъзнава, че имат публика.

Кейт първа от петимата си възвърна гласа и способността да се движи и бутна с все сила рамото на Антъни, викайки пламенно:

— Спри!

Тъй като той не го очакваше, за нея се оказа изненадващо лесно да се отскубне и той се озова седнал на земята, а в очите му все още гореше решителността да я спаси от това, което считаше за смъртоносна орис.

— Антъни? — ахна лейди Бриджъртън и тихо извика името на сина си, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Той се обърна.

— Майко?

— Антъни, какво правиш?

— Една пчела я ужили — каза той мрачно.

— Добре съм — настоя Кейт и вдигна нагоре роклята си. — Опитвах се да го убедя, че съм добре, но той отказа да ме чуе.

Очите на лейди Бриджъртън се замъглиха.

— Разбирам — каза тя тихо и тъжно.

Антъни знаеше, че наистина е така. Майка му вероятно бе единственият човек, който би могъл да го разбере.

— Кейт — изрече Мери накрая, задавяйки се с думите. — Устните му бяха на твоите… на твоите…

— На гърдите й — услужливо каза мисис Федърингтън и скръсти ръце под едрия си бюст. Лицето й неодобрително се смръщи, но бе очевидно, че тя неимоверно се забавлява.

— Не е вярно! — възкликна Кейт и опита да се изправи, което не бе лесна задача, тъй като Антъни се бе приземил на единия й крак, когато го бе съборила от пейката. — Бях ужилена точно тук! — с треперещ пръст посочи червената подутина, която все още се издигаше върху ключицата й.

Трите по-възрастни дами се втренчиха в ужиленото и лицата им придобиха еднакъв ален оттенък.

— Изобщо не е близо до гърдите ми! — възрази Кейт, прекалено ужасена от насоката, в която тръгва разговорът, за да си помисли дори, че трябва да й е неудобно да говори за нещо толкова неприлично.

— Не е далеч — изтъкна мисис Федърингтън.

— Някой ще я накара ли да млъкне? — тросна се Антъни.

— Е! — обиди се мисис Федърингтън. — Аз никога…

— Не — отвърна Антъни. — Вие винаги…

— Какво има той предвид с това? — попита мисис Федърингтън и бутна лейди Бриджъртън по ръката. Когато виконтесата не отговори, тя се обърна към Мери и повтори въпроса.

Само че Мери виждаше само дъщеря си.

— Кейт — нареди й, — ела тук на мига!

Кейт покорно застана до Мери.

— Е? — попита мисис Федърингтън. — Какво ще правим?

Четири чифта очи невярващо се обърнаха към нея.

— „Ние“? — едва доловимо попита Кейт.

— Не виждам какво общо имате вие — отсече Антъни.

Мисис Федърингтън само изсумтя шумно и презрително.

— Трябва да се ожените за момичето — обяви тя.

— Моля? — думата се откъсна от гърлото на Кейт. — Сигурно сте луда.

— Сигурно съм единственият разумен човек в градината, това съм — натърти мисис Федърингтън. — За Бога, момиче, устата му беше на гърдите ти и всички го видяхме.

— Не е вярно! — простена Кейт. — Бях ужилена от пчела. Пчела!

— Порша — намеси се лейди Бриджъртън. — Не мисля, че е необходимо да използваш толкова образен език.

— Вече няма смисъл от деликатност — отвърна мисис Федърингтън. — От това ще излезе невероятна клюка, независимо как го описвате. Най-ревностният ерген на висшето общество ще се окаже победен от една пчела. Трябва да кажа, милорд, че не си го представях така.

— Няма да има никаква клюка — изръмжа Антъни и заплашително се приближи към нея, — защото никой няма да каже и дума. Няма да позволя репутацията на мис Шефийлд да бъде опетнена по никакъв начин.

Очите на мисис Федърингтън се разшириха недоверчиво.

— Мислите, че можете да скриете подобно нещо?

— Аз няма да кажа нищо и силно се съмнявам, че и мис Шефийлд ще го стори — каза той и сложи ръце на хълбоците си, докато я гледаше гневно. Този поглед бе свалял мъже на колене, но мисис Федърингтън или не се влияеше, или бе малко глупава, затова той продължи. — Естествено, майките ни имат огромен интерес да пазят репутацията ни и това от своя страна оставя вас, мисис Федърингтън, като единствения член на сплотената ни малка групичка, който може да реши да се направи на устата рибарска съпруга, която не знае как да си държи устата затворена.

Мисис Федърингтън почервеня.

— Всеки би могъл да ви види от къщата — изрече тя горчиво, очевидно й бе омразна мисълта да изпусне такава великолепна клюка. Поне месец щеше да е много търсена като единствения свидетел на подобен скандал. Или единственият свидетел, който щеше да говори.

Лейди Бриджъртън вдигна поглед към къщата и лицето й побеля.

— Права е, Антъни — каза. — Всичко се вижда от крилото за гости.

— Беше пчела — направо проплака Кейт. — Просто пчела! Със сигурност не може да се оженим, заради една пчела.

Избухването й бе посрещнато с мълчание. Тя премести поглед от Мери към лейди Бриджъртън, и двете се взираха в нея с изражения, които се колебаеха между загриженост, добронамереност и съжаление. След това погледна към застиналото лице на Антъни, изражението му бе напълно неразгадаемо.

Кейт нещастно затвори очи. Не трябваше да става така. Дори докато му казваше, че може да се ожени за сестра й, тайничко се бе надявала, че може да е неин, но не по този начин.

О, мили Боже, не по този начин. Не и така, че да се чувства като уловен в капан. Не и ако трябваше да прекара остатъка от живота си, гледайки нея и желаейки някой друг да е на нейно място.

— Антъни? — прошепна тя. Може би, ако й проговореше, ако само я погледнеше, щеше да разбере какво си мисли.

— Ще се оженим следващата седмица — заяви той. Гласът му бе ясен и твърд, но лишен от всякаква емоция.

— О, Боже! — каза лейди Бриджъртън с огромно облекчение и плесна с ръце. — Мисис Шефийлд и аз ще започнем веднага с приготовленията.

— Антъни — отново прошепна Кейт, този път по-настоятелно, — сигурен ли си? — грабна ръката му и се опита да го издърпа настрана от матроните. Успя да спечели само няколко инча, но поне вече не бяха лице в лице с тях.

Той неумолимо се взря в нея.

— Ще се оженим — каза просто, с гласа на съвършен аристократ, който не позволява възражения и очаква подчинение. — Няма какво друго да сторим.

— Но ти не искаш да се жениш за мен — каза тя.

Това го накара да вдигне вежди.

— А ти искаш ли да се омъжиш за мен?

Тя не отговори. Нямаше какво да каже, не и ако искаше да запази поне частица от гордостта си.

— Подозирам, че ще си подхождаме достатъчно добре — продължи той и изражението му леко омекна. — Все пак завързахме някакво приятелство. Това е повече, отколкото повечето мъже и жени имат в началото на техния съюз.

— Не може да го искаш — настоя тя. — Ти искаше да се ожениш за Едуина. Какво ще й кажеш?

Той скръсти ръце.

— Никога не съм давал обещания на Едуина. И предполагам, че просто ще й кажем, че сме се влюбили.

Кейт усети как очите й се извъртат скептично.

— Никога няма да повярва на това.

Той сви рамене.

— Тогава й кажи истината. Кажи й, че си била ужилена от пчела, а аз съм опитвал да ти помогна и сме били хванати в компрометиращо положение. Кажи й каквото искаш. Тя е твоя сестра.

Кейт се свлече отново на пейката и въздъхна.

— Никой няма да повярва, че си искал да се ожениш за мен — изрече. — Всички ще помислят, че си попаднал в капан.

Антъни подчертано гневно изгледа трите жени, които все още ги наблюдаваха с интерес. При думите му:

— Имате ли нещо против? — неговата майка и тази на Кейт отстъпиха няколко крачки назад и се обърнаха, за да им предоставят малко по-голямо уединение. Тъй като мисис Федърингтън не ги последва веднага, Вайълет се протегна и почти извади ръката й от ставата.

Той седна до Кейт и каза:

— Не можем да направим много, за да спрем хората да говорят, особено когато Порша Федърингтън е била очевидец. Не вярвам тази жена да си държи устата затворена дълго, след като се върне в къщата. — Той се облегна и подпря левия си глезен на дясното коляно. — Така че можем просто да извлечем най-доброто от ситуацията. Аз трябва да се оженя тази година…

— Защо?

— Защо какво?

— Защо трябва да се ожениш тази година?

Антъни замълча за момент. Наистина нямаше добър отговор на този въпрос. Затова каза:

— Защото така реших, а за мен това е достатъчно добра причина. Що се отнася до теб и ти трябва да се омъжиш рано или късно…

Тя отново го прекъсна:

— Ако трябва да съм честна, по-скоро смятах, че няма да го сторя.

Той усети как мускулите му се напрягат и едва след няколко секунди осъзна, че причината е ярост.

— Планирала си да изживееш живота си като стара мома?

Кейт кимна, а очите й бяха едновременно невинни и откровени.

— Това изглеждаше сигурна възможност, да.

Антъни запази спокойствие за няколко секунди и се замисли, че му се иска да убие всички онези мъже и жени, които я бяха сравнявали с Едуина, само за да я обявят за недостатъчно добра. Кейт наистина нямаше представа, че и тя самата може да е привлекателна и желана.

Когато мисис Федърингтън бе заявила, че трябва да се оженят, първоначалната му реакция бе същата като на Кейт — абсолютен ужас. Без да се брои доста накърнената му гордост. На никой мъж не му харесва да бъде принуден да се ожени, а особено унизително бе да бъде принуден от една пчела.

Но докато стоеше там и гледаше как Кейт протестира, което не бе най-ласкателната възможна реакция — но пък и тя имаше право да прояви своята гордост — го обзе странно чувство на задоволство.

Желаеше я.

Желаеше я отчаяно.

Не би си позволил, дори след милион години, да я избере за съпруга. Тя бе твърде, твърде опасна за душевния му мир.

Но съдбата се бе намесила и сега, когато изглежда, че трябваше да се ожени за нея… е, не виждаше особен смисъл да вдига голям шум. Имаше и по-лоша съдба от това човек да се окаже женен за интелигентна, забавна жена, която, по една случайност, желаеше непрекъснато.

Трябваше само да се увери, че няма да се влюби в нея. Което не би трябвало да е невъзможно, нали? Бог знае, че тя го подлудяваше през половината от времето с непрекъснатите си спорове. Можеше да има приятен брак с Кейт. Щеше да се наслаждава на приятелството и тялото й и да остави нещата до там. Нямаше нужда да задълбава повече.

А и не можеше да иска по-добра жена за майка на децата си, след като си отидеше. Това определено бе много важно.

— Това ще проработи — каза той уверено. — Ще видиш.

Тя изглеждаше изпълнена със съмнения, но кимна. Разбира се, нямаше какво друго да направи. Току-що бе хваната — от най-голямата клюкарка на Лондон — с мъж, долепен до гърдите й. Ако той не бе предложил да се ожени за нея, щеше да е съсипана завинаги.

А ако тя откажеше да се омъжи за него… е, щеше да бъде дамгосана като паднала жена и идиотка едновременно.

Антъни внезапно се изправи.

— Майко! — извика и се отправи към нея, оставяйки Кейт на пейката. — Годеницата ми и аз желаем да останем за малко насаме в градината.

— Разбира се — измърмори лейди Бриджъртън.

— Мислите ли, че това е разумно? — попита мисис Федърингтън.

Антъни се наведе напред, доближи устни до ухото на майка си и прошепна:

— Ако до десет секунди не ме освободиш от присъствието й, ще я убия на място.

Лейди Бриджъртън се закашля, за да прикрие смеха си, кимна и успя да каже:

— Разбира се.

След по-малко от минута Антъни и Кейт останаха сами в градината.

Той се обърна към нея — тя се бе изправила и бе направила няколко крачки към него.

— Мисля — измърмори и хвана ръката й, — че трябва да обмислим дали да не се преместим някъде, където не се виждаме от къщата.

Крачките му бяха дълги и решителни и тя се препъваше, в опита си да не изостава.

— Милорд — измърмори Кейт, — мислите ли, че това е разумно?

— Звучиш като мисис Федърингтън — изтъкна той, без да нарушава ритъма си, дори за секунда.

— Да пази Бог — промърмори Кейт, — но въпросът си остава.

— Да, мисля, че е много мъдро — отвърна той и я дръпна зад един белведер. Стените му бяха частично отворени, за да влиза въздух, но бе обграден от люлякови храсти и им осигуряваше значително уединение.

— Но…

Той се усмихна. Бавно.

— Знаеш ли, че спориш твърде много?

— Доведе ме тук, за да ми кажеш това?

И тогава, преди тя да е имала възможност да каже и дума или дори да си поеме въздух, устата му се спусна надолу и улови нейната в гладна, търсеща целувка. Устните му бяха ненаситни, вземаха всичко, което тя можеше да му даде и искаха още. Огънят, който тлееше в нея, се разгоря и пламна, дори по-силно от онази нощ в кабинета му, десет пъти по-силно.

Тя се разтапяше. Мили Боже, разтапяше се и копнееше за още и още.

— Не трябва да правиш това с мен — промълви той. — Не би трябвало. Всичко в теб е абсолютно погрешно. И все пак…

Кейт ахна, когато ръцете му се плъзнаха по гърба й и силно я притиснаха към възбудената му плът.

— Виждаш ли? — изрече той дрезгаво, а устните му се спуснаха по бузата й. — Усещаш ли? — изсмя се накъсано. — Изобщо разбираш ли? — безмилостно я стисна, а след това погали нежната кожа на ухото й. — Естествено, че не разбираш.

Кейт усети как се плъзва към него. Кожата й започна да гори, а предателските й ръце се повдигнаха и се увиха около врата му. Той палеше огън в нея, нещо, което тя изобщо не можеше да контролира. Бе обзета от някакъв примитивен копнеж, нещо горещо и страстно, което копнееше единствено за докосването на кожата му до нейната.

Желаеше го. О, как го желаеше. Не би трябвало да го иска, не трябваше да желае този мъж, който се женеше за нея по погрешните причини.

И все пак го желаеше с отчаяние, което я оставяше без дъх.

Беше грешно, много грешно. Изпитваше огромни съмнения по отношение на този брак и знаеше, че трябва да остане с бистър разум. Опита се да си го напомни, но това не я спря да разтвори устни, за да му позволи да навлезе, нито спря езика й срамежливо да се покаже, за да вкуси ъгълчето на устата му.

А желанието, което нарастваше в нея — защото това странно, гъделичкащо чувство трябваше да е желание — се усилваше все повече и повече.

— Аз ужасен човек ли съм? — промълви тя, по-скоро на себе си, отколкото на него. — Това означава ли, че съм пропаднала жена?

Само че той я чу, а гласът му, когато отговори, горещо погали кожата на бузата й.

— Не.

Премести се към ухото й и я накара да го чуе по-отблизо.

— Не.

Обходи устните й и я накара да погълне думата.

— Не.

Кейт усети как главата й се отмята назад. Гласът му бе нисък и прелъстителен и направо я караше да се чувства така, сякаш е била родена за този момент.

— Съвършена си — прошепна той, а големите му ръце нетърпеливо обхождаха тялото й, едната се спря на кръста, а другата се вдигна към нежната издатина на гърдата й. — Точно тук и сега, в този момент, в тази градина, ти си съвършена.

Кейт намери нещо обезпокоително в думите му, сякаш се опитваше да й каже, а може би и на себе си, че утре може да не е съвършена, а на следващия ден може би дори още по-малко. Само че устните и ръцете му бяха толкова убедителни, че тя отпъди неприятните мисли от главата си и се потопи в блаженството на момента.

Чувстваше се красива. Чувстваше се… съвършена. И точно тук и сега можеше единствено да обожава мъжа, който я караше да се чувства по този начин.

Антъни плъзна ръка от кръста към тила й, за да я задържи, докато другата леко притисна гърдата й през тънкия муселин на роклята. Пръстите му сякаш не се поддаваха на контрол — бяха стегнати и конвулсивно я стискаха, сякаш падаше от някоя скала и най-накрая бе намерил за какво да се хване. Зърното й се втвърди под дланта му, той го усещаше дори през плата на дрехата и това сякаш унищожи и последните сили, които му помагаха да се въздържи да не пресегне към гърба на роклята и бавно да освободи всяко копче от затвора му.

Можеше да го види в съзнанието си още докато устните му срещнаха нейните в нова изгаряща целувка. Роклята щеше да се свлече от раменете й и муселинът мъчително щеше да се плъзне по кожата, докато гърдите й не се разголят. И тях можеше да си представи и някак знаеше, че щяха да са съвършени. Щеше да обхване едната, да повдигне зърното към слънцето и бавно, мъчително бавно да сведе глава, за да я докосне едва-едва с езика си.

Тя щеше да простене, а той щеше да продължи да я дразни и да я държи здраво, за да не може да се отскубне. И тогава, когато отметне глава назад и ахне, щеше да замести езика с устни и да я засмуче, докато не започне да вика от удоволствие.

Мили Боже, толкова отчаяно искаше да го направи и за миг си помисли, че може да експлодира.

Само че сега не бе нито времето, нито мястото за това. Не защото изпитваше нужда да изчака брачните клетви. Що се отнася до него, вече го бе обявил публично и тя бе негова, но нямаше намерение да я прелъстява в градината на майка си. Имаше повече гордост, а и я уважаваше твърде много, за да го стори.

С огромно нежелание бавно се откъсна от нея, постави ръце на нежните й рамене и изпъна ръце, за да се задържи на достатъчно голямо разстояние, че да не се изкуши да продължи от там, откъдето бе спрял.

А изкушението бе силно. Направи грешката да погледне лицето й и в този момент можеше да се закълне, че Кейт Шефийлд е точно толкова красива, колкото и сестра й.

Нейната привлекателност бе различна. Устните й бяха по-пълни, по-малко отговаряха на модата, но пък много повече изкушаваха човек да ги целуне. Миглите й… как не бе забелязал преди колко са дълги? Когато мигаше, те сякаш покриваха бузите й като килим. А когато кожата й бе порозовяла от желание, тя сякаш сияеше. Антъни знаеше, че въображението му се е развихрило, но когато се вгледаше в лицето й, можеше да мисли единствено за изгряваща зора, за точния момент, в който слънцето се издига над хоризонта и обагря небето в нежна палитра от розово и прасковено.

Останаха така цяла минута. И двамата се опитваха да успокоят дишането си, докато Антъни не отпусна ръце и двамата направиха крачка назад. Кейт вдигна ръка към устата си.

— Не трябваше да го правим — промълви тя.

Той се облегна на колоните на белведера, като изглеждаше невероятно доволен от себе си.

— Защо не? Сгодени сме.

— Не сме — каза тя. — Не наистина.

Антъни вдигна вежди.

— Няма споразумения — обясни бързо Кейт. — Или подписани документи. А и аз нямам зестра. Трябва да знаеш, че нямам зестра.

Това го накара да се усмихне.

— Опитваш се да се отървеш от мен ли?

— Разбира се, че не! — тя леко се размърда и запристъпва от крак на крак.

Той направи крачка към нея.

— Не вярвам да се опитваш да ми дадеш причина да се отърва от теб.

Кейт се изчерви.

— Н-не — изрече, макар да правеше точно това. Разбира се, бе изключително глупаво от нейна страна. Ако той се откажеше от този брак, тя щеше да бъде съсипана завинаги, не само в Лондон, а и в нейното малко селце в Съмърсет. Новините за една пропаднала жена винаги се разпространяваха бързо.

Само че изобщо не бе лесно да си втори избор, и част от нея почти искаше той да потвърди съмненията й, че не я желае за булка, че много повече предпочита Едуина, че се жени за нея само защото трябва. Щеше ужасно да боли, но ако само го кажеше, тя щеше да знае, а знанието, колкото и да бе горчиво, винаги бе по-добро от неизвестността.

Поне щеше да знае точно какво е положението й. В момента се чувстваше така, сякаш е по средата на плаващи пясъци.

— Хайде да изясним нещо — каза Антъни и решителният му тон прикова вниманието й. Очите му уловиха нейните с такава настоятелност, че тя не можеше да отмести поглед. — Казах, че ще се оженя за теб. Аз съм човек на думата си. Всяко по-нататъшно съмнение по въпроса би било много обидно.

Кейт кимна, но не можеше да спре да си мисли: Внимавай какво си пожелаваш… внимавай какво си пожелаваш.

Току-що се бе съгласила да се ожени за мъжа, в когото се боеше, че се влюбва, а единственото, което се въртеше в главата й бе:

Дали мисли за Едуина, когато ме целува?

Внимавай какво си пожелаваш, гърмеше в ума й.

Може и да го получиш.