Джулия Куин
Виконтът, който ме обикна (19)

Глава 18

„Макар да продължават да се носят клюки за прибързания брак на лорд и лейди Бриджъртън — предишна мис Катрин Шефийлд за онези, които са спали зимен сън през последните няколко седмици, — настоящият автор е на твърдото мнение, че техният съюз е плод на любов. Виконт Бриджъртън не придружава съпругата си на всяко светско събитие, кой ли съпруг го прави, но когато присъства, настоящият автор не може да не забележи, че той постоянно шепне нещо в ухото на своята дама, което изглежда винаги я кара да се усмихва и изчервява.

В допълнение, той винаги танцува с нея един път повече, отколкото се смята за прилично. Като се има предвид колко съпрузи изобщо не обичат да танцуват със съпругите си, това си е направо романтично.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 10 юни 1814

 

Следващите няколко седмици изминаха омайващо бързо. След кратък престой в провинцията в Обри Хол младоженците се завърнаха в Лондон, където сезонът бе в разгара си. Кейт се бе надявала да използва следобедите, за да възобнови уроците си по флейта, но бързо откри, че е станала много търсена и дните й са изпълнени със светски посещения, разходки за пазаруване със семейството и езда в парка от време на време. Вечерите бяха вихрена поредица от балове и партита.

Но нощите й бяха само за Антъни.

Бракът, реши тя, й подхождаше. Виждаше Антъни за по-кратко, отколкото й се искаше, но разбираше и приемаше факта, че той е зает. Многобройните му задължения в парламента и във връзка с именията му отнемаха доста време. Но когато вечер се върнеше у дома и дойдеше в спалнята — лорд и лейди Бриджъртън нямаха отделни спални — показваше невероятно внимание към нея — питаше за деня й, разказваше й за своя и я любеше до малките часове на нощта.

Дори бе отделил време да я слуша как се упражнява на флейта. Тя бе наела един музикант, който й даваше уроци две сутрини седмично. Като се има предвид нивото на свирене, което Кейт бе достигнала, а то не бе особено високо, желанието на Антъни да седи цели тридесет минути, докато тя се упражнява, можеше да бъде тълкувано единствено като знак за голяма привързаност.

Разбира се, от вниманието й не убягна фактът, че той никога не повтори този жест.

Животът й бе хубав, а бракът — много по-добър от тези на повечето жени в нейното положение. Ако съпругът й не я обичаше, ако никога нямаше да я обикне, то поне я караше да се чувства харесвана и ценена. Засега Кейт успяваше да се задоволи с това.

А ако през деня изглеждаше сдържан, е, определено не бе сдържан нощем.

Останалата част от обществото, и особено Едуина, си бяха втълпили, че бракът на лорд и лейди Бриджъртън е брак по любов. Сестра й бе придобила навика да я посещава следобед, и този ден не бе изключение. Тя и Кейт седяха в салона, пиеха чай, ядяха бисквити и се наслаждаваха на рядко срещан момент на усамотение, след като Кейт се бе сбогувала с ежедневната тълпа посетители.

Изглежда всички искаха да видят как се справя новата виконтеса и салонът на Кейт почти никога не бе празен следобед.

Нютон бе скочил на дивана до Едуина и тя мързеливо погали козината му, докато казваше:

— Днес всички говорят за теб.

Кейт само вдигна чая към устните си и отпи.

— Постоянно го правят — каза и сви рамене. — Скоро ще си намерят друга тема.

— Не — отвърна Едуина. — Не и ако съпругът ти продължи да те гледа както снощи.

Кейт усети как бузите й се затоплят.

— Не е направил нищо необичайно — измърмори.

— Кейт, от него направо излизаше пушек — Едуина се премести, след което и Нютон го стори, уведомявайки я с леко изскимтяване, че иска да му потърка коремчето. — Аз лично го видях да избутва лорд Хаверидж от пътя си, в стремежа си да стигне по-бързо до теб.

— Пристигнахме отделно — обясни Кейт, макар сърцето й да се изпълваше с тайна и, най-вероятно, глупава радост. — Сигурна съм, че просто е искал да ми каже нещо.

Едуина я погледна със съмнение.

— И направи ли го?

— Кое?

— Каза ли ти нещо? — попита Едуина с очевидно нетърпение. — Току-що каза, че си сигурна, че той просто е искал да ти каже нещо. Ако случаят бе такъв, нямаше ли да ти го каже, каквото и да е било то? И тогава ти щеше да знаеш, че е имало нещо за казване, нали?

Кейт премигна.

— Едуина от теб ми се завива свят.

Устните на Едуина се присвиха недоволно.

— Ти никога нищо не ми казваш.

— Едуина, няма нищо за казване! — Кейт се протегна, грабна една бисквита и отхапа неприлично голяма хапка, за да може устата й да е твърде пълна и да избегне отговора. Какво трябваше да каже на сестра си, — че още преди да се оженят, съпругът й я е информирал съвсем равнодушно и откровено, че никога няма да я обича?

Това щеше да е прекрасна тема за разговор на кафе и бисквити.

— Е — обяви накрая Едуина, след като цяла минута наблюдава как Кейт дъвчеше. — Всъщност, причината да дойда днес бе друга. Има нещо, което искам да ти кажа.

Кейт преглътна с благодарност.

— Наистина ли?

Едуина кимна и се изчерви.

— Какво има? — попита тя и отпи от чая си. Устата й бе ужасно пресъхнала след цялото това дъвчене.

— Мисля, че съм влюбена.

Кейт почти изплю чая си.

— В кого?

— В Мистър Багуел.

Колкото и да се опитваше Кейт не можа да си спомни кой е мистър Багуел, дори животът й да зависеше от това.

— Той е учен — изрече Едуина със замечтана въздишка. — Срещнах го на партито на лейди Бриджъртън в провинцията.

— Не помня да съм го срещала — каза Кейт и замислено сбърчи вежди.

— Ти беше доста заета по време на посещението — отвърна Едуина иронично. — Да се сгодяваш и всичко останало.

Кейт направи физиономия, която човек показва само на близки хора.

— Просто ми разкажи за мистър Багуел.

Очите на Едуина се стоплиха и заблестяха.

— Боя се, че е втори син, така че не може да очаква голям доход, но сега, след като си омъжена няма нужда да се тревожа за това.

Кейт усети как неочаквани сълзи пълнят очите й. Не бе осъзнала на какъв натиск бе подложена Едуина по-рано през сезона. Тя и Мери внимателно я уверяваха, че може да се омъжи за някого, когото харесва, но много добре знаеха какво е финансовото им положение и всички бяха виновни за това, че се шегуваха как е еднакво лесно да се влюбиш както в богат мъж, така и в беден.

Само един поглед към лицето на Едуина бе достатъчен, за да осъзнае, че от плещите й е паднал тежък товар.

— Радвам се, че си намерила някой, който ти подхожда — измърмори Кейт.

— О, така е. Зная, че няма да сме много богати, но наистина не се нуждая от коприна и бижута — очите й се отправиха към диаманта, който блестеше на ръката на Кейт. — Не исках да кажа, че и ти имаш нужда, разбира се! — бързо се поправи и лицето й почервеня. — Просто…

— Просто е хубаво да не се налага да се тревожиш как ще издържаш майка си и сестра си — нежно довърши Кейт вместо нея.

Едуина силно въздъхна.

— Точно така.

Кейт се протегна през масата и хвана ръцете на сестра си в своите.

— Определено не бива да се тревожиш за мен, а и съм сигурна, че Антъни и аз ще се погрижим за Мери, ако тя някога има нужда от помощ.

Устните на Едуина се извиха в колеблива усмивка.

— Що се отнася до теб — добави Кейт, — мисля, че е крайно време, за разнообразие да помислиш и за себе си. Да вземеш решение въз основа на това, което ти желаеш, а не на това, от което другите се нуждаят.

Едуина освободи ръката си, за да изтрие една сълза.

— Наистина го харесвам — прошепна.

— В такъв случай съм сигурна, че и аз ще го харесам — твърдо каза Кейт. — Кога мога да се запозная с него?

— Боя се, че той ще бъде в Оксфорд през следващите две седмици. Поел е ангажименти, от които не искам да се отказва само заради мен.

— Разбира се, че не — измърмори Кейт. — Ти не би искала да се омъжиш за джентълмен, който не спазва думата си.

Едуина кимна в знак на съгласие.

— Получих писмо от него тази сутрин, в което ми пише, че ще дойде в Лондон в края на месеца и се надява, че ще може да ме посети.

Кейт дяволито се усмихна.

— Вече ти изпраща писма?

Едуина кимна и се изчерви.

— Няколко седмично — призна.

— И какъв точно учен е той?

— Археолог. И е невероятно добър. Бил е в Гърция. Два пъти!

Кейт не бе смятала, че сестра й, която вече бе известна навсякъде с красотата си, може да изглежда още по-прекрасна, но когато Едуина говореше за мистър Багуел, лицето й така светваше, че направо спираше дъха.

— Нямам търпение да се срещна с него — обяви Кейт. — Трябва да организираме неофициална вечеря, на която той да е почетният гост.

— Би било чудесно.

— А може и тримата да излезем на езда в парка преди това, за да се опознаем по-добре. Сега съм омъжена жена и съм подходяща за придружител — Кейт леко се изсмя. — Не е ли забавно?

Откъм вратата се чу силно развеселен мъжки глас.

— Кое е забавно?

— Антъни! — възкликна Кейт, изненадана да види съпруга си по средата на деня. Изглежда винаги имаше уговорки и срещи, които го задържаха навън. — Колко е хубаво да те видя!

Той леко се усмихна и кимна към Едуина за поздрав.

— Открих, че неочаквано имам свободно време.

— Би ли желал да се присъединиш към нас, за да пийнеш чай?

— Ще се присъединя към вас — измърмори той, докато прекосяваше стаята, за да вземе кристалната гарафа, която стоеше на махагоновата странична масичка, — но мисля, че ще пийна бренди.

Кейт се загледа как той си налива бренди, а след това върти чашата в ръката си с отсъстващ вид. В моменти като този й бе най-трудно да крие чувствата в очите си. Той бе толкова красив в късния следобед. Не бе сигурна защо — може би заради едва наболата брада или заради факта, че косата му бе леко разрошена от това, което е правил цял ден, каквото и да бе то. А може би причината бе просто, че не го виждаше често по това време на деня, веднъж бе чела едно стихотворение, в което се казваше, че неочакваният момент винаги е по-сладък.

Докато Кейт се взираше в съпруга си, реши, че поетът най-вероятно е бил прав.

— И така — каза Антъни, след като отпи, — какво обсъждахте, дами?

Кейт погледна към сестра си за разрешение да сподели новините и когато Едуина кимна, каза:

— Едуина е срещнала джентълмен, когото харесва.

— Наистина ли? — попита Антъни, като звучеше заинтересован по някакъв странен бащински начин. Приседна на облегалката на креслото на Кейт — спокойна, претрупана мебел, която не бе особено модерна, но много любима в домакинството на семейство Бриджъртън, заради удобството, което предлагаше. — Бих искал да се запозная с него — добави той.

— Така ли? — попита Едуина и примигна като бухал. — Наистина?

— Разбира се. Всъщност, настоявам — тъй като никоя от дамите не коментира, той леко се смръщи и добави. — Все пак съм глава на семейството. Това ми е работата.

Устните на Едуина изненадано се разтвориха.

— Аз… аз не знаех, че чувстваш отговорност към мен.

Антъни я изгледа така, сякаш внезапно бе полудяла.

— Ти си сестра на Кейт — каза той сякаш това обясняваше всичко.

Безизразното изражение остана на лицето на Едуина още една секунда и след това се разтопи в сияйно удоволствие.

— Винаги съм се чудела какво ли ще е да имам брат — каза.

— Надявам се да съм подходящ за тази роля — изсумтя Антъни, чувствайки се леко неудобно от внезапния изблик на емоции.

Тя засия срещу него.

— Прекрасно. Кълна се, че не разбирам защо Елоиз се оплаква толкова.

Кейт се обърна към Антъни и обясни:

— Едуина и сестра ти бързо се сприятелиха след сватбата ни.

— Бог да ни е на помощ — измърмори той. — И за какво, ако смея да попитам, изобщо е възможно да се оплаква Елоиз?

Едуина невинно се усмихна.

— О, нищо важно, наистина. Просто, смята, че понякога си прекалено покровителствен.

— Това е абсурдно — изсмя се той.

Кейт се задави с чая си. Беше абсолютно сигурна, че когато дъщерите им станат на възраст за женене, Антъни ще приеме католицизма само за да може да ги заключи в манастир със стени, високи двадесет и пет фута!

Антъни я изгледа с присвити очи.

— На какво се смееш?

Кейт бързо покри уста с една салфетка:

— На нищо — избъбри иззад плата.

— Хммм.

— Елоиз казва, че си се държал, като истински мечок, когато Саймън е ухажвал Дафни — каза Едуина.

— О, така ли?

Едуина кимна.

— Казва, че двамата сте се дуелирали!

— Елоиз говори твърде много — изръмжа Антъни.

Едуина щастливо кимна.

— Тя винаги знае всичко. Всичко! Дори повече от лейди Уисълдаун.

Антъни се обърна към Кейт с леко иронично и някак примирено изражение.

— Напомни ми да купя намордник на сестра ми — изрече комично. — И един за твоята.

Едуина мелодично се засмя.

— Не съм си и мечтала за брат, когото ще ми е толкова забавно да дразня. Наистина се радвам, че реши да се омъжиш за него, Кейт.

— Нямах избор по въпроса — каза Кейт със суха усмивка, — но и аз съм доста доволна от начина, по който се развиха нещата.

Сестра й се изправи и събуди Нютон, който блажено спеше на дивана до нея. Той сърдито изквича, слезе на пода и бързо се сви под една маса.

Едуина проследи с поглед кучето и се изкиска, преди да каже:

— Трябва да вървя. Не, не ме изпращайте — добави, когато Кейт и Антъни се изправиха, за да я придружат до вратата. — Знам пътя.

— Глупости — изрече Кейт и хвана ръката й в своята. — Антъни, веднага се връщам.

— Ще броя секундите — измърмори той и докато отново отпиваше от питието си двете дами напуснаха стаята, последвани от Нютон, лаещ ентусиазирано, вероятно с мисълта, че някой ще го изведе на разходка.

След като сестрите излязоха, той се настани в удобното кресло, което Кейт бе освободила. То все още пазеше топлината на тялото й и му се струваше, че усеща уханието й. Този път повече сапун, отколкото лилии, помисли си, след като внимателно вдиша. Може би лилиите идваха от някой парфюм, нещо, което добавяше нощем.

Не бе съвсем сигурен защо се върна у дома този следобед, определено не бе имал подобно намерение. Обратно на това, което казваше на Кейт, многото му срещи и отговорности не изискваха да стои извън къщата цял ден. Доста от срещите можеха да бъдат проведени и вкъщи. Макар наистина да бе зает човек, никога не бе водил ленивия живот на по-голямата част от висшето общество, но напоследък прекарваше много следобеди в Уайтс, четеше вестник и играеше карти с приятели.

Мислеше, че така е най-добре. Беше важно човек да запази някаква дистанция от съпругата си. Животът, или поне неговият живот, трябваше да бъде разделен на части, а една съпруга определено прилягаше в тези, които той наричаше „социален живот“ и „легло“.

Само че когато отиде в Уайтс този следобед, там нямаше никого, с когото особено да му се говори. Прегледа вестника, но в последното издание имаше много малко интересни неща. И докато седеше до прозореца и опитваше да се наслаждава на собствената си компания, което определено не му бе достатъчно, го обзе възможно най-абсурдния копнеж да се върне у дома и да види какво прави Кейт.

Един следобед не можеше да е особен проблем. Не беше вероятно да се влюби в съпругата си, само защото е прекарал един следобед с нея. Макар че едва ли имаше опасност да се влюби в съпругата си, напомни си твърдо. Вече бе женен от почти месец и бе успял да запази живота си в блажена безопасност от подобно обвързване. Нямаше причина да мисли, че не би могъл да запази това положение неопределено дълго.

Той отпи глътка бренди, доволен от себе си, и вдигна поглед, когато Кейт влезе в стаята.

— Наистина мисля, че Едуина може би се влюбва — каза тя и сияйна усмивка озари цялото й лице.

Антъни усети как тялото му се стяга в отговор. Начинът, по който реагираше на усмивките й, бе направо абсурден. Случваше се постоянно и силно го притесняваше.

Е, поне го притесняваше през повечето време. Нямаше нищо против това, когато имаше възможност да последва желанието си и да я отведе в леглото.

Само че мозъкът на Кейт определено не бе толкова устремен в тази посока като неговия, тъй като тя седна насреща му, въпреки че до Антъни имаше достатъчно място, ако имаше желание да се притиснат малко един в друг. Дори табуретката до креслото щеше да е по-добър избор — тогава щеше да може да я вдигне и да я сложи в скута си. Ако сега опиташе тази маневра, както бе седнала от другия край на масата, щеше да се наложи да я влачи през сервиза за чай.

Антъни присви очи, докато преценяваше ситуацията и се опитваше да отгатне точно колко чай щеше да разлее по килима и колко би му струвало да го подмени, а след това се замисли дали изобщо го интересува толкова дребна сума пари…

— Антъни? Слушаш ли ме?

Той вдигна поглед. Кейт бе опряла ръце на коленете си и се бе навела напред, за да говори с него. Изглеждаше доста напрегната и леко раздразнена.

— Кажи — настоя тя.

Той примигна.

— Слушаше ли ме? — попита го.

— О — той й се ухили. — Не.

Тя Кейт завъртя очи, но не си направи труда да се мръщи повече.

— Казвах, че някоя вечер трябва да поканим Едуина и младия мъж на вечеря, за да видим дали си подхождат. Никога преди не съм я виждала да проявява такъв интерес към някой джентълмен и много искам да я видя щастлива.

Антъни се протегна и взе една бисквита. Беше гладен и почти се бе отказал от вероятността да привлече съпругата си в скута си. От друга страна, ако успееше да разчисти чашките и чинийките и да я дръпне през масата, можеше и да не направи голяма бъркотия…

Той тайно побутна подноса със сервиза за чай на една страна.

— Хмм? — изсумтя и задъвка бисквитата. — О, да, разбира се. Едуина трябва да бъде щастлива.

Кейт го изгледа подозрително.

— Сигурен ли си, че не искаш малко чай с тази бисквита? Не съм особен почитател на брендито, но предполагам, че чаят повече подхожда на един сладкиш.

Всъщност Антъни смяташе, че брендито доста добре си подхожда със сладкиша, но нямаше да навреди да изпразни чайника поне малко в случай, че го събореше на земята.

— Чудесна идея — каза, грабна една чаша за чай и й я подаде. — Точно от чай имам нужда. Не знам защо не се сетих по-рано.

— Нито пък аз — иронично промърмори тя, ако мърморенето изобщо можеше да е иронично, а след като чу тихия сарказъм на Кейт, Антъни определено бе на мнение, че е възможно.

Той само й се усмихна жизнерадостно и пое чашата от протегнатата й ръка.

— Благодаря — каза и провери дали е добавила мляко. Беше го сторила, което не го изненада, тя умееше да помни подобни подробности.

— Все още ли е достатъчно горещ? — любезно попита Кейт.

Антъни пресуши чашата.

— Идеален — отвърна и въздъхна доволно. — Може ли да те обезпокоя с молба за още малко?

— Изглежда започваш много да харесваш чай — сухо изрече тя.

Антъни погледна чайника и се зачуди колко ли чай е останал и дали би могъл да го изпие, без да го връхлети належаща нужда да се облекчи.

— И ти трябва да пийнеш още малко — предложи той. — Изглеждаш жадна.

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Така ли?

Той кимна и се разтревожи дали не е бил твърде груб.

— Само малко, разбира се — изрече.

— Разбира се.

— Остана ли достатъчно чай, за да изпия още една чаша? — попита той възможно най-равнодушно.

— Ако няма, сигурна съм, че бих могла да помоля готвачката за още един чайник.

— О, не, сигурен съм, че няма да е необходимо — възкликна той, може би твърде силно. — Просто ще изпия, колкото е останало.

Кейт вдигна чайника и последните капки чай се стекоха в чашата му. Добави малко мляко и му подаде чашата в мълчание, макар вдигнатите й вежди да говореха повече от достатъчно.

Докато отпиваше от чая — коремът му бе твърде пълен, за да го изпие наведнъж като предната чаша — Кейт се прокашля и попита:

— Познаваш ли младия мъж, на когото Едуина се харесва?

— Дори не знам кой е той.

— О! Съжалявам. Сигурно съм забравила да спомена името му. Става въпрос за мистър Багуел. Не зная първото му име, но Едуина каза, че е втори син, ако това може да ти помогне. Срещнала го е на партито на майка ти.

Антъни поклати глава.

— Никога не съм чувал за него. Сигурно е някой от горките младежи, които майка ми покани, за да изравни бройките. Тя и този път бе поканила много жени. Винаги го прави с надеждата, че един от нас може наистина да се влюби, а после трябва да намери цял куп незабележителни мъже, за да изравни броя.

— Незабележителни? — повтори Кейт.

— За да не се влюбят жените в тях вместо в нас — отвърна той с крива усмивка.

— Тя изпитва направо отчаяно желание да ви ожени, нали?

— Знам само — каза Антъни и сви рамене, — че последният път майка ми покани толкова много благородни дами, че трябваше да посети викария и да моли шестнадесетгодишния му син да дойде на вечеря.

Кейт подсвирна.

— Мисля, че се запознах с него.

— Да, той е болезнено стеснителен, горкият. Викарият ми каза, че е имал обрив в продължение на цяла седмица след като е седял до Кресида Каупър на вечеря.

— Е, това може да докара обрив на всеки.

Антъни се ухили.

— Знаех си, че в теб има някаква подла жилка.

— Не съм подла! — възрази Кейт, но се усмихна срамежливо. — Това си е вярно.

— Не се защитавай пред мен. — Той довърши чая си, който бе станал доста силен от дългия престой в чайника, но млякото го правеше почти приятен. Остави чашата и добави. — Подлата ти жилка е едно от нещата, които най-много харесвам в теб.

— Мили Боже — измърмори тя. — Не ми се иска да знам кое харесваш най-малко.

Антъни само махна безцелно с ръка.

— Но да се върнем на сестра ти и нейния мистър Бъгуел^[1]…

— Багуел.

— Жалко!

— Антъни!

Той не й обърна внимание.

— Всъщност, мислех да осигуря зестра на Едуина.

Иронията на жеста не му убягна. По времето, когато възнамеряваше да се жени за Едуина, бе планирал да осигури зестра на Кейт.

Той погледна към нея, за да види реакцията й.

Не го бе предложил само за да спечели благоразположението й, но не бе чак толкова благороден и да не си признае, че се надява на нещо повече от изненаданото мълчание, което показваше тя.

След това осъзна, че тя е на ръба на сълзите.

— Кейт? — попита, несигурен дали трябва да се зарадва, или да се разтревожи.

Тя доста неелегантно избърса нос с опакото на ръката си.

— Това е най-хубавото нещо, което някой някога е правил за мен — подсмръкна.

— Всъщност го направих за Едуина — измърмори той, без да се чувства особено комфортно в присъствието на плачеща жена, но вътре в себе си се чувстваше висок цели осем фута.

— О, Антъни! — практически изплака тя. И след това за негова най-голяма изненада скочи на крака, прескочи масичката и се озова в ръцете му, а тежкият подгъв на следобедната й рокля помете три чаши, две чинийки и една лъжица на пода.

— Толкова си мил — каза и избърса очите си, докато се настаняваше удобно в скута му. — Най-милият мъж в Лондон.

— Е, не знам за това — отвърна той и обви ръка около кръста й. — Вероятно най-опасният или най-красивият…

— Най-милият — твърдо го прекъсна тя и облегна глава на извивката на врата му. — Определено най-милият.

— Щом настояваш — измърмори той, без да изпитва особено недоволство от настоящия развой на събитията.

— Добре, че изпихме този чай — каза Кейт и погледна чашите на пода. — Щеше да стане ужасна бъркотия.

— Наистина — усмихна й се и я придърпа по-близо. Имаше нещо топло и уютно в това да прегръща Кейт. Краката й висяха през облегалката на креслото, а гърбът й бе опрян в извивката на лакътя му. Пасваха си идеално, осъзна той. Тя бе точният размер за мъж като него.

Имаше много неща в нея, които бяха точни. Осъзнаването на подобен факт обикновено го ужасяваше, но в момента бе толкова невероятно щастлив просто да я държи в скута си, че отказваше да мисли за бъдещето.

— Толкова си добър с мен — измърмори тя.

Антъни помисли за всички дни, в които нарочно се бе държал настрана, всеки път, когато я бе оставял сама, но отпъди чувството за вина. Ако налагаше някаква дистанция между тях, то беше за нейно добро. Не искаше тя да се влюбва в него. Щеше да й бъде много по-трудно, когато той си отидеше.

А ако той се влюбеше в нея…

Дори не искаше да си мисли колко по-трудни щяха да бъдат нещата за него.

— Имаме ли някакви планове за тази вечер? — измърмори в ухото й.

Тя кимна и при това движение косата й погъделичка бузата му.

— Един бал — каза. — На лейди Мотрам.

Антъни не можа да устои на нежната мекота на косата й и прокара два пръста през нея, разстилайки я по ръката и около китката си.

— Знаеш ли какво си мисля? — прошепна той.

Усети усмивката в гласа й, когато каза:

— Какво?

— Мисля, че никога не съм харесвал особено лейди Мотрам. И знаеш ли какво друго си мисля?

Сега я чу как се опитва да потисне смеха си.

— Какво?

— Мисля, че трябва да се качим горе.

— Така ли? — попита, като очевидно се правеше, че не разбира.

— О, наистина. Всъщност, точно в тази минута.

Тя размърда дупето си, палавница такава, само за да се увери колко спешно му се иска да се качи горе.

— Разбирам — прошепна дрезгаво.

Той леко я ощипа по бедрото.

— По-скоро си помислих, че го почувства.

— Е, това също — призна тя. — Беше доста… просвещаващо.

— Сигурен съм — измърмори. След това с порочна усмивка повдигна брадичката й, докато не се оказаха нос до нос. — Знаеш ли какво още си мисля? — каза задъхано.

Очите й се разшириха.

— Определено не мога да си представя.

— Мисля — каза Антъни и плъзна едната си ръка под роклята по крака й, — че ако не се качим горе още тази секунда, може съвсем спокойно да останем точно тук.

— Тук? — изписка тя.

Ръката му откри ръба на чорапите й.

— Тук.

— Сега?

Пръстите му погъделичкаха меките косъмчета и после потънаха в сърцевината на женствеността й. Тя беше мека и влажна и усещането бе божествено.

— О, съвсем определено сега — каза той.

— Тук?

Антъни гризна устните й.

— Вече не отговорих ли на този въпрос?

Ако тя имаше някакви други въпроси, не ги зададе през следващия час.

А може би той просто правеше всичко възможно да й отнеме възможността да говори.

Ако можеше да се съди по леките викове и стонове, които се изплъзваха от устните й, справяше се дяволски добре.