Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Viscount Who Loved Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 135 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Виконтът, който ме обикна

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6067

История

  1. — Добавяне

Глава 13

„Малко неща се случват в Лондон, когато толкова много хора са в Кент на партито на Бриджъртън. Настоящият автор може само да си представя всички клюки, които ще плъзнат скоро. Да, ще има скандал. Винаги има скандал на партитата в провинцията.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 4 май 1814

 

Следващата сутрин бе типична за утро след буря — ярка и ясна, с лека влажна мъгла, която освежаваше кожата.

Антъни не осъзнаваше какво е времето — бе прекарал по-голямата част от нощта, втренчен в тъмнината, виждайки единствено лицето на Кейт. Накрая бе заспал с първите лъчи на зората. Събуди се доста след обяд, но не се чувстваше отпочинал. Тялото му бе изпълнено със странна комбинация от умора и нервна енергия. Очите му бяха натежали, а пръстите му продължаваха да потупват по леглото, приближавайки се към ръба, сякаш те сами можеха да го издърпат, за да се изправи на крака.

Накрая, когато стомахът му се разбунтува толкова силно, че би могъл да се закълне, че вижда мазилката на тавана да се тресе, се изправи, олюлявайки се и навлече халата си. С широка прозявка се отправи към прозореца, не че търсеше да види нещо или някой, а просто защото гледката бе по-добра от всичко останало в стаята му.

И все пак, в момента, в който погледна надолу, някак си разбра какво ще види.

Кейт. Вървеше бавно през поляната, много по-бавно отколкото някога я беше виждал. Обикновено се движеше като на състезание.

Бе твърде далеч, за да види лицето й — само отрязък от профила, извивката на скулата. И все пак не можеше да отдели поглед от нея. Имаше толкова много магия в тялото й — странна грация в начина, по който се извиваха ръцете й, докато вървеше, някаква артистичност в изправените й рамене.

Осъзна, че тя върви към градината.

И знаеше, че трябва да се присъедини към нея.

* * *

Времето остана променливо през по-голямата част на деня, което раздели гостите на партито на две групи — едните настояваха, че яркото слънце изисква игри навън, а другите решиха да избегнат мократа трева и влажния въздух и да ги заместят с по-сухия климат на салона.

Кейт определено се причисляваше към втората група, макар да не беше в настроение за компания. Прекалено бе замислена, за да води учтив разговор с хора, които едва познава, затова отново се промъкна във великолепните градини на лейди Бриджъртън и седна на една пейка близо до арката с рози. Камъкът под нея бе студен и леко влажен, но предната вечер не бе спала особено добре и бе уморена, така че седенето бе по-добре от стоенето права.

Осъзна с въздишка, че това вероятно е единственото място, където може да остане сама. Ако останеше в къщата, със сигурност щеше да бъде принудена да се присъедини към дамите, които си бъбреха в салона, докато пишеха писма на приятели и роднини или още по-зле, щеше да се окаже прикована към групичката, която се бе оттеглила в оранжерията с бродериите си.

Що се отнася до ентусиастите, които бяха навън, те също се бяха разделили на две групи. Едните поеха към селото, за да пазаруват и да разгледат околността, а другите тръгнаха на разходка към езерото. Тъй като Кейт не проявяваше интерес към пазаруването, а вече доста добре познаваше езерото, бе избегнала и двете компании.

И така, остана сама в градината.

Поседя няколко минути, втренчена в нищото, а очите й бяха фокусирани върху една неотворена розова пъпка, без да я виждат. Беше хубаво да е сама, тъй като не се налагаше да прикрива уста или да потиска шумните звуци, които издаваше, докато се прозява. Беше хубаво, тъй като никой нямаше да коментира тъмните кръгове под очите й, както и нетипичната й мълчаливост и неразговорливост.

Беше хубаво да е сама, за да може да седне и да се опита да подреди хаоса от мисли за виконта. Задачата бе плашеща и й се искаше да я отложи, но нямаше как.

А и наистина нямаше много за подреждане. Всичко, което бе научила през последните няколко дни, насочваше съвестта й в една-единствена посока. Знаеше, че не може повече да се противопоставя на ухажването на Едуина от страна на Бриджъртън.

През последните няколко дни той се бе показал като чувствителен, грижовен и принципен човек. Дори героичен, помисли си със слаба усмивка при спомена за светлината в очите на Пенелопе Федърингтън, когато я бе спасил от обидите на Кресида Каупър.

Беше предан на семейството си.

Бе използвал социалното си положение и власт, не за да властва над другите, а просто, за да спести унижението на някой друг.

Беше й помогнал при един от пристъпите на фобията й с нежност и чувствителност, които сега, когато разсъждаваше ясно, я изумяваха.

Може и да е бил развратник и женкар, може би все още бе развратник и женкар, но очевидно това му поведение не определяше същността му. А единственото възражение, което имаше Кейт срещу сватбата му с Едуина бе…

Болезнено преглътна. В гърлото й бе заседнала топка, с размерите на гюле.

Защото дълбоко в сърцето си го искаше за себе си.

Само че това бе егоистично, а Кейт бе прекарала целия си живот в опити да не бъде такава и знаеше, че никога не би могла да помоли Едуина да не се омъжва за Антъни заради това. Ако Едуина разбереше, че Кейт проявява и най-слаб интерес към виконта, тя би прекратила ухажването му на момента. И каква щеше да е ползата? Антъни просто щеше да намери някоя друга красива, благородна жена, която да преследва. В Лондон имаше много такива.

Нямаше да избере нея, така че какво би спечелила, като предотврати брака между него и Едуина?

Нищо, освен агонията да го вижда женен за сестра си. А тя щеше да изчезне с времето, нали? Трябваше да изчезне. Тя самата бе казала предната нощ, че времето наистина лекува всички рани. А и вероятно щеше да боли точно толкова и ако го видеше женен за някоя друга дама, единствената разлика щеше да е, че ще го вижда на различни празници, кръщенета и други подобни.

Кейт въздъхна. Продължителна, тъжна въздишка, която изкара всичкия въздух от дробовете й и накара раменете й да клюмнат.

А сърцето да я заболи.

В този момент един глас стигна до ушите й. Неговият глас, тих и спокоен, като топъл вятър, който я обгърна.

— Мили Боже, наистина звучиш сериозно.

Кейт се изправи толкова внезапно, че краката й се удариха в ръба на пейката, тя изгуби равновесие и се спъна.

— Милорд — избъбри.

Устните му се извиха в едва доловима усмивка.

— Знаех, че бих могъл да те открия тук.

Очите й се разшириха, когато осъзна, че той целенасочено я е търсил. Сърцето й също ускори ритъма си, но това поне можеше да скрие от него.

Антъни сведе бързо поглед към каменната пейка, давайки знак, че тя може да се чувства свободна отново да седне.

— Всъщност те видях през прозореца си. Исках да се уверя, че се чувстваш по-добре — каза тихо.

Кейт седна и в гърлото й се надигна разочарование. Той просто бе любезен. Разбира се, че просто бе любезен. Бе глупаво от нейна страна да си фантазира, дори и за секунда, че може да има нещо повече. Накрая бе осъзнала, че той е добър човек, а всеки добър човек би искал да се увери, че тя се чувства по-добре след всичко, което се бе случило предната вечер.

— Добре съм — отвърна. — И то много. Благодаря.

Ако накъсаните й изречения предизвикаха някаква реакция у него, то той не я показа.

— Радвам се — изрече Антъни и седна до нея. — Безпокоях се за теб през нощта.

Сърцето й, което и без това биеше твърде бързо, пропусна един удар.

— Така ли?

— Разбира се. И как иначе?

Кейт преглътна. Ето я отново тази дяволска любезност. О, не се и съмняваше, че интересът и загрижеността му бяха искрени. Просто я болеше, че са предизвикани от естествената му доброта, а не от специални чувства към нея самата.

Не, че бе очаквала нещо различно, но въпреки това й бе невъзможно да не се надява.

— Съжалявам, че ви обезпокоих толкова късно през нощта — каза тя тихо, най-вече защото мислеше, че така трябва. Всъщност отчаяно се радваше на присъствието му.

— Не бъди глупава — отвърна той, леко се изправи и я погледна загрижено. — Няма да ми е приятно да мисля, че си сама по време на бурята. Радвам се, че бях там да помогна.

— Обикновено съм сама по време на буря — призна тя.

Антъни се намръщи.

— Семейството ти не е ли до теб по време на бурите?

Тя изглеждаше леко смутена, когато отвърна.

— Те не знаят, че все още ме е страх от тях.

Той бавно кимна.

— Разбирам. Има моменти… — Антъни спря, за да прочисти гърлото си — тактика, която често използваше, когато не бе съвсем сигурен какво иска да каже. — Мисля, че ще ти е от полза да потърсиш помощ от майка си и сестра си, но зная… — отново се прокашля. Добре познаваше необикновеното чувство безумно да обичаш семейството си и все пак да не се усещаш съвсем способен да споделиш най-дълбоките си и мрачни страхове. Това водеше до странно чувство на изолация, сякаш си абсолютно сам сред шумна и обичлива тълпа.

— Знам — повтори той и нарочно сниши глас, — че често може да е трудно за човек да сподели страховете си с хората, които най-много обича.

Кафявите й очи, мъдри и топли, и невероятно разбиращи, се вгледаха в неговите. За частица от секундата му се стори, че тя някак си знае всичко за него, всяка една подробност от момента на раждането му до увереността му в собствената му смърт. Точно в тази секунда, когато лицето й бе леко повдигнато към неговото, а устните — полуотворени, изглеждаше така, все едно тя го познаваше по-добре от всеки друг на земята.

Беше вълнуващо.

Но и ужасяващо.

— Вие сте много мъдър човек — промълви Кейт.

Отне му секунда да си спомни за какво говореха. А, да, за страхове. Той знаеше много за страховете. Опита се да отмине комплимента със смях.

— През по-голямата част от времето съм много глупав човек.

Тя поклати глава.

— Не. Мисля, че по този въпрос бяхте абсолютно точен. Разбира се, че не бих казала на Мери и Едуина. Не искам да ги тревожа. — Прехапа устната си за момент — забавен дребен жест, който му се стори странно прелъстителен.

— Разбира се — добави тя, — ако трябва да съм искрена, бих признала, че мотивите ми не са съвсем лишени от егоизъм. Една част от нежеланието ми, със сигурност се дължи на това, че не искам да изглеждам слаба.

— Това не е чак толкова ужасен грях — измърмори той.

— Не и в класацията на греховете, предполагам — изрече Кейт с усмивка. — Но бих се обзаложила, че и вие страдате от него.

Антъни не отговори, а само кимна в знак на потвърждение.

— Всички трябва да играем ролята си в живота — продължи тя, — а моята винаги е била да съм силна и разумна. Криенето под масата по време на гръмотевична буря не е проява на нито едно от двете.

— Сестра ти — тихо каза той, — вероятно е много по-силна, отколкото смяташ.

Погледът й литна към лицето му. Да не би да се опитваше да й каже, че се е влюбил в Едуина? И преди бе правил комплименти за грацията и красотата на сестра й, но никога за душевните й качества.

Очите на Кейт се задържаха на неговите, за колкото време успя да събере сили, но не откри в тях нещо, което да разкрива истинските му чувства.

— Нямах предвид, че не е — отвърна тя накрая. — Но аз съм по-голямата й сестра. Винаги се налагаше да бъда силна и за нея, а тя трябваше да бъде силна само заради самата себе си — отново вдигна очи към неговите, за да открие, че той напрегнато се е втренчил в нея, сякаш почти можеше да види през кожата й, право в душата й. — Вие също сте най-големият — каза тя. — Сигурна съм, че знаете какво имам предвид.

Той кимна, а очите му изглеждаха едновременно развеселени и примирени.

— Съвсем точно.

Кейт му се усмихна в отговор — усмивка, която си разменят хора, които имат еднакъв опит и преживявания. И макар да се чувстваше все по-спокойна в негово присъствие, сякаш можеше да се отпусне до него и да потъне в топлината на тялото му, знаеше, че не може повече да отлага изпълнението на задачата си.

Трябваше да му каже, че оттегля възраженията си срещу брака му с Едуина. Не бе честно към никого да пази това в себе си, само защото искаше да запази него за себе си, макар и само за няколко съвършени секунди тук, в градината.

Пое си дълбоко въздух, изправи рамене и се обърна към него.

Той я погледна с очакване. Все пак бе очевидно, че тя се кани да каже нещо.

Устните на Кейт се разтвориха. Но нищо не излезе.

— Да? — попита той силно развеселен.

— Милорд — избъбри тя.

— Антъни — поправи я той нежно.

— Антъни — повтори тя, чудейки се защо изричането на кръщелното му име прави нещата още по-трудни. — Трябва да говоря за нещо с теб.

Той се усмихна.

— Това го разбрах.

По някаква необяснима причина очите й се приковаха в десния й крак, който описваше полумесеци върху отъпканата почва на пътеката.

— Става въпрос… мммм… за Едуина.

Антъни вдигна вежди и проследи погледа й към крака, който бе изоставил полумесеците и сега правеше вълнообразни линии.

— Нещо не е наред със сестра ти ли? — попита внимателно.

Тя поклати глава и вдигна поглед.

— Съвсем не. Мисля, че е в салона и пише писмо на братовчедка ни в Съмърсет. Жените обичат да го правят, знаеш.

Той премигна.

— Да правят кое?

— Да пишат писма. Аз самата не съм много добра в кореспонденцията — изрече тя странно забързано, — тъй като рядко имам достатъчно търпение, за да седна да напиша цяло писмо. Да не споменавам, че почеркът ми е неописуем. Но повечето дами прекарват голяма част от дните си в писане на писма.

Антъни опита да потисне усмивката си.

— Искаш да ме предупредиш, че сестра ти обича да пише писма?

— Не, разбира се, че не — избъбри тя. — Просто ти попита дали тя е добре, аз отвърнах „разбира се“ и обясних къде е и съвсем избягахме от темата и…

Той положи ръка върху нейната и я прекъсна.

— Какво искаше да ми кажеш, Кейт?

С интерес проследи как тя изправи рамене и стисна зъби. Изглеждаше сякаш се подготвя за нещо ужасно. След това изрече набързо:

— Просто исках да знаеш, че оттеглих възраженията си срещу това да ухажваш Едуина.

Той внезапно почувства огромна празнина в гърдите.

— Аз… разбирам — каза, не защото разбираше, а просто защото трябваше да каже нещо.

— Признавам, че имах много големи предразсъдъци спрямо теб — продължи бързо тя, — но откакто пристигнах в Обри Хол, те опознах, и не мога с чиста съвест да те оставя да мислиш, че ще ти преча. Би било… не би било правилно от моя страна.

Антъни само се взираше в нея в абсолютно недоумение. Слабо осъзна, че има нещо обезкуражаващо в желанието й да го ожени за сестра си, след като бе прекарал последните два дни, борейки се с копнежа си да я целува до несвяст.

От друга страна, не беше ли това, което искаше? Едуина щеше да е съвършена съпруга.

Кейт — не.

Едуина отговаряше на всички критерии, които бе поставил, когато реши да се жени.

Кейт — не.

А определено не можеше да флиртува с Кейт, ако смяташе да се жени за Едуина.

Тя му даваше онова, което бе искал — точно, което бе искал, напомни си; с благословията на сестра й, Едуина би се омъжила за него още следващата седмица, ако той го пожелаеше.

Тогава защо, по дяволите, му се искаше да я сграбчи за раменете и да я разтърсва и разтърсва, докато не си вземе обратно всяка проклета ужасна дума?

Заради онази искра. Онази адска искра между тях, която изглежда никога не угасваше. Онова ужасно чувство, което го изгаряше всеки път, когато тя влезеше в стаята или си поемеше въздух, или мръднеше пръста на крака си. Това унизително усещане, че би могъл да я обича, ако само си го позволи.

А това бе нещото, от което се страхуваше най-много.

Може би единственото, от което изобщо се страхуваше.

По ирония на съдбата, смъртта бе единственото, от което не се страхуваше. Тя не бе страшна за човек, който бе сам. Отвъдното не изглеждаше плашещо, когато човек бе успял да избегне да се привърже към някой.

Любовта бе наистина поразително, свещено нещо. Антъни го знаеше. Беше го виждал през всеки ден от детството си, всеки път, когато родителите му се бяха поглеждали или докосвали.

Само че любовта бе враг на един умиращ човек. Това бе единственото, което би могло да направи оставащите му години непоносими — да вкуси блаженството и да знае, че то ще му бъде отнето. Вероятно затова, когато Антъни най-накрая реагира на думите й, той не я придърпа към себе си, за да я целува, докато тя се задъха, не притисна устни към ухото й и не изгори кожата й с дъха си, за да й покаже, че гори за нея, а не за сестра й.

Никога за сестра й.

Вместо това я погледна безразлично, очите му бяха много, много по-спокойни от сърцето, и каза:

— Много съм облекчен — като през цялото време имаше странното усещане, че не е наистина там, а по-скоро наблюдава цялата сцена — по-скоро този фарс — отстрани, някъде извън тялото си и не спира да се чуди какво, по дяволите, става.

Тя се усмихна слабо и каза:

— Предполагах, че ще се почувстваш така.

— Кейт, аз…

Тя никога нямаше да разбере какво бе искал да й каже. Всъщност той самият не бе сигурен какво бе намерението му. Дори не бе осъзнал, че ще й говори, докато името й не се откъсна от устните му.

Но думите му завинаги щяха да останат неизречени, тъй като точно в този момент той го чу.

Тихо бръмчене. Жужене, всъщност. Звук, който повечето хора намират за леко дразнещ.

За Антъни обаче нищо друго не би могло да бъде по-ужасяващо.

— Не мърдай — прошепна с глас, изпълнен със страх.

Очите на Кейт се присвиха и тя, разбира се, помръдна и опита да се извърти.

— За какво говориш? Какво не е наред?

— Просто не мърдай — повтори той.

Очите й се извърнаха наляво и брадичката й ги последва с около четвърт инч.

— О, това е просто една пчела! — На лицето й се изписа облекчена усмивка и тя вдигна ръка, за да я прогони. — За бога, Антъни, не го прави отново. За момент ме изплаши.

Ръката му се стрелна и болезнено стисна китката й.

— Казах да не мърдаш — изсъска той.

— Антъни — изрече тя през смях, — това е пчела.

Той я задържа неподвижна, хватката му бе болезнена, а очите му не се отделяха от омразното създание, докато то целенасочено жужеше около главата й. Той бе парализиран от страх и ярост и още нещо, което не можеше да определи.

Не че не бе попадал на пчели през единадесетте години след смъртта на баща си. В края на краищата човек не можеше да живее в Англия и да очаква напълно да ги избегне.

Всъщност досега се бе насилвал да флиртува с тях по някакъв странен, фаталистичен начин. Винаги бе подозирал, че може да му е писано да последва стъпките на баща си във всяко отношение. Ако трябваше да бъде повален от някакво дребно насекомо, то Бог му бе свидетел, че щеше да го посрещне изправен и без да бяга. Щеше да умре рано или… е, рано и нямаше да бяга от някаква проклета буболечка. Затова, когато някоя пчела прелиташе наблизо, той се смееше, подиграваше се и проклинаше и я прогонваше с ръка, предизвиквайки я да си отмъсти.

И никога не бе ужилван.

Само че, виждайки някоя да лети опасно близо до Кейт, да докосва косата й и да каца на дантеления й ръкав… беше ужасяващо, направо хипнотизиращо. Въображението му се развихри и той вече виждаше как дребното чудовище забива жилото си в меката й плът, как тя се бори за въздух, докато пада на земята.

Виждаше я тук, в Обри Хол, положена на същото легло, което бе служило за първи ковчег на баща му.

— Просто стой тихо — прошепна той. — Ще се изправим… бавно. След това ще тръгнем.

— Антъни — каза тя и очите й объркано се присвиха, — какво ти става?

Той я дръпна за ръката, за да я накара да стане, но тя се възпротиви.

— Това е пчела — изрече раздразнено. — Престани да се държиш толкова странно. За бога, няма да ме убие.

Думите й увиснаха тежко във въздуха като огромни камъни, готови да се разбият на земята и да пречупят и двама им. Накрая Антъни усети, че гърлото му се е отпуснало достатъчно, за да проговори и каза тихо и напрегнато:

— Може и да го стори.

Кейт замръзна, но не защото имаше намерение да следва заповедите му, а защото нещо в тона и очите му я изплаши до мозъка на костите й. Той изглеждаше променен, обладан от някакъв непознат демон.

— Антъни — произнесе с надеждата, че гласът й звучи спокойно и авторитетно, — пусни ръката ми веднага.

Дръпна се, но той не я освободи, а пчелата продължи безмилостно да жужи около нея.

— Антъни! — възкликна. — Престани вед…

Остатъкът от изречението се изгуби, тъй като тя някак успя да измъкне ръката си от смазващата му хватка. Изненадващото освобождение я накара да изгуби равновесие, ръката й се размаха наоколо и вътрешната част на лакътя й удари пчелата, която силно и ядосано избръмча, тъй като силата на удара я запрати в пространството и я приземи точно върху ивицата гола кожа над дантеления корсаж на следобедната й рокля.

— О, в името на… оу! — Кейт изръмжа, тъй като пчелата, която, без съмнение, бе вбесена от тази атака, заби жилото си в плътта й. — О, по дяволите! — изруга тя без изобщо да обръща внимание на неподходящия си език. Това бе просто ужилване, разбира се, вече й се бе случвало няколко пъти и преди, но, по дяволите, болеше.

— О, да върви в ада — измърмори и опря брадичка в гърдите си, за да може да види възможно най-добре червената подутина, която се надигаше точно до ръба на корсажа й. — Сега ще трябва да се прибера, за да го наложа с лапа и ще оплескам цялата рокля — с презрително изсумтяване тя събори мъртвото тяло на пчелата от полите си и продължи. — Е, поне е мъртва, неприятно същество такова. Вероятно само това възмездие ще…

В този момент вдигна поглед и видя лицето на Антъни. Той бе побелял. Не бе блед, не бе изгубил цвета си, беше абсолютно побелял.

— О, мили Боже — промълви той, а най-странното бе, че устните му дори не се помръднаха. — О, мили Боже.

— Антъни? — попита тя и се наклони напред, като веднага забрави за болезненото ужилване на гърдите си. — Антъни, какво има?

В какъвто и транс да бе изпаднал, той внезапно се отърси от него, скочи напред и грубо хвана с ръка едното й рамо, а с другата дръпна корсажа й надолу, за да открие по-добре нараненото място.

— Милорд! — изписка Кейт. — Спрете!

Той не отговори, но дишането му бе забързано и накъсано, когато я опря на облегалката на пейката, като все още държеше роклята й надолу — не достатъчно, за да я разголи, но определено по-ниско, отколкото позволяваше приличието.

— Антъни! — опита тя с надеждата, че кръщелното му име ще привлече вниманието му. Тя не познаваше този мъж, той не бе човекът, който бе стоял до нея само преди две минути. Беше побъркан, обезумял и абсолютно глух за протестите й.

— Ще млъкнеш ли? — изсъска той без изобщо да я поглежда. Очите му бяха фокусирани върху червената, подута плът над гърдите й и с треперещи пръсти извади жилото от кожата й.

— Антъни, добре съм! — настоя тя. — Трябва да…

Кейт ахна. Бе преместил леко едната си ръка, докато с другата вадеше кърпичка от джоба си, и сега тя доста неприлично обхващаше гърдата й.

— Антъни какво правиш? — грабна ръката му в опит да я премести от себе си, но не можа да се пребори с неговата сила.

Той я притисна още по-силно към гърба на пейката и ръката му почти сплеска гърдата й.

— Не мърдай! — излая, извади кърпичката и започна да я притиска върху подутото място.

— Какво правиш? — попита тя, все още опитвайки се да се измъкне.

Антъни не вдигна поглед.

— Изстисквам отровата.

— Има ли отрова?

— Трябва да има — измърмори той. — Трябва да има. Нещо те убива.

Устата й зяпна.

— Нещо ме убива? Ти луд ли си? Нищо не ме убива. Това е просто ужилване.

Той не й обърна внимание, прекалено бе фокусиран върху самоналожената си задача да лекува раната й.

— Антъни — каза тя успокоително в опит да го вразуми. — Оценявам загрижеността ти, но съм била жилена от пчели поне половин дузина пъти и…

— И той беше жилен и преди — прекъсна я напрегнато.

Нещо в гласа му я накара да изтръпне.

— Кой? — промълви.

Той притисна подутината още по-здраво и попи с кърпичката прозрачната течност, която се появи.

— Баща ми — произнесе равно, — и това го уби.

Тя не можа да повярва.

— Една пчела?

— Да, една пчела — тросна се той. — Не ме ли слушаш?

— Антъни, една малка пчела не може да убие човек.

Той прекрати усилията си за момент, колкото да вдигне поглед към нея. Очите му бяха сурови и, като че ли, обладани от духове.

— Уверявам те, че може — отсече.

Кейт не можеше да повярва съвсем, че думите му са верни, но и не мислеше, че той лъже, затова остана неподвижна за момент, осъзнавайки, че Антъни изпитва много по-голяма нужда да лекува това ужилване, отколкото тя — да избяга от вниманието му.

— Все още е подуто — измърмори той и притисна кърпичката по-силно. — Не мисля, че изкарах всичко.

— Сигурна съм, че ще се оправи — нежно каза тя, а раздразнението й се превърна в почти майчинска загриженост. Веждите му бяха сбръчкани от концентрация, а в движенията му все още се долавяше някаква обезумяла енергичност. Той бе ужасен, осъзна тя, уплашен, че тя ще умре тук, на градинската пейка, поразена от една дребна пчела.

Изглеждаше необяснимо, но все пак бе вярно.

Той поклати глава.

— Не е достатъчно — изрече дрезгаво. — Трябва да извадя всичко.

— Антъни, аз… Какво правиш?

Той побутна брадичката й назад, а главата му скъси разстоянието между тях, сякаш се канеше да я целуне.

— Ще трябва да изсмуча отровата — изрече мрачно. — Само не мърдай.

— Антъни! — изписка тя. — Не можеш… — ахна без изобщо да е в състояние да довърши изречението си, щом усети устните му да докосват кожата й като леко, но неумолимо я притискаха и придърпваха към устата му. Кейт не знаеше как да реагира, не знаеше дали да го отблъсне, или да го придърпа към себе си.

Накрая просто замръзна. Защото когато вдигна глава и погледна над рамото му, видя групичка от три жени да ги гледат втренчено с еднакви шокирани изражения.

Мери.

Лейди Бриджъртън.

И мисис Федърингтън — вероятно най-голямата клюкарка на висшето общество.

В този момент Кейт разбра, без никакво съмнение, че животът й никога вече няма да е същият.