Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Viscount Who Loved Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 135 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Виконтът, който ме обикна

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6067

История

  1. — Добавяне

Глава 21

„Говори се, че лорд и лейди Бриджъртън са били принудени да се оженят, но дори това да е вярно, настоящият автор отказва да повярва, че това не е брак по любов.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 15 юни 1814

 

Странно беше как човек може да се чувства изгладнял до смърт, и в същото време да няма апетит, мислеше си Кейт, докато гледаше, изстиващото ядене, оставено върху страничната масичка в малката трапезария. Стомахът й се бунтуваше и ръмжеше, искаше храна и все пак всичко — от яйцата, през кифличките, та чак до пушената риба — всичко й изглеждаше ужасно.

С обезсърчена въздишка тя се протегна към самотната триъгълна филийка и се отпусна в стола си с чаша чай.

Антъни не се бе прибрал снощи.

Кейт отхапа от филийката едва-едва и се насили да преглътне. Надяваше се, че той поне ще се появи навреме да закуси. Бе забавила закуската, колкото можа — вече бе почти единадесет, а обикновено закусваше в девет — но съпругът й все още го нямаше.

— Лейди Бриджъртън?

Кейт вдигна поглед и примигна. Един прислужник стоеше пред нея с кремав плик в ръка.

— Това пристигна преди няколко минути — каза той.

Кейт измърмори някаква благодарност и се пресегна за плика, на който имаше спретнат бледорозов печат. Приближи го до очите си и различи инициалите ЕОБ. Някой от роднините на Антъни? Е сигурно бе Елоиз, разбира се, нали бяха кръстени в азбучен ред.

Кейт внимателно разчупи печата и извади съдържанието — един-единствен лист хартия, прилежно сгънат на две.

„Кейт,

Антъни е тук. Прилича на развалина. Разбира се, това не е моя работа, но реших, че би искала да знаеш.

Елоиз“

Кейт се втренчи в бележката за няколко секунди, след това бутна стола си назад и се изправи. Беше време да посети Бриджъртън Хаус.

За изненада на Кейт, когато почука на вратата на Бриджъртън Хаус, вратата й отвори не портиера, а Елоиз, която веднага каза:

— Това беше бързо!

Кейт се огледа в коридора, сякаш очакваше още някой от семейството да скочи към нея.

— Чакаше ли ме?

Елоиз кимна.

— И няма нужда да чукаш на вратата, знаеш го. Все пак Бриджъртън Хаус принадлежи на Антъни. А ти си му съпруга.

Кейт се усмихна слабо. Тази сутрин не се чувстваше много като негова жена.

— Надявам се не смяташ, че съм безнадеждно склонна да се бъркам в чужди работи — продължи Елоиз, хвана Кейт под ръка и я поведе по коридора, — но Антъни наистина изглежда ужасно и имам смътното подозрение, че ти не знаеше, че е тук.

— И защо мислиш така? — не можа да не попита Кейт.

— Ами — отвърна Елоиз, — той не си направи труда да уведоми, който и да е от нас, че е тук.

Кейт подозрително я изгледа.

— Тоест?

Елоиз имаше приличието леко да се изчерви.

— Тоест… ами, единствената причина аз да знам, че е тук, е, че го шпионирах. Не мисля, че майка изобщо подозира за присъствието му.

Кейт усети как клепачите й бързо премигват.

— Шпионирала си го?

— Не, разбира се, че не. Но се случи така, че бях будна рано тази сутрин и чух някой да влиза, затова отидох да проверя и видях светлина под вратата на кабинета му.

— Тогава откъде знаеш, че изглежда ужасно?

Елоиз сви рамене.

— Реших, че по някое време ще му се наложи да излезе оттам, за да се облекчи, затова чаках на стъпалата около час…

— Около? — повтори Кейт.

— По-точно три — призна Елоиз. — Това не е толкова дълго, когато човек е заинтересован, а и имах книга, за да минава по-бързо времето.

Кейт поклати глава с неволно възхищение.

— По кое време снощи дойде той?

— Около четири.

— А ти защо беше будна толкова късно?

Елоиз отново сви рамене.

— Не можах да заспя. Често ми се случва. Бях станала, за да си взема книга от библиотеката. Накрая около седем… е, малко преди седем, предполагам, така че не съм чакала точно три часа…

На Кейт започна да й се вие свят.

— … той се показа. Не се отправи към стаята за закуска, затова мога само да предполагам, че е излязъл по други причини. След минута или две го видях отново да се връща в кабинета. Където — завърши Елоиз и размаха ръка, — е оттогава.

Кейт се взира в нея цели десет секунди.

— Обмисляла ли си да предложиш услугите си на Военното министерство?

Елоиз се ухили и толкова много заприлича на Антъни, че на Кейт й се доплака.

— Като шпионин? — попита. Кейт кимна. — Ще бъда чудесна, не мислиш ли?

— Невероятна.

Елоиз спонтанно прегърна Кейт.

— Толкова се радвам, че се ожени за брат ми. Сега отиди и виж какъв е проблемът.

Кейт кимна, изправи рамене и направи крачка към кабинета на Антъни. След това се обърна, размаха пръст към Елоиз и каза:

— Не подслушвай на вратата!

— Не бих си го и помислила — отвърна Елоиз.

— Говоря сериозно, Елоиз!

Елоиз въздъхна.

— Така или иначе е време да си лягам. Една дрямка ще ми се отрази добре, след като будувах цяла нощ.

Кейт изчака, докато по-младото момиче изчезна нагоре по стълбите и се отправи към кабинета на Антъни. Сложи ръка на дръжката и прошепна:

— Не бъди заключена! — и я завъртя. За нейно огромно облекчение вратата се отвори. — Антъни? — извика. Гласът й бе мек и колеблив и тя откри, че не й харесва как звучи. Не бе свикнала да е мека и колеблива.

Отговор не последва и Кейт влезе по-навътре в стаята. Завесите бяха дръпнати и тежкото кадифе допускаше много малко светлина. Тя огледа стаята и очите й се спряха на фигурата на съпруга й, отпуснат върху бюрото и дълбоко заспал.

Тихо прекоси стаята и частично разтвори пердетата. Не искаше да ослепи Антъни, когато той се събудеше, но в същото време нямаше намерение да провежда толкова важен разговор на тъмно. След това се върна до бюрото и нежно разтърси рамото му.

— Антъни? — прошепна. — Антъни?

Отговорът приличаше повече на похъркване, отколкото на нещо друго.

Тя нетърпеливо се намръщи и го разтърси по-силно.

— Антъни? — изрече меко. — Антъ…

— Охаааоххх… — Той внезапно се събуди и от устата му се откъснаха несвързани звуци, когато тялото му рязко се изправи.

Кейт наблюдаваше как той примигва, докато дойде на себе си и фокусира поглед върху нея.

— Кейт — изрече дрезгаво и задъхано, от съня и нещо друго… може би алкохол. — Какво правиш тук?

— Ти какво правиш тук? — попита тя в отговор. — Последният път, когато проверих, живеехме на около миля от тази къща.

— Не исках да те притеснявам — измърмори той.

Кейт не му повярва и за секунда, но реши да не спори. Вместо това избра директния подход и го попита:

— Защо си тръгна снощи?

Последва дълго мълчание и с дълга, уморена въздишка Антъни накрая каза:

— Сложно е.

Кейт се насили да не кръстоса ръце.

— Аз съм интелигентна жена — изрече нарочно спокойно. — И обикновено умея да схващам сложните неща.

Антъни не изглеждаше доволен от сарказма й.

— Не искам да го обсъждам сега.

— А кога искаш да го обсъждаш?

— Върви си вкъщи, Кейт — изрече той меко.

— Възнамеряваш ли да дойдеш с мен?

Антъни леко простена и прекара ръка през косата си. Боже, тя беше като куче, захапало кокал. Главата му пулсираше, устата му сякаш бе пълна с вълна и искаше единствено да плисне малко вода в лицето си и да си измие зъбите, а съпругата му не спираше да го разпитва…

— Антъни? — настоя тя.

Това беше достатъчно. Той се изправи толкова внезапно, че столът му се катурна и падна с трясък на пода.

— Веднага спри с въпросите — отсече той.

Устните й се присвиха в тънка, ядосана линия. Но очите й…

Антъни преглътна ужасния вкус на вина, който изпълни устата му.

Защото очите й бяха пълни с болка.

И тъгата в сърцето му нарасна десетократно.

Не беше готов. Не още. Не знаеше какво да прави с нея. Нито какво да прави и със себе си. През целия си живот, или поне откакто баща му бе починал, знаеше, че някои определени неща са верни, че някои определени неща трябва да са верни. А сега Кейт бе обърнала света му с краката нагоре.

Не беше искал да я обича. По дяволите, не беше искал да обича никого. Това беше едно от нещата — единственото нещо — което можеше да го накара да се страхува от собствената си тленност. Ами Кейт? Беше обещал да я обича и защитава. Как би могъл да го прави, знаейки през цялото време, че ще я напусне? Определено не можеше да й каже за странните си страхове. Като се остави настрана факта, че вероятно щеше да го помисли за луд, можеше само да й причини същата болка и страх, които горяха и в него. По-добре бе да я остави в блажено неведение.

А не беше ли дори по-добре тя изобщо да не го обича?

Антъни просто не знаеше отговора. И имаше нужда от още време. Не можеше да мисли, когато тя стоеше пред него, а изпълнените й с болка очи се взираха в лицето му. И…

— Върви — каза задавено. — Просто върви.

— Не — изрече тя с тиха решителност, която го накара да я заобича още повече. — Не и докато не ми кажеш какво те притеснява.

Той излезе иззад бюрото и пое ръката й.

— Точно сега не мога да бъда с теб — каза дрезгаво, като избягваше погледа й. — Утре. Ще се видим утре. Или на следващия ден.

— Антъни…

— Имам нужда от време, за да помисля.

— За какво? — изплака тя.

— Не прави това по-трудно отколкото…

— Как изобщо е възможно да е по-трудно? — попита тя — Аз дори не знам за какво говориш?

— Просто имам нужда от няколко дни — каза с чувството, че се повтаря. Просто няколко дни, за да помисли. Да реши какво ще прави и как ще изживее живота си.

Тя се извъртя, докато се оказа с лице към него и ръката й се озова на бузата му, докосваше го с такава нежност, че сърцето го заболя.

— Антъни — промълви, — моля те…

Той не можа да изрече и дума, не издаде и звук.

Ръката й се плъзна към тила му и го привлече по-близо… и по-близо… и той не можа да се спре. Толкова отчаяно я желаеше, искаше да усети тялото й, притиснато до своето, да усети лекия вкус на сол по кожата й. Искаше да я помирише, да я докосне, да чуе задъханото й дишане до ухото си.

Устните й докоснаха неговите, меки и търсещи, а езикът й погъделичка ъгълчето на устата му. Щеше да е толкова лесно да се изгуби в нея, да се свлече на килима и…

— Не! — думата изскочи от гърлото му и, о, Боже, той нямаше и представа, че ще го каже, докато това не се случи.

— Не — повтори и я отблъсна. — Не сега.

— Но…

Той не я заслужаваше. Не точно сега. Не още. Не и докато не проумее как щеше да изживее остатъка от живота си. И ако трябваше да се откаже от единственото, което можеше да му донесе спасение, то така да бъде.

— Върви — нареди той малко по-рязко, отколкото бе възнамерявал. — Върви сега. Ще се видим по-късно.

Този път тя го стори.

Тръгна си, без да поглежда назад.

А Антъни, който току-що бе научил какво е да обичаш, научи и какво е да умираш отвътре.

* * *

На следващата сутрин Антъни бе пиян. Следобед имаше махмурлук.

Главата му пулсираше, ушите му звънтяха, а братята му, които бяха изненадани да го открият в това състояние в клуба, говореха твърде силно.

Антъни запуши ушите си с ръце и простена. Всички говореха твърде силно.

— Кейт ли те изпъди от къщи? — попита Колин, взе си един орех от голямата купа по средата на масата им и го счупи с нетърпимо силен трясък.

Антъни вдигна глава, колкото да го изгледа яростно.

Бенедикт наблюдаваше брат си с вдигнати вежди и едва забележима самодоволна усмивка.

— Определено го е изхвърлила — каза той на Колин. — Подай ми един орех, ако обичаш?

Колин хвърли един през масата.

— Искаш ли и орехотрошачката?

Бенедикт поклати глава и се ухили, вдигайки една дебела, подвързана с кожа книга.

— Много по-приятно е да ги трошиш така.

— Недей — тросна се Антъни и ръката му се стрелна, за да хване книгата. — Дори не си го помисляй!

— Слухът ти е малко чувствителен този следобед, така ли?

Ако Антъни имаше пистолет, щеше да застреля и двамата, въпреки шума от изстрела.

— Може ли да ти предложа един съвет? — каза Колин, дъвчейки ореха си.

— Не можеш — отвърна Антъни. Вдигна поглед. Колин дъвчеше с отворена уста. Тъй като това бе строго забранено в семейството им, докато растяха, Антъни можеше само да заключи, че Колин показва такива лоши маниери, само за да вдигне повече шум. — Затвори си проклетата уста! — измърмори.

Колин преглътна, облиза устни и отпи от чая си.

— Каквото и да си направил, извини се. Познавам те, а започвам да опознавам и Кейт и… знаейки това, което знам…

— За какво, по дяволите, говори той? — изръмжа Антъни.

— Мисля — каза Бенедикт, като се облегна назад на стола си, — че искаше да каже, че си задник.

— Абсолютно точно! — възкликна Колин.

Антъни само уморено поклати глава.

— По-сложно е, отколкото си мислите.

— Винаги е така — изрече Бенедикт с толкова фалшива искреност, че успя да прозвучи почти искрен.

— Когато вие, двама идиоти, намерите жени, достатъчно наивни, за да се омъжат за вас — тросна се Антъни, — тогава можете да си помислите дали да ми предлагате съвет. Дотогава… млъкнете.

Колин погледна Бенедикт.

— Мислиш ли, че е ядосан?

Бенедикт изви вежди.

— Или това, или е пиян.

Колин поклати глава.

— Не, не е пиян. Поне вече не. Очевидно има махмурлук.

— Което обяснява — каза Бенедикт с философско кимване, — защо е толкова ядосан.

Антъни разпери ръка пред лицето си и силно притисна слепоочията си с палеца и средния си пръст.

— Мили Боже — измърмори. — Какво трябва да направя, за да ме оставят на мира тези двамата?

— Върви си у дома, Антъни — каза Бенедикт с изненадващо нежен глас.

Антъни затвори очи и продължително въздъхна. Нямаше нищо, което да желае по-силно, но не бе сигурен какво да каже на Кейт и, което бе по-важно, нямаше представа как ще се почувства, когато се прибере.

— Да — съгласи се Колин. — Просто се прибери и й кажи, че я обичаш. Няма нищо по-просто.

И внезапно, наистина стана просто. Трябваше да каже на Кейт, че я обича. Сега. Точно днес. Трябваше да се увери, че тя го знае и той се закле, че ще прекара и последната минута от жалкия си живот, като й го доказва.

Твърде късно бе да променя съдбата на сърцето си. Беше опитал да не се влюбва и се бе провалил. Тъй като бе малко вероятно да промени този факт, можеше да извлече най-доброто от ситуацията. Предчувствието за собствената му смърт щеше да го преследва без значение дали Кейт знаеше за любовта му, или не. Нямаше ли да е по-щастлив през тези последни няколко години, ако ги прекара, обичайки я искрено и открито?

Беше доста сигурен, че и тя се е влюбила в него, и определено щеше да се радва да чуе, че и тя се чувства по същия начин. А когато един мъж обичаше една жена, наистина я обичаше от дълбините на душата й до върховете на пръстите, тогава не бе ли негов дълг да се опита да я направи щастлива?

Все пак, нямаше да й каже за предчувствията си. Какъв щеше да е смисълът? Със сигурност щеше да страда при мисълта, че времето им заедно ще е кратко, но защо трябваше да причинява същото и на нея? По-добре тя да изпита внезапна и остра болка при смъртта му, отколкото да я измъчва дългото очакване.

Той щеше да умре. Всеки умираше, напомни си той. Просто на него щеше да му се случи по-рано, а не по-късно. Но, в името на Бога, защо да не се наслаждава на последните си години с всеки поет дъх. Би било по-добре, ако не се бе влюбил, но след като се бе случило, нямаше да се крие от този факт.

Беше просто. Кейт бе неговият свят. Ако го отричаше, можеше направо да спре да диша още в този миг.

— Трябва да вървя — избъбри. И се изправи толкова внезапно, че удари с крак ръба на масата и орехите се разпръснаха по нея.

— Така си и мислех — измърмори Колин.

Бенедикт само се усмихна и каза:

— Върви.

Братята му, осъзна Антъни, бяха малко по-умни, отколкото показваха.

— Ще се видим ли след около седмица? — попита Колин.

Антъни не можа да не се усмихне. Той и братята му се срещаха в клуба всеки ден през изминалите две седмици. Невинният въпрос на Колин предполагаше само едно нещо — беше наясно, че Антъни напълно си е загубил ума по съпругата си и възнамерява да прекарва следващите седем дни, като й го доказва. Както и че семейството, което е създал, е станало толкова важно, колкото и това, в което се е родил.

— Две седмици — отвърна Антъни и облече палтото си. — Може би три.

Братята му само се ухилиха.

* * *

Само че когато Антъни, леко задъхан, отвори вратата на дома си, откри, че Кейт не си е вкъщи.

— Къде отиде? — попита той иконома. Колко глупаво, изобщо не му бе хрумнало, че няма да я завари тук.

— На разходка в парка — отвърна икономът, — със сестра си и мистър Багуел.

— Ухажорът на Едуина — измърмори Антъни на себе си. По дяволите! Вероятно трябваше да се радва за нея, но моментът бе твърде неподходящ. Току-що бе взел жизненоважно решение за съпругата си и щеше да е хубаво тя да си е вкъщи.

— Нейното същество също е с тях — каза икономът и потръпна. Той така и не бе успял да свикне с нахлуването на коргито в дома.

— Взела е Нютон, а? — измърмори Антъни. — Предполагам, че ще се върнат до час или два. — Антъни потропа с крак по мраморния под. Не искаше да чака цял час. По дяволите, не искаше да чака и минута. — Сам ще ги намеря — изрече нетърпеливо. — Не може да е чак толкова трудно.

Икономът кимна и посочи през отворената врата към малката карета, с която Антъни се бе прибрал.

— Ще имате ли нужда от друга карета?

Антъни поклати глава.

— Ще взема кон. Така ще се движа по-бързо.

— Много добре — икономът леко се поклони. — Ще уредя да оседлаят един.

Антъни наблюдава цели две секунди как икономът бавно и спокойно се отправя към задната част на къщата, преди да се намеси нетърпеливо:

— Сам ще се погрижа — извика.

И в следващия миг вече се бе втурнал навън.

Когато достигна Хайд Парк, вече бе в приповдигнато настроение. Нямаше търпение да намери съпругата си, да я прегърне и да наблюдава лицето й, докато й казва, че я обича. Молеше се и тя да отвърне по същия начин. Така си мислеше — бе виждал чувствата да се изписват в погледа й повече от веднъж. Може би просто чакаше той пръв да каже нещо. Не би могъл да я вини, ако това бе причината, той сам бе вдигнал голям шум, как бракът им няма да се основава на любов, и то точно преди сватбата им.

Какъв идиот!

След като влезе в парка, реши да се отправи към Ротън Роу. Натоварената алея изглеждаше най-вероятното място за разходка на тримата, Кейт определено нямаше причина да приеме някой по-усамотен маршрут.

Подкара коня си толкова бързо, колкото бе възможно, безопасно провирайки се сред посетителите на парка, като се опита да не обръща внимание на виковете и поздравите от другите ездачи и пешеходци.

И точно, когато смяташе, че е успял да се промъкне без никакво бавене, чу един гласа на възрастна жена, който звучеше много властно и викаше името му:

— Бриджъртън! Хей, Бриджъртън! Спри веднага! На теб говоря!

Той простена и се обърна. Лейди Данбъри, драконът на висшето общество. Просто нямаше начин да не й обърне внимание. Нямаше представа колко е стара. На шестдесет? Седемдесет? Каквато и да бе възрастта й, тя бе природна стихия и никой не смееше да я игнорира.

— Лейди Данбъри — изрече той, като се опитваше да не звучи примирен. — Колко е хубаво, че ви виждам!

— Добър ден, момче — излая тя. — Звучиш, сякаш току-що си глътнал противоотрова. Я по-бодро!

Антъни се усмихна слабо.

— Къде е съпругата ти?

— Точно нея търся — отвърна той, — или поне я търсех.

Лейди Данбъри бе твърде умна, за да пропусне тънкия намек, затова той сметна, че просто е решила да не му обръща внимание, когато изрече:

— Харесвам съпругата ти.

— И аз я харесвам.

— Така и не разбрах, защото бе решил да ухажваш сестра й. Хубаво момиче, но очевидно не беше за теб. — Тя завъртя очи и възмутено изсумтя. — Светът щеше да е много по-щастливо място, ако хората ме слушаха, преди да се оженят — добави тя. — Бих могла да уредя двойките на брачния пазар само за седмица.

— Сигурен съм.

Очите й се присвиха.

— Снизходително ли ми говориш?

— Не бих си го и помислил — изрече Антъни абсолютно искрено.

— Добре. Винаги си ми изглеждал разумен. Аз… — Устата й зяпна. — Какво, по дяволите, е това?

Антъни проследи ужасения поглед на лейди Данбъри и видя как една отворена карета излиза от контрол и взема един завой на две колелета. Все още бе твърде далеч, за да види лицата на хората в нея, но чу писък, последван от ужасения лай на куче.

Кръвта на Антъни замръзна във вените му.

Съпругата му беше в тази карета.

Без да каже и дума на лейди Данбъри, той смушка коня и се втурна напред. Не бе сигурен какво щеше да направи, когато достигне каретата. Може би щеше да вземе юздите от нещастния кочияш. Може би щеше да успее да издърпа някой в безопасност. Знаеше само, че не може да стои и да гледа как каретата се разбива пред очите му.

И все пак, точно това се случи.

Той бе на половината път до олюляващата се карета, когато тя излезе от пътя и мина през един голям камък, който я извади от равновесие и я преобърна на една страна.

А Антъни можеше само да гледа с ужас как съпругата му умира пред очите му.