Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Viscount Who Loved Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 135 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Виконтът, който ме обикна

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6067

История

  1. — Добавяне

Глава 16

„До ушите на настоящия автор достигна новината, че сватбата на лорд Бриджъртън и мис Шефийлд ще бъде в тесен семеен кръг.

С други думи, настоящият автор не е поканен.

Но не се бой, скъпи читателю, настоящият автор е изключително изобретателен в подобни моменти и обещава да разкрие подробностите от церемонията — както интересните, така и баналните.

Сватбата на най-изтъкнатия лондонски ерген определено е нещо, което трябва да бъде описано в скромната рубрика на настоящия автор, не смятате ли?“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 13 май 1814

 

В нощта преди сватбата Кейт седеше на леглото в любимата си нощница и разсеяно гледаше множеството сандъци, строени на пода. Всичките й вещи бяха прибрани, спретнато сгънати или опаковани и готови за транспортиране до новия й дом.

Дори Нютон бе приготвен за пътуването. Беше изкъпан и подсушен, с нова каишка на врата, а любимите му играчки бяха събрани в малка чанта, която стоеше в коридора до входната врата, точно до красивия дърворезбован сандък, който Кейт имаше от бебе.

Той бе изпълнен с играчки и съкровища от детството й и за нея бе голяма утеха, че всичко това е с нея в Лондон. Беше глупаво и сантиментално, но според Кейт правеше промяната по-малко плашеща. Да занесе нещата си — странни дребни вещи, които не означаваха нищо за останалите, а само за нея — в дома на Антъни, като че ли по-лесно щеше да го превърне и в неин дом.

Мери, която изглежда винаги разбираше от какво има нужда Кейт, преди тя самата да го е осъзнала, бе писала на приятелите им в Съмърсет веднага след годежа й с молба да изпратят сандъка в Лондон навреме за сватбата.

Кейт се изправи и тръгна из стаята, спря и прокара пръсти по една нощница, която бе сгъната и поставена на масата в очакване да бъде прибрана в последния сандък. Лейди Бриджъртън — Вайълет, трябваше да започне да мисли за нея като за Вайълет — я беше избрала — със скромна кройка, но прозрачна материя. Кейт бе изпитвала ужас през цялото време на посещението им при шивача на бельо. Това бе майката на годеника й все пак, а й избираше неща за сватбената нощ.

Кейт вдигна нощницата, внимателно я постави в сандъка и чу почукване на вратата. Извика в отговор и главата на Едуина надникна вътре. Тя също бе готова за сън, светлата й коса бе прибрана назад в хлабав кок на тила й.

— Реших, че може да искаш малко горещо мляко — изрече Едуина.

Кейт благодарно се усмихна.

— Звучи божествено.

Едуина се протегна надолу и взе керамичната чаша, която бе оставила на пода.

— Не мога да държа две чаши и да отворя едновременно — обясни с усмивка. След като влезе бутна вратата с крак, за да я затвори и подаде едната чаша на Кейт.

С вперени в нея очи, попита без предисловие:

— Уплашена ли си?

Кейт отпи внимателно, за да провери температурата, преди да преглътне. Беше горещо, но не прекалено и някак я успокояваше. Пиеше горещо мляко от детството си и вкусът му винаги я караше да се чувства затоплена и сигурна.

— Не точно уплашена — отговори накрая и седна на ръба на леглото, — но нервна. Определено нервна.

— Е, разбира се, че си нервна — каза Едуина и размаха безцелно свободната си ръка във въздуха. — Само една идиотка не би била нервна. Целият ти живот ще се промени. Всичко! Дори името ти. Ще бъдеш омъжена жена. Виконтеса. След утре няма да бъдеш същата жена, Кейт, а след утре вечер…

— Достатъчно, Едуина — прекъсна я Кейт.

— Но…

— Не ме успокояваш особено.

— О — сестра й се усмихна смутено. — Съжалявам.

— Всичко е наред — увери я Кейт.

Едуина успя да запази мълчание за няколко секунди, преди да попита:

— Майка говори ли вече с теб?

— Още не.

— А трябва, не мислиш ли? Утре е сватбеният ти ден и съм сигурна, че има много неща, които трябва да знаеш. — Тя отпи от млякото си, което остави нелепи бели мустачки над горната й устна, и кацна на ръба на леглото срещу Кейт. — Зная, че има много неща, с които не съм наясно. И освен ако не ти се е случило нещо, за което не знам, то и ти не си наясно с тях.

Кейт се зачуди дали ще е много неучтиво да запуши устата на сестра си с някоя част от бельото, което лейди Бриджъртън бе избрала. Това щеше да е едно справедливо и донякъде поетично възмездие.

— Кейт? — попита Едуина, мигайки любопитно. — Кейт? Защо ме гледаш толкова странно?

Кейт с копнеж се взря в бельото.

— Не искаш да знаеш.

— Хмм. Е, аз…

Мърморенето на Едуина бе прекъснато от леко почукване на вратата.

— Това трябва да е майка — изрече Едуина с дяволита усмивка. — Нямам търпение.

Кейт завъртя очи и стана да отвори вратата. Мери стоеше в коридора и държеше две димящи чаши.

— Мислех, че може да искаш малко горещо мляко — каза със слаба усмивка.

Кейт вдигна чашата си в отговор.

— На Едуина й минала същата мисъл.

— Какво прави Едуина тук? — попита Мери и влезе.

— Откога трябва да има причина, за да говоря със сестра си? — изсумтя Едуина.

Мери я изгледа недоволно и отново се обърна към Кейт.

— Хмм — измърмори замислено. — Изглежда имаме излишък от горещо мляко.

— Това така или иначе вече е хладно — каза Кейт и постави чашата си върху един от затворените сандъци, заменяйки я с по-топлата чаша в ръката на Мери. — Едуина може да занесе другата в кухнята, когато си тръгва.

— Моля? — леко разсеяно попита Едуина. — Разбира се, ще се радвам да помогна. — Но не стана. Всъщност дори не помръдна, с изключение на главата й, която се обръщаше от Мери към Кейт и обратно.

— Трябва да говоря с Кейт — каза Мери.

Едуина ентусиазирано кимна.

— Насаме.

Едуина примигна.

— Трябва да изляза?

Мери кимна и й подаде изстиналата чаша.

— Сега?

Мери отново кимна.

Едуина изглеждаше поразена, а после изражението й премина в предпазлива усмивка.

— Шегувате се, нали? Може да остана, нали?

— Не — отвърна Мери.

Едуина обърна умолителен поглед към Кейт.

— Не гледай мен — каза Кейт и едва успя да потисне усмивката си. — Решението е нейно. Все пак тя ще говори. Аз само ще слушам.

— И ще задаваш въпроси — изтъкна Едуина. — И аз имам въпроси — обърна се към майка си. — Много въпроси.

— Сигурна съм — каза Мери. — И ще се радвам да им отговоря в нощта преди сватбата ти.

Едуина простена и се изправи.

— Това не е честно — измърмори тя и грабна чашата от ръката на майка си.

— Животът не е честен — изрече Мери с усмивка.

— Определено — Едуина затътри крака през стаята.

— И не подслушвай на вратата! — извика Мери.

— Не бих си го и помислила — отвърна дъщеря й. — Не че ще говорите толкова силно, че да чуя каквото и да е.

Мери въздъхна, когато Едуина излезе и затвори вратата, придружавайки всяко свое движение с непрекъснато мърморене.

— Ще трябва да шепнем — обърна се тя към Кейт.

Кейт кимна, но от лоялност към сестра си каза:

— Може и да не подслушва.

Мери я изгледа с огромно съмнение.

— Искаш ли да отвориш вратата, за да провериш?

Кейт се ухили въпреки желанието си.

— Вземам си бележка.

Мери седна на мястото, което Едуина бе освободила и погледна прямо Кейт.

— Сигурна съм, че знаеш защо съм тук.

Кейт кимна.

Мери отпи от млякото си и замълча продължително, преди да каже:

— Когато се омъжих — за първи път, а не за баща ти — не знаех какво мога да очаквам от брачното ложе. Не бях… — Затвори бързо очи и за момент изглеждаше така сякаш изпитва болка. — Липсата ми на знание направи нещата още по-трудни — каза накрая, а бавно и внимателно подбраните думи показаха на Кейт, че „трудни“ вероятно е меко казано.

— Разбирам — измърмори Кейт.

Мери я изгледа остро.

— Не, не разбираш. И се надявам никога да не разбереш. Но това няма значение. Заклех се, че никоя от дъщерите ми няма да встъпи в брак, без да знае какво се случва между съпруг и съпруга.

— Вече съм наясно с основните неща — призна Кейт.

Силно изненадана Мери попита:

— Така ли?

Кейт кимна.

— Не може да е много по-различно от това при животните.

Мери поклати глава, а устните й се извиха в лека усмивка.

— Не, не е.

Кейт се замисли как точно да зададе следващия си въпрос. Това, което бе виждала в съседската ферма в Съмърсет, актът на размножаване не изглеждаше особено приятен. Само че когато Антъни я целуваше, чувстваше, че си губи ума. А когато я целунеше втори път, изобщо не бе сигурна дали иска той да спре! Цялото й тяло трептеше и подозираше, че ако последните им срещи бяха на по-подходящи места, щеше да му позволи да прави каквото си пожелае с нея без изобщо да възразява.

Но пък във фермата кобилата цвилеше ужасно… Честно казано различните части от мозайката изобщо не съвпадаха.

Накрая, след като дълго се прокашля, тя каза:

— Не изглежда особено приятно.

Мери отново затвори очи, а лицето й придоби съшия израз като преди малко — сякаш си спомняше нещо, което би предпочела да скрие в най-тъмните кътчета на съзнанието си. Когато отново отвори очи, каза само:

— Удоволствието на жената зависи изцяло от съпруга й.

— А на мъжа?

— Актът на любенето — каза изчервена Мери — може и трябва да бъде приятно изживяване и за мъжа, и за жената. Но… — тя се закашля и отпи глътка мляко, — ще сгреша, ако не ти кажа, че жената невинаги намира удоволствие в акта.

— А мъжът намира?

Мери кимна.

— Това не изглежда честно.

Усмивката на Мери бе иронична.

— Мисля, че току-що казах на Едуина, че животът невинаги е честен.

Кейт се намръщи и се втренчи в млякото си.

— Е, това наистина не изглежда честно.

— Това не означава — побърза да добави Мери, — че преживяването е непременно неприятно за жената. И съм сигурна, че за теб няма да бъде неприятно. Предполагам, че виконтът те е целувал?

Кейт кимна, без да вдига поглед.

Когато Мери проговори, Кейт можеше направо да усети усмивката в гласа й.

— От изчервяването ти предполагам — каза тя, — че ти е харесало.

Кейт отново кимна, а бузите й вече горяха.

— Ако ти е харесала целувката му — каза Мери, — тогава съм сигурна, че й по-нататъшното му внимание няма да те притесни. Сигурна съм, че ще бъде нежен и внимателен с теб.

„Нежни“ не описваше точно целувките на Антъни, но Кейт не смяташе, че това е нещо, което човек трябва да споделя с майка си. Наистина, и без това целият разговор бе достатъчно неудобен.

— Мъжете и жените са много различни — продължи Мери, сякаш това не бе напълно очевидно, — и един мъж — дори такъв, който е верен на съпругата си, какъвто съм уверена, че ще бъде виконтът, може да намери удоволствие с почти всяка жена.

Това беше притеснително и не бе нещо, което Кейт искаше да чуе.

— А жената? — попита бързо.

— За жената е различно. Чувала съм, че има порочни жени, които получават удоволствие като мъжете — в обятията на всеки, който би ги задоволил, но не го вярвам. Мисля, че жената трябва да изпитва чувства към съпруга си, за да се наслаждава на брачното ложе.

Кейт замълча за момент.

— Не си обичала първия си съпруг, нали?

Мери поклати глава.

— В това е разликата, мила. Това, както и вниманието на съпруга към съпругата му. Но аз съм виждала виконта в твоята компания. Осъзнавам, че бракът ви е прибързан и неочакван, но той се отнася към теб с внимание и уважение. Няма от какво да се боиш, сигурна съм. Виконтът ще се отнася добре с теб.

С тези думи Мери целуна Кейт по челото, пожела й лека нощ и с двете празни чаши в ръце излезе от стаята. Кейт остана седнала на леглото, взирайки се невиждащо в стената за няколко минути.

Мери грешеше. Кейт бе сигурна в това. Имаше много неща, от които да се бои.

Мразеше факта, че не бе първият избор за съпруга на Антъни, но беше практична и прагматична и знаеше, че някои неща трябва просто да се приемат като част от живота. Утешаваше се със спомена за желанието, което бе изпитал и Антъни, когато я държеше в обятията си.

Сега излизаше, че това желание дори не е било насочено точно към нея, а по-скоро е някакъв примитивен копнеж, който всеки мъж изпитва към всяка жена.

И Кейт никога нямаше да разбере, дали, когато Антъни угаси свещите и я отведе в леглото, щеше да затвори очи…

… И да си представя лицето на някоя друга жена.

* * *

Сватбата, която се състоя в салона на Бриджъртън Хаус, бе в тесен кръг. Е, тесен, доколкото може да се очаква при наличието на цялото семейство Бриджъртън — от Антъни, та чак до единадесетгодишната Хаясинт, която бе приела ролята си на момиченцето с цветята много сериозно. Когато тринадесетгодишният й брат Грегъри се опита да й открадне кошничката с розови листенца, тя го фрасна по брадичката и забави церемонията с цели десет минути, внасяйки необходимата доза спокойствие и смях.

Е, така бе за всички, освен за Грегъри, който бе замаян от цялата случка и определено не се смееше, макар той да бе започнал, както бързо посочи Хаясинт на всички, които бяха готови да я изслушат, а тъй като гласът й бе достатъчно силен, никой нямаше възможността да не я слуша.

Кейт бе видяла цялата случка от мястото си в коридора, тъй като надничаше през една пролука на вратата. Епизодът я накара да се усмихне, което бе много полезно, тъй като коленете й трепереха вече повече от час. Можеше само да благодари на своя ангел хранител, че лейди Бриджъртън не бе настояла за пищно събитие с много гости. Кейт никога не се бе смятала за нервен човек, но вероятно в такъв случай щеше да припадне от ужас.

Всъщност Вайълет бе споменала възможността да организират голяма сватба като средство, с което да се преборят с клюките за Кейт, Антъни и доста внезапния им годеж. Мисис Федърингтън, вярна на думата си, бе запазила мълчание през повечето време относно подробностите, но беше направила достатъчно намеци, за да разберат всички, че до годежа не се е стигнало по обичайния начин.

В резултат на това всички говореха и Кейт знаеше, че е само въпрос на време мисис Федърингтън да стигне до границата на въздържанието си и всички да научат истинската история за падението й заради една пчела.

В края на краищата, Вайълет сметна, че един бърз брак е най-доброто решение и тъй като не можеше да организира голям прием само за седмица, списъкът с гости се ограничи само до семейството. Кейт бе съпроводена от Едуина, а Антъни — от брат си Бенедикт и съвсем скоро двамата бяха съпруг и съпруга.

Странно беше, помисли си Кейт по-късно същия следобед, взряна в златната халка, която се бе присъединила към диамантения пръстен на лявата й ръка, колко бързо може да се промени животът на човек. Церемонията бе кратка и за нея премина като в мъгла. И все пак животът й бе променен завинаги. Едуина бе права. Сега беше омъжена жена, виконтеса.

Прехапа долната си устна. Звучеше сякаш се отнася за някой друг. Колко време щеше да измине преди някой да каже „лейди Бриджъртън“ и тя наистина да осъзнае, че говорят на нея, а не на майката на Антъни?

Вече беше съпруга и имаше съответните отговорности.

Това я ужасяваше.

Сега, когато сватбата бе приключила, Кейт се замисли над думите на Мери от предната вечер и разбра, че тя е била права. В много отношения, тя бе най-щастливата жена на света. Антъни щеше да се отнася добре с нея. Той би се отнасял добре с всяка жена. И в това бе проблемът.

Но вече бе в каретата, на път от Бриджъртън Хаус, където бе приемът, към личното жилище на Антъни, което вероятно вече не можеше да бъде наричано „ергенска квартира“.

Тя погледна крадешком съпруга си. Той бе вперил поглед напред със странно сериозно изражение.

— Имаш ли намерение да се преместиш в Бриджъртън Хаус сега, когато си женен? — попита тя тихо.

Антъни се стресна, сякаш бе забравил, че и тя е там.

— Да — отвърна и се обърна към нея, — макар и не в следващите няколко месеца. Мислех си, че малко усамотение няма да ни се отрази зле в началото на брака ни, а ти?

— Разбира се — измърмори Кейт. Сведе поглед към ръцете си, които нервно потрепваха в скута й. Опита се да ги успокои, но това се оказа невъзможно. Бе цяло чудо, че все още сами не се бяха измъкнали от ръкавиците.

Антъни проследи погледа й и постави една от големите си ръце върху нейните. Тя мигновено застина.

— Нервна ли си? — попита той.

— Мислеше, че няма да бъда ли? — отвърна тя, опитвайки се да поддържа сух и ироничен тон.

Антъни се усмихна в отговор.

— Няма от какво да се боиш.

Кейт почти избухна в нервен смях. Изглежда й бе писано да чува тази изтъркана фраза отново и отново.

— Може би — съгласи се, — но все пак има много причини да съм нервна.

Усмивката му се разшири.

— Туше, скъпа ми съпруго.

Кейт конвулсивно преглътна. Бе странно да е нечия съпруга и още по-странно — да е съпруга на този мъж.

— Ти нервен ли си? — попита.

Той се наведе към нея, а тъмните му очи бяха натежали от обещания за бъдещето.

— О, отчаяно — измърмори. Преодоля и остатъка от разстоянието между тях и устните му се спряха върху чувствителната вдлъбнатина на ухото й. — Сърцето ми препуска — промълви.

Тялото на Кейт сякаш се вцепени и започна да се разтапя едновременно. И в този момент тя избъбри:

— Мисля, че трябва да изчакаме.

Той близна ухото й.

— Да изчакаме какво?

Тя опита да се отдръпне. Той не разбираше. Ако бе разбрал, щеше да е бесен, а в момента не изглеждаше особено разстроен.

Все още.

— С б-брака — заекна.

Това изглежда го развесели и той игриво завъртя пръстените, които сега бяха сложени върху облечените й в ръкавица пръсти.

— Малко е късно за това, не мислиш ли?

— Със сватбената нощ — обясни тя.

Той се отдръпна и тъмните му вежди образуваха права и, като че ли, малко ядосана линия.

— Не — изрече просто, но не направи опит отново да я прегърне.

Кейт се опита да намери думи, с които да го накара да разбере, но това не бе лесна задача. Тя не бе съвсем сигурна, че сама се разбира. А не бе убедена, че той няма да й повярва, ако му каже, че не е имала намерение да поставя това искане, думите просто бяха изскочили от устата й, породени от паника, за чието съществуване тя не подозираше до момента, в който ги изрече.

— Не те моля за цяла вечност — каза, ненавиждайки треперенето на гласа си. — Само за седмица.

Това привлече вниманието му и веждите му иронично се повдигнаха:

— И какво, ако смея да попитам, се надяваш да спечелиш за седмица?

— Не зная — отвърна тя съвсем честно.

Очите му се спряха на нейните — твърди, горещи и саркастични.

— Ще трябва да измислиш нещо по-добро — каза.

Кейт не искаше да го поглежда, не желаеше това чувство за интимност, което я обхващаше, когато се окажеше уловена от тъмния му взор. Лесно бе да крие чувствата си, взряна в брадичката или рамото му, но когато трябваше да го гледа право в очите…

Боеше се, че той може да надникне право в душата й.

— През тази седмица в живота ми се случиха много промени — започна тя, като много й се искаше да знае докъде ще я доведе това изявление.

— За мен също — меко я прекъсна той.

— Не толкова — отвърна му. — Интимностите на брака не са нови за теб.

Едното ъгълче на устата му се изви в крива, леко арогантна усмивка.

— Уверявам те, милейди, че никога досега не съм се женил.

— Не това имах предвид и го знаеш.

Той не възрази.

— Просто искам малко време, за да се подготвя — каза тя и неспокойно скръсти ръце в скута си. Но не успя да задържи палците си неподвижни и те нервно започнаха да се въртят като доказателство за неудобството й.

Антъни се вгледа продължително в нея, след това се облегна назад и спокойно вдигна левия си глезен върху дясното коляно.

— Много добре — съгласи се.

— Наистина ли? — тя изненадано се изправи. Не бе очаквала той да се предаде толкова лесно.

— Ако… — продължи той.

Кейт се отпусна назад. Трябваше да знае, че ще има продължение.

— … ме осветлиш по един въпрос.

Тя преглътна.

— И какъв е той, милорд?

Съпругът й се наклони напред с дяволско пламъче в очите.

— Как точно смяташ да се подготвиш?

Кейт погледна през прозореца, след това тихо изруга, когато осъзна, че още не бяха стигнали до улицата, на която живееше Антъни. Нямаше да успее да избегне този въпрос — щеше да е уловена в капана на каретата поне още пет минути.

— Амии — провлече тя, — определено не разбирам какво имаш предвид.

Той се подсмихна.

— И аз съм сигурен в това.

Кейт му се смръщи. Нямаше нищо по-лошо от това да бъдеш обект на нечии шеги и изглеждаше още по-неприятно, да се случи в сватбения ти ден.

— Сега се забавляваш за моя сметка — обвини го.

— Не — каза той с тон, който можеше да бъде определен единствено като похотлив. — Бих искал да се забавлявам заедно с теб. Има голяма разлика.

— Бих искала да не говориш така — изръмжа тя. — Знаеш, че не разбирам.

Очите му се спряха на устните й и той навлажни с език своите.

— Ще разбереш — измърмори, — ако просто се предадеш на неизбежното и забравиш глупавата си молба.

— Не ми харесва да ми говорят снизходително — рязко каза Кейт.

Очите му проблеснаха.

— А на мен не ми харесва да ми отказват правата ми — отвърна студено, а изражението му бе въплъщение на аристократична власт.

— Не ти отказвам нищо, наистина — настоя тя.

— О, така ли? — в гласа му нямаше никакъв хумор.

— Просто моля за отлагане. Кратко, временно, наистина кратко — повтори думата в случай, че мозъкът му бе твърде притъпен от праволинейна мъжка гордост, за да я разбере първия път, — отлагане. Със сигурност не би ми отказал нещо толкова просто.

— Измежду двама ни — изрече той ясно, — не мисля, че аз съм този, който отказва нещо.

Беше прав, проклетникът, и Кейт нямаше представа какво друго да каже. Знаеше, че няма с какво да защити моментното си хрумване, той имаше всички права да я метне на рамо, да я завлече до леглото и да я заключи в стаята й за седмица, ако пожелаеше.

Тя се държеше глупаво, но бе пленник на собствената си несигурност — несигурност, която дори не подозираше, че се крие в нея, докато не срещна Антъни.

През целия й живот, тя бе тази, която поглеждаха втора, поздравяваха втора, втора й целуваха ръка. Като по-голяма дъщеря би трябвало да се обръщат първо към нея, а не към по-малката й сестра, но красотата на Едуина бе толкова зашеметяваща, чистите й съвършени очи — толкова поразителни, че хората просто се забравяха в нейно присъствие.

Представянето на Кейт обикновено бе посрещано с едно притеснено „Разбира се“ и любезно измърморен поздрав, докато очите се плъзваха обратно към чистото, сияещо лице на Едуина.

Това никога не бе пречело, особено на Кейт. Ако Едуина бе разглезена или с лош характер, нещата можеше и да са трудни, а и в интерес на истината повечето мъже, които бе срещнала бяха повърхностни и глупави и тя не се интересуваше особено дали си правеха труда да се запознаят с нея само заради сестра й.

До този момент.

Искаше очите на Антъни да светват, когато тя влизаше в стаята. Искаше той да обхожда с поглед тълпата, за да търси нейното лице. Нямаше нужда да я обича, или поне така си казваше, но отчаяно искаше да бъде първа в привързаността му, първа в желанията му.

И имаше страшното и ужасно чувство, че всичко това означаваше, че се влюбва.

Да се влюби в съпруга си — кой би си помислил, че това може да е такава катастрофа?

— Виждам, че нямаш отговор — тихо каза Антъни.

Каретата спря и милостиво й спести отговора, но когато облеченият в ливрея лакей се втурна и опита да отвори вратата, Антъни я затръшна обратно, без да отделя очи от лицето й.

— Как, милейди? — повтори.

— Как… — съвсем бе забравила за какво я питаше.

— Как — каза той отново с глас едновременно твърд като лед и горещ като пламък — смяташ да се подготвиш за сватбената си нощ?

— Аз… не бях мислила — отвърна Кейт.

— И аз така си помислих — съпругът й пусна дръжката на вратата и тя се отвори, разкривайки лицата на двама лакеи, които усилено се опитваха да не изглеждат любопитни. Кейт запази мълчание, когато Антъни й помогна да слезе и я въведе в къщата.

Прислужниците бяха събрани в малкото фоайе и Кейт поздрави всички, докато икономът и икономката й ги представяха. Групата не бе много голяма, тъй като къщата бе малка по стандартите на висшето общество, но представянето все пак отне двадесет минути.

Двадесет минути, които, за нещастие, не й помогнаха да се успокои. Когато той положи ръка върху кръста й и я поведе към стълбището, сърцето й бясно запрепуска и тя помисли, че за първи път в живота си може да припадне.

Не се страхуваше от брачното ложе.

Дори не се страхуваше, че няма да достави удоволствие на съпруга си. Дори за една невинна девица като нея бе ясно, че действията и реакциите му, когато се целуваха, са достатъчно силно доказателство за желанието му. Той щеше да й покаже какво да прави, в това не се съмняваше.

Това, от което се боеше…

Това, от което се боеше…

Усети как в гърлото й се надига нещо, дави я и вдигна юмрук към устата си, захапвайки кокалчетата си, за да се успокои, сякаш това можеше да уталожи ужасните страхове, които я бяха сграбчили в ноктите си.

— Мили Боже — прошепна Антъни, когато стигнаха площадката, — ти си ужасена.

— Не — излъга тя.

Той я хвана за раменете, обърна я с лице към себе си и се взря в очите й. Тихо изруга, грабна ръката й и мърморейки я дръпна към спалнята си.

— Имаме нужда от усамотение.

Когато стигнаха покоите му — богато подредена, типично мъжка стая, декорирана предимно в бургундско и златно — той постави ръце на хълбоците си и попита:

— Майка ти не ти ли обясни за… ааа… за…

Кейт би се засмяла на неудобството му, ако не бе толкова нервна.

— Разбира се — изрече бързо. — Мери ми обясни всичко.

— Тогава къде, по дяволите, е проблемът? — той изруга отново, след което й се извини. — Прощавай — добави рязко. — Това определено не е начинът да те успокоя.

— Не мога да кажа — промълви тя, а очите й се плъзнаха към пода, съсредоточиха се върху сложната шарка на килима и започнаха да се пълнят със сълзи.

Странен, ужасен звук изскочи от гърлото на Антъни.

— Кейт? — попита той дрезгаво. — Някой… някой мъж… някога насилвал ли те е с неприлични предложения?

Тя вдигна поглед и загрижеността и ужасът, изписани на лицето му, почти разтопиха сърцето й.

— Не! — извика. — Не е това. О, не ме гледай така, не мога да го понеса.

— Аз не мога да го понеса — прошепна Антъни и скъси разстоянието между тях, пое ръката й и я вдигна към устните си. — Боиш ли се от мен? Отвращавам ли те?

Кейт бясно поклати глава, неспособна да повярва, че той може да си помисли, че някоя жена би го намерила за отблъскващ.

— Кажи ми — промълви той и притисна устни към ухото й. — Кажи ми как да оправя нещата, защото не мисля, че мога да ти дам твоето отлагане. — Долепи тяло до нейното, а ръцете му здраво я обгърнаха и той простена. — Не мога да чакам една седмица, Кейт. Просто не мога.

— Аз… — Кейт направи грешката да погледне в очите му и забрави всичко, което възнамеряваше да каже. Той се взираше в нея с настойчивост, която запали огън в самата сърцевина на тялото й и я остави без дъх, гладна и копнееща за нещо, напълно непознато.

И разбра, че не може да го кара да чака. Ако погледнеше в собствената си душа, и то честно, без да се залъгва, щеше да се наложи да признае, че и тя самата не иска да чака.

Какъв щеше да е смисълът? Той може би никога нямаше да я обикне. Може би желанието му никога нямаше да е насочено само към нея, както нейното към него.

Но тя можеше да се преструва. А когато той я държеше в обятията си и притискаше устни към кожата й, бе толкова лесно да се преструва.

— Антъни — прошепна името му — благословия, молба и молитва в едно.

— Всичко — отвърна той накъсано и падна на колене пред нея. Устните му описваха гореща пътека по кожата й, докато той нетърпеливо се опитваше да я освободи от роклята й. — Поискай всичко — простена. — Всичко, което е във властта ми, и ще ти го дам.

Кейт усети как отмята глава назад и последните следи от съпротива изчезват.

— Просто ме люби — промълви. — Просто ме люби.

Единственият му отговор бе стон, изпълнен с копнеж.