Джулия Куин
Виконтът, който ме обикна (5)

Глава 4

„За съжаление, настоящият автор не успя да разбере всички детайли, но този четвъртък се е вдигнала сериозна врява близо до Серпентината в Хайд Парк, в която са били замесени виконт Бриджъртън, мистър Найджъл Бърбрук, двете мис Шефийлд, както и безименно куче от неизвестна порода.

Настоящият автор не е бил свидетел, но по всичко личи, че безименното куче е излязло победител.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 25 април 1814

 

Кейт се запрепъва обратно към салона и се сблъска с Мери, тъй като и двете се опитаха да преминат през вратата едновременно. Нютон радостно седеше в средата на стаята върху килима в синьо и бяло и се хилеше на виконта.

— Мисля, че ви харесва — изрече Мери някак обвинително.

— Той харесва и теб, Мери — каза Кейт. — Проблемът е, че ти не го харесваш.

— Щях да го харесвам повече, ако не се опитваше да ми скочи всеки път, когато минавам през коридора.

— Мисля, че казахте, че мисис Шефийлд и кучето не се разбират — каза лорд Бриджъртън.

— Така е — отвърна Кейт. — Е, разбират се. Е, разбират се и не се разбират.

— Това неимоверно изяснява нещата — измърмори той.

Кейт не обърна внимание на тихия му сарказъм.

— Нютон обожава Мери — обясни, — но Мери не обожава Нютон.

— Щях да го обожавам малко повече — прекъсна я Мери, — ако той ме обожаваше малко по-малко.

— И така — решително продължи Кейт, — бедничкият Нютон гледа на Мери като на предизвикателство. Затова когато я види… — безпомощно сви рамене. — Ами боя се, че просто я обожава още повече.

Сякаш по даден знак кучето забеляза Мери и скочи до краката й.

— Кейт! — възкликна тя.

Тя хукна към мащехата си точно когато Нютон се изправи на задните си крака и постави предните точно над коленете на Мери.

— Нютон, долу! — скара му се. — Лошо куче! Лошо куче!

Кучето седна обратно с лек хленч.

— Кейт — каза Мери с изключително сериозен глас, — това куче трябва да бъде изведено на разходка. Веднага.

— Смятах да го направя, но виконтът пристигна — отвърна Кейт и посочи към мъжа в стаята. Наистина бе забележително за колко неща можеше да вини този непоносим мъж, ако само решеше да го направи.

— О! — изписка Мери. — Извинете ме, милорд. Колко грубо от моя страна да не ви поздравя.

— Не се безпокойте — изрече той любезно. — Бяхте малко заета при пристигането си.

— Да — измърмори Мери, — това ужасно куче… О, къде са ми обноските? Да ви предложим ли малко чай? Нещо за хапване? Толкова любезно от ваша страна да ни посетите.

— Не, благодаря. Просто се наслаждавах на ободряващата компания на дъщеря ви, докато чакам мис Едуина.

— О, да — отговори Мери. — Мисля, че Едуина излезе с мистър Бърбрук. Нали, Кейт?

Кейт кимна с каменно изражение — не бе сигурна дали й харесва да бъде наричана „ободряваща“.

— Познавате ли мистър Бърбрук, лорд Бриджъртън? — попита Мери.

— О, да — каза той с нотка на нещо, което Кейт помисли за доста изненадваща сдържаност. — Да, познавам го.

— Не бях сигурна дали трябваше да позволявам на Едуина да излезе на разходка с него. Тези двуколки са ужасно трудни за управление, нали?

— Мисля, че мистър Бърбрук се справя много добре с конете си — отвърна Антъни.

— О, това е добре — изрече Мери и облекчено въздъхна. — Определено ме успокоихте.

Нютон отсечено излая, просто, за да напомни на всички за присъствието си.

— Най-добре да намеря каишката му и да го изведа на разходка — бързо каза Кейт. Свежият въздух определено щеше да й се отрази добре. А и би било добре най-накрая да избяга от адската компания на виконта. — Ако ме извините…

— Но, Кейт, почакай! — извика Мери. — Не можеш да оставиш лорд Бриджъртън тук с мен. Сигурна съм, че ще го отегча до сълзи.

Кейт бавно се извърна, предусещайки с ужас следващите й думи.

— Никога не бихте могли да ме отегчите, мисис Шефийлд — каза виконтът, любезният му развратник с развратник.

— О, бих могла — увери го тя. — Никога не ви се е налагало да говорите с мен цял час, а горе-долу ще мине толкова време, преди да се върне Едуина.

Кейт се втренчи в мащехата си и долната й челюст буквално увисна от шока. Какво, за бога, си мислеше, че прави Мери?

— Защо не изведете Нютон на разходка заедно с Кейт? — предложи Мери.

— О, никога не бих могла да помоля лорд Бриджъртън да ме придружава за такова домакинско задължение — бързо се намеси Кейт. — Би било твърде невъзпитано, а и все пак, той е уважаемият ни гост.

— Не бъди глупава — отговори Мери, преди виконтът да успее да каже и половин дума. — Сигурна съм, че той не би гледал на това като на задължение. Нали, милорд?

— Разбира се, че не — измърмори той с абсолютно искрен вид. Но какво всъщност би могъл да каже?

— Ето. Всичко е уредено — изрече Мери с неизмеримо доволен вид. — А и кой знае? Може да се натъкнете на Едуина по време на разходката. Колко удобно би било, не мислите ли?

— Наистина — процеди Кейт през зъби. Би било чудесно да се отърве от виконта, но последното нещо, което искаше, бе да му достави Едуина на тепсия. Сестра й все още бе млада и впечатлителна. Ами ако не успееше да устои на някоя от усмивките му? Или на сладкодумния му език?

Дори Кейт бе готова да признае, че лорд Бриджъртън излъчва значителен чар, а тя дори не го познаваше! Едуина, която по природа бе по-малко подозрителна, щеше да бъде направо завладяна.

Тя се обърна към виконта.

— Не е нужно да се считате длъжен да ме придружавате, докато разхождам Нютон, милорд.

— За мен ще бъде удоволствие — каза той с лукава усмивка и Кейт остана със смътното впечатление, че се съгласява само, за да я измъчва. — А и — продължи той, — както каза майка ви, може да видим Едуина, което би било чудесно съвпадение, не смятате ли?

— Чудесно — отвърна Кейт безизразно. — Просто чудесно.

— Прекрасно! — каза Мери и радостно плесна с ръце. — Видях каишката на Нютон на масичката в коридора. Сега ще я взема и ще ви я донеса.

Антъни проследи с поглед излизането на Мери, след това се обърна към Кейт и каза:

— Това бе много добре скроено.

— Определено — измърмори тя.

— Как мислите — прошепна и се наклони към нея, — дали сватовническите й опити са насочени към Едуина или към вас?

— Към мен? — повиши глас Кейт. — Със сигурност се шегувате.

Антъни замислено поглади брадичката си, втренчен във вратата, през която току-що бе излязла Мери.

— Не съм сигурен — каза замислено, — но… — и затвори уста, тъй като чу стъпките на Мери да приближават.

— Ето — каза тя и подаде каишката на Кейт.

Нютон ентусиазирано започна да лае и се отдръпна назад, сякаш се приготвяше да скочи върху Мери — без съмнение, за да я обсипе с всевъзможни прояви на неприятната си любов, — но Кейт здраво хвана нашийника му.

— Готово — бързо се поправи Мери и подаде каишката на Антъни. — Защо вие не я дадете на Кейт? Предпочитам да не се приближавам твърде много.

Нютон излая и се взря с копнеж в Мери, която бавно се отдалечи.

— Ти — решително каза Антъни на кучето. — Седни и замълчи!

За голяма изненада на Кейт Нютон се подчини и положи охраненото си дупе на килима с почти комична готовност.

— Така — изрече Антъни, доволен от себе си. После подаде каишката на Кейт. — Вие ли ще му окажете честта или аз?

— О, давайте — отвърна тя. — Изглежда добре се разбирате с кучета.

— Очевидно — изстреля той в отговор и снижи глас, за да не го чуе Мери, — те не са много различни от жените. И двата вида попиват всяка моя дума.

Той коленичи, за да стегне нашийника на Нютон и Кейт го настъпи по ръката.

— Ооо — произнесе доста неискрено. — Толкова съжалявам.

— Нежното ви внимание ме трогва — отвърна той и се изправи. — Направо може да избухна в сълзи.

Главата на Мери се завъртя от Кейт към Антъни и обратно. Не можеше да чуе какво си говорят, но очевидно й бе интересно.

— Някакъв проблем ли има? — попита тя.

— Абсолютно никакъв — отвърна Антъни в момента, в който Кейт каза твърдо:

— Не.

— Добре — бързо рече Мери. — Тогава ще ви изпратя до вратата — и при ентусиазирания лай на Нютон добави, — а може би не. Наистина не искам да съм на по-малко от десет фута от това куче. Но ще ви помахам за довиждане.

— Какво ли бих правила — обърна се Кейт към Мери, докато минаваше край нея, — ако не ми махаше за довиждане?

Мащехата й хитро се усмихна.

— Със сигурност не знам, Кейт. Наистина не знам.

Думите предизвикаха у Кейт чувство за гадене, както и слабо подозрение, че лорд Бриджъртън може да е бил прав. Може би този път Мери играеше ролята на сватовница не само за Едуина. Мисълта бе ужасяваща.

Мери стоеше в коридора, докато Кейт и Антъни излязоха през входната врата и се насочиха на запад по Милнър Стрийт.

— Обикновено се придържам към по-малките улички, за да стигна до Бромптън Роуд — обясни Кейт с мисълта, че той може да не познава много добре тази част на града, — след това отивам в Хайд Парк. Но можем да вървим и напряко по Слоун Стрийт, ако предпочитате.

— Както желаете вие — възрази той. — Ще следвам вашите насоки.

— Много добре — отвърна Кейт и решително тръгна по Милнър Стрийт към Ленъкс Гардънс. Може би, ако държеше погледа си насочен напред и се движеше бързо, той щеше да се откаже да разговаря. Дневните й разходки с Нютон трябваше да са нейното време за личен размисъл. Не й бе особено приятно да го влачи със себе си.

Стратегията й се оказа успешна за цели няколко минути. Вървяха в мълчание чак до ъгъла на Ханс Кресънт и Бромптън Роуд, когато той внезапно каза:

— Брат ми ни изигра предната вечер.

Това я накара да спре.

— Извинете?

— Знаете ли какво ми каза за вас, преди да ни представи един на друг?

Кейт направи колеблива крачка, преди да поклати отрицателно глава. Нютон обаче не бе спрял и дърпаше каишката като луд.

— Каза, че не сте спряла да говорите за мен.

— Амии — запъна се Кейт, — ако човек не иска да изпада в подробности, това не е съвсем невярно.

— Имаше предвид — добави Антъни, — че не сте спряла да говорите хубави неща за мен.

Тя не трябваше да се усмихва.

— Е, това не е вярно.

Вероятно и той не биваше да се усмихва, но Кейт бе доволна, че го направи.

— Не си го и помислих.

Завиха по Бромптън Роуд към Найтсбридж и Хайд Парк и Кейт попита:

— Защо би направил нещо подобно?

Антъни й хвърли един поглед.

— Нямате брат, нали?

— Не, само Едуина, а тя определено е от женски пол.

— Направи го — обясни Антъни, — просто за да ме дразни.

— Благородна цел — измърмори Кейт на себе си.

— Това го чух.

— Така си и мислех — добави тя.

— И предполагам — продължи той, — че е искал да подразни и вас.

— Мен? — възкликна тя. — Защо? Какво съм му сторила?

— Може лекичко да сте го провокирали, като сте охулили обичния му брат — предположи той.

Веждите й се извиха.

— Обичен?

— Високо ценен? — опита той.

Тя поклати глава.

— И това няма да мине.

Антъни се ухили. По-голямата мис Шефийлд, въпреки дразнещия й навик да направлява останалите, имаше ум, достоен за уважение. Бяха достигнали Найтсбридж, затова той улови ръката й, за да пресекат оживената улица и след това те поеха по една от по-малките улици, които водеха към Саут Каридж Роуд в Хайд Парк. Нютон, който очевидно по сърце бе провинциално куче, значително увеличи темпото, когато околността стана по-зелена, макар да бе трудно да си представи човек как пълното куче би могло да се движи дори със средна скорост.

Все пак то изглеждаше доста радостно и определено показваше интерес към всяко цвете, малко животно или друг минувач, които пресичаха пътя им. Пролетният въздух бе хладен, но слънцето бе топло, а небето — изненадващо ясно след толкова много типично лондонски дъждовни дни. И макар дамата до него да не бе тази, която планираше да вземе за съпруга, нито пък бе жена, която възнамеряваше да вземе, за каквато и да е, Антъни почувства как го обзема леко чувство на задоволство.

— Ще пресечем ли към Ротън Роу? — попита Кейт.

— Хм? — бе разсеяният му отговор. Лицето й бе обърнато към слънцето и се къпеше в топлината му. В един изключително смущаващ момент, Антъни усети как остро го пронизва… нещо.

Нещо? Леко поклати глава. Нямаше начин да е желание. Не и към тази жена.

— Казахте ли нещо? — попита тя.

Той се прокашля и си пое дълбоко въздух, с надеждата, че това ще прочисти главата му. Вместо това, усети замайващ полъх от нейния аромат — странна комбинация от екзотични лилии и практичен сапун.

— Изглежда се наслаждавате на слънцето — каза.

Тя се усмихна и обърна лице към него.

— Зная, че не това казахте, но да, така е. Напоследък бе ужасно дъждовно.

— Мислех, че младите дами не трябва да показват лицата си на слънце — подразни я той.

Тя сви рамене и отвърна с леко смутен вид:

— Така е. Тоест не трябва. Но усещането е божествено — леко въздъхна, а на лицето й се изписа толкова силен копнеж, че Антъни изпита почти физическа болка от желание. — Иска ми се да можех да си сваля бонето — каза замечтано.

Антъни кимна в знак на съгласие, тъй като изпитваше същото по отношение на шапката си.

— Вероятно бихте могли да го побутнете малко назад без никой да забележи — предложи той.

— Мислите ли? — цялото й лице светна при тази мисъл и онова нещо отново го прониза.

— Разбира се — измърмори той и се пресегна да намести панделката на бонето. Това бе един от странните аксесоари, които жените предпочитаха — цялото бе в панделки и дантели и то завързани по начин, който никой разумен мъж не би могъл да разбере.

— Ето, просто дръжте това за момент. Сега ще го оправя.

Кейт остана неподвижна, както той нежно й нареди, но когато пръстите му случайно се плъзнаха по кожата на слепоочието й, спря да диша. Той бе толкова близо и в това имаше нещо много странно. Можеше да почувства топлината на тялото му и да усети свежия му аромат.

Цялата настръхна.

Мразеше го или поне искрено не го харесваше и не го одобряваше и все пак усещаше някакъв абсурден подтик леко да се наклони напред, докато разстоянието между телата им не се стопи и…

Тя преглътна и се насили да се отдръпне. Мили Боже, какво й ставаше?

— Задръжте за момент — каза той. — Не бях свършил.

Кейт се пресегна с треперещи пръсти да оправи бонето.

— Сигурна съм, че е добре. Няма нужда… няма нужда да се безпокоите.

— По-добре ли усещате слънцето? — попита той.

Тя кимна, макар да бе толкова разсеяна, че дори не бе сигурна дали е вярно.

— Да, благодаря ви. Чудесно е. Аз… о!

Нютон силно се разлая и дръпна каишката. Силно.

— Нютон! — извика тя и хукна напред след каишката, но кучето вече бе фиксирало нещо — Кейт нямаше идея какво — и ентусиазирано бягаше напред, дърпайки я след себе си. Тя се препъваше след него, цялото й тяло бе наклонено напред, а рамото й определено изпреварваше останалата част. — Нютон! — извика отново, доста безпомощно. — Нютон! Спри!

Антъни наблюдаваше развеселено как кучето се стрелна напред по-бързо, отколкото би предположил, че са способни късите му, дебели крачета.

Кейт правеше геройски опити да удържи каишката, но Нютон вече лаеше като луд и бягаше с подобна енергичност.

— Мис Шефийлд, позволете ми да взема каишката — прогърмя гласът му и той закрачи напред, за да й се притече на помощ. Това не бе най-удачният начин да се направи на герой, но бе готов да използва всяка възможност да впечатли сестрата на бъдещата си булка.

Точно когато Антъни се изравни с нея, Нютон яростно дръпна каишката и тя се отскубна от ръката й. Кейт изписка и се втурна напред, но кучето вече бягаше, а кожената лента се влачеше по тревата след него.

Антъни не знаеше дали да се разсмее, или да простене. Нютон очевидно нямаше намерение да се остави да го хванат.

Кейт замръзна за момент с ръка, притисната към устата. След това очите й срещнаха погледа на Антъни и у него се появи ужасното предчувствие, че знае точно какво възнамерява да направи тя.

— Мис Шефийлд — каза бързо той. — Сигурен съм…

Само че тя вече тичаше и крещеше:

— Нютон! — без капка благоприличие.

Антъни уморено въздъхна и хукна след нея. Не можеше да я остави да преследва кучето сама и в същото време да продължи да се нарича джентълмен.

Тя имаше малка преднина пред него и когато я настигна до ъгъла, вече бе спряла. Дишаше тежко и с ръце на хълбоците оглеждаше околността.

— Къде би отишъл? — запита Антъни, опитвайки се да забрави, че има нещо много възбуждащо в жена, която едва си поема дъх.

— Не зная. — Тя спря, за да успокои дишането си. — Мисля, че преследва заек.

— Е, това вече ще ни улесни да го хванем — каза той. — Тъй като зайците винаги се придържат към отъпканите пътеки.

Тя се намръщи на саркастичните му думи.

— Какво ще правим?

Антъни бе готов да каже „Ще си отидем вкъщи и ще си вземем истинско куче“, но тя изглеждаше толкова разтревожена, че си прехапа езика. Всъщност, при един по-близък оглед, изглеждаше по-скоро раздразнена, отколкото разтревожена, но в гласа й определено се усещаше и притеснение.

Затова каза само:

— Предлагам да почакаме, докато чуем някой да изпищи. Вероятно всеки момент ще се втурне в краката на някоя млада дама и ще й изкара акъла.

— Мислите ли? — Не изглеждаше убедена. — Все пак не е най-страшното куче на света. Въобразява си, че е, което в действителност е доста сладко, но истината е, че…

— Оооооооооуууууууууууу!

— Мисля, че получихме отговор — сухо отвърна Антъни и се отправи в посоката, от която се чу писъкът на неизвестната дама.

Кейт забърза след него право през тревата на Ротън Роу. Виконтът тичаше пред нея, а тя си мислеше единствено, че сигурно наистина иска да се ожени за Едуина, защото, въпреки че очевидно бе в прекрасна форма, не изглеждаше особено изпълнен с достойнство, докато преследва едно пълничко корги из парка. Дори по-зле, трябваше да тичат през Ротън Роу — любимото място за разходка и езда на висшето общество.

Всички щяха да ги видят. Един по-малко решителен мъж би се отказал много отдавна.

Кейт продължи да тича след тях, но вече губеше сили. Не бе прекарала много време в бричове, но бе сигурна, че с тях е по-лесно да се бяга, отколкото с купища поли. Особено, когато човек е на публично място и не може да ги вдигне над глезените си.

Прекоси Ротън Роу, целенасочено избягвайки да срещне погледа на някой от модните дами и господа, излезли на езда. Винаги съществуваше вероятността да не бъде разпозната в лицето на мъжкараната, която тича из парка, сякаш някой е подпалил обувките й. Не особено голяма вероятност, но все пак…

Когато отново достигна тревата, се спъна и за момент спря, за да си поеме дълбоко дъх. И ужасът настана. Бяха близо до Серпентината.

О, не!

Нютон обичаше съвсем малко неща повече от това да скача в езеро. Слънцето бе достатъчно топло, за да може тази възможност да изглежда изкусителна, особено за същество, покрито с тежка, гъста козина, което вече пет минути бягаше максимално бързо, без да спре. Е, максимално бързо според възможностите на едно корги с наднормено тегло.

Което все пак, отбеляза Кейт с известен интерес, бе достатъчно, за да се изплъзне от един виконт, висок шест фута.

Кейт вдигна полите си с около инч — минувачите да вървят по дяволите, в момента не можеше да си позволи да бъде суетна — и отново хукна. Нямаше начин да настигне Нютон, но може би щеше да настигне лорд Бриджъртън, преди да убие Нютон.

Възможността за убийство сигурно вече му бе дошла на ум. Човек трябваше да е светец, за да не пожелае да убие това куче.

А ако и един процент от това, което бе прочела в Уисълдаун, бе вярно, той определено не бе светец.

Кейт преглътна.

— Лорд Бриджъртън — извика тя, с намерението да му каже да спре преследването. Просто трябваше да изчака Нютон сам да се измори. При наличието на крака, дълги едва четири инча, това вероятно щеше да стане скоро. — Лорд Бриджъртън! Можем просто…

Кейт се препъна. Това до Серпентината Едуина ли беше? Присви очи. Наистина бе Едуина, грациозно скръстила ръце пред себе си, а злочестият мистър Бърбрук изглежда поправяше нещо по двуколката си.

Нютон спря на място за момент, забеляза Едуина в същия момент като Кейт и рязко промени посоката с радостен лай, сякаш се насочваше към възлюбената си.

— Лорд Бриджъртън! — извика Кейт отново. — Ето, вижте! Ето…

Антъни се обърна при звука на гласа й и проследи с поглед пръста й, който сочеше към Едуина. Ето защо значи проклетото куче се бе обърнало на деветдесет градуса. Антъни се бе подхлъзнал в калта и почти бе паднал на задните си части, докато се опитваше да повтори резкия завой.

Щеше да убие това куче.

Не, щеше да убие Кейт Шефийлд.

Не, може би…

Приятните размисли на Антъни за отмъщение бяха прекъснати от внезапния вик на Едуина:

— Нютон!

Антъни обичаше да мисли, че е решителен мъж, но когато видя кучето да се хвърля във въздуха към Едуина, направо замръзна от шока. Самият Шекспир не би могъл да измисли по-подходящ завършек на този фарс и всичко се случваше точно пред погледа на Антъни, сякаш със забавена скорост.

И нямаше нищо, което би могъл да стори.

Кучето щеше да удари Едуина право в гърдите. И тя щеше да падне назад.

Право в Серпентината.

— Неееееее! — извика той и се втурна напред, макар да знаеше, че героичните му опити щяха да са безполезни.

Пляс!

— Мили Боже! — възкликна Бърбрук. — Тя е цялата мокра.

— Ами не стой просто така — тросна му се Антъни, като достигна до тях и навлезе във водата. — Направи нещо да помогнеш!

Бърбрук очевидно не разбра какво има предвид, защото остана на мястото си с ококорени очи, докато Антъни се навеждаше, за да хване ръката на Едуина и да я издърпа на крака.

— Добре ли сте? — попита грубо.

Тя кимна, тъй като кихаше и подсмърчаше твърде силно, за да отговори другояче.

— Мис Шефийлд — изръмжа той, като видя Кейт да спира на брега. — Не, не вие — добави, като усети, че Едуина се напряга до него. — Сестра ви.

— Кейт? — попита тя, премигвайки, за да изхвърли мръсната вода от очите си. — Къде е Кейт?

— Абсолютно суха на брега — измърмори той и изкрещя към Кейт. — Хванете проклетото си куче.

Нютон жизнерадостно се бе измъкнал от Серпентината и сега седеше на тревата, щастливо провесил език. Кейт се втурна към него и грабна каишката. Антъни забеляза, че тя пропусна да отвърне на заповедта, която той изстреля. Добре, помисли си злостно. Не би се сетил, че проклетата жена ще прояви достатъчно здрав разум да си държи устата затворена.

Той се обърна към Едуина, която поразително, но успяваше да изглежда прекрасно дори с водата, която се стичаше по нея.

— Позволете ми да ви извадя оттук — каза мрачно и преди тя да има възможност да реагира, я взе на ръце и я отнесе до сухата земя.

— Никога не съм виждал нещо подобно — каза Бърбрук, поклащайки глава.

Антъни не отвърна. Не мислеше, че би могъл да проговори, без да хвърли този идиот във водата. Какво, за бога, си мислеше, замръзнал на място, докато Едуина падаше в езерото, заради онова жалко куче?

— Едуина? — попита Кейт и пристъпи към нея, доколкото каишката на Нютон позволяваше. — Добре ли си?

— Мисля, че сторихте достатъчно — отсече Антъни и се приближи, докато между двамата останаха едва няколко сантиметра.

— Аз? — ахна тя.

— Погледнете я — сопна се той и насочи пръст към сестра й, макар цялото му внимание да бе фокусирано върху Кейт. — Само я погледнете!

— Но това беше инцидент!

— Наистина съм добре! — извика Едуина, леко изплашена от гнева, който пламтеше между двамата. — Студено ми е, но съм добре!

— Виждате ли? — отвърна Кейт, преглъщайки конвулсивно, докато оглеждаше разрошената си сестра. — Беше инцидент.

Той само скръсти ръце и повдигна вежда.

— Не ми вярвате — промълви тя. — Не мога да повярвам, че не ми вярвате.

Антъни не каза нищо. За него бе неразбираемо как е възможно Кейт Шефийлд, при цялото й остроумие и интелигентност, да не завижда на сестра си. И дори да не бе могла да стори нищо, за да предотврати нещастието, със сигурност фактът, че е суха и се чувства добре, а сестра й изглежда като удавен плъх, й доставяше поне малко удоволствие. Привлекателен плъх, със сигурност, но определено удавен.

Само че Кейт очевидно не бе приключила с разговора.

— Като оставим настрана факта — изрече с презрение тя, — че никога не бих сторила нищо, за да нараня Едуина, то как смятате, че съм организирала това невероятно приключение? — опря свободната си ръка до бузата, имитирайки подигравателно изненада. — О, да, аз знам тайния език на коргитата. Наредих на кучето да изтръгне каишката от ръката ми, а после, тъй като имам трето око и знаех, че Едуина стои точно до Серпентината, та затова казах на кучето — посредством силната ни телепатична връзка, тъй като бе прекалено надалеч, за да чуе гласа ми — да се отправи към Едуина и да я потопи в езерото.

— Сарказмът не ви подхожда, мис Шефийлд.

— На вас нищо не ви подхожда, лорд Бриджъртън.

Антъни се наведе и брадичката му заплашително се издаде напред.

— Жените не трябва да притежават домашни любимци, ако не могат да ги контролират.

— А мъжете не трябва да извеждат на разходка в парка жени с домашни любимци, ако не могат да контролират нито едните, нито другите — изстреля тя в отговор.

Антъни направо усещаше как върховете на ушите му почервеняват от едва сдържана ярост.

— Вие, мадам, сте заплаха за обществото.

Тя отвори уста, за да отвърне на обидата, но вместо това просто му предложи една направо плашещо неискрена усмивка, обърна се към кучето и каза:

— Изтръскай се, Нютон.

Нютон погледна пръста й, който сочеше Антъни, покорно се дотътри няколко стъпки по-близо до него и разтърси цялото си тяло, пръскайки вода навсякъде.

Антъни вдигна ръце към врата й.

— Аз… ще… ВИ УБИЯ! — изрева той.

Кейт бързо се махна от пътя му и застана до Едуина.

— Хайде, хайде, лорд Бриджъртън — подразни го тя, застанала на безопасно място зад подгизналата си сестра. — Няма да ви е от полза да изгубите самообладание пред хубавата Едуина.

— Кейт? — прошепна Едуина напрегнато. — Какво става? Защо си толкова лоша с него?

— А той защо е толкова лош с мен? — изсъска Кейт в отговор.

— Мисля — каза внезапно мистър Бърбрук, — че това куче ме намокри.

— То намокри всички ни — отвърна Кейт. Включително и нея. Но си струваше. О, струваше си да види изражението на изненада и ярост върху лицето на този надут аристократ.

— Вие! — изрева Антъни и гневно насочи пръст към Кейт. — Замълчете!

Кейт запази мълчание. Не беше чак толкова глупава, че да го предизвиква още повече. Изглеждаше така, сякаш главата му ще експлодира всеки момент, а той определено бе изгубил благоприличния си вид от началото на деня. Десният му ръкав бе подгизнал, докато вадеше Едуина от водата, ботушите му изглежда бяха безвъзвратно съсипани, а останалата част от него бе напръскана с вода благодарение на храбростта на Нютон.

— Ще ви кажа какво ще направим — продължи той с тих, смъртоносен глас.

— Това, което аз трябва да направя — безгрижно каза мистър Бърбрук, очевидно, без да е наясно, че лорд Бриджъртън вероятно ще убие първия, който си отвори устата, — е да довърша поправката на двуколката си. След това ще мога да заведа мис Шефийлд у дома й — посочи Едуина, в случай, че някой не е разбрал за коя мис Шефийлд говори.

— Мистър Бърбрук — процеди Антъни, — знаете ли как се поправя двуколка?

Мистър Бърбрук премигна неколкократно.

— Знаете ли изобщо какво й има на вашата двуколка?

Устата на Бърбрук се отвори и затвори още няколко пъти, преди да каже:

— Имам няколко идеи. Не би трябвало да ми отнеме много време да разбера какъв точно е проблемът.

Кейт се втренчи в Антъни, очарована от вената, която пулсираше на врата му. Никога преди не бе виждала мъж, докаран толкова близо до границата на търпението си. Силно опасявайки се от предстоящата експлозия, тя направи половин крачка зад Едуина.

Не искаше да се смята за страхливка, но чувството за самосъхранение бе нещо съвсем друго.

Виконтът някак си успя да се сдържи и каза с плашещо спокоен глас:

— Ще направим следното.

Три чифта очи се разшириха в очакване.

— Ще отида там… — посочи към една дама и един джентълмен на около двадесет ярда от тях, които се опитваха да не гледат към тях, но не успяваха, — и ще помоля Монтроуз да ми даде на заем каретата си за няколко минути.

— Виж ти — каза Бърбрук и изви врат, — това Джефри Монтроуз ли е? Не съм го виждал от цяла вечност.

Втора вена затуптя, този път на слепоочието на лорд Бриджъртън. Кейт сграбчи ръката на Едуина за морална подкрепа и силно я стисна.

Само че Бриджъртън, за своя чест, не обърна внимание на изключително неуместното прекъсване от страна на Бърбрук и продължи:

— Тъй като той ще се съгласи…

— Сигурен ли сте? — избъбри Кейт.

Кафявите му очи някак си успяха да придобият вид на ледени късчета.

— Дали съм сигурен в какво? — попита рязко.

— Нищо — измърмори тя, готова сама да се ритне. — Моля, продължете.

— Както казвах, тъй като е приятел и джентълмен — изгледа гневно Кейт, — той ще каже „да“ и аз ще заведа мис Шефийлд у дома й, а някой от хората му ще върне каретата на Монтроуз.

Никой не си направи труда да попита за коя мис Шефийлд говори.

— Ами Кейт? — попита Едуина. Все пак двуколката имаше само две места.

Кейт стисна ръката й. Милата, сладка Едуина.

Антъни погледна право към Едуина.

— Мистър Бърбрук ще придружи сестра ви до дома.

— Но аз не мога — каза Бърбрук. — Трябва да поправя двуколката, знаете.

— Къде живеете? — тросна се Антъни.

Бърбрук изненадано примигна и му даде адреса си.

— Ще спра до къщата ви и ще изпратя някой слуга да изчака тук, докато придружите мис Шефийлд до дома й. Ясно ли е? — направи пауза и твърдо изгледа всички, включително кучето. С изключение на Едуина, разбира се, която единствена от присъстващите не предизвикваше избухливостта му.

— Ясно ли е? — повтори той.

Всички кимнаха и планът му бе приведен в действие. Минути по-късно Кейт стоеше и наблюдаваше как лорд Бриджъртън и Едуина се отправят към хоризонта — точно двамата, които се бе заклела дори да не оставя заедно в една стая.

И което бе по-зле, тя бе останала сама с мистър Бърбрук и Нютон.

Отне й само две минути, за да разбере, че от тях двамата Нютон е по-добрият събеседник за разговор.