Джулия Куин
Виконтът, който ме обикна (10)

Глава 9

„Мъжете са противоречиви същества. Главите и сърцата им никога не са единодушни, а както добре знаят жените, действията им обикновено са ръководени от съвсем различно нещо.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 29 април 1814

 

А може би не.

Точно когато Антъни обмисляше най-добрия начин да се добере до устните й, чу ужасния звук от гласа на по-малкия си брат.

— Антъни! — извика Колин. — Ето те и теб.

Мис Шефийлд, в блажено неведение, че бе много близо до това да бъде целувана до припадък, се обърна, за да погледне към Колин.

— В някой от близките дни — измърмори Антъни, — ще се наложи да го убия.

Кейт отново се обърна.

— Казахте ли нещо, милорд?

Антъни не й обърна внимание. Това вероятно бе най-добрият вариант, тъй като, ако й обърнеше внимание, щеше да остане отчаяно горящ от желание, което, както добре знаеше, бе възможно най-краткият път към катастрофата.

Всъщност вероятно трябваше да е благодарен на Колин за ненавременното прекъсване. Още няколко секунди и щеше да целуне Кейт Шефийлд, което щеше да е най-голямата грешка в живота му.

Кейт вероятно би могла да прости една целувка, особено, като се има предвид как го бе провокирала онази нощ в кабинета му. Но две… е, две биха изискали от всеки мъж на честта да прекрати ухажването на Едуина Шефийлд.

А Антъни не бе готов да се откаже от идеята за чест и достойнство.

Не можеше да повярва колко близо е бил до това да захвърли плана си да се ожени за Едуина. Какво си мислеше? Тя бе идеалната булка за целите му. Мозъкът му се объркваше единствено, когато любопитната й сестра бе наоколо.

— Антъни — повтори Колин и се приближи — и мис Шефийлд. — Тя го изгледа любопитно, той добре знаеше, че не се разбират. — Каква изненада!

— Тъкмо разглеждах градините на майка ви — каза Кейт — и попаднах на брат ви.

Антъни кимна в знак на потвърждение.

— Дафни и Саймън са тук — каза Колин.

Антъни се обърна към Кейт, за да обясни:

— Сестра ми и съпругът й?

— Херцогът? — запита тя любезно.

— Самият той — изръмжа в отговор.

Колин се засмя на раздразнението на брат си.

— Той се противеше на този брак — каза на Кейт. — Това, че са щастливи, направо го убива.

— О, в името на… — тросна се Антъни и спря точно преди да изругае пред Кейт. — Много съм щастлив, че сестра ми е щастлива — изръмжа, без да звучи особено щастливо. — Просто трябваше да имам още една възможност да разпердушиня това коп… този глупак, преди да стигнат до „и заживели щастливо“.

Кейт се задави от смях.

— Разбирам — каза тя, убедена, че не е успяла да запази спокойното изражение, към което се стремеше.

Колин й се усмихна, преди да се обърне към брат си.

— Даф предложи да играем Пал Мал^[1]. Какво ще кажеш? Не сме играли от векове. А и ако започнем скоро, ще можем да избегнем мамините госпожички, които е поканила майка — обърна се към Кейт с усмивка, която би му спечелила прошка за всяко прегрешение. — Присъстващите правят изключение, разбира се.

— Разбира се — измърмори тя.

Колин се наклони напред, а зелените му очи блеснаха дяволито.

— Никой не би направил грешката да ви нарече мамина госпожичка — добави.

— Това комплимент ли е? — попита тя саркастично.

— Без съмнение.

— Тогава ще го приема с грация и добро отношение.

Колин се засмя и каза на Антъни:

— Харесвам я.

Антъни не изглеждаше развеселен.

— Играли ли сте някога Пал Мал, мис Шефийлд? — попита Колин.

— Боя се, че не. Дори не съм сигурна какво представлява.

— Това е игра на трева. Страхотно забавление. По-популярна е във Франция, отколкото тук, макар там да я наричат Faille Maille.

— Как се играе? — запита Кейт.

— Поставят се вратички по някакво трасе — обясни Колин, — след това с дървен чук се удрят топките, за да минат през тях.

— Звучи доста просто — каза тя замислено.

— Не и — засмя се той, — ако играете със семейство Бриджъртън.

— И какво означава това?

— Означава — намеси се Антъни, — че никога не сме намирали за нужно да поставяме трасето според правилата. Колин слага вратичките над корени на дървета…

— А ти слагаш твоите обърнати към езерото — прекъсна го Колин. — Така и не намерихме червената топка, след като Дафни я потопи.

Кейт знаеше, че не трябва да се ангажира с цял следобед в компанията на виконт Бриджъртън, но, по дяволите, Пал Мал звучеше забавно.

— Има ли място за още един играч? — попита. — След като вече ме изключихте от редиците на мамините госпожички?

— Разбира се! — възкликна Колин. — Подозирам, че ще бъдете съвсем на място сред останалите манипулатори и измамници, тоест нас.

— Когато това идва от вас — каза Кейт през смях, — знам, че е комплимент.

— Със сигурност. Честта и честността си имат време и място, но това не е в играта на Пал Мал.

— И — намеси се Антъни с лукаво изражение, — ще трябва да поканим и сестра ви.

— Едуина? — задави се Кейт. Току-що му бе поднесла възможността на тепсия. Правеше всичко възможно да ги държи далеч един от друг, а сега на практика бе уредила да прекарат следобеда заедно.

— Имате ли друга сестра? — попита той любезно.

Тя само му се смръщи.

— Може да не иска да играе. Мисля, че си почива в стаята.

— Ще помоля някоя камериерка да почука съвсем леко на вратата й — каза Антъни, което бе съвсем очевидна лъжа.

— Чудесно! — изрече Колин жизнерадостно. — Тъкмо ще бъдем равен брой. Трима мъже и три жени.

— На отбори ли се играе? — попита Кейт.

— Не — бе отговорът, — но майка ми винаги е държала на равния брой във всички неща. Много ще се разстрои, ако излезем като нечетен брой.

Кейт не можеше да си представи как прекрасната, мила жена, с която бе разговаряла само преди час, би се разстроила, заради една игра на Пал Мал, но реши, че не й е работа да коментира.

— Ще отида да доведа мис Шефийлд — измърмори Антъни с непоносимо самодоволен вид. — Колин, защо не заведеш тази мис Шефийлд до полето и ще се срещнем там след половин час?

Кейт отвори уста да протестира срещу този план, според който Едуина щеше да е сама в компанията на виконта, макар и само за кратка разходка до полето за игра, но накрая запази мълчание. Нямаше приемливо извинение, което да предотврати това и тя го знаеше.

Антъни видя как отваря и затваря уста като риба на сухо и ъгълчето на устата му се изви по възможно най-противния начин, преди да каже:

— Радвам се, че сте съгласна с мен, мис Шефийлд.

Тя само изръмжа. Ако изобщо оформеше някакви думи, те нямаше да са никак любезни.

— Чудесно — каза Колин. — Тогава ще ви видим там.

След това пъхна ръка в нейната и я поведе напред, оставяйки Антъни да злорадства зад тях.

Колин и Кейт вървяха около четвърт миля към едно неравно сечище, от едната страна, на което имаше езеро.

— Домът на блудната червена топка, предполагам? — запита Кейт и посочи водата.

Колин се засмя и кимна.

— Жалко е, защото имахме екипировка за осем играчи. Майка ни настояваше да купи комплект, който да е достатъчен за всичките й деца.

Кейт не бе сигурна дали да се засмее или да се намръщи.

— Семейството ви е много сплотено, нали?

— Най-доброто — каза Колин простичко и се отправи към близкия навес.

Кейт го последва, потупвайки с ръка бедрото си.

— Знаете ли колко е часът? — извика.

Той спря, извади джобния си часовник и го отвори.

— Три и десет.

— Благодаря — отвърна Кейт и си го отбеляза наум. Вероятно бяха оставили Антъни в три без пет, а той обеща да доведе Едуина на игрището за Пал Мал след тридесет минути, така че трябваше да дойдат в три и двадесет и пет.

Три и половина най-късно. Кейт реши да е щедра и да им отпусне време за неизбежни забавяния. Ако виконтът доведеше Едуина до три и половина, нямаше да се оплаква.

Колин отново се отправи към навеса. Кейт наблюдаваше с интерес как рязко отвори вратата.

— Звучи сякаш е ръждясала — коментира тя.

— Не сме играли от известно време — отвърна й.

— Наистина ли? Ако аз имах къща като Обри Хол, никога нямаше да ходя в Лондон.

Колин се обърна с ръка все още върху дръжката на полуотворената врата.

— Много приличате на Антъни, знаете ли?

Кейт ахна.

— Сигурно се шегувате.

Той поклати глава със странна лека усмивка на устните.

— Може би е, защото и двамата сте най-големите. Бог знае, че всеки ден му благодаря, че не съм роден на мястото на Антъни.

— Какво имате предвид?

Колин сви рамене.

— Просто не бих желал да имам неговите отговорности, това е. Титлата, семейството, богатството… това са много неща, с които да се справя човек.

Кейт нямаше голямо желание да слуша как виконтът се справя с отговорностите на титлата си, не искаше да чува нищо, което би могло да промени мнението й за него, макар че трябваше да признае, бе впечатлена от очевидната искреност на извинението му по-рано този следобед.

— Какво общо има това с Обри Хол? — попита.

Колин я загледа невиждащо за момент, сякаш бе забравил, че разговорът започна от нейната невинна забележка за красотата на имението.

— Нищо, предполагам — изрече накрая. — И в същото време всичко. Антъни обича това място.

— Но той прекарва цялото си време в Лондон — каза Кейт. — Нали?

— Зная — Колин сви рамене. — Странно, нали?

Кейт нямаше подходящ отговор, затова продължи да го наблюдава как отваря напълно вратата на навеса.

— Ето ни и нас — каза той и дръпна една количка, която бе специално изработена, за да събира осем дървени чука и топки.

— Малко са остарели, но никоя не е очукана.

— Като изключим изгубената червена топка — каза Кейт с усмивка.

— Вината е изцяло на Дафни — отвърна Колин. — Аз виня Дафни за всичко. Това прави живота ми много по-лесен.

— Това го чух!

Кейт се извърна и видя привлекателна млада двойка да приближава. Мъжът бе опустошително красив, с много тъмна коса и много светли очи. Жената можеше да е само Бриджъртън — имаше същата кестенява коса като Колин и Антъни, да не споменаваме костната структура и усмивката. Кейт бе чувала, че всички Бриджъртън много си приличат, но никога не го бе вярвала напълно, до този момент.

— Даф! — извика Колин. — Идваш точно навреме, за да ни помогнеш да сложим вратичките.

Тя му се усмихна дяволито.

— Нали не мислеше, че ще те оставя сам да подредиш трасето? — обърна се към съпруга си. — Нямам му доверие.

— Не я слушай — каза Колин на Кейт.

Дафни завъртя очи и се обърна към Кейт.

— Тъй като съм сигурна, че нещастният ми брат няма да ни окаже честта, ще се представя сама. Аз съм Дафни, херцогиня Хейстингс, а това е съпругът ми Саймън.

Кейт направи бърз реверанс.

— Ваша Светлост — измърмори, след това се обърна към херцога и повтори. — Ваша Светлост.

Колин махна с ръка към нея, докато ровеше из количката, за да намери вратичките.

— Това е мис Шефийлд.

Дафни изглеждаше объркана.

— Току-що се разминах с Антъни в къщата. Стори ми се, че той каза, че отива да доведе мис Шефийлд.

— Сестра ми — обясни Кейт. — Едуина. А аз съм Катрин. Кейт за приятелите ми.

— Е, щом сте достатъчно смела, за да играете Пал Мал със семейство Бриджъртън, определено искам да сте ми приятел — каза Дафни с широка усмивка. — Следователно трябва да ме наричате Дафни. А съпругът ми — Саймън. Саймън?

— О, разбира се — каза той и Кейт остана с впечатлението, че би отговорил по същия начин дори тя да бе обявила, че небето е оранжево. Не че не я слушаше, просто бе очевидно, че я обожава до лудост.

Това, помисли си Кейт, искаше и за Едуина.

— Позволи ми да взема половината — каза Дафни и се протегна към вратичките в ръцете на брат си. — Мис Шефийлд и аз… тоест Кейт и аз — усмихна й се приятелски, — ще наредим три от тях, а ти и Саймън можете да поставите другите.

Преди Кейт да успее дори да изкаже мнение, Дафни я бе хванала за ръката и я водеше към езерото.

— Трябва да се уверим, че Антъни ще загуби топката си в езерото — измърмори Дафни. — Така и не му простих за миналия път. Бенедикт и Колин щяха да умрат от смях. А Антъни беше най-лошият. Само стоеше и се хилеше самодоволно. Хилеше се самодоволно! — обърна се към Кейт с почти войнствено изражение. — Никой не умее да изглежда самодоволен като най-големия ми брат.

— Знам — измърмори Кейт под носа си.

За щастие херцогинята не я чу.

— Ако можех да го убия, щях да го сторя.

— Какво ще стане, когато всичките ви топки се окажат изгубени в езерото? — не можа да се сдържи да попита Кейт. — Все още не съм играла много с вас, но изглежда имате състезателен дух и това изглежда…

— Неизбежно? — довърши Дафни вместо нея и се ухили. — Вероятно сте права. У нас няма никакво спортсменство, когато нещата опират до Пал Мал. Щом един Бриджъртън хване дървения чук, се превръщаме в най-лошия вид измамници и лъжци. Наистина, целта на играта не е толкова да спечелиш, колкото да се увериш, че другите играчи ще загубят.

Кейт започна да търси думи.

— Това звучи…

— Ужасно? — усмихна се Дафни. — Не е. Никога няма да се забавлявате повече, гарантирам ви. Но със скоростта, с която играем, ще мине много време, преди целия комплект да се окаже в езерото. Предполагам, че ще поръчаме нов комплект от Франция — заби една вратичка в земята. — Зная, че изглежда като голяма загуба, но си струва, щом мога да унижа братята си.

Кейт се опита да потисне смеха си, но не успя.

— Имате ли братя, мис Шефийлд? — попита Дафни.

Тъй като херцогинята бе забравила да използва кръщелното й име, Кейт реши, че ще е най-добре да се върне към официалните маниери.

— Нито един, Ваша Светлост — отвърна тя. — Едуина е единствената ми сестра.

Дафни заслони очи с ръка и огледа околността за някое неприятно местоположение за следващата вратичка. Когато забеляза такова точно върху корена на едно дърво, се отправи натам и на Кейт не й остана друго, освен да я последва.

— Четирима братя — каза Дафни и заби вратичката в земята — осигуряват прекрасно образование.

— Какви неща трябва да сте научили — каза Кейт, силно впечатлена. — Можете ли да насините окото на някой мъж? Или да го повалите на земята?

Дафни дяволито се усмихна.

— Попитайте съпруга ми.

— Какво да ме попита? — извика херцогът от мястото, където той и Колин поставяха вратичка над един корен от другата страна на дървото.

— Нищо — невинно извика херцогинята. — Освен това научих — прошепна тя на Кейт, — кога е най-добре човек да си държи устата затворена. Много по-лесно е да манипулираш мъжете, когато разбереш няколко основни факта за тяхната природа.

— Които са? — подтикна я Кейт да продължи.

Дафни се наведе напред и прошепна зад свитата си длан.

— Не са толкова умни, колкото нас, нямат толкова силна интуиция като нас и определено няма нужда да знаят и половината от нещата, които правим — огледа се наоколо. — Той не чу това, нали?

Саймън пристъпи иззад дървото.

— Всяка дума.

Кейт се задави от смях, когато Дафни подскочи.

— Вярно е — надменно изрече тя.

Саймън скръсти ръце.

— Ще те оставя да го вярваш — обърна се към Кейт. — Научих някои неща за жените през годините.

— Наистина ли? — очаровано запита Кейт.

Той кимна и се наклони напред, сякаш щеше да й издаде някаква страшна тайна.

— Много по-лесно е да ги манипулира човек, ако ги остави да вярват, че са по-умни и с по-силна интуиция от мъжете. И — добави, отправяйки поглед на превъзходство към съпругата си, — животът ни е много по-спокоен, ако се преструваме, че знаем само за половината от нещата, които вършат.

Колин се приближи, леко замахвайки с чука.

— Спор ли имат? — попита той Кейт.

— Дискусия — поправи го Дафни.

— Бог да ме пази от такива дискусии — измърмори Колин. — Хайде да изберем цветове.

Тя го последва обратно към комплекта за Пал Мал, а пръстите й потупваха по бедрото.

— Знаете ли колко е часът? — попита.

Колин извади джобния си часовник.

— Малко след три и половина, защо?

— Просто мислех, че виконтът и Едуина ще са дошли досега, това е всичко — каза, като се опитваше да не изглежда твърде притеснена.

Колин сви рамене.

— Трябва да дойдат — след това, напълно игнорирайки неспокойствието й, се приближи към комплекта за Пал Мал.

— Ето. Вие сте гостът. Вие ще избирате първа. Кой цвят искате?

Без да се замисля Кейт се протегна и грабна една топка. Едва когато я видя в ръката си, осъзна, че е черна.

— Топката на смъртта — одобрително изрече Колин. — Знаех, че от нея ще излезе добър играч.

— Оставете розовата за Антъни — каза Дафни и се протегна към зелената топка.

Херцогът взе оранжевата, обърна се към Кейт и каза:

— Вие сте ми свидетел, че нямам нищо общо с розовата топка на Бриджъртън, нали?

Кейт дяволито се усмихна.

— Забелязах, че и вие не избрахте розовата топка.

— Разбира се, че не — отвърна той, а усмивката му бе по-лукава и от нейната. — Съпругата ми вече му избра. Не бих могъл да й противореча, нали?

— За мен жълта — каза Колин, — и синя за мис Едуина, не мислите ли?

— О, да — отвърна Кейт. — Едуина обича синьото.

Четиримата се втренчиха в двете останали топки — розова и лилава.

— Няма да хареса нито една от двете — каза Дафни.

Колин кимна.

— Но по-малко ще хареса розовата — и с тези думи взе лилавата топка и я хвърли обратно в навеса, след това се пресегна и хвърли /запрати/ лилавия чук след нея.

— Чудя се — каза херцогът. — Къде е Антъни?

— Това е много добър въпрос — измърмори Кейт, потупвайки с ръка по бедрото си.

— Предполагам, че искате да знаете колко е часът — многозначително каза Колин.

Кейт се изчерви. Вече два пъти го бе молила да погледне джобния си часовник.

— Няма нужда, благодаря — отвърна, тъй като не можа да измисли остроумен отговор.

— Много добре. Просто разбрах, че когато започнете да движите ръката си така…

Ръката на Кейт замръзна.

— … обикновено се готвите да ме попитате колко е часът.

— Научили сте доста за мен през последния час — сухо каза Кейт.

Той се ухили.

— Аз съм наблюдателен човек.

— Очевидно — измърмори тя.

— Но в случай, че искате да знаете, часът е четири без петнадесет.

— Много закъсняват — каза Кейт.

Колин се наведе напред и прошепна.

— Силно се съмнявам брат ми да похищава сестра ви.

Кейт се дръпна назад.

— Мистър Бриджъртън!

— За какво говорите вие двамата? — попита Дафни.

Колин се ухили.

— Мис Шефийлд се тревожи, че Антъни компрометира другата мис Шефийлд.

— Колин! — възкликна Дафни. — Това изобщо не е забавно.

— И определено не е вярно — протестира Кейт. Е, почти не бе вярно. Не мислеше, че виконтът компрометира Едуина, но вероятно правеше всичко възможно да я очарова. А това само по себе си бе опасно.

Кей повъртя топката в ръката си и се опита да измисли как може да я стовари върху главата на виконта и да направи така, че да изглежда като инцидент.

Топката на смъртта, определено.

* * *

Антъни погледна часовника над камината в кабинета си. Почти три и половина. Щяха да закъснеят.

Той се ухили. Е, той нямаше нищо общо с това.

Обикновено много държеше на точността, но резултатът от забавянето щеше да е мъчение за Кейт Шефийлд, затова нямаше нищо против закъснението.

А Кейт Шефийлд сигурно вече се гърчеше в агония, ужасена от мисълта, че безценната й малка сестра е в злите му лапи.

Антъни сведе поглед към злите си лапи — ръце, напомни си, ръце — и отново се ухили. Не беше се забавлявал така от години, а единственото, което правеше, бе да се разтакава в офиса си и да си представя Кейт Шефийлд със стисната челюст и пара, излизаща от ушите й.

Образът бе изключително забавен.

Това не бе по негова вина, разбира се. Той би тръгнал точно навреме, ако не трябваше да чака Едуина. Бе изпратила съобщение по камериерката, че ще се присъедини към него след десет минути. Това бе преди двадесет минути. Вината не бе негова, че тя закъсняваше.

Антъни внезапно си представи остатъка от живота си — прекаран в чакане на Едуина. Тя беше ли човек, който постоянно закъснява? Това можеше да стане дразнещо след време.

Сякаш по поръчка чу шум от стъпки в коридора, вдигна поглед и видя прекрасния силует на Едуина в рамката на вратата.

Тя бе, помисли си той безстрастно, истинско видение. Изключително привлекателна във всяко едно отношение. Лицето й бе самото съвършенство, стойката — въплъщение на грацията, а очите й бяха блестящо сини и толкова живи, че човек не можеше да не се изненада от цвета им всеки път, когато тя мигнеше.

Антъни зачака у него да се зароди някаква реакция. Със сигурност никой мъж не можеше да е имунизиран срещу нейната красота.

Нищо. Нито дори и най-слабо желание да я целуне. Това почти приличаше на престъпление срещу природата.

А може би това бе хубаво. Все пак не искаше съпруга, в която би могъл да се влюби. Да изпитва желание би било хубаво, но желанието можеше да е опасно. Желанието определено имаше по-голям шанс да се превърне в любов, отколкото безразличието.

— Ужасно съжалявам, че закъснях, милорд — приятно каза Едуина.

— Не се безпокойте — отвърна той с повишено настроение от последните си рационални размишления. Тя все пак щеше да свърши чудесна работа за булка. Нямаше нужда да търси другаде. — Но трябва да тръгваме. Другите сигурно вече са поставили трасето.

Пое ръката й и те излязоха от къщата. Той направи забележка за времето. Тя също. Той отбеляза нещо за времето предишния ден. Тя се съгласи с това, което той бе казал, каквото и да бе то, тъй като той не можеше дори да си го спомни само минута по-късно.

След като изчерпаха всички теми свързани с времето, запазиха мълчание и накрая, тъй като никой от двама им не бе казал нищо в продължение на цели три минути, Едуина избъбри:

— Какво учихте в университета?

Антъни й хвърли странен поглед. Не можеше да си спомни някоя млада дама да му е задавала подобен въпрос.

— О, обичайното — отвърна.

— Но какво — каза остро тя с нетипично нетърпелив вид, — е обичайното?

— История, предимно. Малко литература.

— О — тя се замисли над това за момент. — Аз обичам да чета.

— Така ли? — Той я погледна с подновен интерес. Не я беше мислил за човек с интелектуални интереси. — Какво обичате да четете?

Тя изглежда се отпусна и отговори:

— Романи, ако съм в настроение за фантазии. Философия, ако съм в настроение за самоусъвършенстване.

— Философия, а? — попита Антъни. — Никога не съм успявал да я преглътна.

Едуина се разсмя мелодично.

— Кейт е същата. Постоянно ми повтаря, че знае много добре как да живее живота си и няма нужда някакъв мъртвец да й дава съвети.

Антъни се замисли за опита си в четенето на Аристотел, Бентам и Декарт в университета. След това се замисли за опита си в избягването на четенето на Аристотел, Бентам и Декарт в университета.

— Мисля — измърмори, — че трябва да се съглася със сестра ви.

Едуина се ухили.

— Вие да се съгласите с Кейт? Имам чувството, че трябва да намеря някоя тетрадка и да запиша това. Със сигурност е за първи път.

Той я погледна преценяващо.

— Вие сте много по-безочлива, отколкото показвате, нали?

— Не и наполовина, колкото Кейт.

— В това никога не е имало съмнение.

Чу как Едуина леко се изкиска, а когато я погледна, с всички сили се опита да запази изражението си спокойно. Взеха последния завой към игрището и когато изкачиха хълма, видяха останалите от групата за Пал Мал да ги чакат и мързеливо да размятат дървените си чукове напред-назад.

— О, по дяволите — изруга Антъни, напълно забравил, че е в компанията на жената, която смята да вземе за съпруга. — Топката на смъртта е у нея.