Джулия Куин
Виконтът, който ме обикна (4)

Глава 3

„Виконт Бриджъртън бе забелязан да танцува и с мис Катрин Шефийлд, по-голямата сестра на хубавата Едуина.

Това може да означава само едно нещо — тъй като не е убягнал от вниманието на настоящия автор фактът, че по-голямата мис Шефийлд е доста търсен партньор, откакто по-младата й сестра направи странното си и нечувано изказване на музикалната вечер на Смайт-Смит миналата седмица. Кой е чувал за момиче, което има нужда от разрешението на сестра си, за да си избере съпруг?

И може би по-важното: кой е решил, че думите «Смайт-Смит» и «музикална вечеринка» могат да бъдат използвани в едно и също изречение? Настоящият автор е присъствал на едно от тези събирания в миналото и не успя да чуе нищо, което с ръка на сърцето да бъде наречено «музика».“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 22 април 1814

 

Наистина нямаше какво да направи, смаяно осъзна Кейт. Той беше виконт, а тя бе просто една никоя от Съмърсет и сега двамата се намираха в центъра на претъпканата бална зала. Нямаше значение, че не го бе харесала още от пръв поглед. Трябваше да танцува с него.

— Не е нужно да ме влачите — изсъска тя.

Той демонстративно разхлаби хватката си.

Кейт стисна зъби и се закле наум, че този мъж никога няма да се ожени за сестра й. Държеше се прекалено студено и надменно. Освен това изглеждаше извънредно красив с тези кадифено кафяви очи, които до съвършенство хармонираха с косата му, помисли си тя с чувство на угризение. Бе висок, определено надхвърляше шест фута, но вероятно само с около инч, а устните му, макар и класически красиви — Кейт ги бе изучавала достатъчно, за да се смята за квалифицирана да направи подобна оценка — бяха присвити в ъгълчетата, сякаш не знаеше как да се усмихва.

— А сега — каза той, след като краката му започнаха да се движат в познатия ритъм, — предлагам да ми кажете защо ме мразите.

Кейт го настъпи. Боже, колко бе прям.

— Моля?

— Няма нужда да ме осакатявате, мис Шефийлд.

— Беше случайно, уверявам ви — и наистина бе така, макар да нямаше нищо против този конкретен пример за липсата си на грация.

— Защо ли — изрече той замислено, — ми е трудно да ви повярвам?

Честността, реши Кейт, би била най-добрата й стратегия. Щом той можеше да бъде прям, значи и тя можеше.

— Вероятно — отвърна с лукава усмивка, — защото знаете, че ако се бях сетила да ви настъпя нарочно, щях да го направя.

Той отметна глава назад и се разсмя. Това не бе точно реакцията, която бе очаквала и на която се бе надявала. Като се замислеше, не бе сигурна на какво точно се бе надявала, но това определено не го очакваше.

— Ще престанете ли, милорд? — прошепна напрегнато. — Привличаме вниманието на хората.

— Привлякохме го още преди две минути — бе отговорът. — Не се случва често мъж като мен да танцува с жена като вас.

Стрелата бе добре прицелена, но, за негово съжаление, не там, където трябваше.

— Не е вярно — отвърна жизнерадостно. — Със сигурност не сте първият от влюбените идиоти на Едуина, които опитват да се доберат до благоволението й чрез мен.

Той се ухили.

— Не ухажори, а идиоти?

Очите й срещнаха неговите и тя с изненада забеляза, че искряха от истинско и неподправено веселие.

— Със сигурност, не бихте искали да ми подхвърлите толкова неустоима стръв, милорд?

— Но вие така и не се възползвахте от нея — каза той замислено.

Кейт погледна надолу, за да провери дали има начин дискретно да го настъпи отново.

— Имам много дебели ботуши, мис Шефийлд.

Тя рязко вдигна глава от изненада.

Едното ъгълче на устата му се изви в подобие на усмивка.

— Както и бързи очи.

— Очевидно. Трябва да внимавам, когато съм около вас.

— Мили Боже — провлече той, — това комплимент ли беше? Мисля, че може да издъхна от шока.

— Ако желаете да го приемете като комплимент, имате позволението ми — каза тя безгрижно. — Не е вероятно да получите много други.

— Наранявате ме, мис Шефийлд.

— Това означава ли, че кожата ви не е толкова дебела, колкото ботушите?

— О, съвсем не.

Усети, че се смее преди дори да осъзнае, че е развеселена.

— Трудно ми е да го повярвам.

Той изчака усмивката й да изчезне, преди да каже:

— Не отговорихте на въпроса ми. Защо ме мразите?

Кейт изненадано издиша. Не бе очаквала да повтори въпроса си. Или поне се надяваше да не го стори.

— Не ви мразя, милорд — отвърна, внимателно подбирайки думите си. — Дори не ви познавам.

— Познанството рядко е необходима предпоставка за омразата — каза той меко, а очите му срещнаха нейните със смъртоносна непоколебимост. — Хайде, мис Шефийлд, не ми приличате на страхливка. Отговорете на въпроса.

Кейт замълча за минута. Това беше вярно, не бе предразположена да го хареса. Определено нямаше да му даде благословията си да ухажва Едуина. Не вярваше и за секунда, че поправилите се развратници стават най-добрите съпрузи. Дори не бе съвсем сигурна дали изобщо биха могли да се поправят.

Но той можеше и да успее да преодолее предубежденията й. Можеше да бъде чаровен, откровен и прям и да успее да я убеди, че историите на Уисълдаун за него са преувеличени, и че не е най-големият Лондонски развратник от началото на века насам. Можеше да успее да я убеди, че има свой код на честта, че е принципен и честен…

Ако не я бе сравнил с Едуина.

Нищо не би било по-голяма лъжа от това. Знаеше, че не би могла да накара някого да забрави Едуина — лицето и формите на тялото й бяха достатъчно приятни, но по никакъв начин не би могла да се сравнява със сестра си. Едуина беше истински шлифован диамант, а Кейт винаги щеше да си остане само обикновена.

И ако този мъж казваше нещо различно, значи имаше някакъв скрит мотив, защото бе очевидно, че не е сляп.

Можеше да й направи друг безсъдържателен комплимент и тя би го приела като проява на любезност от един джентълмен. Или дори да се почувства поласкана от думите му, ако бяха по-близо до истината. Но да я сравнява с Едуина…

Кейт обожаваше сестра си. Наистина. И знаеше по-добре от всеки друг, че сърцето й бе толкова красиво и сияйно, колкото й лицето. Не искаше да си мисли, че завижда, но… някак си от сравнението я заболя до мозъка на костите.

— Не ви мразя — отвърна накрая. Очите й бяха фокусирани върху брадичката му, но не бе предразположена да изпитва търпение към страхливостта, особено когато тя самата я проявява, затова се насили да срещне погледа му и добави. — Но откривам, че не мога да ви харесам.

Нещо в очите му й подсказа, че оценява абсолютната й прямота.

— И защо? — попита меко.

— Мога ли да бъда откровена?

Устните му потрепнаха.

— Моля ви.

— В момента танцувате с мен, защото искате да ухажвате сестра ми. Това не ме притеснява — побърза да го увери. — Свикнала съм ухажорите на Едуина да ми оказват внимание.

Умът й определено не обръщаше внимание на краката. Антъни отдръпна ботуша си от пътя й, преди отново да го настъпи. Забеляза с интерес, че се бе върнала на думата ухажори, вместо идиоти.

— Моля, продължете — измърмори.

— Не сте такъв мъж, за когото бих желала сестра ми да се омъжи — каза простичко. Бе пряма, а интелигентните й кафяви очи не се отделяха от неговите. — Вие сте развратник. И женкар. Всъщност сте известен и с двете. Не бих позволила на сестра си да се намира на по-малко от десет фута от вас.

— И все пак — каза той с лека, дяволита усмивка, — танцувах валс с нея по-рано тази вечер.

— Нещо, което няма да се повтори, уверявам ви.

— А вие ли сте човекът, който решава съдбата на Едуина?

— Едуина вярва на преценката ми — произнесе официално.

— Разбирам — каза с надеждата, че звучи възможно най-мистериозно. — Това е интересно. Мислех, че Едуина е възрастен човек.

— Едуина е на седемнадесет!

— А вие сте направо древна с вашите… колко, двадесет години?

— Двадесет и една — отсече тя.

— О, и това ви прави истински експерт по отношение на мъжете и в частност на съпрузите. Особено, след като самата вие сте омъжена, нали?

— Знаете, че не съм — процеди тя.

Антъни устоя на желанието да се усмихне. Мили Боже, наистина бе забавно да дразни по-голямата мис Шефийлд.

— Смятам — каза преднамерено бавно, — че ви е било относително лесно да манипулирате повечето мъже, които са почукали на вратата на сестра ви. Вярно ли е?

Тя запази ледено мълчание.

— Така ли е?

Накрая кимна рязко.

— Така си и мислех — измърмори. — Изглеждате като човек, който би се справил.

Тя го изгледа толкова гневно, че той едва се сдържа да не се разсмее. Ако не танцуваха, вероятно щеше да поглади брадичката си в израз на дълбок размисъл. Тъй като ръцете му бяха заети, се наложи да се задоволи с тежко поклащане на главата в комбинация с високо вдигане на веждите.

— Освен това мисля — добави той, — че направихте огромна грешка, когато решихте, че може да манипулирате мен.

Устните на Кейт се свиха в мрачна, права линия, но все пак успя да каже:

— Не целя да ви манипулирам, лорд Бриджъртън. Просто искам да ви държа далеч от сестра си.

— Което идва да покаже, мис Шефийлд, колко малко знаете за мъжете. Или поне за развратниците — наведе се по-близо и горещият му дъх помилва бузата й.

Тя потръпна. Той знаеше, че ще потръпне.

Лукаво се усмихна.

— Има малко неща, които ценим повече от едно предизвикателство.

Музиката спря и ги остави да стоят лице в лице в средата на балната зала. Антъни пое ръката й, но преди да я поведе обратно, сведе устни много близо до ухото й и прошепна:

— А вие, мис Шефийлд, ми отправихте най-възхитителното предизвикателство.

Кейт го настъпи. Силно. Достатъчно, за да го накара да издаде лек и не особено развратен, неженкарски вик.

Когато й хвърли гневен поглед, тя само сви рамене и каза:

— Това бе единствената ми защита.

Очите му потъмняха.

— Вие, мис Шефийлд, сте напаст.

— А вие, лорд Бриджъртън, се нуждаете от по-дебели обувки.

Хватката му се стегна около ръката й.

— Преди да ви върна в спасителната компания на придружителките и старите моми, трябва да изясним нещо.

Кейт задържа дъха си. Твърдият му тон не й хареса.

— Ще ухажвам сестра ви. И ако реша, че от нея ще излезе подходяща лейди Бриджъртън, ще я направя своя съпруга.

Кейт отметна глава назад, за да го погледне, а в очите й гореше огън.

— И предполагам смятате, че вие сте човекът, който решава съдбата на Едуина. Не забравяйте, милорд, че дори да прецените, че от нея ще излезе подходяща — буквално изплю думата — лейди Бриджъртън, тя може да реши друго.

Той сведе поглед към нея с увереността на мъж, на когото никога не противоречат.

— Ако реша да попитам Едуина, тя няма да каже „не“.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че никоя жена не би могла да ви устои?

Той не отговори, само високомерно вдигна вежди и я остави сама да си направи извод.

Кейт освободи ръката си и закрачи към мащехата си, треперейки от ярост, презрение и не малко страх.

Имаше ужасното чувство, че той не лъже. И ако наистина се окажеше, че е неустоим…

Кейт потръпна. Тя и Едуина щяха да са в голяма, голяма беда.

* * *

Следващият следобед премина като след всеки голям бал. Салонът на семейство Шефийлд бе изпълнен до максимална степен с букети цветя, всеки от които бе придружен от бяла картичка с името „Едуина Шефийлд“.

Едно просто „мис Шефийлд“ би било достатъчно, помисли си Кейт и направи физиономия, но вероятно не можеше наистина да вини ухажорите на Едуина, задето искат да се уверят, че цветята им ще стигнат до правилната мис Шефийлд.

Не че бе вероятно някой да направи подобна грешка. Цветята, като цяло, пристигаха при Едуина. Всъщност всеки букет, доставен в дома на семейство Шефийлд през изминалия месец, бе за нея.

Все пак, Кейт искаше да мисли, че се смее последна. Повечето от цветята караха Едуина да киха, затова накрая се оказваха в стаята на Кейт.

— Ти, красавице — каза и нежно погали една красива орхидея, — мисля, че мястото ти е точно на нощното ми шкафче. А, вие — наведе се да помирише букет идеални бели рози, — ще изглеждате невероятно на тоалетката ми.

— Винаги ли говорите на цветята?

Кейт се извърна при звука на дълбокия мъжки глас. Мили Боже, това бе лорд Бриджъртън и изглеждаше греховно красив в синьото си сутрешно сако. Какво, по дяволите, правеше тук?

Нямаше смисъл да пита.

— Какво, по дяв… — спря се навреме. Нямаше да позволи на този мъж да я принизи дотам, че да ругае на глас, без значение колко пъти го правеше наум. — Какво правите тук?

Той повдигна вежда и намести огромния букет цветя, който носеше. Розови рози, отбеляза тя. Идеални пъпки. Прекрасни бяха. Семпли и елегантни. Точно каквито би избрала за себе си.

— Вярвам, че е обичайно ухажорите да посещават младите дами, нали? — измърмори. — Или съм си изгубил книгата с правилата на етикета?

— Имах предвид — изръмжа Кейт, — как влязохте? Никой не ме предупреди за пристигането ви?

Той обърна глава към коридора.

— По обичайния начин. Почуках на входната врата.

Раздразненият поглед на Кейт, в отговор на сарказма му, не му попречи да продължи с:

— Доста изненадващо, икономът ви отвори. След това му дадох картичката си, той я погледна и ме въведе в салона. Колкото и да ми се иска, да бях имал някакъв фалшив, подмолен претекст — продължи с впечатляващо високомерен тон, — бях всъщност доста прям и открит.

— Проклет иконом — измърмори Кейт. — Предполага се, че трябва да провери „дали сме си у дома“ преди да ви въведе.

— Може би е бил инструктиран, че ще бъдете „у дома“ за мен при всякакви обстоятелства.

Тя настръхна.

— Не съм му давала подобни инструкции.

— Не — каза лорд Бриджъртън и се закашля. — Не бих си го и помислил.

— И зная, че Едуина не го е сторила.

Той се усмихна.

— Може би майка ви?

Разбира се.

— Мери — простена, а в единствената дума се долавяше океан от обвинения.

— Наричате я по име? — попита любезно.

Тя кимна.

— Всъщност ми е мащеха. Макар тя да е единствената майка, която познавам. Омъжи се за баща ми, когато бях почти на три. Не зная защо още я наричам Мери — леко поклати глава и объркано вдигна рамене. — Просто го правя.

Кафявите му очи се задържаха на лицето й и тя осъзна, че току-що е допуснала този мъж до едно малко ъгълче от живота си. Усети как думата „съжалявам“ напира на езика й — вероятно някакъв рефлекс, задето бе говорила толкова свободно. Само че не искаше да се извинява на този мъж за нищо, затова каза само:

— Боя се, че Едуина е навън, така че посещението ви е било напразно.

— О, не съм сигурен в това — отвърна той. Хвана букета цветя с другата си ръка, поднесе го напред и Кейт видя, че не е един огромен букет, а три по-малки.

— Това — каза, оставяйки единия от тях на страничната масичка, — е за Едуина. А това — направи същото и с втория, — е за майка ви.

В ръцете му остана само един букет. Кейт шокирано замръзна, неспособна да отдели поглед от идеалните розови цветове. Знаеше какво вероятно бе намислил — единствената причина да включи и нея в този жест, бе, за да впечатли Едуина, но, мътните да го вземат, никой преди не й бе носил цветя и до този момент не бе осъзнавала, колко отчаяно иска някой да го стори.

— Тези — каза накрая и подаде последния букет розови рози, — са за вас.

— Благодаря ви — колебливо произнесе тя и ги прие. — Прекрасни са. — Наведе се, за да ги помирише и въздъхна от удоволствие при силното ухание. Вдигна поглед и добави. — Много внимателно от ваша страна да помислите за Мери и мен.

Той кимна грациозно.

— Удоволствието бе мое. Трябва да призная, че един ухажор на сестра ми веднъж направи същото за майка ми и не мисля, че някога съм я виждал по-доволна.

— Майка ви или сестра ви?

Той се усмихна на въпроса.

— И двете.

— И какво стана с този ухажор? — попита Кейт.

Усмивката на Антъни стана крайно дяволита.

— Ожени се за сестра ми.

— Хм. Не мислете, че е вероятно историята да се повтори. Но… — Кейт се закашля, не изпитваше особено желание да е честна с него, но беше неспособна да постъпи другояче. — Но цветята са наистина прекрасни и… и жестът ви бе чудесен — преглътна. Не й бе лесно. — И го оценявам.

Той леко се наведе напред, а тъмните му очи, сякаш се топяха.

— Мило изречение — каза замислено. — Още повече, че бе насочено към мен. Ето, че не бе толкова трудно, нали?

Както бе леко приведена над цветята, Кейт се изправи моментално.

— Изглежда ви идва отвътре да казвате точно погрешните неща.

— Само когато става въпрос за вас, скъпа мис Шефийлд. Другите жени, уверявам ви, попиват всяка моя дума.

— Така съм и чела — измърмори тя.

Очите му светнаха.

— Така ли сте създали мнението си за мен? Разбира се! Уважаваната лейди Уисълдаун. Трябваше да се досетя. Боже, бих искал да удуша тази жена.

— Смятам, че е много интелигентна и доста точна — превзето каза Кейт.

— Разбира се — отвърна й.

— Лорд Бриджъртън — каза тя с усилие. — Сигурна съм, че не сте дошъл, за да ме обиждате. Мога ли да предам съобщение на Едуина от вас?

— Мисля, че не. Не вярвам особено, че то би стигнало до нея непроменено.

Това наистина бе твърде много.

— Никога не бих паднала толкова ниско, че да се меся в чужда кореспонденция — успя да каже някак. Цялото й тяло се тресеше от гняв и ако бе жена с по-слаб самоконтрол, ръцете й щяха да са обвити около гърлото му. — Как смеете да намеквате противното?

— В края на краищата, мис Шефийлд — отвърна той с дразнещо спокойствие, — наистина не ви познавам много добре. Това, което знам, се състои от разпалените ви декларации, че никога няма да се намеря на по-малко от десет фута от непорочното присъствие на сестра ви. Кажете ми, вие бихте ли се чувствали сигурна да оставите бележка, ако бяхте на мое място?

— Ако се опитвате да спечелите благоразположението на сестра ми чрез мен — ледено отговори Кейт, — не се справяте особено добре.

— Наясно съм с това — каза. — Наистина не би трябвало да ви предизвиквам. Не е много разумно от моя страна, нали? Само че просто не мога да се спра — усмихна се пакостливо той и вдигна безпомощно ръце. — Какво мога да кажа? Влияете ми по особен начин, мис Шефийлд.

Усмивката му, осъзна Кейт с изненада, наистина бе сила, с която човек трябваше да се съобразява. Внезапно се почувства слаба. Да седне… да, имаше нужда да седне.

— Моля, седнете — каза и махна с ръка към тапицираното в синьо канапе и тръгна бързо през стаята. Нямаше особено желание той да се задържа наоколо, но не можеше и да седне, без да му предложи същото, а краката й започваха ужасно да треперят.

Ако виконтът бе сметнал този изблик на внезапна учтивост за странен, не го отбеляза. Вместо това премести една дълга черна кутия от канапето на масата и седна.

— Това музикален инструмент ли е? — попита и посочи кутията.

Кейт кимна.

— Флейта.

— Свирите ли?

Тя поклати глава, след това леко я изви и кимна.

— Опитвам се да се науча. Започнах едва тази година.

Той кимна в отговор и с това темата очевидно бе приключена, защото попита:

— Кога очаквате Едуина да се върне?

— След не по-малко от час, мисля. Мистър Бърбрук я изведе на разходка с двуколката си.

— Найджъл Бърбрук? — почти се задави с името.

— Да, защо?

— Човекът има повече коса, отколкото мозък. Много повече.

— Но той оплешивява — не можа да се сдържи тя.

Той направи физиономия.

— И това, ако не доказва тезата ми, не знам кое би могло.

Кейт бе достигнала до почти същото заключение за интелигентността на мистър Бърбрук — или за липсата й, — но каза:

— Не се ли счита за проява на лоши обноски да се обиждат другите ухажори?

Антъни леко изсумтя.

— Това не беше обида, а истина. Ухажваше сестра ми миналата година. Или по-скоро се опита. Дафни направи всичко по силите си, за да го обезкуражи. Той е доста свестен, признавам, но не е човек, който бихте искали да ви строи лодка, ако сте на самотен остров.

Пред очите на Кейт, странен и неканен, се появи образът на виконта на самотен остров с дрехи, накъсани на парцали и кожа, целуната от слънцето. Усети как я залива неудобна топлина.

Антъни наклони глава и я изгледа въпросително.

— Мис Шефийлд, добре ли се чувствате?

— Чудесно! — направо извика тя. — Не съм се чувствала по-добре. Какво казвахте?

— Изглеждате леко зачервена — наведе се напред, за да я огледа по-отблизо. — Наистина не изглеждате добре.

Кейт си помаха с ръка.

— Тук е малко топло, не мислите ли?

Антъни бавно поклати глава.

— Не, изобщо.

Тя с копнеж се втренчи във вратата.

— Чудя се къде е Мери.

— Очаквате ли я?

— Не е характерно за нея да ме остави толкова дълго без придружител — обясни.

Без придружител? Последствията бяха плашещи. Антъни внезапно си представи, че е уловен в капана на брак с по-голямата мис Шефийлд и се обля в студена пот. Кейт дотолкова не приличаше на останалите дебютантки, които бе срещал, че съвсем бе забравил, че изобщо се нуждаят от придружител.

— Може би не знае, че съм тук — изрече бързо.

— Да, вероятно това е причината. — Тя се изправи на крака и отиде до звънеца. Силно го дръпна и заяви. — Просто ще извикам някой да я извести. Сигурна съм, че не би искала да ви изпусне.

— Добре. Вероятно може да ни прави компания, докато очакваме завръщането на сестра ви.

Кейт замръзна на половината път към стола си.

— Смятате да чакате Едуина?

Той сви рамене, наслаждавайки се на неудобството й.

— Нямам други планове за следобеда.

— Но тя може да се забави с часове!

— Час най-много, сигурен съм, а и… — спря, забелязвайки появата на една камериерка на вратата.

— Позвънихте ли, мис? — попита тя.

— Да, благодаря ти, Ани — отвърна Кейт. — Би ли информирала мисис Шефийлд, моля те, че имаме гост?

Камериерката направи реверанс и тръгна.

— Сигурна съм, че Мери ще слезе всеки момент — каза Кейт, без да може да спре да потропва с крак по пода. — Всеки момент. Сигурна съм.

Той само се усмихна по характерния си дразнещ начин — изглеждаше ужасно спокоен и удобно разположен на канапето.

Настана странна тишина, Кейт му се усмихна напрегнато, а той само вдигна вежда в отговор.

— Сигурна съм, че ще дойде…

— Всеки момент — довърши той вместо нея, искрено развеселен.

Тя се отпусна обратно в стола, опитвайки да не се цупи. Вероятно не успя.

Точно в този момент в коридора настана малка суматоха — няколко определено кучешки излайвания, последвани от силен писък:

— Нютон! Нютон! Спри веднага!

— Нютон? — запита виконтът.

— Кучето ми — обясни Кейт и се изправи с въздишка. — Той не…

— Нютон!

— … се разбира много добре с Мери — Кейт се отправи към вратата. — Мери? Мери?

Антъни се изправи след Кейт и подсвирна при последвалия пронизителен лай, който моментално бе съпроводен от още един ужасен вик на Мери.

— Какъв е? — измърмори. — Мастиф? — сигурно бе мастиф. По-голямата мис Шефийлд изглеждаше като човек, който би държал на подчинение някой човекояден мастиф.

— Не — каза Кейт и хукна към коридора, където Мери отново изпищя. — Той е…

Антъни не чу думите й. Те нямаха и особено значение, тъй като само секунда по-късно, в стаята влезе най-добродушното корги, което някога бе виждал — с козина с цвят на карамел и коремче, което почти се влачеше по земята.

Антъни замръзна от изненада. Това ли бе страшното създание от коридора?

— Добър ден, куче — каза той твърдо.

Кучето спря незабавно, седна и…

Се усмихна?