Джулия Куин
Виконтът, който ме обикна (12)

Глава 11

„Нищо не може да извади най-лошото у мъжа и най-доброто у жената, както едно състезание.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, май 1814

 

Антъни си подсвиркваше, докато вървяха по пътеката към къщата и хвърляше тайни погледи към Кейт, когато тя не го гледаше. Тя наистина бе много привлекателна жена, сама по себе си. Той не знаеше защо това постоянно го изненадваше, но бе така. Споменът за нея не съответстваше на истинското очарование на лицето й. Тя винаги бе в движение, винаги се усмихваше или се мръщеше или присвиваше устни. Никога нямаше да овладее спокойното, ведро изражение, към което трябваше да се стремят всички млади дами.

Той бе попаднал в същия капан като останалата част от висшето общество — мислеше за нея единствено, сравнявайки я с по-младата й сестра. А Едуина бе толкова поразителна, толкова невероятно, стряскащо красива, че всеки около нея не би могъл да не остане някъде на заден план. Наистина, признаваше Антъни, бе трудно човек да гледа някой друг, когато Едуина бе в стаята.

И все пак…

Той се намръщи. И все пак той едва бе погледнал Едуина по време на цялата игра на Пал Мал. Това може и да беше разбираемо, тъй като ставаше въпрос за Бриджъртънов Пал Мал, а той вадеше на показ най-лошото у всеки с това име. Но, по дяволите, той вероятно не би погледнал и принца регент, ако бе благоволил да се присъедини към играта.

Само че това обяснение нямаше да мине, тъй като умът му бе изпълнен с други образи. Кейт, наведена над дървения си чук с лице, напрегнато от концентрация; Кейт, която се киска, когато някой пропусне удар. Кейт, която се радва за Едуина, когато топката й мина през вратичката — действие, много нетипично за един Бриджъртън. И, разбира се, Кейт, която се усмихва лукаво в последната секунда преди да изпрати топката му в езерото.

Очевидно, макар да не бе успял да поглежда към Едуина, доста бе гледал към Кейт.

Това трябва да е било объркващо.

Отново я погледна. Този път лицето й бе леко извито към небето, а тя се мръщеше.

— Нещо не е наред ли? — попита я любезно.

Тя поклати глава.

— Просто се чудя дали ще вали.

Той вдигна поглед.

— Не и скоро, мисля.

Кейт бавно кимна в знак на съгласие.

— Мразя дъжда.

Нещо в изражението на лицето й, което силно му напомняше на объркано тригодишно дете, го накара да се засмее.

— В такъв случай живеете в погрешната страна, мис Шефийлд.

Тя се обърна към него със смутена усмивка.

— Нямам нищо против лекия дъждец, просто не ми харесва, когато стане много силен.

— А на мен винаги са ми харесвали гръмотевичните бури — измърмори той.

Изгледа го неразбиращо, но не каза нищо, след това отново насочи поглед към камъчетата в краката си. Подритваше едно от тях, докато вървяха и от време на време нарушаваше ритъма на крачките си или стъпваше встрани, за да може отново да го ритне напред. Имаше нещо чаровно и доста сладко в начина, по който обутият й крак ритмично се подаваше изпод подгъва на роклята и докосваше камъчето.

Антъни я наблюдаваше с любопитство и забрави да отмести поглед от лицето й, когато вдигна очи.

— Мислите ли… защо ме гледате така? — попита го.

— Дали мисля какво? — отвърна той и нарочно пренебрегна втората част на въпроса й.

Устните й раздразнено се свиха в линия. Антъни усети как неговите потрепват от желание да се усмихне.

— На мен ли се смеете? — попита Кейт подозрително.

Той поклати глава.

Тя спря.

— Мисля, че го правите.

— Уверявам ви — каза Антъни като дори в собствените му уши гласът му звучеше изпълнен с желание да се разсмее, — че не ви се смея.

— Лъжете.

— Не… — трябваше да спре. Ако кажеше още нещо, знаеше, че ще избухне в смях. А най-странното нещо бе, че нямаше идея защо.

— О, за Бога — измърмори тя. — Какъв е проблемът?

Антъни се отпусна до дънера на един близък бряст и цялото му тяло се разтресе.

Кейт сложи ръце на хълбоците си, а изражението й бе малко любопитно и леко ядосано.

— Какво е толкова смешно?

Той накрая се предаде на смеха и едва успя да свие рамене.

— Не зная — каза задавено. — Изражението на лицето ви… то е…

Забеляза, че тя се усмихна. Хареса му, че се усмихна.

— И изражението на вашето лице не е точно сериозно, милорд — отбеляза.

— О, сигурен съм — пое си дълбоко въздух и след това, доволен, че си е възвърнал контрола, се изправи. Видя лицето й, което все още бе малко подозрително и внезапно разбра, че просто трябва да знае какво мисли тя за него.

Не можеше да чака до следващия ден. Не може да чака до вечерта.

Дори не бе сигурен как се бе случило, но доброто й мнение означаваше много за него. Разбира се, нуждаеше се от одобрението й относно доста занемареното ухажване на Едуина, но имаше нещо повече. Тя го бе обиждала, почти го бе потопила в Серпентината, бе го унижила на Пал Мал и все пак той копнееше за доброто й мнение.

Антъни не можеше да си спомни кога за последно нечие мнение е било толкова важно за него и това, честно казано, бе смиряващо.

— Мисля, че ми дължите едно желание — каза той, оттласна се от дървото и се изправи. Умът му бръмчеше. Трябваше да се държи разумно. Трябваше да разбере какво мисли тя. И все пак не искаше тя да знае колко означава това за него. Не и докато не разбереше защо това означава толкова много.

— Моля?

— Желание. Заради играта на Пал Мал.

Кейт изсумтя не особено женствено, после се облегна на дървото и скръсти ръце.

— Ако някой дължи изпълнението на желание, то тогава вие сте ми длъжник. Все пак аз спечелих.

— Но аз бях униженият.

— Вярно е — съгласи се тя.

— Щяхте да изневерите на себе си — каза той сухо, — ако бяхте устояла на импулса да се съгласите.

Кейт го погледна престорено сериозно.

— Една дама трябва да е честна във всяко едно отношение.

Когато вдигна очи към лицето му, видя едното ъгълче на устата му да се извива в знаеща усмивка.

— Надявах се да го кажете — измърмори той.

Кейт моментално се почувства неспокойна.

— И защо?

— Тъй като желанието ми, мис Шефийлд, е да ви задам въпрос, какъвто и да е въпрос по мой избор, а вие да ми отговорите напълно честно. — Той опря ръка на ствола на дървото, доста близо до лицето й, и се наведе напред. Кейт внезапно се почувства уловена в капан, макар да бе лесно да избяга.

С лек страх и нотка на вълнение осъзна, че е уловена от очите му, които изгаряха нейните.

— Мислите ли, че можете да го направите, мис Шефийлд? — измърмори той.

— К-какъв е въпросът ви? — попита тя, без да осъзнава, че шепне, докато сама не чу гласа си — задъхан и пресекващ като вятъра.

Антъни леко наклони глава настрани.

— Сега, помнете, че трябва да отговорите честно.

Кейт кимна. Или поне си мислеше, че кимна. Имаше намерение да кимне. Всъщност не бе съвсем убедена, че изобщо може да се движи.

Той се наведе не толкова, за да усети дъха му, но достатъчно близо, за да потръпне.

— Ето, мис Шефийлд, и въпроса ми.

Устните й се разтвориха.

— Вие — приближи още — все още — и още един инч — мразите ли ме?

Кейт конвулсивно преглътна. Каквото и да бе очаквала да попита той, определено не бе това. Облиза устни и се приготви да отговори, макар да нямаше идея какво да каже, но не излезе и звук.

Устните му се извиха в бавна, мъжествена усмивка.

— Ще приема това за „не“.

И след това, толкова рязко, че й се зави свят, той се оттласна от дървото и каза бързо:

— Е, мисля, че е време да влезем вътре, за да се приготвим за вечерта, не смятате ли?

Кейт се отпусна на дървото без сили.

— Искате да останете за малко навън ли? — Той сложи ръце на хълбоците си и вдигна поглед към небето — практично и ефективно поведение — точно обратното на мързеливия прелъстител, какъвто беше само преди десет секунди. — Може и да го сторите. Все пак не изглежда, че ще вали. Поне не през следващите няколко часа.

Погледна го втренчено. Или той бе полудял, или тя бе забравила как да говори. А може би и двете.

— Много добре. Винаги съм се възхищавал на жена, която умее да цени чистия въздух. В такъв случай ще се видим на вечеря, нали?

Тя кимна. Бе изненадана, че успя да направи дори това.

— Чудесно! — Той се пресегна, взе ръката й и положи една изгаряща целувка от вътрешната страна на китката й, върху тънката линия гола плът, която се подаваше между ръкавицата и ръба на ръкава й.

— До довечера, мис Шефийлд.

И се отдалечи, оставяйки я със странното чувство, че току-що се е случило нещо много важно.

Само че не можеше да проумее какво, дори животът й да зависеше от това.

* * *

В седем и половина същата вечер Кейт обмисляше дали да не вземе ужасно да се разболее. В осем без петнадесет бе решила да се спре на апоплектичен удар, но когато в осем без пет се чу звънецът за вечеря, който предупреждаваше гостите, че е време да се съберат в салона, изправи рамене и излезе в коридора пред спалнята си, за да посрещне Мери.

Отказваше да се държи като страхливка.

Тя не беше страхливка.

Щеше да се справи тази вечер. А и, каза си, не бе вероятно мястото й за вечеря да е някъде около лорд Бриджъртън. Той бе виконт и домакин и следователно щеше да е начело на масата. Като дъщеря на втория син на барон положението й бе по-скромно от това на останалите гости и вероятно мястото й на масата щеше да е толкова далеч, че дори нямаше да може да го види, без да си изкриви врата.

Едуина, която делеше стая с Кейт, вече бе отишла до спалнята на Мери, за да й помогне да си избере огърлица, затова Кейт се озова сама в коридора. Вероятно можеше да влезе в стаята на Мери и да ги изчака там, но нямаше настроение за разговори, а и Едуина вече бе забелязала странното й, замислено настроение. Последното, от което имаше нужда, бе списък с „какво може да не е наред“ от Мери.

А истината бе, че дори Кейт не знаеше какво не е наред. Единственото, което знаеше, бе, че нещо се е променило между нея и виконта. Нещо бе различно и тя свободно признаваше, поне пред себе си, че това я плаши.

Което бе нормално, нали? Хората винаги се страхуват от нещата, които не разбират?

А Кейт определено не разбираше виконта.

Точно когато наистина започваше да се наслаждава на самотата си, една врата се отвори и от нея излезе друга млада дама. Кейт веднага разпозна Пенелопе Федърингтън, най-малката от трите известни сестри Федърингтън — е, поне трите, които бяха дебютирали. Кейт бе чувала, че има и четвърта, която все още е ученичка.

За нещастие на сестрите Федърингтън те бяха известни с липсата си на успех на брачния пазар. Прудънс и Филипа бяха направили дебюта си преди три години, без да получат и едно предложение. Пенелопе бе по средата на втория си сезон и на светски събития човек обикновено можеше да я види да избягва майка си и сестрите си, които всички смятаха за глупачки.

Кейт винаги бе харесвала Пенелопе. Между тях се бе зародило приятелство, откакто и двете бяха нарочени от лейди Уисълдаун, че носят рокли с неподходящ цвят.

Кейт с тъжна въздишка забеляза, че и сегашната рокля на Пенелопе от лимоненожълта коприна придава на бедното момиче абсолютно нездрав вид. Пенелопе не бе висока и някак се губеше в роклята.

Жалко, защото можеше да бъде доста привлекателна, ако някой можеше да убеди майка й да стои далеч от модистката, а Пенелопе да избира сама облеклото си. Тя имаше приятно лице с много бяла кожа, типична за червенокосите, само дето косата й бе по-скоро кестенява, отколкото червена, а ако човек искаше да е абсолютно точен, то тя беше по-скоро кафява, отколкото кестенява.

Както и да я наричаха, обаче, обезсърчено си помисли Кейт, не си подхождаше с лимоненожълто.

— Кейт! — извика Пенелопе, след като затвори вратата зад себе си. — Каква изненада! Не знаех, че ще присъстваш.

Кейт кимна.

— Мисля, че ни поканиха в последния момент. Запознахме се с лейди Бриджъртън едва миналата седмица.

— Е, знам, че току-що казах, че съм изненадана, но не съм. Лорд Бриджъртън обръща много внимание на сестра ти.

Кейт се изчерви.

— Ъъъ, да — заекна, — така е.

— Поне така гласят клюките — продължи Пенелопе. — Но пък човек не може винаги да им вярва.

— Рядко съм забелязвала лейди Уисълдаун да греши — каза Кейт.

Пенелопе само сви рамене и погледна с отвращение роклята си.

— Определено никога не греши за мен.

— О, не бъди глупава — бързо изрече Кейт, но и двете знаеха, че го казва от любезност.

Пенелопе уморено поклати глава.

— Майка ми е убедена, че жълтото е щастлив цвят, а едно щастливо момиче би привлякло съпруг.

— О, Боже — каза Кейт, потискайки кикота си.

— Това, което не разбира — иронично продължи Пенелопе, — е, че подобен щастлив нюанс на жълтото ме кара да изглеждам много нещастна и определено отблъсква джентълмените.

— Предлагала ли си й зелено? — попита Кейт. — Мисля, че ще си зашеметяваща в зелено.

Пенелопе поклати глава.

— Тя не харесва зеленото. Казва, че е меланхолично.

— Зеленото? — попита Кейт невярващо.

— Дори не се опитвам да я разбера.

Кейт, която бе облечена в зелено, задържа ръкава си до лицето на Пенелопе, скривайки жълтото, доколкото може.

— Цялото ти лице светва — каза.

— Не ми го казвай! Това само прави жълтото още по-болезнено.

Кейт й се усмихна съчувствено.

— Бих ти заела някоя от моите, но се боя, че ще се влачи по пода.

Пенелопе махна с ръка.

— Много мило от твоя страна, но съм се примирила със съдбата си. Поне е по-добре от миналата година.

Кейт вдигна вежди.

— О, точно така. Ти не бе тук миналата година — Пенелопе подсвирна. — Тежах почти тринадесет килограма повече от сега.

— Тринадесет килограма? — повтори Кейт. Не можеше да повярва.

Пенелопе кимна и направи физиономия.

— Бебешка пълнота. Умолявах мама да не ме кара да правя дебюта си, преди да стана на осемнадесет, но тя реши, че ранният старт би ми се отразил добре.

Кейт трябваше само да погледне лицето на Пенелопе, за да разбере, че не й се е отразил добре. Усещаше някаква близост с това момиче, макар Пенелопе да бе почти три години по-млада. И двете познаваха самотното усещане да не си най-популярното момиче в стаята, знаеха какво е точното изражение, което човек поставя на лицето си, когато не го канят да танцува, а иска да изглежда сякаш не го интересува.

— Виж — каза Пенелопе, — защо не слезем на вечеря заедно? Изглежда и твоето, и моето семейство се бавят?

Кейт не бързаше особено да се отправи към салона и неизбежната компания на лорд Бриджъртън, но чакането на Мери и Едуина би забавило мъчението едва с няколко минути, затова реши, че може да слезе с Пенелопе.

Двете надникнаха в стаите на майките си, информираха ги за промяната в плановете и хванати за ръка се отправиха надолу.

Когато стигнаха до салона, голяма част от гостите вече се бяха събрали и разговаряха в очакване на останалите. Кейт, която никога досега не бе присъствала на парти в провинцията, с изненада забеляза, че почти всички изглеждаха по-спокойни и, като че ли малко по-въодушевени, отколкото бяха в Лондон. Сигурно е заради чистия въздух, помисли си тя с усмивка. Или може би разстоянието някак разхлабваше строгите рамки на правилата на столицата. Каквато и да бе причината, тя реши, че предпочита тази атмосфера пред една официална вечеря в Лондон.

Можеше да види лорд Бриджъртън в другия край на стаята. Или по-скоро можеше да го усети. Веднага щом го забеляза, застанал до камината, нарочно отбягваше да насочва поглед натам.

Но все пак можеше да го почувства. Сигурно бе луда, но можеше да се закълне, че усеща кога той обръща глава и чува, когато говори и се смее.

И определено усещаше погледа му в гърба си. Сякаш вратът й щеше да избухне в пламъци.

— Не знаех, че лейди Бриджъртън е поканила толкова много хора — каза Пенелопе.

Като се стараеше да не поглежда към камината, Кейт огледа стаята, за да види кой е тук.

— О, не — полупрошепна, полупростена Пенелопе. — Кресида Каупър е тук.

Кейт дискретно проследи погледа на Пенелопе. Ако Едуина изобщо имаше конкуренция за първото място сред красавиците на 1814, то това бе Кресида Каупър. Висока, слаба, с медноруса коса и блестящи зелени очи, Кресида почти винаги бе заобиколена от малка тълпа обожатели. Но докато Едуина бе мила и щедра, Кресида бе, според Кейт поне, егоистична вещица с лоши маниери, която си доставяше удоволствие като измъчва другите.

— Тя ме мрази — прошепна Пенелопе.

— Тя мрази всички — отвърна й Кейт.

— Не, мен наистина ме мрази.

— Защо? — Кейт любопитно се обърна към приятелката си. — Какво може да си й сторила?

— Миналата година се блъснах в нея и тя разля пунш върху себе си и херцог Ашбърн.

— Това ли е всичко?

Пенелопе завъртя очи.

— За Кресида бе достатъчно. Убедена е, че той е щял да й предложи, ако не е изглеждала несръчна.

Кейт изсумтя.

— Ашбърн изобщо няма да се обвърже скоро. Всеки го знае. Той е почти толкова голям развратник, колкото и Бриджъртън.

— Който най-вероятно ще се ожени тази година — напомни й Пенелопе. — Ако клюките са верни.

— Ха! — каза Кейт подигравателно. — Самата лейди Уисълдаун написа, че не смята, че той ще се ожени тази година.

— Това бе преди седмици — отвърна Пенелопе и махна неопределено с ръка. — Лейди Уисълдаун постоянно си променя мнението. А и за всички е очевидно, че виконтът ухажва сестра ти.

Кейт си прехапа езика, преди да отвърне:

— Не ми го напомняй.

Болезненото й трепване бе заличено от шепота на Пенелопе:

— О, не. Тя идва насам.

Кейт успокоително стисна ръката й.

— Не се тревожи за нея. Тя не е по-добра от теб.

Пенелопе саркастично я изгледа.

— Знам го. Но това не го прави по-малко неприятно. А и тя винаги се отклонява от пътя си, за да се увери, че ще ми се наложи да се разправям с нея.

— Кейт. Пенелопе — изчурулика Кресида и застана до тях, чувствено разтърсвайки коса. — Каква изненада да ви видя тук.

— И защо? — попита Кейт.

Кресида премигна, очевидно изненадана, че Кейт изобщо поставя под въпрос изявлението й.

— Е — каза бавно, — предполагам, че не е такава изненада да видя вас тук, тъй като сестра ви е много популярна, а всички знаем, че и вие трябва да бъдете, където е тя, но присъствието на Пенелопе… — тя леко сви рамене. — Е, коя съм аз, че да съдя. Лейди Бриджъртън е много мила жена.

Коментарът бе толкова груб, че Кейт остана зяпнала, а докато гледаше втренчено Кресида с отворена уста от шока, тя се приготви да нанесе още един удар.

— Чудесна рокля, Пенелопе — каза с невероятно сладка усмивка. Кейт можеше да се закълне, че усеща вкуса й във въздуха. — Човек трябва да има много специален тен, за да я носи, не мислите ли?

Кейт стисна зъби. Кресида естествено изглеждаше блестяща в роклята си.

Тя отново се усмихна и този път напомни на Кейт за змиорка, след това леко се обърна и махна на някого в другия край на стаята.

— О, Гримстън! Гримстън! Елате за момент!

Кейт погледна през рамо как Базил Гримстън се приближава и едва успя да потисне един стон. Гримстън бе идеалното мъжко допълнение на Кресида — груб, повърхностен и самодоволен. Никога нямаше да разбере защо прекрасна дама като виконтеса Бриджъртън го бе поканила. Вероятно за да изравни бройките, при толкова много поканени млади дами.

Гримстън се отправи към тях с танцова стъпка и вдигна едното ъгълче на устата си в подигравателна усмивка.

— На вашите услуги — каза на Кресида, след като мимоходом хвърли на Кейт и Пенелопе презрителен поглед.

— Не мислите ли, че милата Пенелопе изглежда прелестно в тази рокля? — каза Кресида. — Явно жълтото наистина е цветът на сезона.

Гримстън бавно и обидно огледа Пенелопе от глава до пети и обратно. Едва помръдна глава, само очите му обходиха тялото й. Кейт успя да се пребори с толкова силен спазъм на отвращение, че направо започна да й се повдига. Повече от всичко искаше да обвие ръце около Пенелопе в прегръдка. Само че подобно внимание само би я отличило още повече като някой, който е слаб и е лесно да бъде обиден.

Когато Гримстън най-накрая приключи с грубия си оглед, се обърна към Кресида и сви рамене, сякаш не можеше да измисли нищо ласкателно.

— Нямате ли си друга работа? — избъбри Кейт.

Кресида изглеждаше шокирана.

— Защо, мис Шефийлд? Не бих могла да се съглася с вашето нахалство. Мистър Гримстън и аз просто се любувахме на външния вид на Пенелопе. Този нюанс на жълтото много подхожда на тена й. А и е толкова хубаво да видим колко добре изглежда след миналата година.

— Наистина — провлече Гримстън, а тонът му накара Кейт да се почувства направо мръсна.

Тя усети как Пенелопе започна да се тресе до нея. Надяваше се, че е от гняв, а не от болка.

— Не мога да си представя какво може да имате предвид — изрече Кейт ледено.

— Ами, сигурно знаете — заяви Гримстън, а очите му светнаха от удоволствие. Наклони се напред и изрече с пресилен шепот, достатъчно силен, за да могат много хора да го чуят. — Тя беше дебела.

Кейт отвори уста, за да му отговори унищожително, но преди да издаде и звук, Кресида добави:

— Толкова беше жалко, миналата година в града имаше много повече мъже. Разбира се, на повечето от нас все още не им липсва партньор за танци, но съчувствам на бедната Пенелопе, когато я видя да стои с вдовиците.

— Вдовиците — процеди Пенелопе, — често са единствените хора в залата с поне малко интелигентност.

На Кейт й се прииска да подскочи и да аплодира.

Кресида издиша едно:

— О — сякаш имаше някакво право да се чувства обидена. — И все пак човек не може да не… О! Лорд Бриджъртън!

Кейт се дръпна встрани, за да се включи виконтът в малкия кръг, който бяха оформили и с отвращение забеляза как цялото поведение на Кресида се промени. Клепачите й започнаха да трепкат, а устата й оформи дъга като лъка на Купидон.

Беше толкова ужасно, задето Кейт забрави, че трябва да внимава, когато виконтът е наблизо.

Бриджъртън изгледа твърдо Кресида, но не каза нищо. Вместо това съвсем целенасочено се обърна към Кейт и Пенелопе и изрече имената им като поздрав.

Кейт почти ахна от удоволствие. Той директно бе игнорирал Кресида Каупър!

— Мис Шефийлд — изрече той любезно. — Надявам се, че ще ме извините. Бих искал да съпроводя мис Федърингтън на вечеря.

— Но вие не можете да съпровождате нея! — избъбри Кресида.

Бриджъртън я изгледа ледено.

— Съжалявам — каза с глас, който говореше точно противното. — Бях ли ви включил в разговора?

Кресида се сви назад, очевидно ужасена от собственото си избухване. Все пак, бе крайно нередно от негова страна да придружава Пенелопе. Като домакин, негово задължение бе да придружи най-високопоставената дама. Кейт не бе сигурна коя е тя тази вечер, но определено не бе Пенелопе, чийто баща бе просто мистър.

Бриджъртън предложи на Пенелопе ръката си, обръщайки гръб на Кресида.

— Наистина мразя грубияните, а вие? — измърмори.

Кейт притисна ръка към устата си, но не можа да прикрие кикота. Бриджъртън й се усмихна леко и потайно над главата на Пенелопе и в този момент у Кейт се зароди странното чувство, че напълно разбира този мъж.

И което бе по-странно, внезапно не бе толкова уверена, че той е бездушен, ужасен развратник, в което й бе толкова удобно да вярва.

— Видя ли това?

Кейт, заедно с останалите събрали се гости, се взираше с отворена уста, докато Бриджъртън извеждаше Пенелопе с глава, сведена към нейната, сякаш е най-очарователната жена, която е стъпвала на земята, след това се обърна и видя Едуина до себе си.

— Видях всичко — каза Кейт замаяно. — Чух всичко.

— Какво стана?

— Той беше… той беше… — Кейт не можеше да намери думи, несигурна как точно да опише това, което той бе сторил. Накрая каза нещо, което не мислеше за възможно. — Той се държа като герой?