Джулия Куин
Виконтът, който ме обикна (20)

Глава 19

„На Годишния бал на лейди Мотрам, както обикновено бе претъпкано, но светските наблюдатели не можаха да не забележат отсъствието на лорд и лейди Бриджъртън. Лейди Мотрам заяви, че те са обещали да се появят и настоящият автор може само да предполага какво е задържало новобрачната двойка у дома…“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 13 юни 1814

 

Много по-късно същата вечер Антъни лежеше в своята половина на леглото и прегръщаше съпругата си, която бе опряла гръб до гърдите му и дълбоко спеше.

Което бе добре, тъй като започваше да вали.

Той се опита да покрие ухото й със завивките, за да не чува как капките се удрят по прозореца, но на нея й бе толкова трудно да стои мирна докато спи, колкото и когато бе будна, и той не успя да дръпне одеялото много над врата й, преди тя да се отърси от него.

Антъни не знаеше дали бурята ще премине в гръмотевична, но силата на дъжда се увеличи и се изви вятър, който фучеше в нощта и блъскаше клоните на дърветата по фасадата на къщата.

Кейт стана малко по-неспокойна и той й зашепна успокоително, докато галеше косата й с ръка. Бурята не я бе събудила, но определено пречеше на съня й. Бе започнала да мърмори на сън и да се мята, докато не се озова обърната с лице към него.

— Какво се е случило, че толкова мразиш дъжда? — прошепна той и прибра една тъмна къдрица зад ухото й. Не съдеше притесненията й, добре познаваше объркването, което пораждаха безпочвените страхове и предчувствия. Собствената му увереност в предстоящата му смърт, например, го преследваше от момента, в който бе поел неподвижната ръка на баща си и я бе поставил върху бездиханните му гърди.

Това не бе нещо, което можеше да обясни или самият той да разбере. Просто бе нещо, което знаеше.

И все пак, никога не се бе страхувал от смъртта, не и наистина. Осъзнаването й, вече толкова дълго, бе част от него, че той просто го приемаше, точно както другите хора приемаха истините от живота. Пролетта идваше след зимата, а след това лятото и така нататък. За него въпросът за смъртта стоеше по същия начин.

Досега. Опитваше се да го отрече, да отпъди тази дразнеща мисъл от съзнанието си, но смъртта започваше да придобива плашещо лице.

Бракът с Кейт бе променил живота му, колкото и да се опитваше сам да се убеди, че може да го ограничи до приятелство и секс.

Той държеше на нея. И то твърде много. Копнееше за компанията й, когато бяха разделени и я сънуваше нощем, дори когато я държеше в прегръдките си.

Не бе готов да нарече това любов, но то въпреки това го ужасяваше.

Каквото и да беше това, което гореше между тях, той не искаше то да свършва.

Което, разбира се, бе най-ужасната възможна ирония.

Антъни затвори очи и въздъхна уморено и нервно, чудейки се какво, за бога, щеше да прави с усложнението, което лежеше в леглото до него. Дори със затворени очи видя блясъка на светкавица, която освети нощта и превърна тъмнината зад спуснатите му клепачи в червено-оранжево кълбо.

Той отвори очи и забеляза, че са оставили пердетата леко разтворени, когато си легнаха по-рано. Трябваше да ги дръпне, така щяха да попречат на светкавиците да осветяват стаята.

Но когато се премести и опита да се измъкне изпод завивките, Кейт сграбчи ръката му и пръстите й неистово се впиха в мускулите му.

— Шшш, всичко е наред — прошепна той. — Само ще дръпна пердетата.

Но тя не го пусна и скимтенето, което се отдели от устните й при следващата гръмотевица, почти му разби сърцето.

Бледа сребриста лунна светлина влизаше през прозореца достатъчно, за да освети напрегнатите черти на лицето й. Антъни сведе поглед, за да се увери, че тя все още спи, след това отдели ръцете й от своята и се изправи, за да дръпне пердетата. Подозираше, че блясъкът от светкавиците все пак ще прониква в стаята, затова когато приключи със завесите, запали една свещ и я постави на нощното си шкафче. Светлината не бе достатъчно силна, за да я събуди, поне така се надяваше, но в същото време разпръскваше тъмнината в стаята.

А нямаше нищо по-тревожно от светкавица, която разсича пълната тъмнина.

Антъни отново се промъкна в леглото и погледна Кейт. Тя все още спеше, но неспокойно. Бе се свила на кълбо и дишаше затруднено. Светкавицата изглежда не я тревожеше особено, но се присвиваше всеки път, когато стаята се разтресеше от гръмотевица.

Той пое ръката й, помилва я по косата и за няколко минути просто лежеше до нея, опитвайки се да я успокои, докато спи. Само че бурята се усилваше, а светкавиците и гръмотевиците следваха една след друга. Кейт ставаше все по-неспокойна с всяка следваща секунда и накрая при един особено силен гръм, очите й се отвориха, а изражението й бе крайно изплашено.

— Кейт? — прошепна Антъни.

Тя се изправи и се промъкна назад, докато гърбът й не се опря в солидната табла на леглото. Изглеждаше като статуя на ужаса, тялото й бе замръзнало на място. Очите й все още бяха отворени, едва мигаха, и макар да не движеше главата си, погледът й бясно се местеше напред-назад и оглеждаше стаята, без да вижда нищо.

— О, Кейт — промълви той. Това бе много, много по-зле от онова, което бе видял през онази нощ в библиотеката на Обри Хол. Можеше да усети как силната й болка го удря право в сърцето.

Никой не трябваше да усеща подобен ужас. Най-вече съпругата му.

Бавно, за да не я стресне, той се премести до нея и внимателно положи ръка на раменете й. Тя трепереше, но не го отблъсна.

— Дали на сутринта ще помниш въобще нещо? — прошепна отново.

Кейт не отговори, но той и не очакваше.

— Хайде, хайде — изрече той нежно, опитвайки се да си спомни безсмислените думи, с които майка му ги успокояваше, когато бяха разстроени. — Всичко е наред. Ще се оправиш.

Треперенето й, като че ли понамаля, но все още изглеждаше измъчена и когато следващият гръм разтресе стаята, цялото й тяло подскочи и тя зарови лице в извивката на врата му.

— Не — простена. — Не, не.

— Кейт? — Антъни примигна няколко пъти и напрегнато се вгледа в нея. Звучеше различно, не точно будна, но по-ясно, ако това бе възможно.

— Не, не.

И звучеше много…

— Не, не, не си отивай.

… млада.

— Кейт? — той здраво я прегърна, без да е сигурен какво да прави. Трябваше ли да я събуди? Очите й може и да бяха отворени, но тя очевидно спеше и сънуваше. Част от него копнееше да прекъсне кошмара й, но когато я събудеше, тя все още щеше да е на същото място — в леглото насред ужасна гръмотевична буря. Дали изобщо щеше да се почувства по-добре?

Или трябваше да я остави да спи? Може би ако кошмарът продължеше, той можеше да придобие някаква представа от какво е причинен ужасът й.

— Кейт? — прошепна сякаш тя самата можеше да му даде идея какво да прави.

— Не — простена тя, изглеждаше все по-неспокойна с всяка следваща секунда. — Неее.

Антъни притисна устни до слепоочието й, в опит да я успокои с присъствието си.

— Не, моля те… — започна да хлипа, тялото й се разтърсваше от силни ридания, а сълзите й мокреха рамото му. — Не, о, не… Мамо!

Антъни се вцепени. Знаеше, че Кейт винаги се обръщаше към мащехата си с „Мери“. Дали наистина говореше за рождената си майка, жената, която я бе родила, а след това бе починала преди толкова много години?

Докато разсъждаваше над въпроса, цялото тяло на Кейт се вцепени и тя изпищя остро и силно.

Писък на много малко момиче.

Тя за секунда се обърна и скочи в ръцете му, хвана го и стисна раменете му с ужасяващо отчаяние.

— Не, мамо — проплака и цялото й тяло се напрегна от силата на вика й. — Не, не може да си отидеш! О, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо…

Ако гърбът на Антъни не бе опрян на таблата, тя щеше да го събори, толкова силни бяха емоциите й.

— Кейт? — избъбри той, изненадан от леката нотка на паника в гласа си. — Кейт? Всичко е наред. Ти си добре. Добре си. Никой никъде няма да ходи. Чуваш ли ме? Никой.

Думите му отлетяха и остана само тихото й ридание, което извираше от дълбините на душата й. Антъни я прегърна и когато тя малко се успокои, я сложи да легне и продължи да я прегръща, докато отново заспи.

Което, помисли си иронично, бе точно по времето, когато последните светкавица и гръмотевица осветиха стаята.

* * *

Когато Кейт се събуди на следващата сутрин, бе изненадана да види съпруга си, седнал в леглото, да се взира в нея със странен поглед… смесица от загриженост, любопитство и може би съвсем малко тревога. Той не каза нищо, когато очите й се отвориха, макар да се виждаше, че я наблюдава напрегнато. Тя зачака да види какво ще стори той и накрая изрече колебливо:

— Изглеждаш уморен.

— Не спах добре — призна той.

— Наистина ли?

Той поклати глава.

— Валя дъжд.

— Така ли?

Той кимна.

— С гръмотевици.

Тя нервно преглътна.

— И светкавици, предполагам.

— Да — каза той и отново кимна. — Беше силна буря.

Имаше нещо много сериозно в начина, по който той говореше с кратки, сбити изречения, нещо, което изправяше косъмчетата на тила й.

— Добре, че съм го пропуснала в такъв случай — каза тя. — Знаеш, че не се справям добре със силните бури.

— Зная — изрече просто.

Зад тази кратка дума се криеха много неща и сърцето на Кейт леко ускори ритъма си.

— Антъни — попита, без да е сигурна дали иска да чуе отговора, — какво се случи снощи?

— Имаше кошмари.

Тя затвори очи за секунда.

— Не мислех, че вече имам такива.

— Не знаех, че изобщо си имала кошмари.

Кейт въздъхна продължително и седна, дръпна завивките със себе си и ги пъхна под мишниците си.

— Когато бях малка. При буря, поне така са ми казвали. Не знам със сигурност, не помня нищо. Мислех, че… — спря за момент, гърлото й сякаш бе залепнало и думите я давеха.

Той се протегна и хвана ръката й. Простичък жест, но това някак си я трогна много повече от всички думи.

— Кейт? — попита тихо. — Добре ли си?

Тя кимна.

— Мислех, че са спрели, това е всичко.

Той замълча за момент. В стаята се възцари пълна тишина и Кейт бе сигурна, че чува как бият сърцата и на двама им. Накрая чу как Антъни си поема въздух:

— Знаеш ли, че говориш на сън?

Тя не бе с лице към него, но при тези думи, рязко се обърна надясно и срещна погледа му.

— Така ли?

— Направи го снощи.

Пръстите й се впиха в завивката.

— Какво казах?

Той се поколеба, но когато й отвърна, думите му бяха спокойни.

— Викаше майка си.

— Мери? — прошепна тя.

Той поклати глава.

— Не мисля. Никога не съм те чувал да наричаш Мери по друг начин, освен „Мери“, снощи викаше „мамо“. Звучеше… — спря и си пое въздух. — Звучеше много млада.

Кейт облиза устни и прехапа долната.

— Не знам какво да ти кажа — изрече тя накрая, уплашена да навлезе в най-големите дълбини на паметта си. — Нямам представа защо бих викала майка си.

— Мисля — каза той нежно, — че трябва да попиташ Мери.

Кейт бързо и рязко поклати глава.

— Не познавах Мери, когато майка ми почина. Дори баща ми не я е познавал още. Няма откъде да знае защо съм я викала.

— Баща ти може да й е казал нещо — изрече той и вдигна ръката й към устните си, за да я целуне успокоително.

Кейт сведе поглед към скута си. Искаше да разбере защо толкова се страхува от бурите, но да наднича в най-тъмните си страхове, бе почти толкова плашещо, колкото и самият страх. Ами ако откриеше нещо, което не искаше да знае? Ами ако…

— Ще дойда с теб — каза Антъни и прекъсна мислите й.

И това някак си оправи всичко.

Кейт го погледна и кимна със сълзи в очите.

— Благодаря — прошепна. — Много ти благодаря.

* * *

По-късно през деня двамата изкачиха стъпалата към малката градска къща на Мери. Икономът ги въведе в салона и Кейт седна на познатото синьо канапе, а Антъни отиде до прозореца и се облегна на рамката, загледан навън.

— Виждаш ли нещо интересно? — попита тя.

Той поклати глава и се обърна към нея със смутена усмивка.

— Просто обичам да гледам през прозорците, това е всичко.

Кейт реши, че в това има нещо много мило, макар да не можеше да определи точно какво. Всеки ден, като че ли разкриваше някаква нова черта от характера му, някакъв невероятно сладък навик, който ги обвързваше още повече. Харесваше й да знае странни дребни нещица за него, като например как винаги прегъваше възглавницата, преди да си легне или как мразеше портокалово сладко, а обожаваше лимонен конфитюр.

— Изглеждаш доста замислена.

Това привлече вниманието на Кейт. Антъни въпросително се взираше в нея.

— Беше се отнесла — каза той развеселено, — и на лицето ти имаше замечтана усмивка.

Тя поклати глава, изчерви се и измърмори:

— Нищо важно.

Той изсумтя, изпълнен със съмнение, тръгна към канапето и каза:

— Давам сто лири за тези мисли.

Кейт бе спасена от необходимостта да отговаря от влизането на Мери.

— Кейт! — възкликна тя. — Каква чудесна изненада. И лорд Бриджъртън, колко се радвам да ви видя.

— Наистина трябва да ме наричате Антъни — изрече той малко рязко.

Мери се усмихна, когато виконтът пое ръката й за поздрав.

— Ще се опитам да го запомня — каза тя. Седна срещу Кейт и изчака Антъни да заеме мястото си на канапето, преди да каже. — Боя се, че Едуина е навън. Нейният мистър Багуел пристигна доста неочаквано в града. Излязоха на разходка в парка.

— Трябва да им заемем Нютон — непринудено каза Антъни. — Не бих могъл да си представя по-добър придружител.

— Всъщност дойдохме при теб, Мери — каза Кейт.

Необичайно сериозната нотка в гласа й, накара Мери веднага да попита:

— Какво има? — очите й започнаха да се местят от Кейт към Антъни и обратно. — Всичко наред ли е?

Кейт кимна и преглътна, докато търсеше точните думи. Странно как цяла сутрин бе репетирала какво да попита, а сега стоеше безмълвна. После усети ръката на Антъни върху своята и нейната тежест и топлина я накараха да се почувства странно успокоена, тя вдигна поглед и каза на Мери:

— Искам да те попитам за майка ми.

Мери изглеждаше леко изненадана, но отвърна:

— Разбира се, но знаеш, че не я познавах лично. Зная само това, което баща ти ми е казвал.

Кейт кимна.

— Знам. Може и да нямаш отговори за въпросите ми, но не зная кого другиго да попитам.

Мащехата й се размърда на мястото си и стисна ръце в скута си, но Кейт забеляза, че кокалчетата й са побелели.

— Много добре — изрече Мери. — Какво искаш да научиш? Знаеш, че ще ти кажа всичко, което знам.

Кейт отново кимна и преглътна, устата й бе странно пресъхнала.

— Как почина тя, Мери?

Лейди Шефийлд премигна, след това леко се отпусна, може би от облекчение.

— Но това вече го знаеш. От грип. Или някаква белодробна треска. Докторите не бяха абсолютно сигурни.

— Зная, но… — Кейт погледна към Антъни, който й кимна насърчително. Тя си пое дълбоко въздух и продължи. — Все още ме е страх от бури. Не зная защо. Не искам повече да се страхувам.

Устните на Мери се разтвориха, но тя остана мълчалива за известно време, втренчена в заварената си дъщеря. Кожата й бавно побеля и придоби някакъв полупрозрачен оттенък, а очите й изглеждаха изплашени.

— Не осъзнавах — прошепна. — Не знаех, че ти все още…

— Криех го добре — меко изрече Кейт.

Мери вдигна ръка и докосна слепоочието си с треперещи пръсти.

— Ако знаех, щях… — Пръстите й се преместиха към челото и изгладиха тревожните линии, докато търсеше думи. — Е, не съм сигурна какво щях да направя. Щях да ти кажа, предполагам.

Сърцето на Кейт спря.

— Да ми кажеш какво?

Мери продължително въздъхна и двете й ръце вече притискаха клепачите й. Изглеждаше така, сякаш има ужасно главоболие и тежестта на целия свят бе на плещите й.

— Просто искам да знаеш — изрече тя задавено, — че не ти казах, защото мислех, че не помниш. А ако не помнеше, някак не изглеждаше правилно да те карам да си спомняш.

Тя вдигна поглед и по лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— Но очевидно помниш — промълви, — иначе нямаше толкова да се страхуваш. О, Кейт. Толкова съжалявам.

— Сигурен съм, че няма за какво — меко каза Антъни.

Мери го погледна изненадано, сякаш бе забравила, че е в стаята.

— О, има — каза тъжно. — Не знаех, че Кейт страда от тези страхове. Трябваше да разбера. Това е нещо, което една майка трябва да усети. Може да не съм й дала живот, но се опитах да съм й истинска майка…

— И си — разпалено каза Кейт. — Ти си най-добрата.

Мери отново се обърна към нея и замълча за няколко секунди, преди да каже със странно далечен глас:

— Била си на три, когато майка ти е починала. Всъщност се е случило на рождения ти ден.

Кейт кимна хипнотизирано.

— Когато се омъжих за баща ти, дадох три обета. Съществуваше обетът, който дадох на него пред Бог и свидетелите да бъда негова съпруга. Но в сърцето си дадох още два. Единият беше за теб, Кейт. Погледнах те — толкова изгубена и отчаяна с огромните си кафяви очи, толкова тъжни, очи, които никое дете не трябва да има — и си обещах, че ще те обичам като собствено дете и ще те възпитам по най-добрия възможен начин.

Тя спря, за да изтрие очите си и с благодарност прие кърпичката, която Антъни й подаде. Когато продължи, гласът й бе не по-силен от шепот:

— Другият обет бе към майка ти. Знаеш, че посетих гроба й.

Кимването на Кейт бе придружено от тъжна усмивка.

— Знам. Няколко пъти идвах с теб.

Мери поклати глава.

— Не. Имам предвид, преди да се омъжа за баща ти. Коленичих там и дадох третия си обет. Тя бе добра майка, всички го казваха и всеки глупак можеше да види, че страшно много ти липсва. Затова й обещах всички неща, които обещах и на теб — да ти бъда добра майка, да те обичам и ценя, сякаш си плът от моята плът. — Тя вдигна глава с ясни очи и каза: — И би ми се искало да мисля, че съм й донесла поне малко мир. Не смятам, че която и да е майка може да си отиде в мир, оставяйки след себе си толкова малко дете.

— О, Мери — прошепна Кейт.

Мащехата й я погледна, усмихна се тъжно и се обърна към Антъни:

— И за това, милорд, съжалявам. Трябваше да се досетя, трябваше да видя, че тя страда.

— Но, Мери — възрази Кейт, — аз не исках да видиш. Криех се в стаята си, под леглото, в дрешника. Където и да е, само за да го скрия от теб.

— Но защо, мила?

Кейт изтри една сълза.

— Не зная. Предполагам, че не съм искала да те тревожа. Или съм се бояла да покажа слабост.

— Винаги си се опитвала да бъдеш толкова силна — промълви Мери. — Дори когато беше мъничка.

Антъни пое ръката на Кейт, но погледна Мери.

— Тя е силна. Както и вие.

Мери се взира в лицето на Кейт в продължение на цяла минута, с очи, изпълнени с тъга и носталгия, и накрая каза с тих и спокоен глас:

— Когато майка ти е починала… Не съм била там, но когато се омъжих за баща ти, той ми разказа. Знаеше, че вече те обичам и мислеше, че това може да ми помогне да те разбера по-добре. Майка ти е починала бързо. Според баща ти се е разболяла в четвъртък и е починала във вторник. През цялото време е валяло. Една от онези ужасни бури, които сякаш нямаха край и вилнееха безмилостно, докато реките прелеят, а пътищата станат непроходими.

— Той каза, че е бил сигурен, че тя е щяла да се оправи, ако бе спряло да вали. Знаел, че е глупаво, но всяка нощ се молил слънцето да се покаже иззад облаците. Молел се за нещо, каквото и да е, което може да му даде малко надежда.

— О, татко — прошепна Кейт несъзнателно.

— Ти си стояла вкъщи, разбира се, което явно безкрайно те е измъчвало. — Мери вдигна поглед и се усмихна на Кейт — усмивка, изпълнена с дългогодишни спомени. — Винаги си обичала да си навън. Баща ти ми каза, че майка ти е изнасяла люлката ти навън, за да те люлее на чист въздух.

— Не го знаех — промълви Кейт.

Мери кимна и продължи разказа си:

— Не си разбрала веднага, че майка ти е болна. Държали са те далеч от нея, защото са се страхували да не се заразиш. Но накрая, явно си почувствала, че нещо не е наред. Децата винаги усещат. В нощта, когато е починала, дъждът се е усилил и доколкото разбрах гръмотевиците и светкавиците са били ужасяващи. — Тя спря, изви глава леко настрани и попита. — Помниш ли старото, изсъхнало дърво в градината зад къщата, това, на което ти и Едуина постоянно се катерехте?

— Това, което бе разделено на две? — прошепна Кейт.

Мери кимна.

— Случило се е онази вечер. Баща ти каза, че това е бил най-ужасния звук, който някога бил чувал. Светкавиците и гръмотевиците следвали една през друга и една мълния разцепила дървото в момента, в който гръм разтресъл земята. Предполагам, че не си могла да спиш — продължи тя. — Помня тази буря, макар да живеех в съседното графство. Не знам как някой би могъл да спи по това време. Баща ти е бил с майка ти. Тя е умирала и всички са го знаели и в мъката си са забравили за теб. Толкова внимавали да те държат настрана, но в онази нощ вниманието им било насочено другаде. Баща ти ми каза, че е седял до леглото на майка ти и се е опитвал да я държи за ръката, докато си отива. Боя се, че смъртта й не е била лека. Обикновено е така при белодробните болести. — Мери вдигна поглед. — Майка ми почина по същия начин, затова зная. Краят не беше лесен. Бореше се за въздух, задушаваше се пред очите ми.

Мери конвулсивно преглътна след това спря погледа си върху Кейт.

— Мога само да предполагам — промълви, — че ти си видяла същото.

Ръката на Антъни се стегна около тази на Кейт.

— Но докато аз бях на пет, когато майка ми почина — каза Мери, — ти си била само на три. Това не е нещо, на което едно дете трябва да става свидетел. Опитали са се да те накарат да излезеш, но ти не си искала. Хапела си и си деряла и си пищяла, и пищяла, и пищяла и тогава…

Мери спря, думите я давеха. Повдигна кърпичката, която Антъни й бе дал, към лицето си и успя да продължи едва след няколко секунди.

— Майка ти е била близо до края си — каза с глас, тих като шепот. — И точно когато намерили някой достатъчно силен, за да изведе навън едно подивяло дете, светкавица пронизала стаята. Баща ти каза…

Мери спря и преглътна.

— Баща ти ми каза, че това, което се случило след това, е най-ужасният и зловещ момент, който някога е преживявал. Светкавицата осветила стаята като ден и не останала за секунда, както обикновено, а почти се задържала във въздуха. Никога няма да забравя как го описа. Каза, че си приличала на малка статуя.

Антъни потръпна.

— Какво има? — попита Кейт като се обърна към него.

Той невярващо поклати глава.

— Точно така изглеждаше снощи — каза той. — Абсолютно точно. И аз това си помислих.

— Аз… — Кейт премести поглед от Антъни към Мери, но не знаеше какво да каже.

Антъни отново стисна ръката й, обърна се към Мери и я насърчи:

— Моля те, продължи.

Тя кимна веднъж.

— Очите ти били фокусирани върху майка ти и той се извърнал, за да види какво те е уплашило толкова и тогава… тогава видял…

Кейт нежно измъкна ръката си от хватката на Антъни, изправи се и отиде да седне до Мери, дърпайки табуретката до стола й. Взе едната й ръка в своите.

— Всичко е наред, Мери — прошепна. — Можеш да ми кажеш. Имам нужда да знам.

Мери кимна.

— Това бил моментът на смъртта й. Била седнала. Баща ти каза, че не се била изправяла от възглавниците с дни и все пак, в този момент била седнала. Каза, че била вцепенена, главата й била отметната назад, а устата й била отворена, сякаш опитва да крещи, но не може да издаде и звук. И тогава дошла гръмотевицата и ти сигурно си помислила, че звукът идва от устата й, защото си издала писък, който никой никога не бил чувал и си се втурнала напред, скочила си на леглото и си обвила ръце около нея. Опитали се да те отделят, но ти си отказвала да се пуснеш. Продължавала си да пищиш и да пищиш и да викаш името й, а в този момент се чул страшен трясък. Чупене на стъкло. Мълния съборила един клон и той разбил прозореца. Навсякъде имало стъкла и вятър, дъжд, светкавици и още гръмотевици, а през цялото време ти не си спряла да пищиш. Дори след като тя починала и паднала назад на възглавниците, малките ти ръчички останали притиснати около врата й и ти си пищяла, хлипала си и си я молела да се събуди и да не те оставя. Просто си отказвала да я пуснеш — прошепна Мери. — Накрая е трябвало да изчакат, докато се изтощиш и заспиш.

Стаята потъна в мълчание за минута и накрая Кейт промълви:

— Не знаех. Не знаех, че съм видяла всичко това.

— Баща ти каза, че си отказвала да говориш за това — промълви Мери. — Не че си можела, поне не веднага. Спала си с часове, а когато си се събудила, станало ясно, че си се заразила от болестта на майка си. Не в същата степен, животът ти никога не е бил в опасност, но си била болна и не си била в състояние да говориш за смъртта на майка си. А когато си оздравяла, не си искала да говориш за това. Баща ти опитал, но каза, че всеки път, когато го споменавал, ти си клатела глава и си запушвала ушите си с ръце. И накрая той спрял да опитва.

Мери напрегнато погледна Кейт.

— Каза, че си изглеждала по-щастлива, когато спрял да опитва. Направил това, което смятал за най-добро.

— Зная — прошепна Кейт. — И по това време, вероятно е било най-доброто. Но трябваше да предположа — обърна се към Антъни, не точно за подкрепа, а по-скоро за някакво съгласие и повтори. — Трябваше да знам.

— Как се чувстваш сега? — попита той меко, но прямо.

Тя се замисли за момент.

— Не знам. Добре, мисля. Малко по-леко ми е — и се усмихна, без дори да осъзнава какво прави. Усмивката бе колеблива и бавна, но все пак бе усмивка. Тя обърна удивен поглед към Антъни. — Чувствам се така, сякаш огромен товар се е вдигнал от плещите ми.

— Сега спомняш ли си? — попита Мери.

Кейт поклати глава.

— Но въпреки това се чувствам по-добре. Наистина не мога да го обясня. Добре е, че го знам, макар да не мога да си спомня.

Мери издаде задавен звук, стана от стола си и седна на табуретката до Кейт, прегръщайки я с всичка сила. И двете плачеха, някакви странни и силни хлипове, които бяха примесени със смях. Имаше сълзи, но това бяха сълзи на щастие и когато Кейт най-накрая се отдръпна и погледна Антъни, видя, че и той трие ъгълчето на окото си.

Той, разбира се, отдръпна ръката си и изобрази някакво достойно изражение, но тя го бе видяла. И в този момент разбра, че го обича. Обичаше го във всяка мисъл, всяко чувство, всяка частица от себе си.

И дори той никога да не я обикнеше… е, не искаше да мисли за това. Не и сега, не в този важен момент.

Може би никога.