Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Viscount Who Loved Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 135 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Виконтът, който ме обикна

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6067

История

  1. — Добавяне

Глава 12

„Един мъж с чар е забавно нещо, един мъж с хубав външен вид, разбира се, е приятна гледка, но мъж с чест, о, той е този, скъпи читателю, около когото трябва да се тълпят младите дами.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 2 май 1814

 

По-късно тази вечер, след като вечерята приключи и мъжете се оттеглиха за чаша портвайн, преди отново да се присъединят към дамите, с изражения на превъзходство, сякаш току-що бяха обсъждали нещо много по-важно от това кой кон може да спечели Роял Аскот; след като общата компания бе изиграла няколко оживени, но на моменти досадни игри; след като лейди Бриджъртън бе прочистила гърлото си и дискретно бе предложила, че може би е време да се оттеглят; след като дамите бяха взели свещите си и се бяха отправили към леглата; след като господата, вероятно, ги бяха последвали…

Кейт не можеше да заспи.

Очевидно това щеше да е една от нощите за взиране в тавана. Само че в тавана на Обри Хол нямаше пукнатини. А и луната не се беше показала, така че никаква светлина не проникваше през пердетата, което означаваше, че дори и да имаше пукнатини, не би могла да ги види и…

Кейт простена, отметна завивките и се изправи. Някой от близките дни трябваше веднъж завинаги да се научи как да кара мозъка си да спре да се лута в различни посоки. Лежеше в леглото от близо час, взираше се в тъмната, мастилена нощ и от време на време затваряше очи в напразни опити да заспи.

Не се получаваше.

Не можеше да спре да мисли за изражението на лицето на Пенелопе Федърингтън, когато виконтът й се бе притекъл на помощ. Кейт бе сигурна, че собственото й изражение е било подобно — малко изненадано, леко зарадвано и почти, сякаш ще се разтопи на пода всеки момент.

Бриджъртън беше великолепен.

Кейт бе прекарала целия ден, като наблюдава или разговаря със семейство Бриджъртън. И едно й бе станало ясно: всичко, което се говореше за Антъни и отдадеността му към семейството — всичко бе вярно.

И макар да не бе съвсем готова да промени мнението си, че той е женкар и развратник, вече започваше да осъзнава, че освен това, той може да е и нещо друго.

Нещо добро.

Нещо, заради което, ако се опиташе да бъде напълно обективна, а това й бе трудно, наистина не би трябвало да го отстранява от списъка с потенциални съпрузи за Едуина.

О, защо, защо, защо трябваше да е мил? Защо не си остана любезният и повърхностен развратник, какъвто бе толкова лесно да повярва, че е? Сега бе съвсем различен — беше човек, за когото наистина й се струваше, че може да я е грижа.

Кейт усети как лицето й се изчервява. Трябваше да спре да мисли за Антъни Бриджъртън. С тази скорост, с която го правеше, нямаше да може да заспи поне седмица.

Може би, ако имаше нещо за четене… Бе видяла доста голяма и богата библиотека по-рано вечерта — семейство Бриджъртън със сигурност имаха някое томче, което да я приспи.

Наметна халата си и отиде на пръсти до вратата, като внимаваше да не събуди Едуина. Не че това би било лесна задача. Едуина винаги спеше като мъртвец. Според Мери, тя и като бебе бе прекарвала цялата нощ в сън — от деня на раждането си.

Кейт плъзна краката си в чифт пантофи и тръгна по коридора, като внимателно се огледа, преди да затвори вратата след себе си. Това бе първото й посещение на парти в провинцията, но бе чувала някои неща за подобни сбирки и последното, което желаеше, бе да се натъкне на някой, прибиращ се в спалнята си в чужда компания.

Ако някой флиртуваше с човек различен от брачния си партньор, реши Кейт, то тя не искаше да знае за това.

Един-единствен свещник осветяваше коридора и разпръскваше сумрачна трепкаща светлина. Кейт бе грабнала една свещ на излизане, затова пристъпи към свещника и я запали. Щом пламъкът се засили, тя тръгна по стълбите, като спираше на всеки ъгъл и внимателно се оглеждаше.

Няколко минути по-късно се озова в библиотеката. Не бе голяма по стандартите на висшето общество, но стените бяха покрити с рафтове от тавана до земята. Кейт бутна вратата, докато тя почти се затвори — ако имаше някой буден, то не искаше да обявява присъствието си с шума от щракането на ключалката. Приближи се към най-близкия рафт и заразглежда заглавията.

— Хммм — започна да си мърмори, измъкна една книга и погледна корицата — ботаника — харесваше градините, но една книга по темата не й звучеше особено вълнуващо. Трябваше или да намери роман, който да плени въображението й или да предпочете някой сух текст, който вероятно щеше да я приспи?

Кейт върна книгата на мястото й и мина към следващата лавица, като остави свещта на една масичка наблизо. Това очевидно бе секцията за философия.

— Определено не — измърмори и плъзна свещта по масата, докато минаваше към следващия рафт. Ботаниката можеше и да я приспи, но философията вероятно щеше да я остави във вцепенение с дни.

Премести свещта още малко надясно и се наклони да огледа следващия ред книги, когато ярка и напълно неочаквана светлина огря стаята.

Кратък вик се надигна в дробовете й, тя отскочи назад и се удари в масата.

Не сега, помоли се мислено, не тук.

Още докато съзнанието й оформяше думата „тук“, цялата стая експлодира от глуха гръмотевица.

Отново стана тъмно и Кейт се разтрепери, а пръстите й се вкопчиха в масата толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Мразеше това. О, как го мразеше. Мразеше шума и проблясъците, както и трептящото напрежение във въздуха, но най-много мразеше как я караше да се чувства всичко това.

Толкова бе ужасена, че накрая не усещаше абсолютно нищо.

Беше така през целия й живот или поне откакто се помнеше. Когато бе малка, баща й или Мери я успокояваха всеки път по време на буря. Кейт пазеше много спомени как някой от тях седи на крайчеца на леглото, държи ръката й и шепне успокоителни думи, а наоколо трещят гръмотевици и светкавици. Докато растеше, успя да убеди хората, че е преодоляла този проблем. О, всеки знаеше, че все още мрази бурите, но степента на този ужас бе успяла да запази за себе си.

Това изглеждаше като възможно най-лошата слабост — слабост без видима причина и без ясен лек.

Не чуваше никакъв дъжд по прозорците, може би бурята нямаше да е толкова лоша. Може би бе започнала някъде далеч и се отдалечаваше. Може би беше…

Още един проблясък освети стаята и изтръгна още един писък от дробовете на Кейт. Този път гръмотевицата бе ударила още по-скоро след светкавицата, което показваше, че бурята приближава.

Кейт усети как се свлича на пода.

Твърде шумно бе. Твърде шумно, твърде ярко и твърде…

БУУМ!

Кейт се пъхна под масата, сви крака с ръце около коленете и с ужас зачака следващия удар.

И тогава започна дъждът.

* * *

Беше малко след полунощ и всички гости, поне онези, които се придържаха към нормалните часове в провинцията, си бяха легнали, но Антъни все още бе в кабинета си и потупваше с пръсти по ръба на бюрото си в такт с дъжда, който удряше по прозореца. От време на време някоя светкавица ярко осветяваше стаята, а всеки удар на гръмотевица бе толкова силен и неочакван, че той подскачаше в стола си.

Боже как обичаше гръмотевичните бури.

Трудно му беше да каже защо. Може би това бе просто доказателство за господството на природата над човека. Може би бе заради чистата енергия на светлина и звук, която бумтеше около него. Каквато и да бе причината, това го караше да се чувства жив.

Не беше особено уморен, когато майка му бе предложила всички да се оттеглят, затова му изглеждаше глупаво да не се възползва от тези моменти на усамотение и да прегледа документите, които камериерът му бе приготвил за него в Обри Хол. Бог знаеше, че майка му щеше да изпълни всяка негова минута с дейности, свързани с благородни млади дами на следващия ден.

След цял час на болезнени проверки, потупване със сухия край на перодръжката по попивателната след всяко събиране и изваждане, умножение и от време на време делене, клепачите му започнаха да залепват.

Денят бе дълъг, реши той, затвори книгата и отбеляза с листче докъде е стигнал. Наложи се да прекара голяма част от сутринта, посещавайки наематели и инспектирайки сгради. Едно семейство се нуждаеше от поправка на вратата. Друго имаше проблем с прибирането на реколтата и плащането на наема, тъй като кракът на бащата бе счупен. Антъни бе изслушвал и разрешавал спорове, докато се възхищаваше на новородени бебета и дори помогна с поправката на един течащ покрив. Всичко това бе част от задълженията на един земевладелец и на него му доставяше удоволствие, макар да бе изморително.

Играта на Пал Мал бе забавна почивка, но след като се върна в къщата, отново се озова в ролята на домакин на партито на майка си, което бе толкова изтощително, колкото и посещенията при наемателите. Елоиз бе едва на седемнадесет и очевидно някой трябваше да я наглежда, онази проклетница Каупър измъчваше бедната Пенелопе Федърингтън и някой трябваше да направи нещо по въпроса и… И я имаше и Кейт Шефийлд. Проклятието на живота му. И обект на желанията му. Всичко в едно.

Каква каша. Предполагаше се, че ухажва сестра й, за бога. Едуина. Красавицата на сезона. Несравнимо прекрасна. Сладка и щедра и със спокоен характер.

А вместо това не можеше да спре да мисли за Кейт. Кейт, която колкото и да го вбесяваше, успяваше да събуди уважението му. Как можеше да не се възхищава на човек, който толкова твърдо защитаваше убежденията си? А Антъни трябваше да признае, че центърът на убежденията й — отдадеността към семейството — бе принципът, който той ценеше най-високо.

Той се изправи с прозявка и протегна ръце. Определено бе време да си ляга. Ако имаше късмет, щеше да заспи в момента, в който главата му докоснеше възглавницата. Последното, което искаше, бе да се взира в тавана, мислейки за Кейт. Както и за всички неща, които искаше да направи с Кейт. Антъни взе една свещ и се отправи към празния коридор. Имаше нещо спокойно и в същото време вълнуващо в една тиха къща. Дори при звука от дъжда по прозорците можеше да чуе всяко потропване на ботушите си по пода — пета, пръсти, пета, пръсти. Освен в моментите, в които проблясваше светкавица, свещта му осигуряваше единствената светлина в коридора. Харесваше му да мести пламъка й напред-назад и да следи играта на сенките по стените и мебелировката. Изпитваше странно чувство на контрол, но…

Едната му вежда се вдигна въпросително. Вратата на библиотеката бе открехната и можеше да види бледа ивица светлина вътре.

Беше почти сигурен, че никой друг не е буден. А от библиотеката определено не идваше и звук. Сигурно някой бе влязъл за книга и беше забравил запалена свещ. Антъни се намръщи. Това бе много безотговорно. Огънят можеше да унищожи една къща по-бързо от всичко друго, дори по време на буря, а библиотека, изпълнена с книги, бе идеалното място да се запали пламък.

Той бутна вратата и влезе. Едната стена на библиотеката бе цялата в прозорци затова звукът от дъжда бе много по-силен, отколкото в коридора. Една светкавица раздра небето и почти едновременно с това гръмотевица разтърси пода.

Силата на момента го накара да се ухили и той пресече стаята, за да отиде до забравената свещ. Наведе се, духна я и тогава… Чу нещо.

Беше дишане. Уплашено, задъхано, с едва доловимо скимтене.

Антъни решително огледа стаята.

— Има ли някой тук? — извика, но не можа да види никого.

След това отново го чу. Някъде долу.

Стисна здраво свещта и се наведе, за да надникне под масата.

И дъхът му спря.

— Мили Боже! — ахна. — Кейт.

Тя бе свита на топка, с ръце, толкова здраво стегнати около свитите й крака, че изглеждаше сякаш всеки момент ще се счупи. Главата й бе сведена, очите й притиснати към коленете, а цялото й тяло се разтърсваше от бързи и силни пристъпи.

Кръвта на Антъни се вледени. Никога не бе виждала някой да трепери така.

— Кейт? — повтори и постави свещта на пода, за да се доближи. Не можеше да разбере дали тя го чува. Изглежда се бе оттеглила в себе си и отчаяно искаше да избяга от нещо. От бурята? Бе споменала, че мрази дъжда, но това бе много по-сериозно. Антъни знаеше, че повечето хора не се радват на бурите като него, но никога не бе чувал за човек, който да изпада чак в такова състояние.

Тя изглеждаше така, сякаш ще се разпадне на милион дребни парченца, ако дори я докоснеше.

Гръм разтърси стаята и тялото й толкова измъчено подскочи, че той почувства болката й дълбоко в себе си.

— О, Кейт — прошепна. Сърцето му се късаше да я гледа така. Внимателно протегна ръка към нея. Все още не бе сигурен дали е усетила присъствието му — да я стресне би било като да събуди сомнамбул.

Нежно постави ръка на рамото й и леко я стисна.

— Тук съм, Кейт — промълви. — Всичко ще бъде наред.

Навън падна светкавица, ярко освети стаята и тя още повече се сви, ако това изобщо бе възможно. Стори му се, че се опитва да прикрива очи, притискайки лице към коленете си.

Той се приближи и хвана едната й ръка. Кожата й бе ледена, а пръстите — изтръпнали от ужас. Беше трудно да отдели ръката й от коленете, но най-накрая успя да я приближи до устните си и ги притисна към кожата й в опит да я стопли.

— Тук съм, Кейт — повтори, несигурен какво друго да каже. — Тук съм. Всичко ще бъде наред.

Най-накрая успя да се вмъкне под масата и седна на пода до нея с ръка, обвита около раменете й. Тя изглежда леко се успокои от докосването му и това събуди странно чувство у него — почти гордост, че е успял да й помогне, както и чувство на дълбоко облекчение, защото да я гледа как се мъчи направо го убиваше.

Той шепнеше успокоителни думи в ухото й и нежно галеше рамото й в опит да я успокои със самото си присъствие. И бавно, много бавно — нямаше представа колко време стоя под масата с нея — усети как мускулите й започват да се отпускат. Кожата й започваше да се освобождава от ужасната студенина и макар дишането й все още да бе забързано, вече не звучеше толкова уплашено.

Накрая, когато реши, че тя може би е готова, възможно най-леко докосна с два пръста брадичката й и обърна лицето й към себе си, за да може да види очите й.

— Погледни ме, Кейт — прошепна с нежен, но заповеден глас. — Ако просто ме погледнеш, ще разбереш, че си в безопасност.

Мускулчетата около очите й потрепнаха за около петнадесет секунди, преди клепачите окончателно да се повдигнат. Опитваше да отвори очи, но те самите й се противопоставяха. Антъни нямаше голям опит с подобен ужас, но му изглеждаше логично очите й да не искат да се отворят, просто не искаха да видят това, което толкова я плашеше.

След още няколко треперливи секунди, тя най-накрая успя да отвори очи и срещна погледа му.

Антъни се почувства така, сякаш някой го е ударил с всичка сила.

Ако очите наистина бяха прозорец към душата, то тази нощ нещо се бе пречупило в Кейт Шефийлд. Тя изглеждаше като преследвано животно — напълно изгубена и объркана.

Отново вдигна ръката й към устните си. Не беше я изпускал от своята. Целуна дланта й нежно, почти бащински.

— Какво си спомняш?

Кейт поклати глава.

— Спомняш ли си, че дойде в библиотеката?

Последва кимване.

— Помниш ли бурята?

Тя затвори очи за момент, сякаш да ги държи отворени изискваше повече енергия, отколкото имаше.

— Тя все още бушува.

Антъни кимна. Това беше вярно. Дъждът все още плющеше по прозорците със същата сила, но от последната светкавица и гръмотевица бяха изминали няколко минути.

Тя го погледна отчаяно.

— Аз не мога… аз не…

Антъни стисна ръката й.

— Няма нужда да казваш нищо.

Почувства как тялото й потръпва и се отпуска, а след това я чу да прошепва.

— Благодаря.

— Искаш ли да ти говоря? — попита той.

Кейт затвори очи, но не толкова здраво като преди, и кимна.

Той се усмихна, макар да знаеше, че тя няма да го види. Но може би щеше да го усети. Може би щеше да чуе усмивката в гласа му.

— Да видим — произнесе замислено, — за какво да ти разкажа?

— Разкажете ми за къщата — прошепна тя.

— Тази къща? — изненадано попита.

Тя кимна.

— Много добре — отвърна той, някак абсурдно поласкан, че тя се интересува от купчината камък и хоросан, която означаваше толкова много за него. — Пораснах тук, знаеш ли?

— Майка ви ми каза.

Антъни усети как нещо топло и силно припламна в гърдите му. Беше й казал, че няма нужда да говори и тя очевидно бе благодарна за това, но сега участваше в разговора. Това определено означаваше, че започва да се чувства по-добре. Ако очите й бяха отворени и ако не бяха сврени под една маса, всичко щеше да изглежда почти нормално.

И беше невероятно колко му се искаше да я накара да се чувства по-добре.

— Да ти разкажа ли как брат ми удави любимата кукла на сестра ми?

Тя поклати глава и потръпна, когато вятърът се усили и дъждът започна да бие по прозорците с подновена сила. След това само вдигна брадичка и помоли:

— Кажете ми нещо за себе си.

— Добре — бавно каза Антъни, опитвайки се да не обръща внимание на смътното, неудобно чувство, което се разпростираше в гърдите му. Бе много по-лесно да разкаже една от многото истории за някой от братята и сестрите си, отколкото да говори за себе си.

— Разкажете ми за баща си.

Той замръзна.

— Баща ми?

Тя се усмихна, но той бе прекалено шокиран от молбата й, за да забележи.

— Сигурно сте имали такъв — каза тя.

Гърлото на Антъни започна да се стяга. Не говореше често за баща си, дори и със семейството. Казваше си, че е така, защото бе изминало толкова много време — Едмънд бе починал преди повече от десет години — но истината бе, че от някои неща болеше твърде много.

А имаше и рани, които не зарастваха, дори след десет години.

— Той… той беше велик човек — изрече меко. — Прекрасен баща. Много го обичах.

Кейт се обърна да го погледне и за първи път срещна погледа му, откакто бе повдигнал брадичката й няколко минути по-рано.

— Майка ви говори за него с много любов. Затова попитах.

— Всички го обичахме — простичко каза той, обърна глава и се взря в другия край на стаята. Очите му се фокусираха върху крака на един стол, но в действителност не го виждаше. Не виждаше нищо, освен спомените в съзнанието си. — Той бе най-добрият баща, който би могло да има едно момче.

— Кога почина?

— Преди единадесет години. През лятото. Бях на осемнадесет, точно преди да напусна Оксфорд.

— Сигурно е много трудно за един син да загуби баща си на такава възраст — измърмори Кейт.

Антъни рязко се обърна да я погледне.

— Трудно е, на каквато и да е възраст.

— Разбира се — съгласи се тя бързо, — но мисля, че понякога е по-тежко. И със сигурност е различно за момичетата и за момчетата. Баща ми почина преди пет години и ужасно ми липсва, но не мисля, че е същото.

Той нямаше нужда да произнася въпроса си на глас, виждаше се в очите му.

— Баща ми бе чудесен — обясни Кейт, а очите й се стоплиха при спомена. — Мил и нежен, но и строг, когато се налагаше. Но бащата на едно момче… е, той трябва да научи сина си как да бъде мъж. И да загубиш баща си на осемнадесет, когато точно научаваш какво означава всичко това… — дълбоко въздъхна. — Вероятно е самонадеяно от моя страна дори да го споменавам, тъй като не съм мъж и следователно не мога да се поставя на ваше място, но мисля… — спря и прехапа устни, за да обмисли думите си. — Е, просто мисля, че е много трудно.

— Братята ми бяха съответно на шестнадесет, дванадесет и две години — меко каза Антъни.

— Вероятно и на тях им е било трудно — отвърна тя, — макар че най-малкият ви брат едва ли си го спомня.

Антъни поклати глава.

Кейт печално се усмихна.

— И аз не помня майка си. Странно е.

— На колко години си била, когато е починала?

— Едва на три. Баща ми се ожени за Мери само няколко месеца по-късно. Не спази общоприетия траурен период и това шокира някои от съседите ни, но той смяташе, че аз имам по-голяма нужда от майка, отколкото той — от това да спазва етикета.

За първи път Антъни се зачуди какво би се случило, ако майка му бе тази, която бе починала млада и бе оставила баща му с къща, пълна с деца, някои от които в люлка или тъкмо прохождащи. На Едмънд нямаше да му е лесно. На никой от тях нямаше да му е лесно.

Не че на Вайълет й беше. Но поне имаше Антъни, който успя да изиграе ролята на баща заместник за по-малките си братя и сестри. Ако Вайълет бе починала, семейство Бриджъртън щяха да останат без майчиното влияние. Все пак Дафни, най-голямата от дъщерите на Бриджъртън, бе само на десет, когато бяха изгубили Едмънд. А Антъни бе сигурен, че баща му не би се оженил отново.

Без значение колко щеше да иска майка за децата си, нямаше да е способен да си вземе друга съпруга.

— Как почина майка ти? — попита Антъни, изненадан от дълбочината на любопитството си.

— Инфлуенца. Или поне така решиха. Може да е било каквото и да е възпаление на дробовете. — Тя опря брадичка на ръката си. — Станало много бързо, поне така ми казаха. Баща ми каза, че и аз съм се разболяла, макар и по-леко.

Антъни се замисли за сина, който се надяваше да създаде — причината за това най-накрая да реши да се ожени.

— Липсва ли ти родител, когото никога не си познавала? — прошепна.

Кейт се замисли над въпроса му. Гласът му бе дрезгав и напрегнат, което й показа, че отговорът й е много важен. Не можеше да си представи защо, но нещо от детството й очевидно трогваше сърцето му.

— Да — отвърна накрая, — но не по начина, по който си мислите. Не може наистина да ти липсва, тъй като не си я познавал, но все пак в живота ти има празнота… голяма липса и знаеш кой е трябвало да я запълни, но не можеш да си я спомниш и не знаеш каква е била, затова не знаеш как точно би запълнила тази празнина. — Устните й се извиха в тъжна усмивка. — Това звучи ли смислено?

Антъни кимна.

— Много дори.

— Мисля, че да изгубиш родител, когото познаваш и обичаш, е по-трудно — добави Кейт. — Зная, защото ми се случиха и двете.

— Съжалявам — каза той тихо.

— Всичко е наред — увери го. — Старата поговорка, че времето лекува всичко, наистина е вярна.

Антъни напрегнато се взря в нея и тя прочете по изражението му, че не е съгласен.

— Наистина е по-трудно, когато си по-възрастен. Благословен си, защото си имал възможността да ги познаваш, но болката от загубата е по-силна.

— Чувствах се така, сякаш съм загубил едната си ръка — промълви Антъни.

Тя тъжно кимна и някак разбра, че не е говорил за тази мъка пред много хора. Нервно облиза устни, тъй като бяха пресъхнали. Странно защо. При всичкия дъжд, който се изливаше отвън, се чувстваше суха като пергамент.

— Може би просто за мен е било по-добре — меко каза Кейт, — че загубих майка си толкова рано. А и Мери е чудесна. Обича ме като своя дъщеря. Всъщност… — Гласът й пресекна и тя се изненада от внезапната влага, появила се в очите й. Когато най-накрая успя да продължи, се чу единствено емоционален шепот. — Всъщност нито веднъж не се е отнесла с мен по-различно, отколкото с Едуина. Аз… аз не мисля, че бих могла да я обичам повече, дори да ми беше родна майка.

Очите на Антъни изгаряха нейните.

— Много се радвам — произнесе той тихо и напрегнато.

Кейт преглътна.

— В това отношение е толкова забавна понякога. Посещава гроба на майка ми, за да й разкаже как се справям. Всъщност е много мило. Когато бях малка ходех с нея, за да разкажа на майка си как се справя Мери.

Антъни се усмихна.

— И докладът ти добър ли беше?

— Винаги.

Поседяха за малко, обгърнати от приятна тишина, втренчени в пламъка на свещта и восъка, който се спускаше по нея. Когато четвъртата капка восък се отправи надолу и засъхна, Кейт се обърна към Антъни и каза:

— Сигурна съм, че звуча непоносимо оптимистично, но мисля, че сигурно има някакъв по-висш план в живота.

Той се извърна към нея и повдигна вежди.

— Накрая наистина всичко се оправя — обясни тя. — Загубих майка си, но намерих Мери. Както и сестра, която много обичам. И…

Светкавица освети стаята. Кейт прехапа устни и се опита да се насили да диша бавно и равномерно през носа. Скоро щеше да дойде и гръмотевица, но тя щеше да е готова за нея и…

Стаята се разтресе от шума, но тя успя да задържи очите си отворени.

Изпусна една дълга въздишка и си позволи да се усмихне гордо. Не беше толкова трудно. Със сигурност не беше приятно, но не бе невъзможно. Дали заради успокояващото присъствие на Антъни до нея, или защото бурята се отдалечаваше, но тя успя да се справи без сърцето й да изскочи през кожата.

— Добре ли си? — попита я.

Тя му хвърли един поглед и нещо в нея се разтопи при вида на притесненото му изражение. Каквото и да бе правил в миналото, колкото и да се бяха карали и спорили, в този момент той наистина бе загрижен за нея.

— Да — каза и усети в собствения си глас изненада, която не бе имала намерение да издава. — Да, мисля, че съм добре.

Той стисна ръката й.

— От кога си така?

— Тази вечер? Или по принцип?

— И двете.

— Тази вечер — от първия гръм. Ставам доста нервна, когато завали, но докато няма светкавици и гръмотевици съм добре. Всъщност не дъждът ме разстройва, а страхът, че ще премине в нещо по-силно. — Тя преглътна и облиза устни, преди да продължи. — А за да отговоря на другия ти въпрос — не помня момент, в който да не съм се ужасявала от бурите. Това просто е част от мен. Знам, че е много глупаво…

— Не е глупаво — прекъсна я той.

— Много мило от ваша страна — каза тя със смутена полуусмивка, — но грешите. Нищо не може да е по-глупаво от това да се страхуваш от нещо без причина.

— Понякога… — пресекливо произнесе Антъни, — понякога за страховете ни има причини, които не можем съвсем да обясним. Понякога просто има нещо, което усещаме с костите си, нещо, което знаем, че е вярно, но за някой друг би прозвучало смешно.

Кейт напрегнато се вгледа в очите му на трепкащата светлина на свещта и дъхът й секна, когато видя как в тях за секунда проблясва болка преди той да отмести поглед. Тя знаеше… с всяка фибра на тялото си, че той не говори за нещо въображаемо. Говореше за собствените си страхове, за нещо конкретно, което го преследваше всяка минута, всеки ден.

Нещо, за което знаеше, че няма право да го пита. А й се искаше, о, как й се искаше, когато той е готов да се изправи срещу страховете си, тя да бъде тази, която да му помогне.

Но не бе писано. Той щеше да се ожени за някоя друга, може би дори за Едуина, и само съпругата му щеше да има право да обсъжда с него толкова лични неща.

— Мисля, че съм готова да се кача горе — каза тя. Внезапно й стана твърде трудно в присъствието му, прекалено бе болезнено да знае, че той ще принадлежи на друга.

Устните му се извиха в момчешка усмивка.

— Искаш да кажеш, че най-накрая можем да изпълзим изпод тази маса?

— О, мили Боже — плесна се смутено по бузата. — Толкова съжалявам. Боя се, че много отдавна престанах да забелязвам къде сме седнали. За каква ли глупачка ме мислите!

Той поклати глава, а усмивката все още бе на лицето му.

— Никога за глупачка, Кейт. Дори когато мислех, че си най-непоносимото същество от женски пол на земята, не съм се съмнявал в интелигентността ти.

Кейт, която тъкмо се измъкваше изпод масата, спря.

— Просто не знам дали да приема това изявление като комплимент, или като обида.

— Вероятно и двете — призна той. — Но в името на приятелството, нека бъде комплимент.

Тя се обърна да го погледне с ясното съзнание, че представлява странна гледка на ръце и колене, но моментът изглеждаше твърде важен, за да го пропусне.

— Значи сме приятели? — прошепна.

Антъни кимна и се изправи.

— Трудно е за вярване, но мисля, че е така.

Кейт се усмихна, пое протегнатата му за помощ ръка и се изправи на крака.

— Радвам се. Вие… вие наистина не сте дяволът, за когото ви смятах в началото.

Една от веждите му се вдигна и на лицето му внезапно се изписа порочно изражение.

— Е, може би сте — поправи се тя с мисълта, че вероятно е същият развратник и женкар, какъвто го обрисуваше висшето общество, — но може би сте и доста добър човек.

— Добър звучи толкова безинтересно — каза той замислено.

— Добър — натърти Кейт, — е добре. И имайки предвид това, което мислех за вас преди, трябва да бъдете очарован от комплимента.

Антъни се засмя.

— Признавам ти, Кейт Шефийлд, никога не си скучна.

— Скучна е толкова безинтересно.

Той се усмихна — истинска усмивка, а не ироничното извиване на устните, което използваше на светски събития. Гърлото на Кейт внезапно се стегна.

— Боя се, че не мога да те изпратя до стаята. Ако някой ни срещне в този час…

Успя да му кимне. Бяха завързали някакво странно приятелство, но не искаше да се окаже уловена в капана на брак с него, нали? А се разбираше и без думи, че и той не желае да се жени за нея.

Антъни се приближи.

— И особено, когато си облечена така…

Когато сведе поглед, ахна и загърна халата по-плътно около тялото си. Напълно бе забравила, че не е подходящо облечена. Нощницата й определено не бе неприлична или разголена, особено както бе покрита с халата, но все пак бе нощница.

— Ще се оправиш ли? — Гласът му звучеше меко. — Все още вали.

Кейт спря и се заслуша в дъжда, който бе намалял до леко почукване по прозорците.

— Мисля, че бурята си отиде.

Антъни кимна и надникна в коридора.

— Празно е — каза.

— Трябва да вървя.

Дръпна се встрани, за да й позволи да мине.

Тя тръгна, но спря до вратата и се обърна.

— Лорд Бриджъртън?

— Антъни — каза той. — Наричай ме Антъни. Мисля, че вече те нарекох Кейт.

— Така ли?

— Когато те открих — махна с ръка. — Не мисля, че чу нещо от това, което казах.

— Вероятно си прав — колебливо се усмихна. — Антъни — името му звучеше странно в устата й.

Той леко се наведе напред със странна, почти дяволска светлинка в очите.

— Кейт — изрече в отговор.

— Просто исках да ти благодаря — каза тя. — За това, че ми помогна тази вечер. Аз… — прочисти гърлото си. — Щеше да ми е много по-трудно без теб.

— Нищо не съм направил — каза той дрезгаво.

— Напротив, направи всичко — и преди да се изкуши да остане, тя се втурна по коридора и нагоре по стълбите.